Начало Книги Изборът Цветница
Изборът

Цветница

Кърт Вонегът
24.04.2014
1339

„Цветница” (ИК „Колибри”) е автопортрет на един американски гений, находище на спомени и отломки от живота на писателя, принадлежащ към последното разпознаваемо поколение професионални американски романисти. Прочетете откъс от книгата.

kvcvetnica1Кърт Вонегът пише с увлекателно остроумие и проникновена мъдрост за любимите си комедианти, кънтри музиката, един мъртъв приятел, един мъртъв брак и разни дребни случки от твърде човешкия му житейски път. Тази книга дълго отеква в съзнанието с неповторимия глас на своя автор – обаятелен и „усмихнат песимист”, който често ни изненадва с истината.

Кърт Вонегът (1922-2007) е американски писател, романист и сатирик, който се изявява и в сферата на изобразителното изкуство. Роден е в Индианаполис. Студент е в Корнелския университет в Итака, щата Ню Йорк в периода 1941 – 1943 г., където списва редовна колонка в студентския вестник. Занимава се с журналистика, преди да влезе в редиците на американската армия, взела участие във Втората световна война. Писателят е жив свидетел на бомбардировката над Дрезден през 1945 г. (взела над 60 000 човешки жертви), където е военопленник. Това става повод и за написването на един от неговите бестселъри „Кланица 5”.

kwonegutКърт Вонегът е прочут с оригиналния си творчески стил и чести нецензурни заигравания с думи, контекст, та дори и с рисунки в книгите си (например в „Закуска за шампиони”). Езикът му е на достъпно за всички социални класи ниво, като същевременно е невероятно увлекателен и неклиширан, спечелвайки си определението „вонегътизъм”. В произведенията си Вонегът интегрира научнофантастични елементи (например пътуване във времето), а много от героите му се появяват епизодично или трайно в различни негови творби.

Издателство „Колибри” пусна на пазара през последните години: „Кланица 5”, 2006 г., „Докато простосмъртните спят”, 2012 г., „Точния мерник”, 2013 г. 

„Цветница”, Кърт Вонегът, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Герасим Й. Славов, 15 лв.

Корени

Аз съм потомък на европейци, които от много отдавна са знаели да четат и пишат, както сега ще демонстрирам, и които най-вероятно са били свободни хора още от първите дни на римските игри. Някой по-педантичен историк сигурно би допуснал, че несъмнено европейските ми прадеди от време на време доброволно са робували на своите военачалници. Когато проучвам генеалогията си през последния един век и малко отгоре, обаче не откривам никакви войнолюбци.

Баща ми и дядовците ми не са участвали в нито една война. Само един от четиримата ми прадядовци е воювал веднъж, в Гражданската война. Това е Петер Либер, роден в Дюселдорф, Германия, през 1832 година.

Моминското име на майка ми беше Либер. Този Петер Либер, който за мен е не по-реален, отколкото за вас, пристигнал в Америка заедно с още един милион германци през 1848 година. Баща му бил производител на четки. Петер живеел в Ню Ълм, Минесота, имал смесен магазин и търгувал с кожи с индианците, когато избухнала Гражданската война. Когато Ейбрахам Линкълн призовал да се съберат 75 000 доброволци, Петер Либер постъпил в Двайсет и втора батарея на леката артилерия от Минесота и служил две години, докато не го ранили и не се уволнил с почести.

„Колянната става на десния му крак беше трайно увредена и той куцаше силно до края на дните си“, според чичо ми Джон Раух (1890–1976). Чичо Джон всъщност не ми e чичо, а съпруг на първата братовчедка на баща ми Гертруде Шнул Раух. Той беше възпитаник на Харвард и виден индианаполски адвокат. В края на живота си се превърна в историк, в грио (в Западна Африка разказвач, който съхранява паметта на племето, бел. пр.) на семейството на жена си – донякъде и на моето семейство, макар че нямаше кръвна връзка с него, а беше свързан само с брак.

Аз съм доста далечен роднина на съпругата му и не очаквах да присъствам като нещо повече от бележка под линия в неговия разказ, затова наистина се изненадах, когато един ден той ми подари ръкопис, озаглавен „Разказ за родословието на Кърт Вонегът младши, от един древен приятел на неговото семейство“. Той беше усърдно проучен и по-добре написан, лично от чичо Джон, отколкото повечето мои работи, колкото и да ми е тъжно да си призная. Този ръкопис е най-екстравагантният подарък, който някога съм получавал, при това от човек, който никога не се е изказвал ласкаво за произведенията ми в мое присъствие, освен да каже, че е „учуден от убедително авторитетния ми тон“ и че със сигурност съм щял да спечеля много пари.

Когато публикувах в „Колиърс“ първия си разказ, „Доклад върху ефекта на Барнхаус“, главният герой беше човек, който можеше да контролира заровете, като се концентрира върху тях, а накрая можеше да размества тухлите на комини, намиращи се на цяла миля разстояние, и прочее; тогава чичо Джон каза: „Сега всички откачалки в страната ще започнат да ти звънят. Те правят такива работи“.

Когато публикувах романа „Котешка люлка“, чичо Джон ми изпрати картичка с надпис: „Нали твърдиш, че животът е пълна гадост? Чети Такъри!“. Не се шегуваше. Явно в неговите очи не бях литературен джентълмен и едно от удоволствията, които вероятно му е доставило писането за моите прадеди, е да покаже как пише един джентълмен. Взех си поука.

***
Когато чичо Джон говори в своето повествование за „Кърт“, той има предвид баща ми, Кърт Вонегът старши. Мен обикновено нарича „Кей“, което беше галеното ми име като малък. Хората, които ме познават от преди да стана на дванайсет години, още ме наричат така. Също и потомците ми.

Никога не съм се отъждествявал с „К.“ от произведенията на Кафка, между другото. Тъй като съм израснал в демокрация, винаги съм си въобразявал, че знам кой е отговорен и какво се случва. Може и да съм се заблуждавал.

Първите страници от ръкописа на чичо Джон са обективен разказ, като от енциклопедия, за заселването на тази страна от европейски имигранти и последвалото развитие на търговията, индустрията, селското стопанство и прочее. Най-голямата вълнa била германската, след това италианската, после – ирландската.

Тук си струва да приведем заключителните думи на чичо Джон от този пролог: „Двете световни войни, в които Съединените щати се изправят срещу Германия, са болезнено преживяване за американците от германски произход. Те мразят, че са принудени да се бият срещу етническите си братовчеди, но го правят, и е много показателно, че сред милионите германски потомци в Съединените щати през тези ужасни войни няма нито един предател.

Германците, обичащи страната, от която произхождат, не одобряват нито кайзер Вилхелм II и неговите пълководци, нито Хитлер и жалките му нацисти. Те са на страната на Англия, а възприемането на английската култура определя тяхното отношение. Когато Англия изпада в беда през 1917 и отново през 1941 година, американците от германски произход се обединяват в нейна подкрепа срещу Фатерланда. На този феномен не се обръща достатъчно внимание“.

Така да бъде.

***
Както съм казвал в други книги, антигерманските настроения в тази страна по време на Първата световна война толкова засрамили и смутили моите родители, че те решили да ме отгледат, без да ме запознават нито с езика, нито с литературата, нито с музиката, нито с неписаните семейни истории, които прадедите ми толкова обичали. Те избрали да ме направят неук и да ме лишат от корени като доказателство за своя патриотизъм.

Струва ми се, че твърде много американци от германски произход в Индианаполис са правели същото с изненадващо смирение. Чичо Джон сякаш се гордееше с това разсипване и тихо погребване на една култура – култура, която днес със сигурност щеше да ми е от полза.

Само че и до ден днешен потръпвам, когато срещна някой американец от германски произход, възпитан, видите ли, да ненавижда Удроу Уилсън, защото поставил под въпрос лоялността на така наречените от него „американци с тирета“; насъскващ онези, които толкова обичат демокрацията, че обезобразяват стените на немските обществени, гимнастически и образователни дружества в цялата страна; отказващ да слуша немска музика и дори да яде кисело зеле. Доколкото си спомням, никой от моите роднини никога не е споменавал пред мен каквото и да било за Удроу Уилсън.

***
Един мой приятел, американец от германски произход на моите години, специалист по история на архитектурата, винаги се нахвърля върху Удроу Уилсън след няколко по-силни питиета. Повтаря, че именно Уилсън убедил тази страна, че е патриотично да си глупав, да се гордееш, че говориш само един език, да вярваш, че всички други култури са по-низши и смешни, обидни както за Бог, така и за здравия разум, че творците, учителите и любознателните хора въобще са мухльовци, когато става дума да се оправят с истински важните неща в живота, и прочее.

Според този мой приятел особено злащостен за страната ни е фактът, че американците от германски произход са се отличили толкова много в изкуството и образованието точно когато е дошъл техният ред да бъдат презрени от най-високо място. Да мразиш всичко, което са направили и което в този момент отстояват, в това число и гимнастиката, между другото, означава да осакатяваш не само тях, но и нашата култура.
– Така остава само американският футбол – казва моят приятел от германски произход и някой го откарва у дома.

***
Да се върнем на чичо Джон: „И осемте прабаби и прадядовци на Кърт Вонегът старши са част от голямата миграция на германци към Средния запад в продължение на половин век от 1820 до 1870 година. Те са: Клемънс Вонегът старши и съпругата му Катарина Бланк; Хенри Шнул и съпругата му Матилде Шрам; Петер Либер и съпругата му София дьо Сент Андре; Карл Барус и съпругата му Алис Мьолман. Те са предшествани само от четирима от шестнайсетте му прапрабаби и прапрадядовци – Якоб Шрам и съпругата му Юлия Юнгханс и Йохан Бланк и съпругата му Анна Мария Огер. Повечето от останалите дванайсет и техните прадеди не са ни познати. Те никога не са напускали Германия. Костите им до ден днешен лежат там в неизвестност.

Всичките осем прадеди обаче, заселили се тук, били по-образовани или с по-високо социално положение, отколкото обикновените имигранти. С изключение на родителите на Анна Огер, те били бюргери, градски хора, търговци и членове на по-горните прослойки на средната класа, за разлика от масата германски имигранти, които били предимно селяни или занаятчии.

Така например прапрадядото на Кей, Якоб Шрам, дошъл от Саксония, където в продължение на поколения семейството му били търговци на зърно. Той донесъл със себе си пет хиляди долара в злато, шестстотин книги и сандъци с домашни потреби, включително един сервиз от майсенски порцелан. Веднага купил парче земя край Къмбърланд, Индиана. Той бил много образован човек и написал поредица от писма обратно до Германия, описвайки своите преживявания и давайки ценни съвети, които да помогнат на бъдещите имигранти. Тези писма били отпечатани и издадени в Германия. Екземпляр от това издание се пази в библиотеката на Историческото дружество в Индиана, което публикувало английския му превод през 1928 година. Якоб Шрам много пътувал – веднъж направил околосветско пътешествие съвсем сам.

Той преуспял. Купил много земя, един парцел от над две хиляди акра край стария Мичигански път, на северозапад от Индианаполис. Давал на новопристигналите в района пари на заем, осигурени с хубави ипотеки.

Когато единствената му дъщеря Матилде се омъжила за Хенри Шнул през 1857 година, Якоб Шрам му заел капитал, за да му помогне да започне търговия на едро с бакалски стоки и да даде тласък на успешна търговска кариера, от която натрупал голямо състояние.

Прадедите на Кей по бащина линия, семейство Вонегът, също били състоятелни хора. Те дошли от Мюнстер, Вестфалия, където името им произлизало от един далечен предтеча, който имал имение, айн гут, край рекичката Фуне; оттам и фамилията Фунегут – имението край Фуне. Впоследствие името било променено от Фунегут на Вонегът. На английски Фунегут звучи твърде много като „смешно черво“.

Клемънс Вонегът-старши е роден в Мюнстер във Вестфалия през 1824 година; пристига в Съединените щати през 1848-а и накрая се заселва в Индианаполис през 1850 година. Баща му бил официален събирач на данъци за херцога на Вестфалия.

Клемънс имал много по-добро образование от над деветдесет и осем процента от германските и други имигранти. Той направил своя абитур в хановерското хохшуле, което означава, че имал тогавашния еквивалент на американското колежанско образование и можел да следва в университет като кандидат за докторска степен. Знаел латински и гръцки и говорел свободно френски, освен родния си немски.

Чел бил много история и философия, имал богат речник и можел да пише ясно. Макар че бил отгледан и възпитан в римокатолическата вяра, той отхвърлял формализираната религия и не обичал духовниците. Дълбоко се възхищавал от Волтер и споделял много от философските му възгледи. Вместо да постъпи в някой университет, Клемънс станал търговец в една текстилна фирма в Амстердам, Холандия. На двайсет и четири годишна въраст, през 1848 година, той решил да емигрира в Съединените щати, където бил ходил като представител на текстилната фабрика. Когато пристигнал в Индианаполис през 1850 година, той се запознал с един свой сънародник на име Фолмер, който от няколко години живеел тук и вече бил създал собствен малък бизнес – търговия на дребно с железарски и други стоки. Двамата се сприятелили и Фолмер поканил Вонегът да участва в неговото предприятие. От този момент фирмата станала „Фолмер енд Вонегът“. Малко след това Фолмер решил да предприеме пътуване на Запад, за да разгледа новата страна и да посети златните находища, открити неотдавна в Калифорния. Повече никой не чул нищо за него и вероятно изгубил живота си в „Дивия запад“.

Така Вонегът се оказал едноличен собственик на малкия бизнес, който през 1852 година той, а впоследствие синовете и внуците му, превърнал в голямо предприятие под името „Вонегът Хардуер Къмпани“.

Срещу скромното му магазинче, от другата страна на Ист Уошингтън Стрийт, през петдесетте години на деветнайсети век имало малък немски ресторант. Една от келнерките в това заведение била привлекателно момиче на име Катарина Бланк. Тя била едно от седемте деца в семейството на германски имигранти, селяни от Урлофен в Баден, които се заселили в една ферма в градчето Уейн, окръг Марион, западно от Индианаполис. Мъчели се да повишат производството от фермата си, изсичайки дърветата и пресушавайки мочурищата. При толкова много деца за изхранване и обличане, всички трябвало да работят за прехраната си само след няколко години обучение в началното училище. Катарина Бланк започнала работа като келнерка в това малко кафене и не след дълго се запознала с Клемънс Вонегът, който се влюбил в нея. Двамата се оженили през 1852 година. Той бил на двайсет и осем, тя – на двайсет и четири. Купили скромна къща на Уест Маркет Стрийт и семейството заживяло в постоянно подобряващо се материално положение. Също като Клемънс, Катарина била дребна на ръст, с тъмна коса. Двамата разговаряли на немски у дома, но владеели добре и френски. Обучението на децата им било според традициите и културата на Германия от деветнайсети век. Много показателно за аскетичния и пуритански морал на Клемънс е, че литературен идол му бил Шилер, а не Гьоте, който е много по-гениален. Клемънс не одобрявал Гьотевата етика и не желаел да го чете. Катарина, въпреки скромния си произход и малкото формално образование, се превърнала в дълбоко уважавана и изключително достойна жена, много обичана от децата и внуците си.

Клемънс се прочул сред съгражданите си като защитник на прогресивното обществено образование. В продължение на двайсет и седем години той членувал в съвета на училищните комисари в Индианаполис, като през повечето време бил председател и главен административен директор. Той бил неподкупен и много способен служител. Особено се интересувал от гимназията и се постарал да осигури първокласни преподаватели по класическите предмети, история и обществените науки. Имал ключова роля в откриването на втората гимназия през 1894 година, известна като гимназия по ръчен труд, в която под ръководството на директора, професор Емерих, се преподавали предимно точни науки, математика и приложно инженерство.

Възпитаниците на тези две гимназии с готовност били приемани в Харвард, Йейл и други големи университети до около 1940 година; за съжаление, след това престижът на тези гимназии намалял в резултат на занижените стандарти.

За Клемънс Вонегът се разказват много истории. След като бил избран в съвета на училищните комисари, той установил, че местните банки не плащали лихви по немалките депозити, които съветът използвал за финансиране на дейността си. Той поискал банките да плащат лихви по депозитите на съвета. Тогава това се възприело като грубо нововъведение в обичайната и удобна практика, съществувала до този момент. Банкерът Джон П. Френцъл посетил Клемънс в кабинета му и гръмогласно го порицал. Клемънс се престорил, че не чува добре, и сложил ръка на ухото си. Френцъл викнал още по-силно. Клемънс пак се направил, че не чува. Френцъл повишил още глас и прибавил обиди, но без резултат. Клемънс отказвал да го „чуе“. Накрая Френцъл гневно напуснал кабинета, без да бъде чут. От този момент обаче банките започнали да изплащат лихви и продължават да го правят до ден днешен.

Кърт Вонегът
24.04.2014

Свързани статии