Какъв ли ще да е цветният човек? Той не сънува цветни сънища задължително, не се и превръща и преобръща. Задължително. Цветният човек е око за света си. Не, той е може би по-скоро огледало. Той не спори за това дали да бъде фотограф или снимка. Може да бъде и двете заедно, ако поиска. Той си избира дали да е цветно наоколо му, покрай него и в него въобще.
Цветният човек се върти – без да се превръща – и понякога не знае дали му се иска да му е цветно, или предпочита да потъне. В цветовете, за да се слеят нюансите им и цветовете да станат невидими и така разликите да се стопят.
Цветният човек застава. Само че само понякога. Тогава, когато се затъмнят стъклата му и сенките го вкарат в изкушението на монотонността.
Цветният човек може да се саморазкаже, може и да се премълчи. Той знае как да премълчи себе си.
Вдъхновен съм от една конкретна книга, която се казва „Цветният човек”. Това е нещо, за което ми се прищя да река някои неща. Ако тръгна да казвам кой е Иван Теофилов и да описвам историята на участието му в българската словесност и в българската култура, се обричам на внезапна смърт. Когато посягаш към това да говориш за такъв автор, злополуката може да се окаже фатална. Но не мога да спра – почнах вече – а „Цветният човек” е книга, която чисто и просто не ти оставя избор да не кажеш нещо за нея. Така че ще приема риска.
„Цветният човек” е колекция, която побира в себе си текстове на Иван Теофилов, които вълнуват много с това, че са за деца. За децата. Сиреч, за нас – децата, за децата ни и за децата им.
Стихотворения за деца и куклени пиеси – бурлески, съгласно дадените от самия автор пояснения. Като например „ Пак този котарак”- пиеса, определена като „бурлеска в две части за куклен театър”.
Невероятен текст, в който нивото на социалната критичност и дори сарказмът към общественото съществуване стои толкова неприлично високо на фона на новия, съвременния ни ландшафт, че ти спира дъхът. Сюжетът е по Шарл Перо и „по мен”, както казва Иван Теофилов. Котаракът е Котаракът в чизми, а яребиците на краля са изчезнали и така са се превърнали в пустинни гарги. За да съм напълно верен на текста, ще кажа, че те са „превърнати” в пустинни гарги. Котаракът успява да спаси ситуацията.
Първа част
Къса музикална увертюра, която започва буфонадно гръмко и изведнъж се разпилява в дълги, вибриращи и комично имитиращи човешко ридание звуци.
В дъното-живописно пано, загатващо копринени тапети с едва провиждащи се рисунки на медальони, проблясващи ту в керемиденочервено, ту в тревистозелено. На малки групи придворни сноват с протяжни ридания: ”Яребиците…бедните кралски яребици… превърнати в пустинни гарги. Блясват разкошни накити, веят се разноцветни ветрила.
Става дума за една великолепна книга. Изписаното с курсив представя само и единствено самото начало на „Котаракът в чизми”.
1979. Това е годината на създаването на този текст.
Няма да се бавя повече и директно ще кажа, че „Цветният човек” е книга, която събира в себе си толкова много желани неща. Оформлението и хубостта на това книжно тяло и на неговите части са постижение на художника Росица Ралева. Съжалявам, че ще прозвучи съмнително приповдигнато, но ще си го кажа: възхитителни са!
За мен тази книга на Иван Теофилов е едно най-впечатляващите издания, до които имаме достъп днес в България.
„Цветният човек” прави синтез, който отдавна не бях срещал в такава добра и почтена направа. Говоря за полосата , по която бурлеската и социалната критика-през буфонадата- се пресича с истинския път към детските души, със стремежа към тях, както и с любовта въобще. И с онова мислене и вчустване в битието ни, което Иван Теофилов не оставя, и, както изглежда, никога няма да ни остави да забравим.
Деца, преди да станем по-големи и ние бяхме с вашите лица.
За вас е нищо, дявол да го вземе,
Ал за нас това е златно време,
когато ние сме били деца.
Деца, в човек живеят сто човека
Докато той добие свойто Аз.
Пътеката е същата пътека.
Ах, бързате! Но става то полека и се дължи на не един констраст.
Най-важното обаче сред детските си сфери
Да минете с таланта на приказния маг.
Човек се блъска, търси доброто да намери
И в себе си намира-какво?- детето пак.
Деца, пазете туй дете, което
сте вие днес, и занапред така!
Това ще потрябва в битието.
Не вярвате? Повярвайте в Детето
И винаги го дръжте за ръка!