Филмовото творчество на Цветан Марангозов, създадено в Западна Германия, ще бъде представено на София Филм Фест 2016 – на 15 и 16 март в Гьоте институт София. Публикуваме текста на Димитър Бочев за поезията на Цветан Марангозов, отпечатан в сп. „Септември“ през 1991 г.
Известен в България като поет, писател и драматург, Цветан Марангозов е сред големите имена в западно-германското кино, както ще разберем от представянето му на София Филм Фест. Той е роден на 3 октомври 1933 г. в София, в семейството на архитекта и поет Николай Марангозов. Майка му е германка. През 1951 г. е осъден за опит за бягство през граница, в затвора пише своя роман „Безразличният“(излязъл през 1959 г. като„Белязаният“). През 1960 г. заминава в Германия на гости на майка си, но вместо в Хамбург, спира в Мюнхен и остава там. В периода 1960-1991 г. пише пиеси за радио и телевизия, автор е на сценарии, режисьор е на игрални филми, става част от мюнхенския електронен авангард. В Германия е популярен като Marran Gosov. Той е сред ранните централни фигури на новото немско кино и принадлежи към така наречената „Мюнхенска група” около Клаус Лемке, Май Спилс, Вернер Енке, Рогер Фриц, Рудолф Томе и др. Цветан Марангозов е автор на повече от 30 късометражни филма. В специална програма, посветена на Цветан Марангозов, София Филм Фест и Гьоте Институт ще представят 10 от тях. Марангозов създава също видеоинсталации и концепции за Ханс-Юрген Сиберберг и Йозеф Бойс. По-късно, през 80-те години, снима епизоди от любимия в Германия телевизионен криминален сериал Един случай за двама, пише сценарии за друг любим криминален сериал Евроченгета, композира филмова музика.
През 1991 г. Цветан Марангозов се завръща в България. В периода 1991-1996 г. публикува седем книги с поезия. През 1997 г. пиесата му „Гъбата” е поставена в Народния театър. С филма си Видеоконцепт IV представя България на 25-ото биенале за съвременно изкуство в Сао Пауло през 2002 г.
Важен принос за популяризирането на филмовото наследство на Цветан Марангозов в световен мащаб има немският сценарист, филмов продуцент и актьор Бернхард Марш, който ще бъде сред гостите на 20-ия СФФ. Бернхард Марш е двигателят на „Кьолнската група” – свободно сдружение на филмови дейци от Кьолн, съосновател на Филм-клуб 813 в Кьолн. Днес Бернхард Марш е председател на известния в цяла Германия Филм-клуб 813. Именно там през 2008 г. за пръв път Марш представя цялостна ретроспектива на филмите на Цветан Марангозов.
Естетика на злото
Димитър Бочев
Натирен от неудържимата експанзия на партийността в литературата от полите на Витоша чак в полите на Алпите, жив погребан за благото на цялото прогресивно човечество от родните архитекти на светлото комунистическо бъдеще, след трийсетгодишно принудително отсъствие Цветан Марангозов отново се появи по страниците на българския печат. Появи се, за да докаже на малограмотните си, но всезнаещи правоверни инквизитори, че „не се гаси туй, що не гасне“, че и най-могъщата държавна власт все още не значи власт над духа, че художественото слово е най-естествената и непреодолима съпротива на идеологизираното насилие. Колко творчески, колко продуктивни в литературно отношение са се оказали за поета изминалите години на физическо отсъствие от националната ни съдба – личи не на последно място и от цикъла стихове, който ви предлагаме. Струва ми се, че за несъмнените художествени качества на поезията на Цветан Марангозов говори и обстоятелството, че тя не подлежи на коментар: с безпределната си мащабност, с общочовешкия си, всемирен характер тя неуловимо надхвърля скованите хоризонти на литературно-критичния анализ. Сюжетно погледнато, макар че понятието сюжет в случая би могло да бъде приложено само условно, корените на литературата на Марангозов са потънали в онази безсмъртна действителност на близкото ни национално минало, която бе на път да ни изпепели без остатък духовно. Аз бих окачествил стиховете на Марангозов като естетика на злото, на тоталното и всепроникващо като радиация зло на тоталитаризма. Става дума за непрекъснато разкъсвана между трайната метафизична болка и плахата надежда литература, чиято абсурдност е неделима част от глобалния абсурд на епохата, на естетическото и нравствено погубване на личността от политиката, на едно общество, свело неизчерпаемото богатство на индивида до еднозначна социална функция. Творчеството на Марангозов е колкото самородно, толкова и чуждо на националната ни литературна традиция. Чуждо преди всичко със своята библейска алегоричност, с невероятната и непозната в цялото ни литературно наследство симбиоза между умозрителното и емоционалното. Поетът недвусмислено предпочита дисекцията пред сантименталното съзерцаване на ситуацията, художествената арогантност пред състраданието, втъкания във вълнението парадокс пред измамната логичност на предметното. Неговото рафинирано перо уверено трасира неуловимата за похабените ни в пламъка на колективния ентусиазъм сетива граница между митологичното и вещественото. Фантастичната, деформирана до неузнаваемост образност на Марангозов е автентично ехо от една изродена, от една патологична социална среда, насилствено превърната в наша биосфера, автентично ехо от антиживота, на който тази сбъркана цивилизация ни осъди. Става дума за една поезия, която е съчетание на екзотичното и загадъчното, искра от ада, която гори и пари, която внушава едно непосредствено, почти физическо усещане за болка.
Към шокиращите парадокси, с които е наситена поезията на Марангозов, този безпомощен коментар ще притури още един: въпреки космополитизма си, въпреки несъвместимостта си с родната литературна традиция, стиховете на Марангозов съдържат и нещо национално, нещо почти фолклористично в плътта си. Нямам намерение да обосновавам направеното твърдение: то е не теза, а чувство. Просто ще отбележа, че както в тоналността, така и в символиката на тази неразгадаема поезия пристрастните ми сетива на дългогодишен изгнаник долавят полъх от мистерията на звуците и преданията на Пирин и Родопите. Така или иначе, независимо от доверието или недоверието на читателя на настоящите редове, за мен феноменът Цветан Марангозов си остава жив пример за това как физическото отсъствие от една земя може да значи интензивно духовно присъствие в нея, колко плодотворна и животворна може да се окаже изпепеляващата болка на раздялата, колко обречен е опитът на фанатизирани идеолози и класово-партийни правдолюбци да раздробят човешката същност, за да я поставят в услуга на зловещите си цели.
Една отколешна немска мъдрост съветва да не рисуваме дяволи по стените, защото веднъж нарисувани, те имат лошия навик да слизат между хората. Друга, противоположна, е поуката, която можем, която сме длъжни да извлечем от поетичния сюрреализъм на Цветан Марангозов: само честното ни конфронтиране с бесовете и демоните на близкото ни минало е в състояние, ако не да ни освободи от инквизицията на спомена, то поне да направи това минало безвъзвратно като социална действителност. Струва ми се, че преизживяването на художествено равнище на онези страхове и терзания, които с времето се превърнаха в наша социална генетика, може да ни даде относителна гаранция, че времето няма да потече обратно, че няма отново да ни повлече и удави в онази отрова, която доскоро носеше гордото название грижа за човека…
Мюнхен, 8 януари 1991 г.
