0
2107

Царството Божие

Рене Жирар

„Царството Божие – това е пълното и окончателно отстраняване на всяка мъст и на преследванията между човеците.“ Рене Жирар отговаря на въпросите на философите Жан-Мишел Угурлиан и Ги Льофор.

1. Проповедта на Царството

Как възсъединяването на учениците около възкръсналия и обожествен Иисус е свързано с идеята за Царството Божие? И не е ли това нещо, което откриваме и в други религии?

За критиците на Евангелието през последните два века връзката между тези две теми – между Апокалипсиса и така наречената проповед за Царството Божие – е била нерешим проблем. В средата на XIX в. акцентът е бил върху Царството: либералната мисъл след Ренан е изфабрикувала образа на Иисус като хуманист и социалист и изцяло е намалявала значението на апокалиптичната тема. Алберт Швайцер в едно свое прочуто есе разкрива суетността на тези опити и отново набляга върху апокалиптичната тема, която обявява за повече или по-малко непостижима за нас, чужда на нашите реалии[1]. Това е началото на ХХ век!

В първата част на проповедта на Иисус тонът е съвършено различен; там няма и намек за апокалиптично възвестие; става дума за помирението между човеците, което е тъкмо това Царство Божие, където всички са поканени.

Царството Божие е любовта, заместваща всички забрани и обреди, целия апарат на религиите на жертвоприношението.

Щом препрочетем Проповедта на планината, виждаме, че значението и обхватът на Царството Божие там са изяснени напълно. Става дума за помирението с враговете, за прекратяването на „миметичната криза“ чрез отказа на всички хора от насилие. Освен колективното изгнание, помиряващо по силата на своето единодушие, само безусловният и едностранен отказ от насилие може да сложи край на отношенията между „двойниците“. Царството Божие – това е пълното и окончателно отстраняване на всяка мъст и на преследванията между човеците.

Иисус го въвежда във всекидневния живот като задължение, абсолютно и безусловно задължение, което не търси взаимност:

Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха (Мат. 5:38–40).

Съвременните интерпретатори добре съзнават, че в Царството Божие това води до отказ на хората от насилието, но тъй като имат за него превратна представа, не могат да проумеят твърде радикалните средства, проповядвани от Иисус. Хората си представят насилието като някакъв паразит, от който лесно бихме могли да се отървем, докато, обратното, той е неизкоренима черта на човешката природа, инстинкт или фаталност, с които е безсмислено да се борим.

В Евангелията е по-различно. Иисус приканва всички хора да се освободят от насилието; Той вижда истинската му природа, вижда илюзиите, които то подбужда, начините на неговото разпространение, както и всички закономерности, с които хиляди пъти сме се сблъсквали в изследванията си.

Насилието е робство; то налага на хората лъжлив образ не само за божественото, но и за всички неща. Ето защо то е закрито царство. Да избягаш от насилието, означава да избягаш от това царство, за да проникнеш в друго Царство, за което повечето хора даже не подозират, в Царството на любовта, което едновременно е и Царството на истинния Бог, на Отеца на Иисус, за когото обречените на насилието нямат ни най-малка представа.

За да се излезе от насилието, трябва да се откажем от идеята за възмездието, тоест да се отречем от такова поведение, което винаги ни се е струвало естествено и законно. Например струва ни се справедливо да отвръщаме на добрите дела с добри, а на злите – със зли, именно така са постъпвали всички човешки общности на нашата планета, а резултатите са известни…

Хората смятат, че за бягство от насилието им е достатъчно да се откажат от всяка инициатива за насилие; всяко насилие обаче носи миметичен характер, то завършва или си мисли, че завършва с първия акт на насилието, препращайки към отправната му точка, поради което този отказ е само привидност и не променя каквото и да било. Насилието винаги възприема себе си като легитимно наказание. Затова е нужно да се откажем от това си право на наказание дори в много случаи то да изглежда като законна защита. Тъкмо защото насилието е миметично и никой не се чувства отговорен за неговия първи взрив, затова пълният и безусловен отказ от него може да доведе до желания резултат:

И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите (Лук. 6:33–35).

Ако интерпретираме евангелското учение, изхождайки от собствените си наблюдения над насилието, ще забележим, че то по най-лаконичен и ясен начин казва на човека какво той трябва да стори, за да преодолее социалната, племенна, национална, философска или религиозна затвореност. Ни повече, ни по-малко. Това учение е истински реализъм. То ясно вижда какво ще последва след излаза от „метафизическа затвореност“ и никога не си позволява грешката на съвременния фанатизъм, отказващ да признае амбивалентността и универсалността на насилието, като стоварва вината за всичко това било върху безпорядъка, било върху порядъка, било върху закона, смятайки, че за преодоляването на насилието е достатъчно насила да се откажеш от едно или друго; или още повече да потиснеш в себе си индивидуалните импулси, или, напротив, да ги освободиш, воден от нелепата надежда, че това освобождение ще съумее само по себе си да утвърди мира между човеците.

Коментаторите, които не познават насилието и ролята, която то играе в човешкия живот, или приемат, че Евангелието проповядва един своето рода естествен морал, който хората, бидейки по природа добри, признават, ако не се намерят „зли“ люде, които да им попречат в това, или смятат, че Царството Божие е своеобразна утопия, мечта за съвършенство, измислена от наивен фантазьор, неспособен да проумее основите, на които човечеството е функционирало и винаги ще функционира.

Никой не вижда, че истинската природа на насилието логически произтича от простото и единствено правило на Царството. Никой не го вижда, защото подчинението или неподчинението на това единствено правило поражда две Царства, които не могат да общуват помежду си, бидейки разделени от истинска бездна. Хората могат да преодолеят тази бездна; достатъчно е всички заедно, но и поотделно да вземат подобно решение, а онези, които не са заели позиция, не би трябвало да накланят везните, следвайки правилото на Царството Божие.

Ако следваме вашата логика, то единственият истински човешки сюжет може да възникне единствено от правилото на Царството; извън неговите предели всичко е само миметизъм и „интериндивидуалност“.

Точно така… За да стигнем до разбирането на Царството Божие, необходимо е да осъзнаем контекста на проповедта за него. Самите Евангелия са на границата на пароксизма на тази криза, която Йоан Кръстител определя като жертвена и пророческа, възприемайки по свой адрес казаното във Второисаия: всякой дол да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат; кривините да се изправят, и неравните пътища да станат гладки. Това е велико и трагическо нивелиране, триумф на реципрочното насилие. Ето защо взаимното признаване между Йоан Кръстител и Христос, признак на пророческа и месианска автентичност, е преди всичко свързано с липсата на антагонистична симетрия, с този великолепен факт, че нито един от двамата не е изпаднал в безумството на насилието.

През целия период на своето съществуване пророците винаги са се обръщали към избрания народ в разгара на кризата, предлагайки хармония и любов вместо симетрично-безплодния конфликт на „двойниците“, вместо това насилие, което нито едно жертвоприношение не е в състояние да преустанови. И колкото ситуацията е била по-безнадеждна, толкова по-тягостно и абсурдно е ставало взаимното насилие и толкова повече шансове е имало това послание да бъде чуто.

Иисус, ако се замислим, донася същото послание, скрепено в Евангелията: настъпила е окончателната ескалация на насилието и друг шанс за справяне с него няма. Всички аспекти на тази дилема са представени с максимална точност: жертвените ресурси са изчерпани, защото насилието се намира на прага на изобличението и няма никаква възможност за компромис, нито за спасение чрез бягство.

Ние разбираме защо Иисус е бил наименуван пророк. Иисус е последният и най-великият от пророците, Той е обединил в Себе Си всички и е надминал останалите; това е пророкът на последния и най-щастливия шанс. С Него настъпва едно гигантско разместване в линейната последователност, идеща от Стария завет, която едновременно с това се превръща и в разрив на връзките. Пълната отмяна на принципа на жертвоприношението, прекратяването на божественото насилие и доказването на всички предшестващи пророчества изискват пълно обръщане, духовно преображение, каквото не е имало в историята на човечеството. С което настъпва и опростяване в човешките отношения, опростяване в този смисъл, както се опростяват формулите в математиката.

Установихме, че във всички текстове на Стария завет деконструкцията на мита, ритуала и Закона са истински невъзможни, докато в тях не се извърши истинско откровение на „основополагащото убийство“. Ето защо бъдещето винаги си остава неопределено и към него е насочено чисто човешкото разрешаване на проблемите и на помирението пред лицето на продължаващото насилие чрез чисто човешкия и рационален механизъм, в който просвещаването на човеците за глупостта и безсмислеността на симетричното насилие частично ще се смесва с упованието в новата и наистина божествена епифания на насилието, на „деня Господен“, който е пароксизъм на божествения гняв, но и носи божествено помирение. Може да се каже, че въпреки големия напредък на пророците в стриктното разбиране на религиозните и културните структури Старият завет никога не постига съвършената рационалност, която да е освободена от упованието в това насилствено очищение и би се отказала от настояванията Бог апокалиптически да реши проблема, като ликвидира „злите люде“ и обезпечи блаженство за избраните.

С други думи, в това повторение на смекчения вариант на очищението и божественото насилие е и разликата между старозаветния и евангелския Апокалипсис. Ала обръщайки се към последния, всички тълкуватели автоматично прибягват до старозаветните понятия.

Метаморфозата на старозаветния Апокалипсис и неговото превръщане в евангелски не е била обикновена интелектуална операция; назрял е кризис, възникнал е исторически момент, който не е съществувал преди това, момент на абсолютен и съзнателен избор между две форми на взаимност, пределно близки, но и радикално различни, момент, когато културният разпад и истината за насилието са стигнали до такава точка, че всичко е трябвало или да потъне в безкрайно разрушително насилие, или в ненасилието на Царството Божие, което единствено би могло да съхрани човечеството.

В този пределен миг рискът е бил толкова голям, както никога, но обръщането на ума и поведението на хората не е било лесна работа, при все че празнотата и глупостта на насилието и неговите закони никога не е била толкова очевидна. Предложението на Царството е трябвало да бъде направено именно в този момент, явно съответстващ на един много важен и зле разбран евангелски израз: часа на Христа. В началото на Евангелията, особено на Евангелието от Иоана, Иисус е загрижен да не говори, преди да е настъпил Неговият час, и разбира се, да не пропусне този час, който никога повече няма да се повтори.

Не става дума за някаква формалност; това съответства на възможността, която никога не е била толкова достъпна за иудеите, които – такъв е евангелският израз – били „подготвени“ от Стария завет, за да се решат на великата авантюра на Царството. И тъкмо защото в тази вест няма нищо илюзорно, нали Иисус е благата вест, тук, сега и вече на самата земя. За първи път хората са могли да се избавят от неведението и неразбирането, в които са въвлечени от самото начало на своята история.

Веднага става ясна и извънредната настоятелност, характерна за първата проповед на Иисус, настойчивия и даже нетърпелив тон на увещанията Му. И най-малкото колебание би означавало окончателен отказ. А изгубената възможност няма да се върне… Горко на този, който се обърне назад, горко на онзи, който ще наблюдава съседите си и ще чака, докато те се решат да последват Иисус.

2. Царството и Апокалипсисът

Всъщност иде реч не просто да се извършат отделни обществени изменения, а да се превърне лошата взаимност, която на никому не е от полза и вреди на всички, в блага взаимност, съвпадаща с любовта и светлината на истинния Бог. Когато насилието достигне кулминацията си, а обществото е на границата на разпада, шансовете за победа са минимални, както и опасностите.

В светлината на казаното от вас веднага става ясно защо Царството Божие е представено като вечна реалност, която се предлага на всички хора, както и като безпрецедентен исторически шанс. Можем да разберем защо Иисус с такава тържественост говори за своя час, опитвайки се събеседниците Му да осъзнаят огромната си отговорност, както и този изключителен шанс, който за тях намира израз във факта, че те са живели в този абсолютно уникален за човешката история час (вж. Иоан. 2:4; 7:30; 8:20; 12:23–27; 13:1; 17:1).

Събитията, настъпили след проповедта за Царството Божие, напълно зависят от това как тази проповед е била възприета от слушателите на Иисус. Ако те бяха приели без колебания поканата, нямаше да има необходимост да се проповядва за Апокалипсиса и Разпятието. Голяма част от слушателите се отдръпват от Иисус с равнодушие или враждебност. Самите ученици спорят за „най-добрите позиции“ в онова, което те смятат за някакво ново политико-религиозно движение, призвано да им осигури удобно място под слънцето в рамките на иудаизма от онази епоха. Впрочем такъв тип мислене откриваме у и мнозина коментатори от съвременността.

Което още повече потвърждава, че това Царство търпи неуспех и още по-смътно изглежда бъдещето му. През XIX в. интерпретаторите от историческата и психологическата школа си го обясняват с някакъв обрат в събитията, който Иисус не могъл да предвиди и който Го връхлетял изневиделица; в такъв случай тълкуването на Апокалипсиса като зов към божествения гняв потвърждава лъжливия тезис, че Иисус или учениците Му би трябвало да изпитват ressentiment[2], чувство за мъст, изразяващо се в съответните слова, доста по-различни от доброжелателните и човечни интонации, звучали по-рано.

Тази интерпретация, все още преобладаваща в повечето съвременни коментари, е явно абсурдна; тя е породена от неспособността ни да разпознаем „основополагащото насилие“ и централната роля, която неведението за него играе в човешката история.

Без разкриването на тази роля просто би било невъзможно да се проумее истинската логика на текста. Нейното затъмняване минава през изясняването на отрицателните позиции на индивидите, които биха могли да помогнат на Иисус в мисията Му по разпространението на целебната взаимност. И за да си да обясним тази смяна в интонациите, не е нужно да се обръщаме към психологически мотиви.

Ние вече разполагаме с всички звена от логическата верига, превръщаща проповедта за Царството в проповед за Апокалипсиса: ако хората са отхвърлили света, предлаган им от Иисус, свят, който не е породен от насилието и по тази причина превъзхожда всяко човешко разбиране[3], тогава действеността на евангелското откровение ще се прояви преди всичко в жертвения и културен кризис от небивал мащаб, тъй като никога повече няма да има „осветена жертва“, която да прекрати действието на насилието. Провалът на Царството в евангелска перспектива не е провал на наченатото от Иисус, а неизбежен отказ от лекия и директен път: това е възвръщане на обиколния път, по който са съгласни да поемат човеците, но който минава през Разпятието и Апокалипсиса. Всъщност откровението по никакъв начин не се е прекратило, защото повечето хора са се вкопчили в насилието, тъй като това насилие вече се е превърнало във враг на себе си и е обречено на саморазрушение, а царството на сатаната както никога е разобщено вътре в себе си и вече не може да устои. Единственото различие е в това, че оставайки верни на насилието и заемайки неговата страна, хората, даже и да не са се замисляли над това, след като са го осъзнали, са били принудени да поемат по ужасяващия път на безграничното насилие. Върху хората и само върху тях пада отговорността за трагичната и катастрофална промяна, на която ще бъде подложено човечеството.

Ако Евангелията, и особено Евангелието от Матея, отчетливо се делят на две части, то първата от тях е посветена на проповедта за Царството, а втората – на предвещанието за Апокалипсиса и Страстите. Това е така, защото в промеждутъка между тези две части се е случило отрицателно събитие с ужасни последици: стихването на евангелската проповед заради безразличието и презрението от страна на тези, към които тя е била пряко насочена.

Разбира се, тези хора с нищо не се отличават от останалото човечество. Ала това събитие е определило характера на двете части на текста, несъмнено противоположни по съдържанието си и интонацията си, но въпреки всичко съвместими и логично обосноваващи се, а също и съединени с обща нишка, за която хуманистичната критика през XIX в. въобще и не подозира. Илюзиите на тази критика се основават тъкмо на неосъзнаването на тази нишка, на неведението за „основополагащото убийство“ и забравата за него.

Нагледният характер на казаното от вас става все по-убедителен. Ако на Страстите Христови с основание се приписват спасителни свойства, те би трябвало да се разполагат в друго измерение, нямащо нищо общо с този свят, за който Иисус не се моли, тъй като това би било равносилно на молитва за отмяна на Неговото дело, на молитва за това Царството Божие да не настъпи. Иисус е дошъл не за да укрепи около Себе Си бастиона на насилието, породен от сакралното, не за да се разпорежда и ръководи като Мойсей, сиреч да събере около Себе Си хората и да изкове единството от ритуали и забрани; напротив, Той е дошъл, за да обърне тази дълга страница в историята на човечеството.

И ако понякога наричат Иисус втори Мойсей, то е само защото с Него, както и с Мойсей, започва нов решаващ етап. Но мисията на Иисус е противоположна на мисията на Мойсей, заключаваща се в съдопроизводство и законодателство.

Отхвърлянето на Царството от онези, на които е било предложено, отначало е било заплаха само за иудейското общество, удостоено с приготвеното от Стария завет.

И ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен (Лук. 1:17).

Ала това приготвяне има и друга страна: то е едно цяло с обезразличаването, което рано или късно ще се превърне в блага или лоша взаимност. Иудаизмът като религиозна и културна цялост е бил заплашен в близко бъдеще от пълно унищожение. Лука най-вече се стреми да прави разлика между иудейския Апокалипсис и всемирния Апокалипсис, който ще настъпи „след времето на езичниците“, след като Евангелието бъде проповядвано в света и по всяка вероятност отхвърлено от същия този свят.

3. Смъртта на Иисус не е била жертвоприношение

Ако признаем обосноваността на предходния анализ и пробваме наистина да се освободим от „жертвената менталност“, чиито тъмни следи се таят в ъгълчетата на съзнанието ни, то ще видим, че разполагаме с всички елементи, за да осъзнаем, че смъртта на Иисус няма нищо общо с жертвоприношението. Всичко, което е все още неясно в „нежертвената интерпретация“, тук се изяснява напълно. И ние ще видим, че евангелският текст като цяло и в детайлите си се ръководи тъкмо от тази логика.

Иисус пряко, макар и не по Своя воля, е станал причина за разделения и разногласия, което не е могло да не предизвика Неговото благовестие, макар да е очевидно, че Неговата дейност е насочена към ненасилието и е възможно най-ефективна.

Както вече казах, Иисус не е отговорен за апокалиптичния хоризонт на еврейската и цялостната човешка история. За иудейския свят, вследствие на превъзходството на Стария завет над всяка митология, вече е била достигната точката, от която няма връщане назад. Законът и Пророците, както стана ясно, са били истинските вестители на Евангелието, praefiguratio Christi[4], както се е казвало през Средновековието, но не са могли да го докажат, защото иудеите не са проумявали, че Старият завет е бил първата стъпка извън системата на жертвоприношения, началото на постепенен отказ от тези културни механизми. И в същия този момент, когато събитията стигат до кулминацията си – в евангелска перспектива, разбира се (аз разглеждам всичко само в тази перспектива) – на иудейската сцена излиза Иисус. Връщането назад вече е невъзможно; цикличната история е завършена дори поради факта, че започват да се вглеждат в нейната схема.

Тази схема, струва ми се, се открива още в трудовете на досократиците, в зората на нашата история, с други думи, в момента, когато циклите на вечното завръщане – до тях ще стигне Ницше в гениалното си безумие – все още не са се разложили, но се откриват към бъдещето, което дотогава изглежда напълно непредсказуемо.

Ала дори ако Емпедокъл ни предлага възхитителен текст срещу жертвоприношенията, който вие цитирате в книгата си Насилието и свещеното, досократиците не виждат или трудно осъзнават какви са последиците от всичко това в човешките отношения. Ето защо в западния философски свят те винаги са на мода, докато пророците – никога!

Да се върнем към позицията на самия Иисус. Решението за ненасилието не означава да поемем върху себе си обстоятелства, които могат да бъдат отменение, един вид съглашение, в което едната страна се задължава да изпълнява отделни пунктове само в случай ако и ответната страна постъпва по същия начин. Ако нещата стояха така, съграждането на Царството Божие би се превърнало само в ритуален фарс на мъстта или в нещо като свикването на ООН. За Него словото, изхождащо от Бога и призоваващо да не подражаваш никому освен на Бога, Който се въздържа от отмъщение, изпращайки дъжд и слънце както на „добрите“, така и на „злите“ люде, това слово съхранява абсолютното си значение чак до Неговата смърт. И несъмнено именно това превръща Иисус във въплъщение на това Слово. Христос не може да остане в свят, в който това Слово или не се споменава, или още по-лошо – се осмива и обезценява от онези, които го употребяват напразно, които претендират да са му верни, а всъщност са му неверни. Съдбата на Иисус в този свят не се отличава от съдбата на божественото Слово. Ето защо Христос и това Слово са едно и също.

Ала Иисус не само остава верен на Словото на любовта, но и обяснява на хората какво ги чака, ако не се откажат от досегашните си пътища. Толкова висок е залогът в тази игра и толкова малко време остава, което оправдава страстността и даже грубостта, с които Иисус се обръща към тези, които „с уши ще чуят, и няма да разберат, с очи ще гледат, и няма да видят“[5]. Тук възниква допълнителният парадокс на поразяващата несправедливост, който и може да се очаква. На Иисус просто не му остава нищо друго, когато вижда, че околните отказват да Го разберат. Това обяснява и използването на оскърбителни думи, както и твърде полемичните слова, липсата на „уважение към свободата“ на Неговите събеседници.

В процеса, продължаващ от векове, а по-точно – от началото на човешката история, проповедта на Царството винаги прониква в иудейската, а и в световната история в момент, когато шансовете за успех са наистина огромни, сиреч в момент, когато всичко е готово да затъне в безгранично насилие. Иисус ясно съзира тази заплаха, но вижда и възможността за спасение. Затова Той се чувства длъжен да предупреди човеците; възвестявайки Царството Божие, сам Иисус следва принципите, които изрича. Би било липса на братска любов, ако Той бе запазил мълчание и бе предал човешкото общество на съдбата, на която то само се обрича, без да го осъзнава. Ако Иисус нарича Себе Си Син Човешки, това преди всичко, струва ми се, е свързано с текста от книгата на Иезекил, който свързва някой си „син човешки“ с мисията на предупреждението, съпоставима с тази, която Евангелието ни съобщава за самия Иисус:

И биде към мене слово Господне: сине човешки! изречи дума към синовете на твоя народ и им кажи: ако Аз напратя върху някоя земя меч, и народът на тая земя вземе измежду себе си човек и си го постави за стражар, и тоя, като види меча, който иде върху земята, затръби с тръба и предупреди народа, и ако някой чуе тръбния глас, но не се предпази, то, кога мечът дойде и го застигне, кръвта му ще падне върху главата му. Тръбния глас той е чул, ала не се е предпазил, затова кръвта му ще падне върху него; а който се предпази, той ще спаси живота си. Ако пък стражарят види идещия меч и не затръби с тръба, и народът не бъде предупреден, то, кога дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря. И тебе, сине човешки, Аз поставих страж на дома Израилев: ти ще слушаш из Моите уста слово и ще ги вразумяваш от Мене. Кога кажа на беззаконника: „беззаконнико! бездруго ще умреш“, а ти не кажеш нищо, за да предпазиш беззаконника от пътя му, – тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изискам от ръката ти. Ако пък си предпазвал беззаконника от пътя му, за да се отвърне от него, но той не се е отвърнал от пътя си, – той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си. И ти, сине човешки, кажи на дома Израилев: вие казвате тъй: „нашите престъпления и нашите грехове са върху нас, и ние чезнем в тях: как тогава можем да живеем?“ Кажи им: жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев? (Иез. 33:1–11).

Иисус не само прави всичко, за да предупреди людете и да ги предпази от фаталните им пътища – най-страшните текстове като „проклятието над фарисеите“ са всъщност последни предупреждения за грозящата гибел – но щом хората решават да не се вслушат в Него, връщайки се към обичайното си състояние, Той дори става тяхна жертва; Иисус не се отклонява от ударите, с които хората сякаш се опитват да върнат реда в ритуалната общност; на всички възможни равнища Той е готов да поеме всякакъв риск; Той винаги е готов да плати с личността Си, за да предпази човеците от чакащата ги жестока съдба.

Отказът от Царството е преди всичко отказ от знанието, което носи Иисус, знанието за насилието и неговите дела. В очите на хората, отрекли се от това знание, то е пагубно; само по себе дори е по-лошо и от насилието. Така изглеждат нещата от гледна точка на общност, изградена върху жертвоприношението. В лицето на Иисус те виждат само един подмолен и разрушителен елемент, източник на заразата, заплаха за общността, нещо, в което Той наистина се превръща в контекста на пълното Му непризнаване. Неговата проповед не може да не изглежда като лишена от уважение към най-свещените институции, като „хюбрис“ и богохулство, защото в съвършенството на любовта, демонстрирано от Него, Той дръзва да се уподоби на Самия Бог.

И наистина проповедта на Царството Божие разкрива насилническия характер и на тези институции, които изглеждат най-свети: свещеническата йерархия, ритуалния ред в Храма, самото семейство.

По логиката на жертвоприношението онези, които отхвърлят поканата за Царството, би трябвало да се обърнат именно срещу Иисус. Те не могат да не виждат в Него най-заклетия враг, нарушителя на този културен порядък, който самите те напразно се опитват да възстановят.

С други думи, Иисус предоставя на насилието най-съвършената жертва, каквато въобще можем да си представим, такава жертва, която поради всички възможни гледни точки би трябвало да си избере насилието; и едновременно – това е най-невинната жертва.

Казаното от вас помага много точно да изразим една идея, която вие вече набелязахте, а именно: сред всички някога съществували жертви, Иисус е единствената жертва, способна да разкрие същинската природа на насилието, при това да го разкрие докрай. Неговата смърт е нещо показателно, защото в нея веднъж и завинаги се проявява смисълът на всички преследвания и изгнания, на които някога са били подлагани хората.

С други думи, Иисус е изключителна „заместваща жертва“, най-беззаконната и най-неподатливата на насилие, което я прави и най-значимата, именно защото е чужда на насилието; по тези причини Иисус е изключителната жертва, в която цялата предшестваща история на човечеството е обобщена, извършена и надмината.

Насилието не може да претърпи в неговото царство да има някой, който за нищо не му е длъжен и който не му отдава никакво уважение, заплашвайки по този начин самото му съществуване. Но онова, което насилието наистина не е способно да разбере, е, че избавяйки се от Иисус чрез традиционните средства, то попада в клопка, която му поставя невинността и която в крайна сметка дори не е клопка: тук няма нищо скрито. Насилието разкрива играта си по такъв начин, че свойствените му действия веднъж завинаги стават явни; и от тук насетне, колкото повече то се стреми да крие смехотворната си тайна, толкова повече тя се разкрива.

По такъв начин ние виждаме как Страстите Христови се вписват в проповедта на Царството и на Апокалипсиса – събития, пренебрегвани от историците, които се занимават с далеч по-сериозни въпроси: с разните Тиберий или Калигула, същества, лишени от всякакво значение в универсална перспектива и неспособни да установят или възстановят културния порядък, този скрит двигател на историята, затова пък в качеството си на унищожителна сила те напълно са в състояние да го минират или разрушат.

Прекъсвам ви с два въпроса: не хипостазирате ли насилието, говорейки за него като за своего рода субект и личен враг на Иисус Христос? Вторият въпрос: как съгласувате всичко предходно с реалната история на християнството, тоест с фактическата безрезултатност на евангелското откровение? Никой никога не е чел Евангелието по начина, по който го правите вие. Ала колкото и блестяща и строга да е текстуалната логика, която разкривате пред нас, тя си остава лишена от всякакво отношение с реалната история на човечеството и най-вече с историята на този свят, който иска да се нарече християнски.

На вашия пръв въпрос ще отговаря с напомнянето, че насилието в който и да е културен порядък винаги се оказва истинският субект на всяка ритуална, институционална или друга структура. От мига, в който редът на жертвоприношението влиза в стадия на разложението, този субект не може да не бъде Съперникът par excellence на Царството Божие. Това е дяволът от преданието, за когото богословието с основание отбелязва, че той едновременно е и субект, и не е субект.

На втория ви въпрос засега не мога да отговоря, но ще се опитам да му дам отговор скоро. Засега е достатъчно да признаем, че търсим в текста съгласие, и мисля, че ще го намерим. Самият факт, че тази логика може да изглежда абстракция, чужда на нашата история, още по-ясно я разкрива като логика, присъща на същия този текст.

Преди всичко трябва да се подчертае, че смъртта на Христос не е жертвоприношение. Да кажем, че Иисус умира не в жертвоприношение, а като противовес на всички жертвоприношения, означава да признаем в Него самото Слово Божие: „милост искам, а не жертва“[6]. Иисус не може да остане там, където не следват Словото. И Той не произнася това Слово там, където то не принася плод и където върлува насилието; Иисус неизбежно трябва да погине. За разлика от нашето слово, което неизбежно става слуга на насилието, Словото Божие казва „не“ на това насилие.

Което, доколкото ви разбирам, ни най-малко не означава, че смъртта на Иисус е била едва ли не замаскирано самоубийство. Вие ясно показвате, че това не е така. Макар свойствената на християнството привързаност към болката и страданието добре да се съотнася с идеята за жертвоприношението?

Да. Ако не осъзнаят, че човешкото общество е подчинено на насилието, хората не проумяват, че всеки от тях неизбежно ще стане негова жертва. Всички казват, че светът е лош, че в него има много насилие, без да осъзнават, че няма възможен компромис между това да убиеш или да бъдеш убит. Трагедията разкрива тази дилема, но повечето хора не вярват, че тя е „условие на човешкото съществуване“. Смята се, че онези, които мислят така, просто преувеличават, че възприемат всичко трагически, че има хиляди начини да се избегне тази дилема дори в най-тъмните периоди на човешката история. Без съмнение. Обаче подобни хора не разбират, че относителният покой, в който живеят, винаги се обезпечава с насилие.

Как ненасилието може да стане фатално? Разбира се, то не е такова само по себе си; то изцяло е насочено към живота, не към смъртта. Как Законът на Царството може да се окаже смъртоносен? Това става възможно и неизбежно тогава, когато хората го отхвърлят. За да се унищожи насилието, е достатъчно хората да възприемат този закон. Ако всеки подлага другата си буза, няма никого да удрят по едната буза. Но за това е необходимо всеки поотделно и всички заедно да се посветят на общото дело.

Ако хората възлюбят враговете си, враговете ще изчезнат. Но ако всички в решаващия момент решат да се отклонят, какво ще стане с онзи, който не се отклони? За него словото на живота ще се превърне в слово на смъртта. Може да се покаже как всяко дело или слово, приписвани на Иисус, включително и най-суровите Му на пръв поглед слова, включително и последните Му опити да обърне хората от техния гибелен път, изцяло се съгласуват със законите на Царството. Иисус е обречен на смърт поради абсолютната Си вярност на този принцип, който Той заявява в проповедите Си. За Неговата смърт няма друга причина освен любовта към ближния, отстоявана докрай, до безкрайното осъзнаване на нуждите на този ближен. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13).

Ако насилието наистина управлява всеки културен ред, ако обстоятелствата, при които звучи евангелската проповед, действително са такива, каквито са описани в текста, тоест са върховен израз на пророческата криза, обзела иудейското общество, то отказът от Царството логично би трябвало да доведе слушателите на Иисус дотам, че те да се обърнат срещу Него; а отказът намира израз в това, че Го избират в качеството на „жертва на отпущението“, води до апокалиптично насилие – независимо че тази последна жертва, дори и убита при единодушно съгласие, няма да донесе очакваните резултати.

Разкривайки играта на насилието и логиката на неговите действия, логиката на насилниците, ако щете, бихме могли да я съпоставим с логиката на Иисус и тогава ще видим, че Той никога не казва нищо, което да не произтича логически от изминалите събития, от гледната точка на тези две логики. Тук и навсякъде „пророческият дар“ съвпада с разкриването на двете логики.

Сега разбираме защо в Евангелията от мига, в който става ясен провалът на идеята за Царството, от устата на Иисус излизат многократни предсказания за Разпването и Апокалипсиса. Мнозина наблюдатели не искат да видят в тези предсказания нищо повече от „магически разкрасявания“, които идват да замаскират внезапността на отчайващата катастрофа. Богословските фалшификатори са склонни да приписват на своя герой чертите на картоиграч измамник само за да скрият Неговата безпомощност.

Именно неспособността на най-новите екзегети да проумеят двете описани логики ги кара да говорят по подобен начин. Дори логиката на насилието да има последната дума, то логиката на ненасилието запазва превъзходството си, тъй като тя разбира както противната, така и собствената си страна, което логиката на насилието не е в състояние да стори. А дори и логиката на ненасилието да се окаже блян и безумие, дори да се гради върху илюзии, тя несъмнено съществува и ние трябва да я проумеем и анализираме. Ако коментаторите не са способни на това, ако приписват на Евангелията смехотворни намерения, подобни на тези, които откриваме в съвременната реклама или политическата пропаганда, причината за това е в невярното разбиране на текста.

А неразбирането води до такова поведение, което вече е осъдено в самия текст: то само възпроизвежда и доразвива реакциите, които вече са възниквали сред слушателите на Иисус, включително и сред учениците Му. Някои вярват, че Иисус е приключил живота Си със самоубийство, други вярват в Неговата воля за власт. В модернистката критика няма да открием нито една позиция, която да не е била описана в самия евангелски текст. Ала тази критика е неспособна да се вгледа в самата себе си. Екзегетите никога не забелязват, че евангелският текст вече е предусетил и обяснил техните действия, тъкмо онова, което те напразно се опитват да разберат и да ни разтълкуват.

Всъщност Иисус докрай спазва императива на любовта, който по думите Му изхожда от Отца и е насочен към всички хора. Трудно бихме могли да си представим, че Отецът би се обърнал към Него с изисквания, които да не се отнасят до всички. „Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят […] и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лук. 6:27, 35). Всички хора са призвани да станат чеда Божии. Единствената, но принципна разлика е в това, че Синът слуша думите на Отца и ги следва докрай; Той напълно се отъждествява с тези слова, докато другите, макар и да ги слушат, са неспособни да се отъждествят с тях.

Иначе казано, Иисус е единственият човек, постигнал целта, която Бог е набелязал за цялото човечество – да няма нищо общо с насилието и неговите дела. Очевидно и титулът „Син човешки“ съответства на това призвание на Иисус, отнасящо се до всички хора.

И ако това земно осъществление се съпровожда от смъртта на Иисус, то не е, защото Отецът е решил да действа по силата на някаква странна жертвена логика; за причината на това събитие трябва да питаме не Отца и не Сина, а всички хора, цялото човечество. Самият факт, че човечеството така и никога не проумява това, разкрива неспособността ни да чуем божественото Слово.

Ето защо хората са принудени да измислят тази безумна потребност от жертвоприношения, която частично ги освобождава от отговорността. Ако им повярваме, то Отецът на Иисус винаги ще бъде Бог на насилието въпреки всичко, което говори Иисус; така излиза, че този Бог на невижданото досега насилие не просто жадува кръвта на жертвата, най-близка до Него, най-драгоценната и любимата, но и не пропуска да отмъсти на цялото човечество за жертвоприношението, което сам Той е изисквал и което по-рано е планирал.

В действителност за всичко това отговорни са самите хора. Именно те са убили Иисус, защото не са могли да се помирят, ако не Го убият. Но и смъртта на праведника не е могла да ги помири; така те отново са се превърнали в жертви на това безкрайно насилие, което сами са произвели и което няма нищо общо с божествения гняв или мъст.

Когато Иисус казва: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лук. 22:42), става дума за това да умре, а не да се подчини на някакво непостижимо изискване за жертвоприношение; необходимо е да умре, защото, ако продължи да живее, това би означавало да се подчини на насилието. Ще ми възразите: „Това е едно и също“. Нищо подобно. В обичайните интерпретации смъртта на Иисус в крайна сметка произтича не от хората, а от Бога, и именно оттук враговете на християнството черпят „доказателства“ за това, че си имаме работа със схема, характерна за всички първобитни религии.

Ако Страстите Христови често се тълкуват като акт на послушание пред някакъв абсурден и жертвен порядък, това става въпреки текстовете, съзиращи в тях изискването на любовта към ближния и разкриващи, че само тази смърт е била в състояние да осъществи подобна любов в цялата ѝ всепълнота.

Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт. Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него.

(1 Иоан. 3:14–15).

Да не обичаш брата си и да го убиеш е едно и също. Всяко неприемане на другия, както казахме, води до неговото изгнание и убийство. Тук всичко това е осмислено в ситуацията, в която се намира човечеството – сблъсък между враждуващи братя, стигнали до предела на ненавистта. Ето защо да убиваш и да умираш е едно и също. Да убиваш означава да умираш, а да умираш – това означава да убиваш, тъй като оставаш в порочния кръг на „лошата взаимност“, вътре във фаталността на отмъщението. Да не обичаш означава да умреш, защото е равносилно на това да убиваш. Каин, споменат в цитирания фрагмент от посланието, казва: защото убих брата си, сега всеки, който ме срещне, може да ме убие. Всичко, което в приведения текст може да се приеме като нарушаване на непрекъснатостта, всъщност съхранява неразривната връзка с всичко останало в единната логика на Евангелията. Не трябва да се колебаем да отдадем живота си, за да не убиваме, за да излезем от порочния кръг на убийството и смъртта. Сиреч казаното в буквален смисъл е вярно: който иска да спаси живота си, ще го погуби; защото ще му се наложи да убие брата си и сам да умре в съдбовно неведение за ближния и за себе си. А този, който се съгласи да изгуби живота си, ще го съхрани за живот вечен. Защото само той не ще убие и само той ще познае пълнотата на любовта.

Превод от френски Тони Николов

Рене Жирар (19232015) е френски мислител, известен със своята „миметична теория“, антрополог на насилието и на религиозното. Практикуващ католик, той е роден в Авиньон на Рождество Христово. През 1946 г. заминава за САЩ. Преподава френска литература в Университетите в Индиана и „Джон Хопкинс“ в Балтимор, а след това и в Станфордския университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Жирар възприема научните си занимания като „апология на християнството“ и по неподражаем начин обвързва в книгите си Евангелието и политиката. Той връща религиозното в полето на човешкия опит, показвайки, че „насилието и сакралното” са в основата на всяка култура. Неговата религиозна антропология, изследваща механизмите на „изкупителната жертва”, обръща мнозина към християнското откровение и показа как то взривява из основи всички предходни вярвания. Според Жирар Библията предлага алтернативна версия на културата и обществото, които винаги са изправени пред проблема за „основополагащото убийство”. Автор на книгите: Романтична измама и романна истина (1961), Достоевски: от двойничеството към единството (1963), Насилието и свещеното (1972), Изкупителната жертва (1982) и др. На български език е преведена книгата му Видях сатаната как падна от небето като светкавица („Изток-Запад“, 2006). Предложеният тук текст е глава от книгата Неща, скрити от създаването на света (1978), в която той отговаря на въпросите на философите Жан-Мишел Угурлиан и Ги Льофор.

Текстът е публикуван в бр. 172 на сп. „Християнство и култура“.

На главната страница: Бойко Колев, „Баланс 2“

––––––––––––––––––––

[1] Albert Schweitzer, The Quest of the Historical Jesus, pp. 330-403 et passim.
[2] Препратка към Ницше, който смята ressentiment за същността на християнството. Б.а.
[3] Срв. Фил. 4:7 („Божият мир, който надвишава всеки ум“). Б.а.
[4] Предусещане за Христос (лат.).
[5] Срв. Мат. 13:14.
[6] Мат. 9:13.