Марсел Швоб (1867-1905 г.) се завръща на европейската литературна сцена. „Царят със златната маска и други фантастични истории”, книгата, която издателство СОНМ представя в рамките на проекта си „Другата фантастика“, съдържа 21 кратки разказа. Прочетете текста на преводача Калоян Праматаров, посветен на писателя, и два от разказите.

Марсел Швоб – писателят със златната маска

Калоян Праматаров

Ако е вярно, че Бог изчислява възможностите, трябва да добавим, че той говори за реалностите. Ние сме собствените му слова, стигнали до съзнанието със съдържанието си, опитвайки се да ни отговорят, да му отговорят: разединени, тъй като сме слова, но единени във фразата на всемира, сама свързана със славния период, който е един в Неговата мисъл.

Из предговора към „Царят със златната маска“ на Марсел Швоб

През август 2005 г. в Серизи-ла-Сал, по инициатива на Обществото „Марсел Швоб“ и с подкрепата на университета в Анверс, се провежда колоквиум по случай стогодишнината от смъртта на писателя. Това скромно на пръв поглед културно събитие предизвиква т. нар „завръщане на Марсел Швоб“ на европейската литературна сцена, свързано с преиздаването на цялостното му творчество, посвещаването на специализирани литературоведски и биографични изследвания на автора, организирането на сходни колоквиуми, а също така на редица изложби и четения. Дори сайтът за незаслужено забравени ярки творби на писатели от цял свят бива кръстен именно на Марсел Швоб (http://en.schwob-books.eu). Завъртял преди повече от век текстуалния вълшебен калейдоскоп с кристалите на различните епохи, писателят ерудит поразява възприятията на свръхинформирания съвременен човек и постига немислимото приживе истинско признание на своя талант.

Марсел Швоб е роден на 23 август 1867 г. във френското градче Шавил. Отраства в семейство на интелектуалци от еврейски произход, от ранна детска възраст проявява склонност към литературата и чуждите езици. Завършва с отличие гимназията в Нант, учи филология и санскрит в Екол Пратик дез От Етюд, защитава бакалавърска степен по изкуствознание в Екол Нормал Суперийор. Занимава се с журналистика, превежда от английски произведения на Едгар Алън По, Даниел Дефо, Робърт Луис Стивънсън, Томас Де Куинси, адаптира пиеси на Шекспир и Оскар Уайлд, пише критически статии, предговори и студии върху съвременния език и средновековния френски жаргон, използван от Франсоа Вийон и Рабле. Животът му е интензивен и трагичен, изцяло подвластен на литературното му творчество. Неговата първа голяма любов е проститутка, която умира от туберкулоза през 1893 г., три години след тяхното запознанство, втората му съпруга е актрисата Маргьорит Морено, отношенията им се основават на приятелство, което допуска сарказма и насмешката. Самият Швоб страда от нелечима болест. Основната част от творчеството му – осем сборника с къси разкази – е написана и публикувана в периода 1889-1896 г. Швоб умира на 26 февруари 1905 г., на тридесет и осем годишна възраст.

Във френската литература името на Марсел Швоб стои редом с тези на Стефан Маларме, Октав Мирабо, Андре Жид, Леон Блоа, Шарл Пеги, Жюл Ренар, Алфред Жари. Времето, в което той твори – между войната от 1870 година и Първата световна война – се явява преходен период между стария свят, в който изразността е гарантирана от престижа на езика, и напористото новаторско съвремие. Краен индивидуалист с богато въображение, повлиян силно от англосаксонската литература и най-вече от романите на Робърт Луис Стивънсън, Мередит и Марк Твен, в своите произведения и критически статии Швоб отхвърля натурализма, който отрича на литературата въображаемото и творческия елемент, както и реалистичния роман, като въплъщение на неговата естетика, и се насочва към притчата, късия разказ и поетичната проза.

Честото повторение на теми, присъщи на символизма (маската, огледалото, отминалите епохи), и естетиката от „края на века“, както и дружбата му с видни символисти и декаденти, са причината дълго време Швоб да бъде определян единствено като писател-символист. Действително влиянието на символизма в творчеството му е несъмнено, но в никакъв случай не е единствено. Авторът твърди: „Изкуството се противопоставя на общите идеи, описва индивидуалното и се стреми към уникалното. То не унифицира, а допринася за многообразието“. Оттук и полифонията в мистериозните произведения на Швоб, която свидетелства за творческата мощ на писателя, намерила отражение в думите на неговия верен последовател и първи биограф Пиер Шампион: „Творчеството на Марсел Швоб е изображение на собствения му дух“.

„Царят със златната маска и други фантастични истории“, които издателство СОНМ представя в рамките на проекта си „Другата фантастика“, съдържа двадесет и един кратки текстове, лишени от общ сюжет и хронология (разкази, притчи, легенди), чието единство се осигурява от тона, атмосферата и изрично указаните в предговора критерии. В този предговор авторът заявява:

„В тази книга има маски и скрити лица – един цар със златна маска, един дивак с покрита с кожа мутра, италиански рутиери с поразени от чумата лица френски рутиери с маски, каторжници с червени покривала, девойки, остарели внезапно в огледалото, и една странна тълпа от прокажени, балсаматорки, евнуси, убийци, злодеи и пирати, сред които умолявам читателя да не смята, че имам някакви предпочитания, тъй като съм уверен, че те съвсем не се различават толкова много. И за да покажа това по-ясно, не съм обърнал никакво внимание на техния маскарад, обединявайки ги в тази поредица от истории: те са свързани, защото са сходни или противоположни. Ако това ви учудва, ще си призная на драго сърце, че разликата и приликата са само гледни точки“. (Предговор, с. 5)

Този импресионистичен повествователен похват цели да скъса окончателно с логиката на позитивизма и да предостави свобода на читателя в съзерцанието и възприятието на текстовете. Той е причината съвременната критика да определя Марсел Швоб като предшественик на мистичния, лишен от непрекъснатост на сюжетната линия роман на XX в., в който реалността, животът и мечтите не подлежат на общо разглеждане и анализ, а представляват отделни произведения на изкуството, чието самостойно съществуване наблюдателят съзерцава.

Писател-ерудит, Швоб черпи вдъхновение от далечни епохи и изгубени цивилизации, пресъздавайки по блестящ начин не само атмосферата на класическата античност, средновековието и ренесанса, но и техния език. Способността да асимилира и синтезира познания и впечатления, дължащи се на литературни влияния и информацията, натрупана през дългите часове, прекарани в Народната библиотека и Архивите, отговаря на неговото възприятие за литературата като изкуство и убежище от враждебния реален свят и схващането му за завършеността на образната материя в света. Текстовете, протичащи в съвременната му епоха, са рядкост. В по-голямата част от разказите личи респектът към отминалите епохи и стремежът да трансформира вече съществуващи детайли, анекдоти и любопитни факти, които сами по себе си не биха могли да имат художествена стойност, в ерудитска, мистериозна литература.

В „Царят със златната маска и други фантастични истории“ е осезателно влиянието, което залязващият на литературния хоризонт в края на XIX в. символизъм оказва върху младия автор. Девет от общо двадесетте и един текста в книгата биха могли да бъдат определени като символистични. Първият от тях, дал заглавието на целия сборник, представлява философска притча, в която символите и препратките достигат връхна точка, а отсъствието на собствени имена придава подчертана универсалност на героите:

Нито за тяхната, нито за твоята – каза просякът ниско – мога да знам каквото и да било, защото съм сляп, а самият ти не знаеш нищо нито за другите, нито за себе си. Но те превъзхождам със следното: аз знам, че нищо не знам. И мога да правя догадки. Впрочем навярно онези, които ти се струват шутове, плачат под своите маски; и е възможно истинските лица на онези, които ти се струват свещенослужители, да са изкривени от радост, че те мамят; и ти не знаеш дали страните на жените ти нямат пепеляв цвят под коприната. Самият ти, Царю със златната маска, кой знае дали не си отвратителен въпреки труфилото? („Царят със златната маска“, с. 17).

В митологичните разкази, преизпълнени с шаманска символика, каквито са „Земният пожар“ и „Смъртта на Оджиг“, действието се развива в една мистична, потънала дълбоко в праисторията, легендарна епоха, в която главните герои спасяват света от унищожение и възстановяват космическото равновесие:

Внезапно гладката стена се пропука. Последва силен приток на топлина, сякаш топлите годишни времена се бяха струпали от другата страна на небесната порта. Отворът постепенно се разшири и силен полъх обгърна Оджиг. Той чу как поникваха всички пролетни растения и почувства лятната жега. Със силния въздушен поток, който го понесе нагоре, му се стори, че всичките годишни времена нахлуват в света, за да спасят общия живот от смъртта, идеща от ледниците. Потокът влечеше белите лъчи на слънцето и топлите дъждове, и галещия бриз, и животворните облаци. В диханието на животворната топлина черните облаци се струпаха и се разрази огнена стихия („Смъртта на Оджиг“, с. 40).

В общи линия Швоб очертава текстуално виждане за света, в който думите са символи на обектите, но същевременно обектите са символи на непонятното. Авторът избягва прякото разкриване на смисъла, но излага символите, отвеждащи към него, и природата на техните взаимоотношения. Същевременно в произведенията проличава една постоянна симпатия и дори преклонение към декадентската пасмина от маргинали, престъпници и персонажи, отхвърлени или стоящи на ръба на обществото. Неговите герои дават пълна свобода на най-долните си инстинкти, а страхът, странностите и необяснимото присъстват неизменно навсякъде в тези творби:

Разбира се, ужасно е да се смята, че заклинанията на жените могат да накарат луната да слезе в една кутия с огледало или да бъде потопена, когато е пълна, в сребърна кофа, заедно с потъналите звезди, или да бъде изпържена като жълта морска медуза в тиган, докато тесалийската нощ чернее и хората, които си сменят кожата, бродят свободно. Всичко това е ужасно. Но по-малко бих се страхувал от тези неща, отколкото да срещна в пустинята с цвят на кръв либийски балсаматорки („Балсаматорките“, с. 47).

Авторът черпи с пълни шепи от възможностите на митовете и символите, но с една присъща непостоянност, като по този начин повествованието държи винаги читателя в неизвестност и често приема неочаквани обрати („Гранд Бриер“, „Флейтата“, „Колата“). Колебанието в смисъла и наблягането върху съвпаденията и случайността придават невероятно усещане за съблазнителна, но същевременно с това и измамна свобода, доближаваща произведенията на Марсел Швоб до пост-модерността:

Идвам с вас – каза тя, като плачеше и се смееше едновременно (…) – Крюшет – рече Сило. – Крюшет – рече Жамб-дьо-Лен. И тя се втурна между двамата: защото, изправени един срещу друг, близо до лодката и до потрепващата вода, на светлината на издигащата се луна те бяха извадили хладните си ножове („Крюшет“, с. 178).

Поразява стилистичното разнообразие, което си позволява авторът във всяко отделно произведение и в рамките на сборника като цяло. Влиянието на реалистични автори (Юго, Мопасан, По) e осезаемо дори в случаите, когато се цели пародиране или накъсване на повествованието („Завръщане у дома“, „Флейтата“, „Контрабандистите на сол“):

Протегна ръка, взе пушката, прицели се и стреля. Тя извърши това светкавично и безмилостно. Девойката от лодката изпищя пронизително, а сетне застена с хриптящ глас. Падна с клюмнала глава, като мъртва птица и розовата й шия се надигаше, докато хриптеше („Гранд Бриер“).

Нееднократно Марсел Швоб прибягва до характерни за „края на Стария режим“ формули и тропи (Волтер, Казот) („Синята страна“, „Спящият град“), но най-въздействащи са изисканите изрази, архаизми и граматични похвати, заимствани от средновековния френски, придаващи на разказите призрачно звучене, в което читателят разпознава не само предметите, но също така мислите и светогледа на героите („Сабатът в Гората на мофлените“, „Бланш Кръвницата“, „Фалшивите лица“):

Ала тези хора на нощта се отличаваха от другите по една непозната и поразителна привичка: лицата им бяха покрити с маски. Впрочем тези маски бяха черни, чипоноси, с червени устни или с дълги извити клюнове, или с настръхнали зловещи мустаци, или с дълги прошарени бради, падащи на гърдите им, или с лице, по което минаваше една-единствена тъмна ивица между устата и веждите или нещо като широк ръкав на връхна дреха, вързан отгоре, с дупки, през които прозираха очите и зъбите им.

Народът веднага нарече тези хора „Фалшивите лица“. Никога не бяха виждали нещо подобно в скучната страна, само неколцина благородници, следвайки италианската мода, включваха в церемониите маски от благородни метали („Фалшивите лица“, с. 66).

Текстовете са построени с помощта на интертекстуални отзвуци, специфични изрази и социални диалекти, образци на класическа риторика и символистични клишета. По отношение на използвания език повествованието почти винаги слива героя и разказвача. Марсел Швоб се старае да „пише добре“, прилагайки изтънчен класически френски, но при нужда съчетаван с архаизми, жаргон и диалекти („Гранд Бриер“, „Чумата“):

Каква нещастие. Ей го туй момиче, здраво и право, ама главата му объркана. Ходи в една къща недалеко от тук, при някакви парижки самки. Виси там досред нощ; кво бреме тегне в гръдта й. Върти, суче – нищо. Ляга си със своята изгора в леглото, гняви я, валя я с мръсните си ръце, държи се с нея приятелски, готова е да й даде запасите си от плодове за зимата, та да й се услади на онази човката – и друго става с гълъбицата, онази й говори такива неща, та жал да му стане на човек. Ни чува, ни вижда, дори още по-лошо… („Гранд Бриер“, с. 119).

Марсел Швоб залага на въздействието на словото над читателя, призовавайки отминалите епохи, вдъхвайки живот на отделните образи и вмъквайки доста поезия в разказите си. Той заявява открито единството между литература, изобразително изкуство и музика – схващане, което напълно обяснява неговата страст към детайлността, мелодичността и ритмиката. За стила му неговият биограф Пиер Шампион с основание твърди: „Марсел Швоб е нищо повече от прозаик, всяка негова фраза е поема“. А според самия автор: „Образността на думите е тъждествена на музикалните тонове в една симфония, тя предвожда процесията от образи, която неусетно ви увлича след себе си“. А ето и доказателството:

Флейтата бе черно-бяла, но щом звукът й се разнесе сред нас, стори ни се, че има форма на птица, изработена от лъскав абанос и украсена на места със слонова кост, а съсухрените, прозирни ръце на стареца напомняха криле.

Първата мелодия прозвуча слабо и тихо, треперлива навярно като гласа на самия старец, и в нашите сърца нахлу миналото, споменът за престарелите ни баби, за невинните времена, когато бяхме все още деца. Настоящето изчезна; и ние, усмихнати, поклащахме глави, пръстите ни понечваха да преместят детските ни играчки , полупритворените ни устни сякаш очакваха невинна целувка („Флейтата“, с. 138).

Прозата на Марсел Швоб има трудна съдба, критиците определят писателя ту като „очертаващ литературния вкус на бъдещето“ и „един от най-големите умове на нашето време“, ту като „терорист на стила и езика“, „литературен сноб“, „писател втора ръка“. Ала въпреки всичко ерудитските, декадентски, поетични разкази на Швоб успяват да докоснат и съвременния читател, възкресявайки атмосферата и душата на пресъздаваните от него епохи и смъквайки постепенно златната маска, покривала дълго време лицето на автора, за да ни покажат един талантлив писател, чието творчество не е загубило силата си с времето.

Марсел Швоб, Царят със златната маска и други фантастични истории, поредица „Другата фантастика“ с подкрепата на Програма „Култура 2007-2013“ на ЕК, изд. СОНМ, С. 2013, превод от френски Калоян Праматаров, 12 лв.

Царят със златната маска

На Анатол Франс*

Царят със златната маска стана от черния трон, където бе седял часове наред, и попита какъв е този шум. Стражите при портите бяха кръстоса­ ли пики и се чуваше дрънченето на желязо. Около бронзовия мангал се бяха наредили петдесетима све­щенослужители отдясно и петдесетима шутове от­ ляво, а жените, в полукръг пред краля, ръкомахаха. Маските на лицата блестяха на пурпурно­розовия пламък, който искреше през бронзовата решетка. Подражавайки на царя, изличил всяка плътска следа от лицето си, жените, шутовете и свещенослужите­ лите имаха застинали лица от сребро, желязо, мед, дърво и плат. Маските на шутовете бяха разкриве­ ни от смях, докато маските на свещенослужителите тъмнееха угрижени. Петдесет засмени лица грееха от лявата страна, петдесет тъжни лица се чумере­ха от дясната страна. А светлите тъкани, опнати на женските глави, имитираха неизменно изящни лица, оживявани от изкуствена усмивка. Ала златната маска на царя бе величествена, благородна и наистина царствена.

Впрочем царят мълчеше и напомняше с това мъл­чание за онзи царски род, чиято последна издънка бе самият той. Някога градът бе управляван от принцо­ве с открити лица; но отдавна се бе наложила дълга орда от царе с маски. Никой не бе виждал лицата на тези царе и дори свещенослужителите не знаеха при­чината за това. Същевременно от стари времена бе издадена заповед, всеки, който се приближи до цар­ския палат, да покрива лицето си; така царската фа­милия виждаше единствено хорските маски.

И докато желязото по стражите при портата трептеше и звънливите им оръжия отекваха, царят ги попита с тържествен глас:

– Кой се осмелява да ме смущава в часовете, ко­гато съм сред свещенослужителите, шутовете и жените си!

И стражите отговориха разтреперани:

– Всемогъщи царю, златна маско, един окаян чо­век, облечен в дълга роба. Изглежда е от онези благо­честиви просяци, които бродят в околността. И има открито лице.

– Нека влезе този просяк – рече царят.

Тогава онзи от свещенослужителите, който носе­ше най­-сериозната маска, се обърна към трона и се поклони:

– О, царю – рече той, – оракулите са предсказали, че не е добре за рода ти да виждате лицата на хората.
А онзи от шутовете, чиято маска бе разтеглена в най­-широка усмивка, обърна гръб на трона и се по­клони:

– О, просяко – рече той, – още не съм те зърнал, но несъмнено ти си по­-цар от царя със златната мас­ка, след като на него му е забранено да те гледа.

И онази от жените, чието изкуствено лице има­ше най­-нежен мъх, сбра ръце, разтвори ги и посегна сякаш за да поеме потирите за жертвоприношения. Впрочем царят отклони погледа си към нея, страху­вайки се от откровението на едно непознато лице.

Но след това едно гибелно желание пропълзя  в сърцето му.

– Нека влезе този просяк – рече царят със златна­та маска.

И сред потръпващата гора от пики, между които, подобно на блестящи стоманени листове, калени със зелено или червено злато, проблясваха остриетата на двуострите мечове, един старец с бяла щръкнала брада пристъпи чак до подножието на трона и вдигна към царя откритото си лице, на което трептяха невиждащи очи.

– Говори – рече царят.

Просякът отвърна със силен глас:

– Ако онзи, който ми говори, е човекът със злат­ната маска, несъмнено ще кажа каквото имам за ка­зване. Мисля, че е той. Кой би се осмелил да надигне глас преди него? Аз не мога да се уверя в това с очи­те си, защото съм сляп. Ала разбирам, че в тази зала има жени, по изисканото шумолене на плата по ра­менете им; има и шутове, чувам смехове; има и све­щенослужители, тъй като те си шушукат сериозно. Впрочем тукашните хора ми казаха, че носите маски. А ти, царю със златната маска, последният от своя род, никога не си зървал лица от плът и кръв. Чуй: ти си цар, а не познаваш поданиците си. Тези от лявата ми страна са шутовете – чувам как се смеят; тези от дясната ми страна са свещенослужителите – чувам ги как плачат; и усещам, че мускулите по лицата на жените се свиват в гримаси.

И тъй, царят се обърна към тези, които просякът нарече шутове, и погледът му зърна черните угрижени маски на свещенослужителите; обърна се към тези, които просякът наричаше свещенослужители, и погледът му се натъкна на смеещите се маски на шутовете; и той сведе очи към седналите в полукръг жени, и техните лица му се сториха хубави.

– Лъжеш, страннико – рече му царят. – И ти са­мият си присмехулник, оплаквач и кривящ се в гримаси. А ужасното ти лице, неспособно на постоян­ство, е било създадено изменчиво, за да се преструва. Онези, които ти посочи като шутове, са моите свещенослужители, а онези, които посочи като све­щенослужители, са моите шутове. И как би могъл да съдиш ти, чието лице се криви при всяка дума, за не­изменната красота на моите жени?

– Нито за тяхната, нито за твоята – каза просякът ниско – мога да знам каквото и да било, защото съм сляп, а самият ти не знаеш нищо нито за другите, нито за себе си. Но те превъзхождам със следното: аз знам, че нищо не знам. И мога да правя догадки. Впрочем навярно онези, които ти се струват шутове, плачат под своите маски; и е възможно истинските лица на онези, които ти се струват свещенослужи­тели, да са изкривени от радост, че те мамят; и ти не знаеш дали страните на жените ти нямат пепеляв цвят под коприната. Самият ти, царю със златната маска, кой знае дали не си отвратителен въпреки труфилото?
Тогава онзи от шутовете, който имаше най­-широ­ко зейнала уста от радост, се изхили така, че смехът му прозвуча като вопъл; а онзи от свещенослужите­лите, чието чело бе най­-навъсено, произнесе молит­ва, прилична на нервен смях, и всички маски на же­ните потрепериха.

Царят със златната маска даде знак. Стражите хванаха под мишците стареца с откритото лице и го изхвърлиха през голямата врата на залата.

Тази нощ царят спа неспокойно. На сутринта се заскита из своя палат, понеже едно зловещо жела­ние бе пропълзяло в сърцето му. Но нито в спалните, нито във високата зала за пиршества, застлана с плочки, нито в боядисаните и позлатени празнични зали той намери онова, което търсеше. В царските чертози нямаше ни едно огледало. Така бяха повели­ли оракулите и така бяха предписали свещенослужителите преди години.
Царят, седнал на своя черен трон, не се забавля­ваше с шутовете, не чуваше свещенослужителите и не погледна жените си: защото си мислеше за своето лице.

Когато залязващото слънце хвърли към прозорците на палата кървавите си метални отблясъци, кралят напусна залата с мангала, отстрани стражите, бързо премина през седемте концентрични дворове, затворени от седем бляскави крепостни стени, и през една ниска тайна врата излезе незабелязано в поле­то. Тръпнеше и бе изпълнен с любопитство. Знаеше, че ще срещне други лица, а може би и своето. В дъното на душата си искаше да се увери в собствената си красота. Защо този окаян просяк бе загнездил съмнението в гръдта му?
Царят със златната маска стигна до горите край стръмния бряг на една река. Дървесата бяха облече­ни с гладка и лъскава кора. Имаше дънери, искрящи от белота. Царят скърши няколко клонки. Едни изпускаха при счупването по малко гъста мъзга, а вътрешността се оказваше осеяна с тъмни петна; други разкриваха скрити плесени и черни пукнати­ ни. Пръстта бе черна и влажна под пъстрия килим на тревите и цветчетата. Царят обърна с крак един огромен каменен блок със сини жилки, чиито петна блестяха под последните лъчи. И една крастава жаба с влажно коремче се измъкна от тинестото си скри­валище с уплашен подскок.

В края на гората, на поляната на стръмния бряг, кралят излезе измежду дърветата и спря очарован. На тревата седеше девойка; кралят виждаше вдигна­тите й нагоре коси, грациозно приведения врат, гъв­кавото кръстче, заради което тялото й се полюшва­ше чак до раменете; между двата пръста на лявата си ръка девойката въртеше навито с прежда вретено, а острият връх на дебела хурка стърчеше на височина­та на бузата й.

Тя се надигна слисана, откри лицето си и в свое­то смущение стисна с устни нишката, която теглеше. Така страните й сякаш бяха прорязани от бледа цепнатина.

Когато царят зърна черните й, неспокойни очи и нейните деликатни, треперещи ноздри, потрепващите й устни и тази извивка на брадичката, спускаща се към гърдите, милвани от розовата светлина, той се втурна възторжено към девойката и грабна ръцете й.

– Бих искал – каза той – за пръв път да се полюбувам на едно открито лице. Бих искал да снема тази златна маска, защото тя ме отделя от въздуха, който милва твоята кожа. И ще идем двамата в захлас да се огледаме в реката.

Удивената девойка докосна с върха на пръстите си металните пластини на царската маска. Царят издърпа нетърпеливо златните куки. Маската се отърколи в тревата и девойката извика ужасено, закри­вайки с ръце очите си.

Миг след това тя изчезна в сянката на гората, при­тискайки до гърдите си хурката с намотания коноп. Викът на девойката отекна болезнено в сърцето на царя. Той изтича на брега, наведе се над водата на реката и от собствените му устни се отрони дрезгав стон. В мига, когато слънцето се скриваше зад сини­те и кафявите хълмове на хоризонта, той зърна едно възбяло, подпухнало лице, покрито с люспи, с кожа, отекла от отвратителни подутини, и припомняйки си онова, което бе прочел в книгите, разбра, че стра­даше от проказа.

Луната се издигаше над дърветата като жълта ефирна маска. От време на време се чуваше плясъкът на мокри крила сред тръстиките. Тънка мъгла се носеше над реката. Блещукането на водата продължаваше в далечината и чезнеше в синкавата дълбина. Птици с алени глави образуваха по течението кръго­ве, които бавно се разсейваха.

И царят, прав, държеше ръцете си разперени, да­леч от тялото си, сякаш изпитваше отвращение да се докосне.

Той повдигна маската и я сложи на лицето си. Като насън тръгна към своя палат.

Почука по гонга на вратата на първата крепост­ на стена и стражите наизлязоха в безредие с факли­те си. Те осветиха лицето му със златната маска; и царят почувства сърцето си свито от страх, защото си мислеше, че стражите ще видят по метала белите люспи. И премина през окъпания в лунна светлина двор; и на седем пъти сърцето му се свиваше от съ­щия този страх пред седемте порти, когато стражите приближаваха пламтящите си факли към златната му маска.

Ала мъката у него растеше заедно с гнева подобно на черно растение, около което се е увил див саморасляк. Мрачните и тревожни плодове на страданието и на гнева стигнаха до устните му и той вкуси горчи­вия им сок.

Влезе в палата и стражът от лявата му страна се обърна на върха на пръстите на единия си крак, до­като другият му крак си остана изпънат, описвайки светъл кръг със сабята над главата си; стражът от дясната му страна се обърна на върха на пръстите на единия си крак, изпъвайки другия, и се увенча с ослепителна пирамида от бързото въртене на обси­ пания си с диаманти боздуган.

Царят дори не си спомни, че това бяха вечерните церемонии. Той премина край тях разтреперан, въ­образявайки си, че войниците искат да отсекат или сцепят отвратителната му подута глава.

Чертозите на палата бяха празни. Няколко самотни факли горяха в поставките си. Други бяха угасени и ронеха студени сълзи от смола.

Царят прекоси празничните зали, където из­ бродираните с червени лалета и жълти хризантеми възглавнички бяха все още разхвърляни, имаше по­ крити със слонова кост люлеещи се столове и мрач­ни столове от абанос, чийто блясък бе подсилен от инкрустирани златни звезди. Импрегнирани завеси, изрисувани с птици с пъстроцветни крачка и сре­бристи човки, се спускаха от тавана, където вися­ха муцуни на зверове от цветна дървесина. Имаше еднораменни свещници от патиниран бронз, про­низани от огромни дупки и лакирани в червено, в които фитилът от сурова коприна бе втъкнат между пръстенчетата, натъпкани с почерняло растително масло. Имаше големи, ниски и тумбести фотьойли, в които човек не можеше да се изтегне, без да държи гърба си изправен, сякаш подпиран от нечии ръце. Имаше съдове, изковани от изключително тънки ме­тални листове, те звънтяха пронизително изпод пръ­стите, сякаш бяха ранени.

В края на залата царят взе един голям бронзов свещник, който мяташе червените си езици в мра­ка. Пламтящите капчици смола се отрониха с въз­дишка по копринените му ръкави. Ала царят не ги забеляза. Той се насочи към една висока, тъмна га­лерия, в която смолата остави ароматна следа. Там, по стените, под кръстовидни арки, се виждаха бляс­кави и загадъчни портрети: защото изображенията бяха с маски и увенчани с тиари. Само най­-старият портрет, отделен от другите, изобразяваше младеж с очи, разширени от ужас, долната част на лицето му бе скрита от царствените одежди. Царят се спря пред този портрет и го освети, като повдигна свещника. Сетне въздъхна и рече: „О, родоначалнико, братко мой, колко сме окаяни!“

И целуна портрета по очите.

Пред второто нарисувано лице, което бе с маска, царят се спря и раздра платното на маската с думите: „Това е трябвало да направиш, дядо мой, второ­ началнико“. И така той разкъса маските на всичките предишни владетели от своя род. Под изтръгнатите маски зейна мрачната голота на стената.

После той влезе в залите за пиршества, където бляскавите маси не бяха още раздигнати. Повдигна свещника над главата си и пурпурни линии се втур­наха към ъглите. В центъра на масите бе поставен трон с лъвски крака, облицовани с кожа на петна; в ъглите на залата бяха струпани метални постав­ки за чаши с фигурална украса от полирано сребро и похлупаци, прорязани от почерняло злато. Някои стъкленици проблясваха с виолетови оттенъци; дру­ги бяха облицовани отвътре с тънки полупрозрачни пластини от благородни метали. Като ужасен кървав знак, един проблясък  на свещника освети висока чаша със столче, издялана от гранат, в която вино­ черпците имаха обичая да наливат виното на кра­лете. Аленочервената светлина помилва един панер, изплетен от сребърни нишки, в който бяха наредени кръгли хлебчета с дебела кора.

Извръщайки глава, царят прекоси залите за пир­шества. „Не са се посвенили – рече той – да гризат под маските си коравия хляб и да докосват кърваво­ червеното вино с побелелите си устни! Къде е този, който, знаейки за болестта си, е забранил огледалата в своя дом? Той е сред тези, чиито неистински лица изтръгнах: и аз ядох хляб от неговия панер и пих вино от неговата чаша…“

Тясна галерия с мозаечен под отвеждаше до спал­ните и царят пое по нея, носейки пред себе си кър­вящата факла. Един страж се приближи обезпокоен и коланът му с едри железни халки проблесна върху бялата туника; но след това разпозна царя по златна­та маска и се поклони дълбоко.

Бледата светлина на една бронзова лампа, окачена в средата на тавана, осветяваше двойната редица па­радни легла с копринени завивки, изтъкани от влак­ на със старинни нюанси. През една тръба от оникс монотонни капки се стичаха в басейна от полиран камък.

Най­-напред царят разгледа чертога на свещено­ служителите; сериозните маски на легналите хора си приличаха в съня и неподвижността. В чертога на шутовете усмивката на устните им в съня бе също тъй широка. И неизменната красота на лицата на же­ните не се бе променила от покоя; те бяха скръстили ръце на гърдите си или бяха подпъхнали ръка под главата си и изглежда не се тревожеха за усмивката си, която бе също толкова грациозна и когато не ги бе грижа за нея.

В дъното на последната стая се ширеше бронзово легло с орелефи** на приведени жени и огромни цве­тя. Жълтите възглавници върху него пазеха отпеча­тъка от едно неспокойно тяло. Тук в този нощен час трябваше да отдъхва царят със златната маска. Тук неговите предци бяха отмаряли през вековете.
И царят премина в залата с мангала, където пур­пурно­розовият пламък все още танцуваше и мята­ше ловките си пипала по стените. Той удари големия меден гонг така звучно, че всички метални предмети наоколо затрептяха. Уплашените стражи се втурнаха, полуоблечени, със своите брадви и стоманени боздугани; появиха се сънените свещенослужители, намъкнали робите си; шутовете забравиха всичките си свещени скокове на влизане; жените показаха ус­ михнатите си лица при вратите.

И тъй, царят се качи на черния си трон и нареди:

– Ударих гонга, за да ви събера за нещо важно. Просякът каза истината. Вие всички тук ме лъжете. Свалете си маските.

Чу се как потрепериха телата, дрехите и оръжията. Сетне присъстващите бавно набраха смелост и откриха лицата си.

Тогава царят със златната маска се обърна към свещенослужителите и зърна петдесет едри, засмени лица с малки очички, лепнещи за сън; обърна се към шутовете и съгледа петдесет слаби и бледи лица, изтерзани от тъга, с очи, зачервени от безсъние; когато склони поглед към седналите в полукръг жени, той се засмя – лицата им бяха изпъл­нени с досада и грозота и върху тях бе изписана глупост.

– Значи – рече царят – вие сте ме лъгали години наред за самите себе си и за всички хора. Онези, които смятах за сериозни и които ме съветваха за бо­жествените и човешките дела, приличат на мехове, изпълнени с въздух и вино. Онези, които ме забавля­ваха с постоянната си веселост, се оказаха тъжни в дъното на сърцето си; а вашите усмивки на сфинксо­ве, о, жени, не са означавали нищо! Вие сте жалки; но най­-жалкият измежду вас съм аз. Аз съм цар и лицето ми изглежда царствено. Впрочем вижте ис­тината: и най­-злощастният в моето царство няма за какво да ми завиди.

И царят сне маската си. От гърлата на онези, кои­то го зърнаха, се изтръгна вик; розовият пламък на мангала осветяваше белите люспи по кожата на про­кажения.

– Те, моите деди, ме излъгаха – извика царят. – Искам да кажа, че и те са били прокажени като мен и са ми предали болестта си заедно с царството в наследство. Злоупотребиха с мен и ви заставиха да лъжете.

През огромния прозорец на залата, гледащ към небето, падащата луна показа жълтата си маска.

– Както – каза царят – тази луна, която винаги из­връща към нас златното си лице, може би има друго
– мрачно и жестоко, така и царската ми власт е била наложена над проказата ми. Но аз не ще се взирам във външния облик на този свят, а ще насоча поглед към непонятното. Тук, пред вас, се самонаказвам за моята проказа и моята лъжа, наказвам и моя род за­едно със себе си.

Царят свали златната си маска; и възправен  на черния  трон, сред оживлението и молитвите, той заби в очите си страничните куки на маската със страховит вик. За последен път пред него проблесна червена светлина и поток от кръв рукна по лицето, по ръцете му и по тъмните стъпала на трона. Той си разкъса дрехите, слезе по стълбите, като залиташе, пипнешком си проправи път между онемелите от ужас стражи и пое сам в мрака.

И тъй, прокаженият и сляп крал вървеше в нощта. Мина през седемте концентрично разположени крепости стени на царския палат, ръцете му се покриха с рани от допира до бодливите плетове. По кънтежа на стъпките си разбра, че бе излязъл на големия път. Часове наред крачеше, без да изпитва потребност от храна. По топлината, която обгръщаше лицето му, се догаждаше, че слънцето грее, а нощта разпознаваше по вечерния студ. Кръвта, която бе изтекла от изва­дените му очи, покриваше кожата му със суха, въз­черна коричка. И тъй като бе вървял дълго, слепият цар се почувства уморен и приседна край пътя. Сега той живееше в свeта на мрака и се взираше вътре в самия себе си.

Както бродеше из тази мрачна долина на мислите, дочу шум от звънчета. Тозчас си представи връща­ нето на стадо рунтави овце, водени от овни, чиято лоена опашка стига досами земята. И той протегна ръце, за да докосне бялата вълна, без да се срамува изобщо от животните. Ала ръцете му срещнаха дру­ги протегнати ръце и един нежен глас изрече:

– Клети слепецо, какво искаш? – И царят разпоз­на прелестния глас на жена.

– Не бива да ме докосваш – извика царят. – Но къде са ти овцете?

Впрочем девойката пред него бе прокажена и за­ради това носеше звънчета по дрехите си. Но тя не се осмели да му признае това и излъга:

– Те вървят малко подир мен.

– А къде отиваш? – попита слепият крал.

– Връщам се – отвърна тя – в Града на клетниците. Тогава царят си спомни, че в едно затънтено кътче
на царството му имаше убежище, където се присло­няваха всички, отхвърлени от живота заради своите болести или престъпления. Там живееха в крайна самота.

Царят реши да иде в този град.

– Заведи ме – рече той.

Девойката го хвана за долната част на ръкава.

– Позволи ми да ти умия лицето – рече тя, – защо­то кръвта се е стичала по страните ти навярно цяла седмица.

И царят потръпна, защото си помисли, че тя ще се стресне от проказата му и ще го изостави. Но тя
изля вода от кратуната, която носеше, и уми лицето на царя. Сетне рече:

– Милият, колко ли си страдал при избождането на очите!

– Колкото страдах и преди, без да знам – каза царят. – Но да вървим. Ще стигнем ли до вечерта в Гра­да на клетниците?

– Надявам се – рече девойката.

И тя го поведе, говорейки му нежно. Ала слепият цар чуваше звънчетата и се обърна, за да погали ов­цете. А девойката се страхуваше той да не отгатне за болестта й.

Впрочем царят бе изтощен от умора и глад. Тя из­ вади комат хляб от торбата си и му подаде кратуната с водата. Но той отказа, защото се побоя да не й от­неме от хляба и водата. После попита:

– Виждаш ли Града на клетниците?

– Все още не – каза девойката.

И те поеха отново нататък. Тя откъсна за него един син лотос и той го сдъвка, за да си разкваси устата. Слънцето захождаше над избуялите оризища, които се полюшваха на хоризонта.

– До мен достига мирисът на нещо сготвено – каза слепият цар. – Не наближаваме ли Града на клетниците?

– Не още – каза девойката.

И тъй като кървящият диск на слънцето се откро­яваше все още на виолетовото небе, царят примря, изтощен от умора и глад. В края на пътя потрепваше тънка струйка дим сред пасбищата. Мъглата от бла­тата се стелеше наоколо.

– Ето го града! – рече девойката. – Виждам го.

– Ще вляза сам в един друг град – рече царят. – Имам вече само едно желание: бих искал да докосна с устни твоите устни, за да почерпя свежест от лице­то ти, което сигурно е много красиво. Но ще те омърся, защото съм прокажен.

И царят изгуби свяст, умря.

Девойката се разрида, виждайки,  че лицето на слепия крал е чисто и ясно, и съзнавайки, че тя сама­та се бе страхувала да не го омърси.

Не щеш ли от Града на клетниците се приближи един стар просяк с щръкнала брада, на чието лице трептяха невиждащи очи.

– Защо плачеш? – рече той.

Девойката му каза, че слепият цар е мъртъв, след като си е избол очите, защото е вярвал, че е прока­жен.

– Не пожела да ми дари целувката на помирение­то – рече тя, – за да не ме омърси. А аз съм действи­телно прокажена пред лицето на небето.

И старият просяк й отвърна:

– Без съмнение кръвта от неговото сърце, която е избликнала през очите му, е изцерила болестта му. Умрял е, вярвайки, че носи окаяна маска. Ала в този час е оставил всички маски – златната, тази на про­казата и плътската.

* Анатол Франс  (1844–1924) – френски писател и литературен критик, майстор в пресъздаването на различни исторически епохи, чиито разкази, особено тези от Седефената кутия (1892), смайват с фантастичната си образност. – Б. пр.

** Орелеф (от фр. haut-relief – висок релеф) – при него изпъкналото изображение излиза над плоскостта на фона. – Б. пр.

Милетянките

На Едмон дьо Гонкур*

Внезапно, незнайно защо, девиците от Милет за­почнаха да се бесят. Беше нещо като епидемия на добрите нрави. Когато човек отвореше вратите на гинекеите**, натъкваше се на все още треперещите нозе на нечия бяла снага, увиснала на гредите. И се стряскаше от дрезгавото простенване и от звънтежа на пръстените и гривните за ръцете или за глезените, отърколили се на земята. Гушката на обесените се надигаше като трептящите криле на птица, която някой души. Очите изглеждаха изпълнени по­скоро с примирение, отколкото с ужас.

Девойките се оттегляха вечерно време мълчали­ ви, както подобава, седяха си кротко, с отпуснати скути. Посред нощ отекваха стенания и отначало другите си мислеха, че те сънуват тежки сънища – нощните птици на разума. Родителите ставаха и оти­ваха в стаите им. Мислеха, че ще ги открият легнали по корем, с гръб, тресящ се от страх, или скръстени на гърдите ръце, с длани, притиснати към мястото, където бие сърцето. Ала леглата на девойките бяха празни. Сетне се чуваха люшканията в горните стаи. И там, огрени от луната, с бяла, свободно падаща туника, с ръце, вплетени една в друга, чак до долната става на пръстите, те висяха обесени и подутите им устни посиняваха. Призори дружески настроените врабци кацаха по раменете им, кълвяха ги, но когато усещаха студената им кожа, отлитаха с писъци.

Едва първият лъх на утринта полюшваше платна­ та, опънати над вътрешните дворове, когато от близките къщи долиташе тъжният вой на оплаквачките.

И на пазарния площад, пред подранилите купу­вачи, преди леките облаци да се обагрят в розово, четяха списъка на мъртвите от нощта. Херолдите тичаха насам натам. Както другите, така и дъщерите на магистратите и на архонтите, наскоро съзрели, току преди да сложат жълтия сватбен воал, се бесеха мистериозно. Мъжете, които идваха в събранието, всички белязани от червеното въже, сочещо закъс­нелите*, пренебрегваха народните дела и ридаеха в шепите си. Разтрепераните съдии осъждаха само на изгнаничество и вече не се осмеляваха да издават смъртни присъди.

Прогониха от тъмните улички, където живееха билкарките, доста старици, страхуващи се от днев­ната светлина. Напудрените жени с тежка походка и почернени очи бяха низвергнати от града. Онези, които проповядваха незнайни учения под портици­те, онези, които си бъбреха с младежите, жреците, разнасящи изображенията на богиня върху товарни животни, посветените в мистериите и любовниците на Кибела, бяха изхвърлени, без да им отнемат граж­данските права, отвъд градските стени.

Те се заселиха в пещерите, изкопани в скалите на близките планини от незапомнени времена. Там спя­ха в каменните ниши. И едните ставаха за прости­тутки, а другите за философи; тъй че още по здрач младежите от Милет напускаха града и прекарваха нощта под земята. Така на хълмистите склонове, през отворите, издялани в скалите, се виждаха как греят светлини досред нощ; и всичко, което в Милет се считаше за странно или нечисто, продължаваше своя живот във вътрешността на земята.

Тогава архонтите на колонията издадоха декрет, с който постановиха девойките да бъдат погребвани по новому. Те трябваше да бъдат излагани пред прос­толюдието голи, с въжето на врата, и да бъдат отнасяни така в гробницата. Надяваха се по този начин свянът да победи желанието за смърт, когато същата вечер подир оповестяването на този закон тайната на милетянките бе разкрита.

Неколцина жреци, които поддържаха свещения огън в храма на Атина, станаха малко преди полу­нощ, за да добавят камъш в огъня и да долеят масло в лампите. И видяха да се приближават сред мрака на централната зала група девици, като насън. Те се насочваха в тъмата към една от плочите близо до жертвеника, която стоеше вдигната. Един юноша, който обикновено носеше кошниците на богинята, си по­кри главата и се спусна под храма заедно с девиците.

Сводът бе висок, зле осветен от една слаба свет­линка на върха. В дъното стената блестеше, защото там висеше едно­ единствено метално огледало. От­ начало гладката повърхност бе мътна, сетне през нея почнаха да преминават мимолетни образи. Тя бе със синкавозеленикав цвят, като очите на кукумявките, посветени на Атина Палада.

Първата милетянка се приближи към огромното огледало усмихната и се разсъблече. Воалът, прикре­пен на рамото й, падна, а сетне и гънката на пазвата и небесносинята препаска, която поддържаше гор­ната част на гърдите й: тялото й се яви в цялото си великолепие. И тя развърза сплетените си на плитка коси, които се разпиляха по раменете й, стигайки чак до петите. Другите девойки редом с нея се смееха, до­като я наблюдаваха как се оглежда. Защото никакъв образ не се явяваше в металното огледало пред тези, които бяха до нея. Ала девойката, с широко отворе­ни очи, изрева като ужасено животно. Тя побягна и всички чуха шума от стъпките на босите й крака по плочите. И сред кошмарната тишина подир няколко минути отекна воят на оплаквачките.

И втората девойка, която се огледа, съзерцава из­вестно време гладката повърхност и нададе същия вопъл, наблюдавайки голотата си. И след като в свое­то умопомрачение тя бе избягала нагоре по стълби­те на храма, далечните стенания известиха, че се бе обесила под студената лунна светлина.

Юношата застана точно зад третата девойка и по­гледът му се устреми заедно с погледа на милетянката, в същия миг ужасен вик се изтръгна от устните й. Защото образът в зловещото огледало беше дефор­миран според естествения ход на времето. Милетянката виждаше подобие на себе си в това огледало, но челото й бе прорязано от бръчки, клепачите бяха увиснали, отпечатъкът на старостта се четеше върху влажните й гуреливи очи, отпуснатите уши, подпу­хналите страни, косматите, зачервени  ноздри, лоестата двойна брадичка, хлътналите рамене, повехналите гърди с безжизнени зърна, висналия надолу корем, сплеснатите колене, краката, прорязани от жили, подутите стъпала с възли по тях. Образът ня­маше вече коси и под кожата на главата пробягваха уплътнени сини вени. Протегнатите й ръце прилича­ха на пипала, а ноктите й имаха оловен цвят. Така ог­ледалото представяше на младата милетянка гледката на онова, което й готвеше животът. И в чертите на образа тя откриваше всички признаци на прилика, движението на челото и линията на носа, извивката на устните и разстоянието между гърдите и най­-вече цвета на очите, който придава смисъла на дълбоката мисъл. Ужасена от тялото си, срамуваща се от бъдещето, преди да опознае Афродита, тя се обеси на гредите на гинекея.

Впрочем юношата я последва и разгони другите девици пред себе си. Но той дойде твърде късно, тя­лото на милетянката вече се люшкаше в агония. Той я просна на пода и преди да пристигнат оплаквачките, нежно помилва ръцете и нозете й, целуна очите й. Така отговори този юноша на огледалото на бъде­щата истина, на огледалото на Атина.

* По-възрастният от братята Гонкур, автори на натуралистични романи и на прочутия Дневник, воден от 1851 г., който Едмон продължава и след смъртта на брат си. – Б. пр.

** Женските покои в Древна Гърция, разположени обикновено в задната част на дома или на втория етаж. – Б. пр.

*** За да подканят закъснелите за събранието, стрелците-вардяни преграждали пътищата, които водели към агората, и шибали гражданите с въже, намазано с червена боя. Онези, които се оставяли да бъдат белязани от боята, не получавали възнаграждение. – Б. пр.