0
4822

Цветя за Федя

Изведнъж разбирам, че не знам кои са любимите цветя на Федя. И това при толкова много разменени цветя – за рождени и именни дни, по какви ли не други поводи; при знанието, че за нея цветята са извънредно важни. Беше кръстила Федя Филкова първата си книга „Цветя с очите на жени“; беше ни дала в стихотворението си „Изведнъж“ своята фина и горда самопреценка: „Вече години наред идилично живея / сред цветя, книги и мъж, когото обичам“. Говореше понякога за цветята си вкъщи, но пределната ѝ деликатност и финес не ѝ позволиха да ни каже: „Ето, тези и тези са всъщност моите цветя!“. Радваше се на всички цветя, които получаваше на своя прекрасен ежегоден Никулден; после голямата част раздаваше, направо ни заставяше да отнесем някакви цветя вкъщи.

А цветята преизпълваха поезията ѝ. Ето: „През есента ща светят минзухари“ („Приятелство“); „Разпуква се лалето“ („Ти идваш“); „да се скрия в розата на двора“ („Някое прозрачно утро“); „Толкова деца в полето с незабравки“ („Пасторал“); „падат мъртви всички бели маргарити“ („Няма място“); „Почти не излиза от вкъщи, / гали цветята с изпръхнали пръсти“ („Стаята на мълчанието“); „Разцъфнала магнолия по здрач“; „Кой си грижи за цветята през зимата?“; „Защо никой не се обляга на мен? – / недоумява разцъфналата роза на ветровете“ („Роза на ветровете“). Отново – и през поезията няма да научим кои са любимите цветя на Федя. Може би тези – съвсем деликатните, дребничките като синчеца?

Последно бяхме заедно с Федя на 1 ноември, при връчването на наградата ѝ от Портал Култура в книжарница „Гринуич“. Много настояваше след това да се почерпим, седнахме в една италианска пицария на булевард „Витоша“; много се забавлявахме, разказвахме си истории, беше весело. Федя светеше, беше в прекрасно настроение. Никога не разказваше за болестта си; знаехме само, че често ходи напоследък в своята болница в Панагюрище. Не можах да я поздравя за Никулден, беше си изключила вече телефоните. Пламен ми съобщи трагичната вест. Помним от стихотворението „Нагоре, нагоре“, посветеното на съпруга ѝ Николай Кънчев: „Почакай, подай ми ръка, / заедно да изкачим стълбата до небето“.

Няма да узная кои бяха любимите ѝ цветя. ВСИЧКИ ЦВЕТЯ СА ЗА ФЕДЯ!

20 декември 2020 г.

* * *

Посмъртната памет за поета на Федя Филкова

Поезията на Федя Филкова трябва и може да бъде четена и интерпретирана цялостно и самостойно – в цялото богатство на смисли, образи и идеи, в съвършения лаконизъм на творбите ѝ – ранни и късни, на нейния доведен до предела поетически минимализъм, на всякаква освободеност от служещите понякога да скрият с „украсата си“ липсата на ясна художествена логика „гроздове от метафори“. И нейната току-що излязла от печат втора лична антология „ТОЛКОВА Е КРАТКО. 1969–2019″ (прекрасно издадена от „Смол Стейшънс Прес“, София-Лондон, 2020 г.) ни дава добра възможност да направим такъв цялостен прочит. Книгата съдържа почти цялото лирическо творчество на Федя Филкова – от задържаната цяло десетилетие нейна, така отдавна готова дебютна стихосбирка „Цветя с очите на жена“ (1982 г.) до най-новите ѝ стихотворения – включително и толкова силното в памет на баща ѝ, написано през 2019 г. (Първата ѝ лична антология бе „Крехко разпятие. Стихотворения“, „Аб Издателско ателие“, 2000 г.). Но този кратък литературноисторически етюд има друга цел: да покаже уникалното не само в нашата литература въплъщаване на посмъртната памет за нейния съпруг, поета Николай Кънчев, в цял корпус от текстове – създадени сякаш да запълнят тази огромна празнина след неговата смърт, писани „и от негово име“, за да „продължат“ творческия му живот.

Самите заглавия на двете малки елегантни книжки (издадени от „Ciela“ заедно през 2009 г., съединени с една обща лента) говорят за тази тяхна посмъртна посветеност: „Моята твоя любов“ и „Второ сърце“. Първата се открива с един преливащ от поезия прозаичен текст, синтетичен разказ за съвместното интензивно любовно, творческо и високо-спиритуално битие на неназованите „той“ и „тя“, озаглавен „Как спира времето“. Макар и така щастливо, а може би именно заради тази негова скрита под повърхността екстазна напрегнатост, това битие е под непрекъснатата заплаха на отлитащото време: „Той постоянно повтаряше, времето е ненаситно, времето лети като хала, непрекъснато иска всичко, най-вече самите нас, няма как да избягаме, ще ни погълне, дори няма да заседнем като костица на гърлото му, поглъщало е цели светове, какво остава за теб и за мен“. Този неспирен бяг на времето двамата се опитват да „удържат“ с една прекрасна игра, измислена още при запознанството им: съвместното изричане, дума по дума, на импровизационно създавани в момента стихотворения, като последното се казва „шепнешком, като обща молитва“. Именно така са създадени стихотворенията в двете малки книжки – „като обща молитва“. Стихотворенията вече са направени като обръщения към Него, към Поета и Мъжа. Лирическата героиня тук говори от себе си, от първо лице единствено число. И за голямата „игра“ тя има огромно богатство от ДУМИ – всички слова от поезията на Николай Кънчев. Те се подхващат, поемат, сплитат се с нейните трепетно изричани думи; това наистина е една възможност да тупти отново едно „ВТОРО СЪРЦЕ“.

(В българската литература има и два важни примера с диалозите post mortem на големи поетеси с техния отишъл си любим – поет, писател, литератор. Единият е на Мара Белчева с Пенчо Славейков чрез нейните „На прага стъпки“ и другите сонети. И това наистина е памет завинаги. Другият е на Елисавета Багряна с Боян Пенев – чрез триптиха „Requiem“ и особено в стихотворението „Тясната врата“: „и през тази врата, толкоз тясна, ще можем ли ний – / двама заедно ний – да преминем през нея отвъд, / дето светъл и нов почва другият, вечният път?“ Знаем обаче, че въпреки огромната загуба, Багряна продължава своя жизнен път и в по-сетнешни женско-мъжки релации.)

В стихосбирката „Моята твоя любов“ звучат трагически в първия цикъл „Ти идваш“ въпреки екстаза, в „предисторията“ на това посмъртно съвместно битие, мотивите на застрашеността, на уязвимостта, на крехкостта: „Вселенско тържество в небесната ни къща. / В косата ти снежинки пеят“. (Образът на снежинката ще „набъбне“ с явяването ѝ „в началото на октомври“ – реално-биографически дните на Николай-Кънчевото отпътуване – в по-сетнешното стихотворение „Без снежинка милост“.) И особено „Изведнъж“:

Вече години идилично живея
сред цветя, книги и мъж, когото обичам.
Но една сутрин
ослепителна болка ще пръсне зениците ми.
Всички цветя
изсушени докрай ще помръкнат,
всички книги
с присвити листа ще немеят;
без да каже защо,
той си тръгва от мен като сянка..

Вместо слънце
най-огнената сълза ще изгрее.

А в самия втори цикъл „Моята твоя любов“ са търсени и намерени обективистични изрази, избягва се употребата на силните думи, за да се изрази именно чрез отсъствието им огромната празнота, непосилната болка; някои от съвсем кратките стихотворения стоят близо като жанрова форма до хайку:

Огромен е денят сред малката ми стая.
Сияят с ореоли книгите любими.
Божурът разцъфтял от вазата ме гледа.
Въздишката е мост и води към безкрая.

Но в третия цикъл „Без снежинка милост“ вече имаме и творби със съвсем зримо явяване на видението на Поета, като творбата е наситена и с добре познати реалии от земния му облик и от съвместния бит:

ПОСВЕЩЕНИЕ

Стоиш пред мен в рамките на вратата.
Само нощта може да те нарисува така –
усмихнат и звезден.
Поемам чантата със стихове от ръката ти –
тежи като крило на ангел.

Благославям съня!

И това явило се „крило на ангел“ веднага ни отпраща към образността от знаменитото стихотворение на Николай Кънчев „Една жена, когато истински заплаче“, с неговото финално „перо от ангел“…

Като диалог с незримо присъстващия, като подемане на неговото „Заспи върху възглавница, със спомените наши пълна“, е направено съседното стихотворение „Безсъние“. А в последния цикъл на преизпълнената със значения книжка „Първият и последният поет“ вече се гради една героика на новия голям поет, напомняща далечно героическите образи на художници и поети в пантеони-те на Теодор Траянов. Но потенциалната агресивност на един подобен образ е радикално уравновесена с декларативно поднесения мотив за смирението, спомнящ ни по-скоро Лилиев – стихотворението „Свобода“ (отгоре стои мото от Николай Кънчев: „Но аз съм свикнал винаги да губя / и острият момент не ме пронизва“).

Всъщност такива следи от творческия диалог на Феда Филкова с Николай Кънчев сме намирали и в много по-стари нейни стихотворения. Ето пример за един такъв – вече непряк – диалог. Помним, че най-важният български поет за Николай Кънчев бе Пенчо Славейков. И Федя Филкова влиза съвсем естествено като в една проекция в досег с идеалните светове на неговата Жена, пише всред стихотворенията си, посветени на поетеси (Екатерина Ненчева, Ана Ахматова, Ингеборг Бахман – превеждана прекрасно от нея), творба за Мара Белчева. Пак подобно на Николай Кънчев, тук авторката играе с образа на блажените от Острова.

Ще откроим в другата траурна книжка „Второ сърце“ две също кратки творби. Едната е съвсем лаконична и напълно изразяваща усещанията на лирическата героиня: „Няма те. / Няма на кого да се усмихна“. А втората – „Населяващите морето“ е „по Джон Банвил“:

Миналото пулсира в мен
като второ сърце –
туп-туп-туп-туп.
Моето първо обаче
вече едва тупти,
едва изтласка кръвта навън.
Къде е това навън?

Дори
не ми се отварят очи.

Величествен реквием е композирала с тези свои минималистични като стил стихотворения поетесата Федя Филкова!

21 май 2020 г., София

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.