Това не би трябвало да е въпросът, който все още вълнува българското общество.

Защото, ако перифразираме „Хамлет”, е редно веднъж завинаги да сме изплували от морето на монархическите мъки и да им се сложи край.

Поне след онзи 24 юли 2001 г., когато в пленарната зала на Народното събрание – и то в присъствието на покойния патриарх Максим – български гражданин, именуващ себе си Симеон Борисов Сакскобургготски, положи клетва като 48-ми министър-председател на Република България, като се закле в републиканската конституция да спазва този върховен закон на страната и всички други нейни закони.

Тази „републиканска клетва” сложи точка на всички предходни питания.

В този миг българската история се сдоби с един премиер в повече и с един призрачен монарх по-малко.

Нужно ли е да се припомня, че това стана възможно след парламентарни избори, които изиграха ролята на втори републикански референдум? И че в крайна сметка това бе личен избор на човека, приел оттук насетне да се превърне в „гражданина Сакскобургготски”, вместо да остане в аналите като „Симеончо” – онзи малолетен цар, от чието име управляват регенти и с когото приключва историята на Третото българско царство (28 август 1943-15 септември 1946).

Съзнателен личен избор, който изобщо не би трябвало да ни се представя като „жертва”.

Това е политико-юридическата страна на монархическия казус в България.

Той има и своята „имотна страна”, ала, както пише по друг повод големият наш мислител Цветан Стоянов, „тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална”, тъй че не смятам да се спирам на нея. Съответните съдебни инстанции все някой ден ще намерят нейното окончателно решение.

На 29 април едно решение на Св. Синод на Българската православна църква обаче нямаше как да не разбуни духовете, защото постанови „богослужебно поменаване на Н. В. Симеон II, цар на българите”. И то четирикратно – по време на всяка Света литургия „при извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на БПЦ”.

Решението, както и можеше да се очаква, отприщи вълна от възмущение и критики, съпътствана от спорадичната защита от страна на някои бивши „жълти депутати”, привърженици на „короната”, както и от русофилска полузащита, която пък съзря в него едва ли не „дисидентски ход” на Св. Синод срещу „русофобската част на българската публика”, доколкото „монархията реактивира нашата същностна връзка със славянския свят”.

И тъй, следите все водят на Изток.

Ала нека се върнем към самото решение на Св. Синод.

Негова обстойна критика бе вече направена от проф. Калин Янакиев и няма смисъл да се прави допълнителен анализ защо това решение не може да е „държавно-правен факт”, нито дори „свещено-правен факт”.

Но тъй като Св. Синод на БПЦ продължава да пази мълчание по въпроса, по който държи отговор не само пред църковния народ, но и пред цялото българско общество, струва ми се, че някои аргументи би трябвало да бъдат формулирани отново.

И то като въпроси в следния порядък:

1. Св. Синод на Българската православна църква, която по конституция е отделена от държавата, признава ли сегашната форма на управление на Република България?

Ако „да”, нека го заяви с изрична декларация. Ако ли „не”, то архиереите на БПЦ би трябвало открито да се обявят „за” монархия, ала преди това дължат обяснение защо този антиконституционен обрат дойде тъкмо на 29 април 2015 г.? Какво го провокира и има ли някаква външна намеса, щом сведущи лица твърдят, че „монархията реактивира нашата връзка със славянския свят”?

2. Какво се крие зад формулата „цар на българите”, с която Св. Синод си служи и която е очевидно различна от формулата „цар на България”? На кои „българи” е „цар” Симеон Сакскобургготски? На „всички българи” или само на „православните българи”, сред които има голямо мнозинство републиканци? Това означава ли, че Св. Синод въвежда политическо разделение сред църковния народ, припознавайки само част от него? Каква е каноничната обосновка на това разделение, което е прецедент за православната традиция?

3. Защо това решение бе обявено и влезе в сила, още преди да е подписано от всички митрополити на БПЦ? Кое наложи такова привързване? Св. Синод наясно ли е, че то не се изпълнява на много места в страната и в отделни епархии, което означава, че се създава фактическо разделение в БПЦ?

4. Ако Св. Синод не поставя под съмнение сегашната форма на управление на страната, а наложеният от него „дуализъм” е израз на някакво съществуващо „достойнство” на Симеон Сакскобургготски, вследствие на извършено „царско миропомазание”, кога ще бъде представено доказателството, че е било извършено подобно тайнство?

И тук е редно да се направи още едно уточнение. Засега единствено бившият депутат от НДСВ Борислав Цеков твърди, че „има един безспорен църковен факт – Симеон Сакскобургготски е помазан от БПЦ за цар, съгласно канона.”

Никой историк или богослов не разполага с подобно доказателство. Обратното, вече нееднократно бе доказвано с аргументи, че владетелите на Третото българско царство не са били миропомазвани. Тоест те са били законни владетели от юридическа, но не и от сакраментална гледна точка.

Александър Батенберг е протестант-лутеран, което никога не му е било простено от Св. Синод, който преди него е споменавал на Св. литургия името на руския император.

Фердинанд I e католик, при това отлъчен от Църквата (по-точно от папа Лъв XIII, загдето прекръщава престолонаследника Борис в православна вяра, за да стане негов кръстник руският император Николай II).

Борис III встъпва на престола набързо, след абдикацията на баща си, чрез най-обикновен молебен в църквата „Св. Неделя”.

Всички те са били споменавани като държавни глави от БПЦ по силата на същото правило, по което днес се споменава правителстващия синклит. И нищо повече.

Те не са били „Божи помазаници” и никога не е била извършвана официална коронация.

Още повече, че до 22 февруари 1945 г. БПЦ е в схизма и е нямало как да извършва „царско помазание”, което трябва да се извърши лично от предстоятеля на православната църква и не може да се пази в тайна.

Що се отнася до Симеон Сакскобургготски, през август 1943 г. той е малолетен и от негово име управляват регенти. В държавата е обявен тримесечен траур, а в началото на 1944 г. София е в развалини след англо-американските бомбардировки. До 1946 г. няма никакви данни за миропомазание, а още по-немислимо е през 1955 г., когато навършва пълнолетие, то да е било извършено в емиграция, без решение на БПЦ.

Съзнавам, че изброените детайли са много, но те идват да покажат само едно – че Симеон Сакскобургготски няма някакво специално „царско достойнство”, което да е с нещо по-различно от „достойнството” на днешните президенти на републиката, които естествено, че не се споменават поименно в Св. литургия. Само това оставаше…

5. И накрая, във фейсбук-профила на Русенския митрополит Наум бе изразено становището, че „царското решение” на Св. Синод било само „благословение”, имало „пожелателен характер и би следвало да се практикува по усмотрение”.

Ако това становище стане официална позиция на Св. Синод на БПЦ, поставените по-горе въпроси може би ще получат отговор.

И те, за да завърша отново с „Хамлет”,  ще спрат призрачно „да смущават волята ни… изтлявайки в бледността на наште мисли”.