0
5036

Цел: Путинjugend

Децата и войната – това е заглавието. Нататък четем:

„Всяка детска стая е превърната на арсенал. Мобилизация – на всички мебели и играчки. Мислиш си, че ако събереш всичкото оръжие, което дрънкат сега нашите шест-седемгодишни воини – и от врага няма да остане нищо: мигом ще бъде разбит и унищожен. Децата не са като нас, не страдат от недостиг на снаряди.
А в Русская школа тия дни прочетох как малко момченце грабнало от масата една дълга франзела […] и закрещяло:
– Пушка! Пушка! […]
Дори хляба превръщат на оръжие.”[1]

Внимателният читател тук би трябвало да се попита – кои „тия дни”? Щото от една страна – като нашите дни напоследък, от друга – защо пушка, а не „джавлин” или поне автомат? И това непривично спокойствие в писането?

Да, защото писанието е от 1915 г., от руснака Корней Чуковски, тревожен за душевното здраве не само на русначетата, а и на всички деца по света: „в Лондон и Торонто, в Мелбърн и Саратов, и Клязма”. Не си е позволил да прибави Берлин, Виена и София (брой №52 на Нива е от последната седмица на 1915 г., ние сме вече врагове на Русия). Чуковски се тревожи за душевността на децата, защото от тях очаква да са по-човечни от родителите си. Родителите са отговорни за войната, тя е отвъд доброто и злото – та и те. Големите са прекрачили във войната, отвъд доброто и злото, но когато децата се повлекат натам, а родителите започнат още повече да ги подтикват, големите отново влизат просто в злото:

„Една майка пише, с наслаждение: „Виждам аз как сред децата омразата към немците расте от ден на ден. Ето и днес – искат да окажем натиск да бъде махнат от гимназията немецът и немският език. Направо им действа на нервите… Всички немци тука са шпиони… Това е факт. Ако не бяха на ръцете ми моите деца, отдавна щях да хвърлям бомби над Берлин”.
Тя може би е добър бомбохвърляч, но надали е годна за възпитател.”

Уж парадоксално, но морално отговорни за човечността се оказват малките човечета, защото традиционно за руското предреволюционно общество са натоварени със задачата да израснат човеци-човеколюбци, а не воини-войнолюбци. Но каква е масовата реакция на русначетата – спонтанната, неподтикната от родителите, а често и против родителите-пацифисти? Чуковски пише за тринайсетгодишната Валя, „начетена и сериозна”, която пита баща си, доктор: „Ти тия немци защо ги лекуваш? А четиринайсетгодишният Вася подсилва: Да им беше предписал отрова, за Бога! А ако не може отрова – разхлабително! И крещи през прозореца на пациентите: Ей, немците! Бой за вас, варвари проклети!

Крещи не на врага, на войници някакви, а на кротки болни [немски] колонисти, дошли при доктора за лек и помощ.

Щастливецът Чуковски! Той „вижда” как през 1980 г. ще шепнат, сочейки дядката, в който се е превърнало хлапето, шестгодишно през 1915 г.: „Той помни още световната война!”. Чуковски си мисли, че той и хлапето от 1915 г. живеят в страшно време. И не знае, че се задава 1917 г. – и Революция, и Гражданска война, и бял и червен терор, и Гладомор, и ГУЛаг, и Сталиновият терор от 1937 г., и Втората световна война от 1939 г., и позорната за агресора СССР Финландска война от 1939–1940 г., и  Междусъюзническата за СССР война с Германия от 1941–1945 г., и Аушвиц, и пак ГУЛаг… Затова във втората половина на статията си Чуковски говори (е, не с тези думи), че децата са все пак деца, сиреч по-човеци от големите, че сред военното зло те откриват и зрънца добро – праведен гняв, храброст, другарство, в което не оставяш другарчето в беда, а рискуваш себе си, за да го спасиш… И че децата могат да се самоизлекуват от военното психоосакатяване и психооскотяване.

Дали? Защото Чуковски разказва и за русначета, които като играят на война, нарочват за „немци” момиченцата – иначе не им позволяват да участват в действото; или пък подбират за „немци” най-беззащитните – и нараняват двегодишното братче, бесят кученца и котенца!

Героят на Невил Шут от новелата му от 1942 г. Плъхомагьосникът (свободен превод на английското заглавие Pied Piper, което е пък превод на Rattenfaenger, немския оригинал на това приказно понятие) e човек, който от добро сърце прибира деца от разни националности, да ги води в Англия, за да ги спаси от войната във Франция през 1940 г. И тоя човек си казва, като изслушва едно десетгодишно полско еврейче, което се съгласява да го последва, защото в Англия щели да го научат как по-хубаво да убива немци (и особено немкини, били по-беззащитни): „Един Господ знае в какъв свят ще живеем, когато всичко това свърши”[2]. Задочен отговор дава генерал Омар Брадли, един от победителите на Вермахта, когато казва след края на войната: „Човечеството е станало заложник на морални пубери. Имаме твърде много хора на науката и твърде малко Божии хора. Светът постигна блестящи резултати, лишени от мъдрост и сила, лишени от съвест”.

Такива самообвинения се чуват оттогава досега от Запада и свидетелстват, че съвест там има. Виж от Изтока няма да чуем такова нещо, и да го има, то успешно е заглушено от неспирните хорови скандирания: „Победа! Победа!”, оттогава та досега. Изключителният човек Арсений Рогински, дисидент и дългогодишен председател на „Мемориал”, който за добро не доживя унищожаването на тази несравнима руска правозащитна организация, веднъж ми каза: „И търсенето на истината за Войната бе заменено от чествания на Победата”. От Путин. И от слугинажа му, готов да лъже до дупка за войната – например за изнасилванията и другите зверства на Червената армия в Германия. Армейски генерал Махмут Гареев, президент на руската Академия за военни науки, свидетелства, че руските историци не пишели на тая тема, защото такава тема нямало, вражи измислици били, защото през войната той лично бил в Източна Прусия и: „Като на изповед го казвам: не съм и чул дори за сексуално насилие“. А според неруски историци изнасилени са към два милиона жени…[3]

Старите гърци казвали, че истината е във виното и децата. Сега ще „чуем” едно съвременно руско дете, което говори няколко дни преди текущата война.

То е дванайсетгодишно момченце в шести клас и живее в Красноярск:

– Аз автомата разглоб-сглоб за 1 минута и 30 секунди. А трябва за 30 секунди.
– Защо?
– На войната, на бойното поле като си, какво ще правиш? […]
– А в училище за какво ви е всичко това?
– Не знам. Подготвят ни. Приема се, че като навършим 14 и край Красноярск има голяма война, на тая война ще ни пратят. И клетва дадохме.
– И в клетвата – какво?
– Ми че сме съгласни. Че ако потрябва, ще отидем.
– Къде?
– На бойното поле, къде.
– Сега обикновено воюва техниката. Дронове, безпилотни машини…
– Пехотата винаги е нужна. Лети дронът и веднага се вижда. Сваляш го и толкоз. А в тревата човек с камуфлаж не се забелязва веднага… Абе знам ли, подготвят ни и това е.
– И кога започна това – в пети клас ли?
– Да.
– И как, повикаха ли ви?
– Сами се записахме. Имахме един учител, беше ни класен от първи до пети клас, той е водачът на Юнармията.

(Справка: през 2016 г. Шойгу, министър на отбраната на Руската федерация тогава и сега, обяви създаването на Юнармия (буквално Млада армия) – военизирана организация за деца и младежи от 8 до 18 години. Отворена е за всички ученици и ученички, членуването е доброволно и явно. Държавата плаща. Дават униформи. (Обещание, невинаги изпълнявано.) В учебни центрове и лагери по цяла Русия – патриотично възпитание, бойни и военни умения, а министърът великодушно заявил, че децата ще могат да стрелят „с всичко, което гърми, освен с ракети“. През 2018 г. членовете на Юнармия вече достигат четвърт милион. Съжалявам, не можах да намеря днешни данни.[4])

Тава е емблемата на Юнармия в съпоставка с емблемата на СС:

Има разлики, СС няма да може да ги съди за плагиатство.

При това в днешната война Русия си измисли нов символ: Z. Пишат го по танковете, от които руснаците убиват украинци, но го лепна на екипа си и едно руско арийче, за да го види цял свят при награждаването му като гимнастик:

Но да се върнем към приказливото младоармейче: то получава, освен бойната, и политическа подготовка. Детето говори пространно, повтаря се, нарича Аляска остров, който пак ще стане руски… Само няколко пасажа:

– … В Украйна вече има американски войски, бази. И казват, всичко това го започна Америка. Натиснаха Украйна, ще имате, значи, такова залъче, Донецк ще стане ваш (а Донецк отпърво беше самостоятелен, после помоли да влезе в Русия. […] И Крим ще отвоюваме, и той ще бъде ваш, ако победим, и цяла Русия ще е ваша. И Украйна реши да тръгне на война. […] Смята се, че Украйна уж нямала нищо общо, само американците.
– А те какво искат?
– Трябва им да са по-близо до Русия. Ще бъдат все по-близо и по-близо до Русия. А после, когато вече има много хора около Русия, искат да нападнат.
– Защо?
– Ами че те… Как да ви кажа… Такъв голям залък. […] И американският президент казал: „Да убием Русия!” И не само политиците, всички жители спокойно казали: „Да убием Русия, да убием Русия”. В Америка не обичат русийците. А освен това Путин враждува с американския.
– Президент?
– Да. Оня го оскърбил и го заплашил, че ще хвърля ядрени бомби. И заради това започнали да се ругаят, и сега ругаят ли се, ругаят, и нещо вече… Но Америка не може да разбере, че ние сме повече. В Русия абсолютно има 500 хиляди ядрени бомби. Във всяко градче, значи, по 20 хиляди има от тия запаси.

(Първоначално мислех центърът на това писание да бъде документален анализ на  „методическите указания” какво да говорят за текущата „спецоперация” класните ръководители на учениците от 6 до 11 клас. Но днес се появи горецитираната публикация и си казах, че поне за младоармейците от това военновременно промиване на мозъчетата няма нужда, те са почистени. Както са почистени и онези деца, изпълняващи с хъс бойната песничка „С теб сме, Чичо Вова”, в която отново фигурира Аляска, този път не остров, а кораб, който те „ще върнат в руския залив” – явно на поетите много им бърка загубата на този безценен плацдарм за американския континент – а припевът е, че ако „Главният командир ги позове за последен бой” – те са с него, с Чичо Вова[5]. Затова от военната педагогика – само главните опорни точки.)

1. НАТО е смъртна заплаха за Русия. И не само потенциално – централно сред „сведения” педагогически материал е едно клипче, чрез което се внушава, че НАТО напада в момента на снимането – не се казва кого, но е ясно – напада Русия!

2. Украйна и Русия са едно – т.е. Русия. Учениците трябва да приемат това на доверие – заявява се, че то е доказано от науката история; а ако не се доверят, те сами не биха могли да се оправят, защото „всичко е много по-сложно, отколкото изглежда” и се корени в миналото далеч преди тяхното рождение…[6]

3. Учениците не трябва да се оставят на объркването, резултат от противоречивите мнения и цунамито от лъженовини (fake news, де). Но има прост начин да познаваме кои са истинските новини – по създателите им. Ето ги изворите на истината, класирани по достоверност: 1. Президентът. 2. Правителството. 3. Министерството на отбраната. 4. Руските държавни медии, примерно ТАСС или Российская газета. И толкова.

Сред натоварените с полит(дез)информирането на децата възрастни – техните учители, има едно малцинство, което игнорира въпросното официално циркулярче. Засега властите в повечето случаи се разсейват, не ги арестуват; е, на места ги карат да напуснат работа.

Арестуват обаче, например свещеника о. Йоан – не учител, но православен пастир, настоятел на черквата в с. Карабаново, Костромска област, който сега, на 6 март държал проповед „Не убивай”, пуснал антивоенна петиция и едва стигнал вкъщи, дошла полицията. Скорострелно бил обвинен по пресните законови поправки заради войната. На въпроса на журналиста той отговаря, че се сеща кой е доносникът, но нямало да рови: „Човекът е направил избор. […] Това е свободата, дадена ни от Бога. Това е трагедията на свободата, която човек носи в себе си”.

Други – други деца – използват своята трагична свобода не за доноси. Такъв е Кирил, наречен „дисидентът от 6а клас” (майка му помолила журналиста да не публикува фамилията). Учителката им казала, че в украинските учебници още от първи клас пишело, че Украйна е свръхдържава. „Аз имам много украински приятели, питах ги – в учебниците им такова нещо няма.” В коридора Кирил извикал „Слава на Украйна!”, други деца подхванали лозунга. На другия ден привикали майка му в училище, но тя написала заявление, че го взима от това училище, където не го учат, а го тормозят политически. После бил сам вкъщи, когато се позвънило. Кирил видял, че са полицаи и не им отворил. Преди да се пръждосат обаче, те си отмъстили: прекъснали тока на апартамента. (Sic!)

Да, не само Украйна не е умряла, както се пее в химна ѝ – и Русия е жива в това свое чадо, в онези свои чада, за които още не знаем. Знаем обаче за едно старорежимно момиче, от 1915 г., което, насред омразата на мало и голямо, само си измислило антивоенна молитва. Аз не съм сподобен с молитвен дар, но много бих искал да можех днес да повторя след това руско дете:

„Господ рече хората да живеят кротко, задружно, мирно, никога да не се карат – и няма да има нито един нещастен човек, и няма да има война!
Помилуй нас, Божичко роден наш,
Ще ти се молим ние,
До свършека на тази война.”[7]

––––––––––––––––––––––

[1] Тук и по-долу цитирам от статията на Чуковски „Децата и войната”.
[2] Shute, Nevil, Pied Piper, Ch. 9.
[3] Вж. във Википедия сдържаната, но информативна статия „Насилие в отношении мирного населения Германии в конце Второй мировой войны“. Повече по темата – в моята статия „Червените табута стават бели петна“, год. брой на сп. Икономист „България. Светът 2020”.
[4] Критично към Юнармия документално филмче може да се види тук.
[5] Чуйте и вижте – струва си. Изпълняват през 2017 г. руски кадетчета, а хубавицата с тях е депутатката от Държавната дума Ана Кувичко (N.B. украинската фамилия: ирония на историята).
[6] Тук и по-долу (ако не е посочено друго) преразказвам по документите, цитирани в meduza.io.
[7] Чуковски, ibidem.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияДиаболичната война на Путин в Украйна
Следваща статияСофия Филм Фест 2022