Начало Галерия Цветовете на въздуха
Галерия

Цветовете на въздуха

4786
Албино Пити, фотография Владислав Христов

„В кризисни времена артистът трябва да запази спокойствие и да продължи. Неговият пример е важен за цялото човечество.“ Разговор с Албино Пити.

Албино Пити е роден в град Бреша, Италия, на 12 април 1951 г. Още от младежките си години се посвещава на рисуването и музиката. През 1967 г. се установява в Ротердам, а след това в Амстердам. След приключване на академичното си образование става ученик на Пилман. През 70-те години Пити дава нов живот на изхвърлени предмети и ги превръща в произведения на изкуството. По-късно в Мадрид той създава произведения в нов калиграфски стил – живопис, рисувана с изключителна бързина и замах на четката. Следват неговите швейцарски, немски, италиански и испански периоди. Пити прави изложби в Барселона, Антиб, Флоренция, Франкфурт и други европейски градове. Неговото неформално изкуство е изпълнено със силни емоции и чувства, диктувани от сърцето. През 1987 г. Пити създава експанзионизма – ново течение в изкуството, основано на философския принцип експанзия без граници или ограничения. Интересът към творбите му нараства главоломно. Негови картини са изложени в галерии, частни колекции, музеи и музейни фондации по цял свят. Зад гърба си има повече от 500 персонални и колективни изложби и около 100 пърформанса. През 2012 г. в своя акция Албино дори изрисува стар тролейбус в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска столица на културата – 2019. На стила и творчеството му са посветени 25 книги, но най-добре го описва критикът Гилермо Джилиоти: „За Пити творбата не се ражда, тя експлодира!”. Маестрото има особен сантимент към България не само защото съпругата му е българка. Той е добре приет в страната ни и като творец. Картините му са високо оценени както от почитателите на изобразителното изкуство, така и от родната критика. В края на юни в пловдивската галерия „Лабиринт” Албино направи пърформанс и показа най-новите си творби в изложба с името „Цветовете на въздуха”.

„Цветовете на въздуха”, откъде тръгна идеята за тази изложба?

Дойдох в Пловдив, за да видя пространството в галерия „Лабиринт”, което много ми хареса, имаше и прекрасен двор, който пък беше подходящ за пърформанс и рисуване на живо пред публиката. Допаднахме си с галеристката Елена и така реших да покажа творби, рисувани от мен през последните пет години. Твърдя, че въздухът също има цвят, както имат цветове и предметите, и всичко живо в природата. Съвременният човек не е свикнал да забелязва различните цветове на въздуха, а това е наистина жалко. Постарал съм се да ги уловя в моите картини и да ги споделя с публиката. Когато излагам някъде творбите си, ме интересува на първо място историята на галерията, а не нейната големина или известност, защото всъщност музеят представлява не живота, а смъртта на артиста, докато в галериите ние представяме живото си изкуство.

Какво е отношението ви към колекционерите на произведения на изкуството? Трябва ли един артист да бъде мъртъв, за да бъде оценен по достойнство?

Щом един артист от световна величина почине, за 4–5 години се блокират всички негови творби и не са налични на пазара. Инвентаризира се творчеството му, цялата му история се описва, след това цената на една негова картина, ако преди това е струвала 100 000 евро, автоматично се покачва поне пет пъти, защото производственият цикъл на този автор е приключил, така с годините творбите му могат да достигнат рекордна стойност. В галериите на Италия например и останалите държави от Западна Европа за по-скъпите картини се практикува нещо, което не съм срещал в България – клиентът, който не иска да отдели цялата сума, дава една трета от нея и си прибира картината вкъщи, но без сертификат. Когато изплати всичко, получава сертификата. В България наблюдавам подценяване на издаването на сертификати, а това е единственият документ, доказващ автентичността на творбата. Каквото и да се случи, например кражба или пожар, вие не можете да вземете дори застраховката си без подобен документ. Колекционирането на картини е голям каприз за този, който го прави, то не е много по-добра инвестиция от влог в банка, от който чакаш минимален процент лихва. Да вземем за пример Пикасо, творбите му са вече от един век на свободния пазар, а след смъртта му през 1973 г. цената на картините му е удвоена. Проблемът с автентичността в България е много по-голям. В Италия той беше разрешен в началото на 70-те години със закон, според който авторът е задължен да дава при покупка сертификат за автентичност. Всеки художник трябва да има свой печат и да издава фактура. По този начин има проследяемост и от страна на държавата.

Как намирате средата в България, добре ли се чувствате между българските художници след единадесет години живот тук?

България е нация, която се развива, но все още виждам малко артисти, които са на световно ниво. Единственият голям артист, с когото съм се запознавал, е Кристо. Нашата среша се състоя в Бреша, Италия, тогава той беше все още млад и двамата членувахме в един и същи съюз. Той направи много добър избор, като се премести в САЩ, където съвременното изкуство е на особена почит и досега, а Кристо намери свой дом и спокойствие да разгърне творчеството си. Колкото до останалите български художници, намирам повечето за затворени в себе си и трудно достъпни за свободно общуване – това не е особено приятно за мен. Има някакъв страх у тях от новото, от неизвестното, а като творчество са застинали някъде между 60-те и 70-години на миналия век. Някои все още копират Пикасо, а други – известните импресионисти и футуристи. Не виждам какво развитие могат да имат подобни творци, може да е добро упражнение, но със сигурност подобни образци няма да останат в историята на изкуството.

На какво според вас се дължи този страх?

Несъмнено тези повече от четири десетилетия комунизъм, през които сте преминали, са се отразили негативно върху развитието на българските артисти. Когато има истинска и работеща демокрация, всичко се случва по съвсем различен начин. Човек трябва да е роден в демократично общество и да е живял така, за да осъзнае огромната разлика между демокрацията и тоталитарните режими. Имал съм щастието да се родя в свободно общество, между слънчеви и отворени към живота и изкуството хора. Хората, израснали в такава среда, са свикнали да гледат към бъдещето. Точно обратният процес се случва в посткомунистическите държави, където хората продължават да гледат в миналото. По-специално в София, където живея, виждам хаос и мръсотия, което е знак, че след комунизма сте навлезли в една не съвсем работеща демокрация. Пътувайки из страната, само на 20–30 километра извън столицата, имам чувството, че съм попаднал в машина на времето и съм се върнал в 80-те години на миналия век. България е много красива и ми харесва много, но е изоставена от управниците си. Те не желаят да се заемат и да работят за благото на хората. Самите българи, предполагам, също се чувстват изоставени от държавата. Все още виждам у хората големи дози неоправдана арогантност и високомерие, които явно са компенсаторни, но продължават да съществуват. Ето например Пловдив – древен град, от който е тръгнала част от културата на Европа, а как се стопанисва това богато наследство и защо се отделят нищожни средства за опазването на културните ценности? Време е да се промени това, за да може България истински да се отвори към света.

След повече от 30 години преход какъв е полезният ход за преодоляване на травмите от тоталитарния режим?

Нужно е да минат няколко поколения артисти. На този, който е понесъл пряката цензура на режима, ще му трябват години, за да се отърси чисто емоционално от подобен начин на живот. Виждам в младите български творци желание за излизане от черупката на миналото, но няма кой да ги подкрепи, липсва цялостна държавна политика в областта на културата и изкуството. Те са вашето бъдеще и се изискват инвестиции, за да може талантът им да бъде забелязан по света. Експортът на култура е много важно нещо за лицето на всяка държава.

Не смятате ли, че проблемът не е поколенчески, а е въпрос на светоглед? И днес съществуват немалко млади творци с ретроградно мислене.

Този проблем може да се реши чрез общуване в семейната среда. Добре е младите да разговарят с родителите си по два начина – първо, като деца с родители, и после, като човешко същество с човешко същество. Ако аз съм баща, живял през комунизма, и имам негативни натрупвания, това няма как да не се предаде чрез общуването и върху детето ми. Но ако си общуваме като човеци, всички останали условности от миналото ще бъдат премахнати и родителската травма по-трудно ще се отрази на подрастващите. Приканвам младите български артисти да обикалят колкото се може повече по света, да разширяват възприятията си, да не са вторачени в негативните неща, които ги заобикалят. Изкуството е цвете, което расте от позитивизма. Ако те са заобиколени от нещастия, ще репродуцират този модел и в бъдещето, така никога няма да можете да излезете от порочния кръг. Не е лесно, защото в България има много гневни хора, изглеждат външно спокойни, но са способни на какво ли не, включително на насилие. Сигурно са ядосани от невъзможността за лична реализиция, но трябва да потърсят проблема първо в себе си. Моето семейство имаше трудна съдба, през Втората световна война нацистите ни отнеха всичко, ако бях останал в Италия, живеейки, като се оплаквам, нямаше да стигна доникъде. Точно обратното, бях още по-настоятелен в усвояването на техниките на рисуването, малко по малко дойдоха добрите резултати и се отвори пътят ми към света.

фотография Владислав Христов

Като заговорихме за войната, какви са причините да се завърне тя отново в живота ни?

Войната започна още от коронавируса. Това беше прелюдия към другата същинска война. Когато един диктатор разрушава съседни държави, той погубва и себе си. В една война всички са губещи. Войните нанасят щета най-вече на бъдещето. Те блокират прогреса на цялото общество. Младият човек, носител на бъдещето, се чувства объркан, не знае какво предстои, накъде да поеме. Ние възрастните трябва да носим тази сигурност, предлагайки на децата образование, адекватно на новия свят и новите технологии. Изкуственият интелект, който навлиза, е нож с две остриета. Този, който го рекламира и работи с него, трябва да съобщава и положителните, и отрицателните му страни, но това на практика не се случва.

Има ли надежда да заживеем в един по-спокоен свят?

Ще започна от моята младост. През 60-те години, тогава бях барабанист в една рок група, искахме да променим света, но всъщност светът промени нас. Да се говори за бъдещето е трудно, но винаги се надявам, че човешкият род ще намери път през тъмното и ще излезе на светло. Със сигурност много хора ще загинат, но онези, които ще останат, ще бъдат като дъгата, те ще са носители на новата надежда.

Правят ли ви тези трудни за човечеството времена по-активен като артист? Вярвате ли в творчеството като съпротива?

При мен рисуването е по-скоро форма на живот, отколкото съпротива. Тези, които като малки деца си играят на войници, никога няма да осъзнаят смисъла на това да се съзидава. Земята е парче от рая, но всяка война се стреми да отчупи това парче и да го унищожи. В кризисни времена артистът трябва да запази спокойствие и да продължи. Неговият пример е важен за цялото човечество.

Да се върнем към творчеството ви. Как започнахте да изграждате специфичния си стил на рисуване? Защо захвърлихте четката и се спряхте на валяка за боядисване?

Преди около 40 години бях в един музей в Италия. Неговият собственик правеше ремонт. Видях в ъгъла малко валяче за боядисване. В същото време едно дете си играеше наоколо. Взех най-близкия до мене картон, топнах валячето в боята и започнах като на шега да оставям следи по картона. Детето много се смееше – за него аз се правех на бояджия. Минаха няколко месеца и в съзнанието ми се върна тази сцена в музея. Купих си валяче и започнах да експериментирам в ателието си. В началото нищо не се получаваше, това не е лесна техника. Но в момента, в който разбрах как да балансирам между цветовете и водата и да поддържам нужната бързина на движението, придобих увереност. Увереността държи ръката на художника и не му позволява често да греши.

Мислите ли, че ще дойде период, в който отново ще се върнете към четката?

Да, защо не, от време на време се забавлявам, като рисувам пейзажи. Един голям италиански колекционер идва специално в София и ги купува всичките, а на мен ми е смешно, защото ги правя за минути. Но този период отмина и сега съм се съсредоточил към новите си неща в стилистиката на експанзионизма.

Имате много ученици, виждате ли свои продължители сред тях?

През целия си живот съм имал около 120–130 ученици. Преподавал съм освен в Италия, и в Швейцария и Германия. После се уморих, защото преподаването изисква много време и енергия, и се върнах към личното си творчество. Един от моите ученици – Пол Лийв, напредна много и стана световноизвестен в сферата на абстрактната живопис. А сега пред себе си имам ново предизвикателство – обучавам български артист, който е завършил графика. Ще съчетаем неговата графика с моята бързина и експанзия, два много различни компонента – спокойствието на графиката и свободното, диво движение на валяка. Вярвам в смесването на жанровете. Имаше период, в който рисувах върху детски картини, защото първият и най-спонтанен творец е детето. Едва след това идва теорията, овладяването на техниката и желанието да бъдеш забелязан. Всички тези условности блокират немалка част от артистите. Детето няма такива проблеми, то е невинно и без очаквания към света и публиката.

Как запазвате детското у себе си?

Тайната е изобщо да не порастваш. Знанието обременява. Децата са с чисти съзнания, затова са моите истински учители!

Превод от италиански Натали Христова

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display