0
5594

Цветан Марангозов, градинарят на оксимороните

Цветан Марангозов (03.10.1933, София – 12.01.2021, Полковник Серафимово)

Цветан Марангозов, портрет от Николай Майсторов

Попиташ ли ме кой съм
забравям го
още преди да съм отговорил

Не ме питай кой съм
и в мълчанието
може би ще чуем отговора[1]

„Аз винаги съм се интересувал само от себе си. Не съм никакъв хуманист. … Аз никога не казвам нищо никому“[2].

Той беше антипатетик. Той би ни намразил, ако пишем, жалейки за него. В неговия свят животът е некролог сам по себе си. „Разполагаш със себе си едва когато имаш какво да си кажеш, и колкото си по-враждебен към себе си, толкова по-добре те чуват и разбират другите“[3].

Цветан Марангозов имаше обострен вкус към противоречията. Ако се вгледате в неговите текстове, няма как да не забележите натрапчивия акцент, поставен върху противоречието, антонима, оксиморона и всичко, което може да бъде определено като обратното на тавталогията. Характеристика на един е/и/мигрантски живот, изживян и изтъкан едновременно от политически и художествени тавталогии и оксиморони.

Кой беше Цветан Марангозов? Беглец към свободата. Но към свободата от, не свободата към – свобода от родината, свобода от бащиното наследство, свобода от майчиното безразличие. Една негативна посока на художествено изкупление, която го преследваше до края. Политически дисидент, който мразеше да капитализира несъгласието си. Капиталист на самия себе си, без собствена корпорация и без подопечени притурки и подстрочници. Кинорежисьор и сценарист без образование и бюджет, който промени завинаги световното експериментално кино с идиосинкратичен език, все още недостатъчно изследван от специалистите. Автор (а не писател или поет – нещо, на което той много държеше) на радиопиеси, на поетични и прозаични текстове и фрагменти, както и на няколко важни музикални албума с електронна музика. Яростен бохем, завърнал се в България веднага след промените – сърфист на една бурна деветдесеттарска слава, от която се отказа почти немедлено в търсене перверзната логика на „обратното на обратното“.

Той беше още и буржоазен антикомунист, антибуржоазен бюргер, консервативен прогресист, прогресивен квиетист, аматьор градинар, професионален дилетант[4], световноизвестен киномаргинал и вероятно, над всичко, „космополит без космос“, както се определя самият той. Всичко това само донякъде може да опише дълголетния път на Марангозов, по-известен на света като Маран Гозов (Marran Gosov), знаково име за Neuer Deutscher Film и мюнхенската експериментална киновълна от 60-те години на ХХ век, но тези двояки описания вероятно помагат да се улови смисълът на наследството му без наследници (по сполучливото определение на Йордан Ефтимов[5]).

За мнозина по/читатели на Марангозов политическите координати имат усилно значение, поради простата причина, че той не беше аполитичен автор, подчинен на някаква ларпурлартистка идеологема. Той познаваше собствения си белег: антикомунист, чиито най-близки приятели често са отляво. (С годините това се превърна в истина и в немската, и в българската реалност.) С един перверзно-дързък разрез той можеше тутакси да обясни обаче и инфантилни аспекти от природата на комунизма, и мракобесното бездушие на политическия преход към капиталистическа демокрация.

При последното ми посещение, сред множеството паузи, доминиращи разговорите ни, той каза: „Френската революция е най-ужасното събитие, случило се в човешката история. Едмънд Бърк беше прав“[6]. Отблъскващи и противни думи за ляв човек като мен, които обаче исках да разбера така, както политическият профил на творчеството му винаги ме е привличал, откакто прочетох Безразличният през далечната 1997 г. Защо? Защото той беше майстор градинар на противоречията и оксимороните, без да става заложник на паузата между две крайности, но и защото беше и майстор на противното и отблъскващото. Сред естетическия хаос на една твърде френска градина-двор в Полковник Серафимово тези думи имаха непренебрежима тежест. Инфантилна сенилност или незаминал си младежки бяс към комунизма и западната левица? Със сигурност поне и двете. От всичко ценно, което мога да цитирам от нашите разговори, аз избирам това изказване, просто защото освен че беше човек с вкус към противното и обратното, той беше и благоразположен приятел на тези естетически и човешки качества. Резултатът е един живот и творчество, заклещени между ентусиазма към отвратителното и отвращението към всеки ентусиазъм – живот, изживян в този процеп.

Марангозов беше и още нещо, което бих определил като „предварителен човек“[7]. Същество, което някак е изживяло предварително части от собствения си живот и което трябва да изтърпи и изтрае предвидимия и последващ остатък в една омерзяваща, оразмерена и предзададена скучност според Хьолдерлиновата формула „вече не/още не“. Марангозов като че ли носеше със себе си гносиса, че в тази планова скучност единственият избор е да намериш някакво удоволствие и забавление в пре-живяването, а макабреността е просто художествено неотчуждимо качество, също тъй обречено на една предварителна сетивна регистрация. Това се долавя най-силно в стихотворението „Прозорец“ от 1990 г.:

Откога стоя зад прозореца с вдигната ръка?
Навярно искал съм да поздравя някого отсреща
Но аз не познавам никого
Въпреки че живея тук от тридесет години

Искал съм да се сбогувам с някого?
Но аз не възнамерявам да пътувам
Пък и кой ще забележи моето отсъствие?

Не може да съм вдигнал ръка за клетва!
На кого да се кълна и в какво?
Не вярвам в нищо още от детинство

Но защо тогава стоя на прозореца
с вдигната ръка?

Сещам се –
исках да спусна транспаранта!
Свикнал съм да мисля на тъмно
На светло паметта ми е сляпа[8]

Струва ми се, че тези редове пределно ясно доказват, че от жалейки той няма нужда, защото сам самият си ги пишеше предварително, и то в жанра на самоопровержението. Един автор, който според мен изпитваше все пак страх от подмяна и фалшифициране на намеренията и стремленията си (оттук и отдръпването от публичността), автор, който се опитваше да превърне в капитал единствено тези фалшификации на съзнанието и живота, които виждаше в развитие.[9] Безсрамно и честно демонстрираше и опоетизираше отхвърляни чувства и афекти, с които оперираше по литературному.[10] Един безсрамен дилетант на естетическото достойнство, Марангозов беше ловък градинар на оксимороните на собствения си жизнен път. Без претенции да казва нещо някому, той каза твърде много на себе в неговата така вещо небрежна градина, за да не бъде то чуто от другите.

Нека собствените му думи, които по-долу съм групирал тематично, разкажат за тази градина от крайности и противоречия.

***
Из Цветан Марангозов, Интимна дистанция: Интервюта (София: Издателско ателие Аб, 1999)
„ … [емигрантът] е имунизиран срещу фразеологията на идеолозите … Емигрантът си остава психически, в известен смисъл ,огледално-симетричен сталинист’.“

„ … [емигрантът] е плячка на добронамерените си тълкувания. Рано или късно открива, че няма истинско завръщане. … мислех, че преструвайки се на демократ, се става демократ.“

„Емигрантът от моето поколение си остава ,космополит без космос’.“

„Ще изживея ли и един пети период – може би някаква дясна диктатура?“

***
„Българинът като общение за мен не съществува. … Не понасям нашенския патос и гръмките думи. Особено ме дразни мъжкото самохвалство, като че ли има някаква насъбрала се липса, която се крие зад мачовщината.“

„Провинциалното не познава мярка.“

„Тук [в България] очевидно искат да наваксат нарочно пропуснатото от самите тях.“

„Но и дистанцията от Мюнхен не помага да проумееш, защо например българинът предотвратява това, което го възхищава. … За какво отмъщават на себе си?“

„Крачим към Европа по чисто диалектически: приближаваме се, отдалечавайки се от нея. Непонятна е също тази ненавист спрямо ,Отворено общество’: като че ли намериха адрес за насъбралите се агресии.“

„,Цивилизованият свят’ не залага на ,националната идея’, така както ние я разбираме. … И същевременно е очевидно, че една общност в морална и икономическа криза не може да се дефинира само с категориите на оцеляването.“

***
„Още по-висока е цената на ,свободата да не приличаш на себе си’ – тя води направо в лудницата. Радикалната лична свобода най-често се ,краде’ от обществото.“

„Новият човек се оказа корабокрушенец, ,неспособен за нищо и готов на всичко’…“

„Провъзгласиха се [комунистите] за авангард на движението напред, а крайната им цел бе състоянието на покой.“

„Левицата не иска да признае, че телените мрежи са заложени още в Марксовото мислене.“

„Но какъв синтез се получава от противоречието: с идеала на равенството обслужваш чисто капиталистически интереси. … Червени капиталисти с недемократични навици – тук историята ни става карикатурист.“

„Познавах това дълбоко желание да спечелиш благоговението на потисника си. Да му се подмажеш талантливо, да намалиш малко всекидневния страх, да артисаш по-лускозно в това безвремие. А се оказа, че първата искрена усмивка събори цялата им вулгарна митология. Метафизично осиротели, те сега се борят единствено за лични нужди и интереси. Щом с този народ не става социализъм, дай тогава да бъдем поне добри капиталисти и да му одерем кожата. Сам си е виновен, че ни избра отново.“

„Няма по-омърсена и злоупотребена дума от думата Бъдеще, думата на големите обещания.“

„Западните левичари ни завиждаха. Били сме по-щастливи от нещастните американци. Бързо разбрахме, че истината беше точно в обратното.“

„ … всеки индивид завършваше курс по актьорско майсторство още в пионерска възраст.“

„След обесването на Трайчо Костов и последните усмивки угаснаха. Всеки разбра, че отсега нататък всичко ще бъде възможно.“

„Командировките се даваха за пропускане на Същественото.“

***
„Цената на мирния преход беше ненаказаността на виновните. Но тази прошка на демокрацията не се оцени.“

„Знаем, че деконцентрацията беше средство за управление.“

„Възможно е накрая гневът на гладуващите да навакса пропуснатото възмездие…“

„Само ситият е толерантен.“

„А апатията усамотява. Тя е форма на самозащита и съпротива.“

„Трудно можем да съдим младия престъпник, когато бившите трубадури на революционното насилие днес проповядват любовта към ближния и отново раздават нотите и брашното.“

„Оптимистът пропуска настоящето и детайла. … Скептикът не обещава.“

„Безпорядакът е привилегия единствено на съзнанието за правила и ред…“

„При някои от големите поети поезията е вторичен, при някои дори временен продукт на едно ,рисково’, ще рече ,поетично съществувание’.“

„Поетичното съществувание самò се изхвърля от всеобщото мислене.“

„Възхищавахме се на изкуството да заобиколиш ,изкусно’ същественото, въздесъщата болка. Социалистическия реализъм беше най-чистата форма на ,изкуството заради изкуството’, а тъкмо това ни се представяше като най-реакционното изкуство.“

[1] Цветан Марангозов, „Какво не съм…“, в Маймуните на радостта (София: Петриков, 1991), 31.
[2] „Присъствам чрез отсъствие“ (интервю на Бернхард Марш и Диана Иванова), в Диана Иванова (ред.), Цветан Марангозов, филмов режисьор в Германия. Късометражни филми от 60-те и 70-те години от Мюнхен (София, Гьоте-институт България, 2016), 11, 15.
[3] „Всяка нова метафора е ,безбожен акт’“ (интервю на Георги Тодоров от 30.05.1998), в Цветан Марангозов, Интимна дистанция: Интервюта (София: Издателско ателие Аб, 1999), 83.
[4] „Винаги съм се определял като професионален дилетант“. Марш и Иванова, „Присъствам чрез отсъствие“, 7.
[5]Йордан Ефтимов, „Завещание без наследници. Рецензия на Цветан Марангозов, Градината на епилога: Поема. Обратен наклон: Фрагменти“, Литературен вестник, бр. 12 (02.04.2008).
[6] В едно от интервютата си казва: „,Образът на човека’ така, както бе замислен от Жан-Жак Русо, според мен е исторически опроверган“. „Хуманоид“ (интервю на Енчо Мутафов, май 1999 г., Мюнхен), в Марангозов, Интимна дистанция, 21. Другаде: „ … единствено кротката мисъл оцелява в кланетата на великите идеи“, Цветан Марангозов, Травматургия (София: Колибри, 2011), 20.
[7] „Пропуснатото бъдеще/ ме научи/ да съществувам ден за ден/ – нали така се забравя най-добре/ че времето отлита безвъзвратно“. „Без нимба“, в Маймуните на радостта, 12.
[8] „Прозорец“, в Децата на Русо (София, Мисъл-90, 1990), 57.
[9] „Но вечно не можем да бягаме от злото. Изтърпяният страх е една инвестиция в родолюбие“. „Емиграцията е самота“ (интервю на Соня Димитрова от 25.05.1998), в Марангозов, Интимна дистанция, 64.
[10]„Има часове, в които ближния ми е/ безпричинно чужд/ Има часове, в които егоиста/ пролива сълзи за далечни мъки“, „Сега“, в Маймуните на радостта, 26; „Чистата съвест не се усеща, както не се усеща отсъствието на главоболие“; „От скука обичаш ближния, от съчувствие го мразиш“; „Както просякът куца повече, отколкото го боли,/ така и светецът извива с добротата си/ китката на ближния“, в Цветан Марангозов, Дневник без календар (София: Издателско ателие Аб, 2002), 17, 25, 26; „И най-искреното разкаяние оставало с краката в калта“; „И накрая – изтезанието на прошката“, в Марангозов, Травматургия, 15-16, 31.