0
3036

Цветан Тодоров и облозите на хуманизма

15 гледни точки

Цветан Тодоров

Откъс от изданието, събрало докладите от проведената през 2019 г. в границите на Форума „Со­фийски диалози“ международна научна конференция на тема „Цветан Тодоров: от кое място говори l’homme dépaysé?“ под научното ръководство на Ивайло Знепол­ски и Александър Кьосев

ВЪВЕДЕНИЕ
ЦВЕТАН ТОДОРОВ: ОТ КОЕ МЯСТО ГОВОРИ L’HOMME DÉPAYSÉ

Изминаха почти две години откакто Цветан Тодо­ров ни напусна — пред нас е едно голямо, богато и учуд­ващо с разнообразието си творчество, а и достатъчна дистанция, за да се върнем към него и да потърсим по-обобщена картина на изминатия път. Става въпрос не за сбогуване или за възпоменателна среща, а за научен форум на изследователи от различни страни — Бълга­рия, Франция, Италия, Белгия и Великобритания, с които той беше свързан, който да дискутира какво ин­телектуално наследство Тодоров остави, какви негови уроци трябва да запомним или забравим. Необходимо е да преодолеем фрагментираното четене и коментиране, следващо наложения от него бърз ритъм на появяване на книгите му. Този ритъм го обрече в много от случаи­те на коментари от журналистически характер, изпъл­нени с одобрение и респект, но свързани с настроенията и тревогите на момента. Панорамното и бавно четене би помогнало да се види вътрешната логика на осъщест­вената през годините промяна на обектите на неговия интерес, на методите му за изследване, на темите и це­лите му, и да очертае един образ както по-обобщен, така и достатъчно конкретен. Това е важна цел, тъй като, поне на мен, не ми е известно съществуването на опит за цялостно обхващане на неговото творчество.
1. Може би със своите изказвания Цветан Тодоров сам е дал основания за това повечето коментатори във Франция, а след това и в България, да разделят твор­еството му на два големи периода. Това не ни помага много, за да го разберем по-добре, те са колкото под­реждащи, толкова и огрубяващи картината. Понякога сякаш става дума за двама различни индивида. По-трудната задача е да се потърси общото между структуралиста и историка на идеите, между формалиста и хуманиста, да се разбере какво и защо се променя в изследователските му нагласи и гражданското поведе­ние и какво се запазва константно. Както и какво е в основата на това. Откъде идват импулсите за постепен­ното, но упорито изместване на интересите и на твор­ческите задачи и цели — от външното обкръжение, от собствения му вътрешен свят или от променящите се връзки между индивид и заобикалящ свят. Призмата за обсъждането на всички тези проблеми може да бъде проследяването на интелектуалната му траектория в светлината на събитията от неговия собствен живот, връзката между биография и творчество. С други думи, струва си да потърсим как детерминизмът се съчетава със свободната воля на индивида.
2. Въпросът от кое място да говори винаги е стоял пред Цветан Тодоров и опитите да си отговори на то­зи въпрос е един от възможните ключове към неговото творчество. Тъй като въпросът от кое място говориш се отнася до проблема за интелектуалната идентичност. Не случайно в книгите си той периодично се обръща към един класически проблем — този за типологията на интелектуалците или по-скоро за типовете инте­лектуално поведение (откриваме поне четири негови предложения за такава типология), тъй като промени­те в собствената му ситуация го тласкат към изясня­ване мястото му в заобикалящия го свят и в науката. През годините Тодоров не говори от едно и също място и тези постоянни промени безспорно са свидетелство за известна неувереност, за необходимостта да се префор­мулират основите на неговото търсене…
3. Огрубявайки проблема може да набележим ня­колко последователно сменящи се гледни точки, от ко­ито той се опитва да утвърди своя глас:
(а) В самото начало на пребиваването си във Фран­ция, обръщайки се към структурализма и семиотика­та, той избира да говори от мястото на чистата наука, необвързана нито национално, нито политически. Макар че постепенно ще осъзнае, че е трудно да избя­га от идеологическото, доколкото и научните методи не са чужди на социални и политически импликации. Но той, търсейки своето утвърждаване в новата среда, не разполага с друго място, от което може да говори: има сериозни основания да се въздържа от говорене за ситуацията в България, а периферната, под знака на социалистическия реализъм национална култура едва ли би могла да заинтересува Запада, нито да го леги­тимира културно. Изборът е бил колкото съзнателен, толкова и принудителен и по-късно той ще го определи точно като такъв. Така или иначе, дълго време Тодоров не е притежавал увереност да говори от гледна точка нито на родната, нито на приелата го среда.
(б) Второто място, от което говори по-късно, е то­ва на чужденеца, на „другия“. Въпреки културната си интеграция, въпреки силния стремеж да се претопи, той не може да се раздели с чувството, че на него про­дължават да гледат като на чужденец. Интересът му към френската проблематика започва като интерес на един чужденец, който иска да разбере осиновилата го култура, за да се ориентира по-добре в собствената си ситуация. Амбицията му е не да се слее със средата, а да се превърне в равноправен партньор в общуването. Критическото осмисляне на френското историческо наследство е форма на съпротива и срещу собствения му конформизъм на желаещ да бъде приет. Това обаче не го прави повече французин отколкото е бил преди този опит, но го прави по-уверен в себе си…
(в) Третото място, от което говори, е поставен из­вън националното и класовото. Френският хуманизъм от времето на Просвещението или това, което той ще преформулира като „идеологията на хуманизма“, ще му позволи да заеме една надпоставена гледна точка, в която ще са туширани негативните конотации на космополитизма, заменяйки обезродяването със сли­ването с цялото човечество. Както сам признава, за да избегне раздвояването между културния национали­зъм и гражданския национализъм, за да се освободи от шизофренията, предизвиквана от невъзможността да се избере между колективизма и индивидуализма (основната дилема на съвременността), той търси убе­жище в универсализма. Превръщайки познанието за другите в познание на себе си, Тодоров поставя големия проблем за базата на универсализма; къде да я тър­сим — в човешката природа, в обществения договор, в културата или в морала.
(г) В последните години от живота си Тодоров многократно се връща към България от времето на комунизма: какво е мястото, от което говори за нея? В предишните два дискурса той все по-често вплита и говоренето от едно друго място — то не е специално отделено и акцентирано, а по-скоро съпровождащо. Това е мястото не на теоретичното, а на интимното Аз. Мястото на паметта, на травмите на паметта, на вината за дългото мълчание, на опита да разбере близките си, себе си, другите българи, живели в ко­мунизма. Това е и гледната точка на дълга, на отго­ворността.
Откриваме и едно последно изместване на мястото, от което говори. То не представлява измест­ване от идеологията на хуманизма, а радикализира­нето ѝ. За съжаление не може да не си даде сметка, че няма нито „чист“, нито единствен хуманизъм. Въпреки страстта, която влага в убежденията си, тънкият мис­лител Тодоров не може да не види, че реализирането на идеите на хуманизма до голяма степен зависят от реалния политически живот и икономическите, соци­алните, идеологическите и всякакви други проекти на участващите в него страни. Това го тласка към въз­хвала на литературата като един универсален, неподв­ластен на контекстите език, доколкото е адресиран към въображението на хората. И по-точно литературната класика, която определя като школа по хуманизъм, ка­то най-компетентното човекознание… И която по-доб­ре от всичко друго осигурява непосредствена връзка между субекта, между конкретните индивиди и цен­ностите.
4. Проследяването на всички промени на мястото, от което Тодоров говори, ще позволи да видим по нов начин проблема за интелектуалната идентичност на изследователя. Отричайки малко крайно класическата вече дефиниция за „ангажирания интелектуалец“ (тъй като ангажиментът към едно винаги е противопоста­вяне на друго), той открива отговор за собственото си място в типологиите на интелектуалното поведение — това на „отговорен интелектуалец“. Но отговорен към какво и към кого? Към един обект, отвъд разделението на нации, класи, идеологии, тоест към един универса­лен обект какъвто е човечеството, и в края на краищата представляващо една абстракция, или отговорност към самия себе си изследователя, към своите убеждения, морал, стремежи и цели? В известен смисъл в края на своя път Цветан Тодоров не повтаря ли пътя, извървян от редица други семиотици — от абстрактната теория до есето, портрета, биографията пример, конкретната съдба, вкусът да говори за себе си. Не е ли това Тодоров писателят, някога скептично определил Барт като критик-писател?

Настоящият том предлага докладите, в повечето случаи разширени и обогатени, от проведената през 2019 г. (27—28 ноември) в границите на Форума „Со­фийски диалози“ международна научна конференция на тема „Цветан Тодоров: от кое място говори l’homme dépaysé?“ под научното ръководство на Ивайло Знепол­ски и Александър Кьосев.

Ивайло Знеполски

„Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки“, съставители Ивайло Знеполски, Жана Дамянова, Дом на науките за човека и обществото, 2020 г.

Стефано Лазарин

ЦВЕТАН ТОДОРОВ, РОМАН

Литературата и литературните източници в почерка на изследователя

Хилядите лица на Протей

Какво е литературата според Тодоров? На този въпрос не може да се отговори еднозначно: в творчест­вото на този френско-български мислител литерату­рата е своеобразен Протей с хиляди лица. Например литературата от детските години в библиотеката на неговите родители — по професия библиотекари, — за която Тодоров говори в предисловието на Застраше­ната литература: той си спомня за тези „нестабилни купчини“ от книги, сред които малкото дете е трябвало буквално да „пълзи“1. След това е литературата от юно­шеските години в комунистическа България: „преводи на западни романи“ и на „великата руска литература от XIX век“; това е някакъв „ духовен кипеж“, присъщ на „една по-скоро образована среда“, в която расте Тодоров; бъдещият теоретик се пристрастява към литературата и чете жадно тези книги, които са за него отдушник от тоталитарната сивота2.

Има също нещо като изкушението от литера­турата, тоест момента, в който Тодоров се пита „ как да превърне“ тази страст „в професия“, след като се вижда принуден да се признае за победен, след като е правил „смътни опити за стихове или разкази“, и да се откаже от литературните си въжделения3. Лите­ратурата очевидно изиграва своята роля и когато То­доров среща своята жена, американската писателка Нанси Хюстън, за която се оженва през 1981 г.: „Та­зи среща допринесе за насоката на моя път не по-малко от френското ми гражданство и бащинството. Ние живеем, споделя той пред Катрин Портвен през 2002 г., „в голямо интелектуално съгласие, и не само емоционално; влияем си взаимно до степен, че поня­кога трудно различавам кое собствено ми принад­лежи4.“ По-близо до нас във времето е застрашена­та литература, за която се говори в книга от 2007 г. В нея Тодоров анализира порочните последици за френското средно и висше образование, което е по­гълнало принципите на структурализма, без да ги е усвоило напълно, свеждайки ги до някаква стерили­зираща Библия5.

Това изброяване съвсем не е изчерпателно: един по-задълбочен анализ би разкрил и други лица на съ­щия Протей. Но като се вгледаме по-внимателно, сред многобройните „въплъщения“ на литературата, за ко­ито свидетелства творчеството на Тодоров, две като че ли са били от решаващо значение за интелектуалната му кариера. На първо място това е литературата на фор­мите и литературните жанрове, на която се посвеща­ва младият изследовател след установяването си във Франция: „Интересувах се от нещо, което наричах тео­рия на литературата, стилистика, изследване на литературните форми, обяснява той в Дълг и наслада6. През 1963 г., когато Тодоров пристига в Париж, той иска да изложи правилата на функциониране на „чистата литература“7; така „по един мрачен коридор на тога­вашния Институт по психология на улица Серпант“8 той се запознава с Жерар Женет. На второ място това е литературата като слово за човека, репертоар на морал­ни ценности и неизчерпаем източник на познания за живота. Към тази литература Тодоров се насочва след края на 80-те години. За нея той говори във всички свои книги след неговия „роман на изграждането“ Критика на критиката (1984).9

Тези две разбирания за литературата — различни и в същото време по всяка вероятност взаимно допъл­ващи се — са характерни за два последователни пери­ода в идеите на Тодоров: обратът, който ги разделя, е най-важният в пътя на френско-българския интелек­туалец. На първо време ще насочим вниманието си към този обрат и по-специално към появата след 80-те годи­ни на една нова идея за литературата в творчеството на Тодоров.

Ново разбиране за литературата

В книги като Критика на критиката и Ние и дру­гите Тодоров описва своето неудовлетворение, което расте с годините, от структуралния метод и решени­ето да се опита да преодолее разминаването между думи и дела, да „живее според изводите, до които […] би стигнал в мисловната си работа“10. Така той стига до интелектуалния обрат, който споменахме и който многократно е бил изтъкван от критиката11. Теоретикът на структурализма си дава сметка, че литерату­рата съдържа „не само структури, но също така идеи и история“ и че „няма обективни причини да реша да се откажа от упражняването на свободата“12: в същото време той осъзнава, че структуралният анализ е исто­рически детерминирана ситуационна методология13, че той има своите неприемливи идеологически фактори. Който свежда литературата до система от структури, който умишлено игнорира нейната морална и идейна дълбочина, той прави етичен избор в полза на индиви­дуализма и релативизма:

Това, което дотогава аз бях считал за неутрални инструменти, за чисто описателни понятия (моите собствени), ми се струваше сега като последица от кон­кретни исторически избори, които биха могли да бъдат и други; впрочем тези избори имаха „идейни“ опори, които невинаги бях готов да приема. […] И си дадох сметка […] първо, че моята референциална рамка не беше най-сетне разкритата истина, инструментът, който позволява да измерим доколко греши всеки от предишните възгледи за литературата и за коментара, а плод на определени идейни избори; дадох си също сметка, че не съм особено въодушевен от последиците от тази идеология, чиито най-познати лица са индиви­дуализмът и релативизмът14.

Отказът от тези основи води до изоставяне на структуралния метод и до коренна промяна във въз­гледите на Тодоров за литературата. Занапред тя ще бъде слово за света и за човешката ситуация, според прочутата формула на Жан-Пол Сартър:

От двеста години насам романтиците и безбройните им последователи ни повтаряха гръмко, че литерату­рата е език, който намира своята крайна цел в себе си. Време е да се върнем към нещо очевидно, което не би трябвало да забравяме: литературата има връзка с чо­вешкото съществуване, тя е слово — толкова по-зле за онези, които се боят от големите думи, — насочено към истината и морала. Литературата разкрива човека и света, казваше Сартър: и беше прав. Тя би била едно нищо, ако не ни позволяваше да разберем по-добре живота15.

След 80-те години всички писания на Тодоров са плод на новото му убеждение, което той непрекъсната повтаря: литературата е не само игра на форми, тя носи смисъл, ценности и сюжет, който се проявява в писа­нето и посредством него. Така Ние и другите поставя на читателя въпрос, в който се съдържа и отговорът:
„Една безсмъртна страница оправдава ли Вердюн?“16; в разговор от април 1995 с Жан Верие Тодоров казва, че „литературата е не само слово между другите. Тя е най-богатото слово, съдържащо в най-голяма степен „истината на разкриването“17; в На чужда земя Тодоров заявява, че „Човек може да обича страстно литература­та, без да смята, че извън книгите няма спасение“18; в същата книга той определя литературата като „ изслед­ване на света“19 и разгражда понятието автотелизъм на поетическия език — стожер на формалистичната те­ория — по следния начин: „ако четем Шекспир до днес, то е защото имаме чувството […], че той ни позволява да вникнем по-добре в „човешката природа“20.

Към тези примери бихме могли да добавим много други, но именно в Застрашената литература се чув­ства най-пълно и окончателно този обрат. Независимо дали става дума за „впечатляваща промяна“ — изразът се среща на два пъти в Критика на критиката по по­вод на руските формалисти и на Михаил Бахтин21, — или по-скоро за процес на „включване на всичко пре­дишно в една нова перспектива“, според представата, която самият Тодоров дава за своя път22, истината е, че занапред предмет на литературата не е литературата, а човекът. Тук Тодоров напомня казаното от Имануел Кант: да „мислим, като се поставим на мястото на всяко друго човешко същество“23; тя позволява, както го показва кореспонденцията между Гюстав Флобер и Жорж Санд, „да разберем по-добре човешката ситуа­ция“, „защото променя отвътре всеки свой читател“24. Тодоров добавя: „Не си ли струва и ние да приемем това гледище? Да освободим литературата от задушаващия корсет, в който я затварят, с неговите формални игри, нихилистични жалби и пъпен солипсизъм?“25. Фрапи­ращо е да слушаме как бившият теоретик на струк­турализма, човекът, изрекъл упойващия парадокс за „думите, които определят други думи“26, да признава сега, позовавайки се на един доклад на „Асоциацията на учителите по литература“, че „ изучаването на лите­ратура означава изучаване на човека, на отношението му към себе си и към другите“27, преди да уточни:

По-точно, изучаването на творбата препраща към все по-широки концентрични кръгове — на другите творби от същия автор, на националната литература, на све­товната литература; крайният и най-важният контекст обаче ни е зададен от самото човешко съществуване28.

Ново предназначение на литературните текстове

Доколкото Тодоров изгражда това ново „понятие за литература“29, той започва да използва по различен начин художествените текстове. Последните стават ключове, „проникващи в самата тайна на литератур­ната красота“30, храна за този, който иска да разбере човешката ситуация и да живее пълноценно в своето „всекидневие“31; преди са били ценени, защото са поз­волявали да разберем „как е изработена една литера­турна творба, как функционира“32, те са от съществено значение, защото благодарение на тях читателят „по-добре разбира човешката природа, а оттам и собствения си живот“33. Самият Тодоров подчертава многократно тази промяна на перспективата, например в началото на своя труд по обща антропология Живот с другите, където срещаме един аргумент, изложен още в Крити­ка на критиката:

Използвал съм по-често [в тази книга], отколкото това се прави обикновено, произведения на писатели: пое­ти, романисти, автобиографи или есеисти. Този подход заслужава по-подробно обяснение, тъй като може да се стори еретичен както на специалистите литературоведи, така и на професионалистите в областта на хуманитар­ните науки. Защото и за едните, и за другите литерату­рата няма нищо общо с познанието […]; литературата играе чисто формално със съставните си елементи — ще кажат едните — и означава единствено себе си или пък разгражда и парализира собствените си псевдотвърдения; тя е неясно отражение на света — ще кажат други­те — и не може да бъде сведена до твърдения, подлежащи на отхвърляне или приемане. Може да се отвърне и на едните, и на другите, че ако литературата не ни учеше на основни неща за човешкото съществуване, не бихме си правили труда да се връщаме понякога към текстове отпреди две хилядолетия; [.] Ето защо Софокъл и Шек­спир, Достоевски и Пруст продължават да задоволяват както нашите естетически стремежи, така и нуждата ни да знаем и да разбираме34.

При този нов подход Тодоров все по-често черпи от литературата ценни знания или морални поуки, които могат да се използват в живота с другите. Неговото от­ношение вече не е на изследовател или на теоретик на литературата, без да е все още писателско. В трудовете си от 80-те и 90-те години Тодоров започва постепенно и разбира се, не систематизирано да води по-различен диалог с художествените текстове: не ги цитира дослов­но, за да ги коментира като изследовател и както сам правеше в трудовете си от структуралистичния период, а ги пренаписва или ги преразказва като писател; в своите етюди той продължава да споменава големите класици на литературата, но прави това от различна гледна точка в сравнение с преди: сега пише не толко­ва в името на някаква „познавателна дейност“, която по принцип се вписва „ в сферата на науката“35, колкото изгражда стратегии, които са чисто и просто литера­турни.
Ще се спрем по-подробно на един особено показате­лен пример за това ново отношение преди да споменем накратко други примери и да формулираме няколко заключителни наблюдения.

Мечтата на емигранта

В началото на На чужда земя (1996) Тодоров раз­казва за един повтарящ се сън, който дълго време го е спохождал и който впрочем „са сънували много емигранти“36: сънят на емигранта, който се е завърнал в родината. Струва си да цитираме цялата тази вълну­ваща страница:

Подробностите се различаваха, но сънят в общи ли­нии беше един и същ. Не бях вече в Париж, а в родния си град, в София; бях се върнал по някакъв повод и се радвах, че отново виждам стари приятели, роднини, стаята си. После идваше време да си тръгвам, да се връщам в Париж, и тогава нещата започваха да се объркват. В трамвая, с който трябваше да отида до га­рата (години преди това Ориент-експресът ме бе поел от София, за да ме остави два дни по-късно, през едно хладно априлско утро на перона на парижката Гар дьо Лион), откривах, че билетът ми го няма; сигурно съм го забравил вкъщи, ала върна ли се, ще изпусна влака. Или пък трамваят внезапно спираше поради необяснимо задръстване; хората слизаха, аз също, опитвах се да премина с тежкия куфар, но невъзмож­но: тълпата се пластеше непробиваема, безразлична, непреодолима. Или пък трамваят стигаше до гарата, втурвах се към входната врата, гарата се оказваше само декор: от другата страна нямаше нито чакалня, нито пътници, релси, влакове; нямаше нищо, аз стоях сам сред безкрайно поле, а пожълтялата трева полягаше под вятъра. Или пък приятел ме откарваше от къщи с кола; решаваше да мине по друг път, за по-пряко, защото бързахме, но се губеше, улиците все повече се стесняваха и обезлюдяваха, и накрая — пак пустош.
Сънищата ми измисляха неуморно все нови вари­анти на невъзможността да се върна и в последна сметка ефектът от тях бе същият: по чисто случайни причини завръщането в Париж се оказваше невъз­можно. Занапред трябваше да живея в София. Тогава уплахата, дори и на сън, ставаше толкова силна, че аз се будех с разтуптяно сърце. Отварях очи в тъмнината, разпознавах постепенно очертанията на парижката си спалня, докосвах рамото на спящата до мен жена и с наслада вкусвах реалността. То било само сън! Можех да се събудя и да живея своя живот, истинския си жи­вот37.

Както виждаме, този подход е не толкова присъщ на научното изследване, колкото е характерен за ти­пично художествения стил. Първо, „аз“-формата, из­ползвана от говорещия, няма почти нищо общо с фор­мата на изказ, която Тодоров използва реторично през своя структуралистичен период38: този „Аз“ занапред ще започва да съвпада с неговата личност. Освен това жанрът литературен етюд или критическо есе, който той използва почти изключително през 60-те и 70-те години, отстъпва място на автобиографичния разказ: текстът напомня на моменти фактически обстоятелст­ва около живота на „реалната“, „историческата“ лич­ност Тодоров — раждането в София, заминаването за Париж, пристигането на Лионската гара „една студена априлска сутрин“, до бързото описание с кратки щри­хи на „парижката стая“, където героят спи в своето несънувано настояще. Разбира се, по-нататък в книгата Тодоров взема тази лична случка, тези автентични обстоятелства от своята биография за „образец“, както казва в Злоупотребите с паметта39, иначе вероятно не би говорил за тях; все пак читателят на тази първа страница от На чужда земя има чувството за фикция, не за трактат по антропология40. И други фактори по­вишават нещо, което бихме могли да наречем „степен­та на литературност“ в текста на Тодоров: фактът, че този автобиографичен разказ е разказ за съновидение в съзвучие с един често срещан жанр в литературата на XX век — Борхес, Перек или Табучи биха могли да го потвърдят — плюс използването на повествователни стратегии, типични за ониричния разказ, например внезапната поява на загадъчни пречки в рационалния вътък на всекидневието (имаме предвид това „необяс­нимо задръстване“, което забавя героя, или загадъчното и наистина кафкианско изчезване на гарата, вместо която се вижда поле от бурени, полегнали от вятъра и простиращи се до хоризонта). Второ, връщайки се на въпроса, който най-много ни интересува, друг аспект, който допринася за литературния характер на това предисловие, е фактът, че автобиографичният разказ за съня на Тодоров напомня за един класик на литера­турата на XX век, когото Тодоров много обича и на ко­гото, по собственото му признание, той дължи много41.

Сънят на концлагериста

Ще се спрем на главата „Нашите нощи“ в Нима това е човек на Примо Леви, където писателят разказ­ва покъртителен сън за един нечут разказ. Текстът си струва да бъде цитиран цялостно:

Ето сестра ми, няколко приятели, които не разпоз­навам много ясно, и много други хора. Всички слушат какво им разказвам: изсвирването в три тона [на вла­ка от Дековил], твърдото легло, съседът, когото бих искал да избутам, но ме е страх да го събудя, защото е по-силен от мен. Говоря с подробности за нашия глад, за контрола за въшки, за немския ефрейтор, който ме удари по носа, а после ме прати да се измия, защото ми течеше кръв. Голяма наслада — физическа, неизра­зима — е да си е човек вкъщи сред приятели и да има толкова неща да разказва: ала на вятъра, виждам, че хората не ме слушат. Дори им е все едно: говорят неразбираемо помежду си за нещо друго, все едно че не съм там. Сестра ми ме поглежда, става и си тръгва, без дума да обели.
Тогава ме наляга пълен смут, като някакво отчая­ние, заровено в спомените от ранното детство: чиста болка, която не уталожват нито чувството за реалност, нито нахлуването на външните събития, болката на плачещи деца; и аз предпочитам отново да изплувам на повърхността, ама този път отварям нарочно очи, за да се уверя, че наистина съм се събудил.
Още сънувам, още съм топъл и макар че съм буден, още съм изпълнен с тревогата от съня: тогава се сещам, че това не е обикновен сън и че откакто съм тук съм го сънувал не знам колко пъти в различни обстановки и подробности.
Сега съм напълно буден, спомням си също, че го раз­казах вече на Алберто, който ми призна, за моя голяма изненада, че той също е имал този сън, че още много другари, може би всички, са го сънували. Защо е това? Защо болката от всеки ден се проявява постоянно в на­шите сънища като непрекъснато повтаряща се сцена на разказ, който никога не слушат?42

Въпреки очевидните разлики, струва ни се, че тек­стовете на Тодоров и на Леви странно си приличат; в известен смисъл разликата между Леви, лагерника на нацизма, и Тодоров, щастливия емигрант на кому­низма, както казва той самият43, достига връхната си точка в заключенията на разказите за двете сънови­дения: лагерникът, представен от Леви, и емигрантът от На чужда земя изпитват неописуема наслада, че са вкъщи семейно, сред хора, които обичат и които ги обичат, но първият се събужда в Аушвиц, а вторият в Париж… Тази интертекстуалност показва ясно какво значение продължава да има литературата за идеите на Тодоров дори след обрата от 80-те години, когато ра­ботата му над текстовете започва да се насочва, както казва на Жан Верие, „към историята на идеологиите, към въпроси, свързани с моралните и политическите ценности“44. Литературата, казва Тодоров през 1995 г., „не е само едно от многото слова. Тя е най-богатото сло­во, тя съдържа най-дълбоката ‘истина на разкриване­то’45.“ Затова може би в неговите книги от 90-те години и от първото десетилетие на XXI век позоваванията на големите литературни творби като че ли стават по­чести.

Друг пример за централното място на литерату­рата откриваме тъкмо преди съня на емигранта, кой­то цитирахме. Първото изречение на На чужда земя е косвен цитат от Марсел Пруст; началото на По следите на изгубеното време бележи началото на книгата на Тодоров: „Дълго време се стрясках насън46.“ Трудно мо­жем да отдадем това на случайността: какъв е обаче точният смисъл на този отглас? Дали това означава, както Тодоров казва през 1995 г., че Пруст „е един от най-великите теоретици на отношението спрямо дру­гия“47 и че темата за другостта става след 70-те години типична за творчеството на Тодоров48? Дали пък не оз­начава, че Пруст е също така, разбира се, „голям спе­циалист на паметта“49 и че проблематиката за паметта става все по-ключова в книгите на Тодоров от 90-те го­дини насам? Впрочем На чужда земя е първата книга, в която Тодоров говори толкова нашироко и така под­робно за своето минало, превръщайки своя опит в обект за анализиране. При всички случаи образът на Пруст, който Тодоров споменава в разговора с Жан Верие и в На чужда земя, още не е в синхрон с него, както се виж­да от критиката, която той формулира няколко години по-късно в един от своите разговори с Катрин Портвен: „Пруст поставя изкуството над любовта, аз мисля точно обратното: най-силните ми преживявания са плод на очарованието от любимо същество50.“

По повод на аналогията, която виждаме между съ­новиденията на Примо Леви и на Тодоров, може да се каже, че тоталитаризмите пораждат колективни меч­ти, които завършват като кошмари; или че сънят на ра­зума ражда сънища… Приликата е фрапираща между двата цитирани разказа и тези „ужасяващи сънища“ — сънища в състояние на ужас“, за които говори Райн­харт Козелек, който вижда в тях политически смисъл и им отдава първостепенно историческо значение: „доку­ментацията, свързана с тези съновидения, е много ва­жен източник. Тя разкрива пластове от преживяното, които не ни дават дори записките в съвестно водения дневник51.“ Но да се върнем към На чужда земя: раз­казът за натрапчивия сън на емигранта, подобен на този, разказан от концлагериста Примо Леви, не е ли също така начин Тодоров да внуши косвено сходството между двата основни тоталитаризми на XX век, да вну­ши, че тези две „въплъщения на злото“ са не толкова уникални, колкото са съпоставими, въпрос, който той непрекъснато разглежда в своите публикации52?

Двойници, призраци, дяволи и сънуващи

Подхващането в нов контекст на съня на концла­гериста Леви позволява на Тодоров да изгради богати смислови внушения, интимно свързани с въпросите, които го занимават през 1996 година, когато излиза във Франция На чужда земя: процесите на акултурация и декултурация, фундаменталната социалност на човека, емигрантския опит, тоталитаризмите, всекидневните добродетели. Струва ни се все пак, че макар и особено показателен, случаят с Тодоров съвсем не е изолиран. Съществува например цял един интер­текстуален аспект в книгите на Тодоров от 90-те години и от началото на XXI век, които споменават шедьоври на фантастичната литература на XIX и XX век. Благо­дарение на тях Тодоров може да представи по-добре си­туацията на другоземеца, намиращ се между два свята, две култури, две психически и прагматични логики. Същите тези творби от голямата евро-американска тра­диция Тодоров бе подложил на съвършен структурален анализ в своето Въведение във фантастичната лите­ратура (1970)53: в крайна сметка, след като критикът структуралист дава множество примери за фантастич­ния разказ като исторически и теоретичен жанр, тези текстове сега служат на критика хуманист в името на тяхната „истина на разкриването“.

Така главата от На чужда земя, където Тодоров говори за пътуването си от Париж до София и обрат­но54, пренаписва съня от Дали това е човек и съдържа позоваване — този път изрично — на един от най-забележителните разкази на литературата за двойника: „Приятен кът“ от Хенри Джеймс (The Jolly Corner, 1908). Тодоров използва този текст, за да даде израз на усеща­нето си, че води двойствен живот между приемната и родната страна:

[в София] често се улавях да си казвам при някоя нова среща: ето още един призрак! А също и: аз съм призрак, та и нещо повече — завръщащо се привидение.
Сещах се за един разказ на Хенри Джеймс — „При­ятен кът“, където героят се завръща в страната си след тридесет и три годишно отсъствие. Пред него изниква въпрос, който не винаги минава през ума на домоседа: „Какво би станало с мен, ако бях останал у дома?“ Героят от разказа дори среща в безлюдния дом „истински“ призрак, неговото alter ego, неговата разновидност, останала на място… Като се върнах в Париж, объркването ми бе най-силно тъкмо в момент на пробуждане: не знаех в кой свят трябва да вляза. А мама ми писа: „Питам се дали ти наистина беше тук, или е било сън.“55

Според тълкуването, подсказано от Джеймс — спо­ред истината на разкриването в неговия разказ,  двой­никът, който Тодоров желае/бои се да срещне, е сборът от неговите неосъществени биографични виртуалности; с други думи, това е един втори Тодоров, който никога не се е качвал на прочутия влак за Париж и никога не е напускал България. Кой би могъл по-добре от Спенсър Брайдън да даде представа за тази толкова особена психологическа ситуация? Завръщайки се в Ню Йорк след повече от тридесет години в Европа — докато То­доров се завръща за пръв път в България осемнадесет години след като я е напуснал56, — героят от разказа на Джеймс започва да снове из пустите стаи и коридори на семейния дом, който скоро ще бъде съборен: място, съхранило следите от миналото — нещо като къщата, в която Тодоров живее, завръщайки се в София: „живях с родителите си в къщата, където бях отраснал57.“ Брай­дън се среща със своя двойник. Тук литературният при­мер е в пълен унисон с лично преживяното; вероятно неслучайно Тодоров дава същия пример в разговорите си с Катрин Портвен като илюстрация на същото ду­шевно състояние58.

Впрочем пак в първата глава на На чужда земя Тодоров като че ли намеква за друго течение или жан­рова разновидност на фантастичната литература, ко­ято представя, така да се каже, „абсолютни“ съновиденчески раздвоявания. Тази жанрова разновидност стои в основата на забележителни разкази, например „Влюбената покойница“ на Теофил Готие (1836), под­робно анализиран от Тодоров във Въведение във фантастичната литература или на „Traumnovelle“ на Артур Шнитцлер, 1926, понякога превеждана на френски като „Double rêve“ (Двоен сън). В основата на тези съно­видения е залегнала хипотезата за свързан и последо­вателен сън, който няма да се възобновява всяка нощ, а ще продължава събитията от предишната нощ и ще доведе в крайна сметка сънуващия до пълна несигур­ност за това, що е за него „реалност“ и кое трябва да смята за съновиденческа илюзия.

Всъщност тази хипотеза, за която Роже Кайоа из­гради теория в своята книга Несигурността от съни­щата59, е възпроизведена буквално от Тодоров в паса­жа, описващ какво е преживял в раздвоението си на емигрант; доколкото всяка от неговите страни и всяка от двете му култури са напълно състоятелни и без при­меси, разказвачът от На чужда земя споделя дълбокото си смущение и се пита дали един от двата му живота не е сън:

Основното ми впечатление идваше от чувството за несъвместимост. В известен смисъл двата ми езика, двата ми начина на говорене си приличаха твърде много; всеки от тях стигаше, за да изрази цялостния ми жизнен опит и никой от тях не бе ясно подчинен на другия. Единият властваше тук, другият — там; всеки обаче властваше безусловно. Приличаха си и следователно можеха да бъдат взаимозаменяеми, но не и да се комбинират. Оттук и упоритото усещане в мен, че един от двата ми живота трябва да е сън. В София сън ми се струваше животът във Франция и аз чувствах типичната за съня невъзможност за връ­щане назад60.

Този малко хаотичен преглед на няколко литера­турни източници от „фантастиката“ в писането на То­доров би могъл да завърши с една друга книга от 90-те години. Недовършената градина. Хуманистичната ми­съл във Франция (1998)61. В пролога на книгата, озагла­вен „ Неспазеният договор“, Тодоров разказва историите с три договора, които дяволът предлага на хората: до­говорът, който Иисус отхвърля в пустинята, договорът между Фауст и Мефистофел и третият, „неспазеният“ договор, с други думи, договорът, сключен с дявола от модерния човек, без да го знае, за да „има възможност да желае свободно, да бъде господар на собствената си воля и да устрои живота си както му харесва“62. Ето още една научна книга или философско есе, която започва като художествена творба. Освен това тази притча под формата на алегория напомня в известна степен про­чутия разговор между Рафаел дьо Валантен с антик­варя в началото на Балзаковия роман Шагренова кожа (1831), творба, която Тодоров коментира надълго и на­широко в своята книга Въведение във фантастичната литература.63. Ето например какво казва Тодоров за третия договор, който обрича на проклятие модерния човек: „Този път дяволът вече не предлагал власт или знание, а воля64.“

А ето думите на дяволския антиквар на Балзак, който избира „знаенето“: „Два глагола изразяват всич­ки форми на тези две смъртоносни причини: ИСКАМ и МОГА. Между тези два полюса на човешката дейност има и една друга формула, с която си служат мъдреци­те и на която аз дължа щастието на своето дълголетие. Искам ни изгаря, а Мога ни унищожава; но ЗНАЯ под­държа слабата ни организираност в постоянна безметежност.“65

Да чуем един глас (на писател)

Би било сравнително лесно да умножим приме­рите за новата употреба на художествените текстове от страна на мислителя хуманист. Време е обаче да стигнем до заключение. В крайна сметка, струва ни се, че писменото творчество на Тодоров може да се пред­стави като едно постепенно преместване към опреде­лена цел  на художественото писане. За последното има ясни признаци, макар че то никъде не получава завършен вид.

Докато в началото на интелектуалната си кариера Тодоров се определя и се има за изследовател и тео­ретик, с годините той все повече се насочва към есеистиката, та дори и към писателството. В рамките на тази постепенна еволюция литературата също променя постепенно своя статус: първоначално тя е предмет на критически анализ, който я подлага на максимално научна дисекция; впоследствие тя става слово сред дру­гите слова, което обаче се отличава с особеното си богат­ство, с необикновената си истина на разкриването, как­вито другите дискурсивни жанрове нямат. Статусът на литературните текстове, „попити“ от гласа на Тодоров, се променя успоредно и във връзка с тези две промени. Първоначално литературните текстове служат като примери в подкрепа на анализа на теоретика структу­ралист; с годините те все по-често стават източник на художествено писане. Така постепенно изследователят Тодоров отстъпва мястото си на писателя, който зах­ранва своето писане с текстове на писатели, които са го предшествали. Как да доловим този писателски глас и в същото време гласа на учения, който стига до нас посредством гласа на изследователя? Всъщност приз­наците за това са много: бихме могли да проучим дъл­гите отклонения в курсив, свързани с личното минало на Тодоров в На предела. Тези отклонения са симет­рични, своеобразно басо континуо в разсъжденията за тоталитаризма, за паметта или за автобиографията в антропологичния подход на На чужда земя, или пък във вкуса към анекдотичното и разказа, който се усеща многократно в разговорите с Катрин Портвен. Както стана видно, ние застъпихме друга гледна точка, като разгледахме отблизо няколко литературни намеци или цитати. Наистина, без обезателно да вземаме отноше­ние по въпроса за статуса на литературния текст и за възможността, понякога споменавана от теоретиците, за дефиниране на литературата с оглед на честотата и интензитета на интертекстуалните явления, можем да приемем, че писането „от литературно естество“ се характеризира с постоянен диалог между текста и не­говите хипотекстове66. Така можем да приемем времен­но, че гласът на писателя Тодоров се усеща по-лесно, когато изследователят използва в подкрепа на своите хипотези художествен материал, който той не се огра­ничава да повтаря или да коментира, а третира много по-свободно и творчески. В този смисъл „творческият“ подход, който откриваме в първа глава на На чужда земя и в пролога на Недовършената градина, е по прин­цип по-скоро плод на „литературен“ почерк, отколкото на „научна“ проза.

С други думи, литературните намеци и цитати, ка­то че ли представляват интересно свидетелство, което доближава Тодоров до неговите съратници Ролан Барт и Жерар Женет: и тримата изминават пътя „от абстрактната теория до есето, портрета, живота за пример, до конкретната съдба, до вкуса да говорят за себе си“, насочват се към изказ, който все повече се доближава до художествената фикция. Ако в случая с Женет изслед­ването на поетиката в крайна сметка отстъпи място на типично художественото писане — имам предвид този фикционален и в същото време философски тюрлю-гювеч Бардадрак (2006)68, където все пак таксономията играе решаваща роля,  Барт и Тодоров в известен сми­съл не изминаха до край своя път, доколкото не стигна­ха до художествената измислица. „Подготовката на ро­мана“, на която Барт посвещава своите лекции в Колеж дьо Франс в годините 1978-198069, в края на краищата се отнасяше за романите на другите.

Бележки

1 Tz. Todorov, La littérature en péril, Paris, Flammarion, 2007, p. 7: „Колкото и далечни да са моите спомени, виждам се ограден от книги. И двамата ми родители бяха библиоте­кари по професия, вкъщи винаги имаше прекалено много книги.“
2 Ц. Тодоров, Дълг и наслада. Един живот на посредник, разговори с К. Портвен, „Изток-Запад“, София, 2019, второ издание, с. 5657. Тук и следващите цитати от тази книга са по това последно издание на български. — Б. пр.
Пак там. с. 76.
Пак там. с. 168.
5 В преподаването на литература във Франция, отбелязва Тодоров, „ методът заема мястото на предмета“: канонизи­рането на структурализма има „стерилизиращи последи­ци“ (пак там, съответно с. 130—131 и 127).
Пак там, с. 78.
Пак там.
Пак там, p. 74.
Cf. Tz. Todorov, Critique de la critique. Un roman d’apprentis­sage, Paris, Éditions du Seuil, 1984.
10 Tz. Todorov, Nous et les autres. La réflexion française sur la diversité humaine, Paris, Éditions du Seuil, 1989, pp. 9—10.
11 Позволявам си да препратя към два предишни мои етюда, съдържащи повече подробности за този съществен об­рат: cf. S. Lazzarin, „Todorov, Bachtin e la scoperta dell“altro”. Appunti per la storia di una carriera intellettuale“, Nuova Corrente, XLVIII, 128, juillet-décembre 2001, pp. 409—434; et S. Lazzarin, „Sortir de la révolution structuraliste: le cas de Tzvetan Todorov“, in S. Lazzarin et M. Colin (éd.), La critique littéraire du XXe siècle en France et en Italie, actes du colloque international (Caen, 30 mars-1er avril 2006), Caen, Presses Universitaires de Caen, 2007, pp. 181—198.
12 Tz. Todorov, Critique de la critique, op. cit., p. 181.
13 „Така си дадох сметка“ — ще каже той двадесет години по-късно за годините между 1972 и да речем, 1979 — „до как­ва степен структуралният подход, който дотогава виждах не като възможен избор измежду други, а като врата към истината, в действителност беше исторически предопреде­лен.“ (Дълг и наслада, с. 112)
14 Tz. Todorov, Critique de la critique, op. cit., p. 182.
15 Пак там, p. 188.
16 Tz. Todorov, Nous et les autres, op. cit., p. 322.
17 „Entretien avec Tzvetan Todorov“, in J. Verrier, Tzvetan To­dorov. Du formalisme russe aux morales de l’Histoire, Paris, Bertrand-Lacoste, 1995, p. 124. Същото твърдение се съдър­жа в книгата с разговори с Катрин Портвен: „Смятам, че литературата може да даде много на всеки човек. Тя ни въ­вежда в един свят на смисъл и ценности много по-добре от всяко друго слово.“ (Дълг и наслада, с. 134)
18 Т. Тодоров, На чужда земя, „Отворено общество“, София, 1998, с. 168.
19 Пак там, с. 149.
20 Пак там, с. 175.
21 Вж. Tz. Todorov, Critique de la critique, op. cit., p. 37 и 87.
22 J. Verrier, „Entretien avec Tzvetan Todorov“, op. cit., p. 124. Tz. Todorov, La littérature en péril, op. cit., p. 78.
23 Tz. Todorov, La littérature en péril, op. cit., p. 78.
24 Пак там, p. 84.
25 Пак там, pp. 84—85.
26 Вж Ц. Тодоров, Дълг и наслада, цит съч., с. 113: „случва­ло ми се е да се поддавам на някои парадокси, запленен от магията на радикалността. Не е ли истинско удоволст­вие да изричаш смели’ формулировки: смятате, че думите определят нещата? О, не! Думите определят други думи! Поопивахме се от подобни твърдения.“
27 Tz. Todorov, La littérature en péril, op. cit., p. 85.
28 Пак там, pp. 85—86.
29 Вж. етюда „La notion de littérature“, in Tz. Torodov, Les genres du discours, Paris, Éditions du Seuil, 1978, pp. 13—26.
30 Дълг и наслада, цит. съч., с. 50.
31 Вж. Tz. Todorov, Éloge du quotidien. Essai sur la peinture hollandaise du XVIIe siècle, Paris, Adam Biro, 1993.
32 Ц. Тодоров, Дълг и наслада, с. 76.
33 Пак там, с. 122.
34 „Въведение“ в Ц. Тодоров, Живот с другите. Опит по об­ща антропология, „Наука и изкуство“, София, 1998, с. 7—8.
35 Tz. Todorov, Devoirs et délices, op. cit., p. 70.
36 Ц. Тодоров, На чужда земя, цит съч., с. 10.
37 Пак там, с. 9—10.
38 Вж, Ц. Тодоров, Дълг и наслада, цит. съч. с. 171: „Азът“, който щях да употребявам в писанията си, не трябваше да бъде само реторичен.“
39 Вж. Tz. Todorov, Les abus de la mémoire, Paris, Arléa, 1995, по-специално pp. 30—31, където авторът противопоставя „буквалната“ памет на „образцовата“.
40 Наистина, На чужда земя е първоначален опит за ант­ропология на емигрантството, както се опитах да покажа в една своя предишна статия. Вж. S. Lazzarin, „Vers une anthropologie de l’exil: le „second“ Todorov“, Ticontre. Teoria Testo Traduzione, 1, avril 2014, pp. 85—102, http://www.ticontre.org/ojs/index.php/t3/article/view/11/4 (последно кон­султиране: 16/11/2019).
41 Вж. по-специално Tz. Todorov, „Dix ans sans Primo Levi“, Esprit, février 1998, pp. 125—139, главата, озаглавена „Ве­кът на Примо Леви“ в Ц. Тодоров, Памет за злото, изку­шение на доброто, ЛИК, София, 2002, с. 220—230.
42 Si c’est un homme (Se questo è un uomo, 1947), in P. Levi, Œuvres, édition présentée par C. Coquio, Paris, Laffont, 2005, p. 46.
43 В На чужда земя Тодоров се определя като „емигрант по стечение на обстоятелствата, а не политически или ико­номически бежанец“ (цит. съч., с. 11), а в Дълг и наслада признава: „не съм страдал много от това, че съм чужде­нец — често дори се възползвах от това положение. [„В ин­телектуалния свят обстоятелството, че съм чужденец, беше дори в мой плюс.“] (цит. съч., с. 156).
44 J. Verrier, „Entretien avec Tzvetan Todorov“, op. cit., p. 124.
45 Ibid., pp. 127128.
46 Ц, Тодоров, На чужда земя, цит. съч., с. 9.
47 J. Verrier, „Entretien avec Tzvetan Todorov“, op. cit., p. 125.
48 Вж. „Литературните обяснения“ в Критика на критика­та: Тази книга е последната част от един изследователски проект, започнал преди няколко години с Теории за сим­вола (1977) и Символизъм и интерпретация (1978); първоначално замислих Критика на критиката по същото това време. Междувременно, друга тема  за другостта  стана централна за мен“ (Tz. Todorov, Critique de la cri­tique, op. cit., p. 9; курсивът мой).
49 Tz. Todorov, Les abus de la mémoire, op. cit., p. 38.
50 Ц. Тодоров, Дълг и наслада, цит. съч., с. 352.
51 R. Koselleck, Le futur passé. Contribution à la sémantique des temps historiques (Vergangene Zukunft. Zur Semantik geschichtlicher Zeiten, 1979), Paris, Éditions de l’EHESS, 1990, p. 255. Вж. също така сборника с 300 кошмара от времето на нацистка Германия, съставен от Шарлот Берат (Charlotte Beradt): Rêver sous le IIIème Reich (Das Dritte Reich des Traums, 1966), с предговор от M. Leibovici, с послеслови от R. Koselleck et de F. Gantheret, Paris, Payot, 2002.
52 Вж. подглавата, озаглавена „Единство или единственост“, в Ц. Тодоров, На предела (1994), „Народна култура“, Со­фия, с. 292296, и Ц. Тодоров, На чужда земя, цит съч., с. 93111. Тодоров излага по-обстойно паралела между на­цизма и комунизма в гл. 2 на Памет за злото, изкуше­нието на доброто, цит. съч., с. 95114, озаглавена именно „Сравнението“.
53 Cf. Tz. Todorov, Introduction à la littérature fantastique, Pa­ris, Éditions du Seuil, 1970.
54 Първата глава на книгата е озаглавена „Отиване и връ­щане“.
55 Пак там, с. 17.
56 Пътуването до Париж се осъществява, както казахме, през 1963 г.; първото завръщане на Тодоров в България е през 1981 г.
57 На чужда земя, с. 11.
58 Вж. Дълг и наслада, цит съч. с. 71. За отбелязване е също така, че непосредствено след въпросния пасаж Тодоров ци­тира друг един фантастичен разказ от Хенри Джеймс „Звя­рът в джунглата“, за да спомене психологическата ситуа­ция на приятели, които не са могли да напуснат България: „За много от тях животът е протекъл така, между надежда и очакване, без нещо да се случи. Малко като при героя на тази друга повест на Хенри Джеймс „Звярът в джунглата“, който прекарва живота си в очакване на истинския живот.“ (Пак там, с. 72)
59 Cf. R. Caillois, L’incertitude qui vient des rêves, Paris, Galli­mard, 1956.
60 На чужда земя, цит съч. с. 16—17; курсивът мой.
61 Първото издание на българския превод е от 2004 г. под заглавието Несъвършената градина, второто, от 2014, под заглавието Недовършената градина, „Нов български уни­верситет, София. Цитатите от тази книга са по българския превод от 2014 г. — Б. пр.
62 Ibid., p. 8.
63 Вж. Tz. Todorov, Introduction à la littérature fantastique, op. cit., pp. 72—73.
64 Недовършената градина, цит. съч. с. 18.
65 La peau de chagrin (1831), in H. de Balzac, La Comédie Hu­maine, 12 vol., édition de P.-G. Castex, Paris, Gallimard, 1976—1981, vol. X, Études philosophiques, p. 85. В този пасаж главните букви и курсивът са на Балзак.
66 Вж. G. Genette, Palimpsestes. La littérature au second degré, Paris, Éditions du Seuil, 1982.
67 И. Знеполски, текст-покана за участие в конференцията „Цветан Тодоров: от кое място говори l’homme dépaysé ?“, София, Дом на науките за човека и обществото, Софийски университет „Свети Климент Охридски“, 27—28 ноември 2019 г.
68 Cf. G. Genette, Bardadrac, Paris, Éditions du Seuil, 2006.
69 Cf. R. Barthes, La préparation du roman. I et II. Cours au col­lège de France 19781980, Paris, Éditions du Seuil/Imec, 2003 (28 h d’archives sonores au format MP3).
70 Читателят може би е забелязал нещо, което държим да подчертаем: идеята за заглавието на този етюд идва от критическото есе на Филип Роже Ролан Барт, роман. Вж. Ph. Roger, Roland Barthes, roman, Paris, Grasset, 1986.