Премиерата на книгата „Свидетелства на прехода 1989-1999“ на бившия министър-председател Иван Костов бе на 19 април тази година в Централния военен клуб в София. Книгата бе представена от проф. Калин Янакиев и главния редактор на изд. „Сиела“ Захари Карабашлиев.

Захари Карабашлиев: Издателство „Сиела“ има дълга традиция с публикуването на книги на личности, доказали с години от живота си важността на това, което имат да кажат. Президентите Бил Клинтън, Барак Обама, Желю Желев, румънският президент Клаус Йоханис, премиерът Филип Димитров, шефът на ЦРУ и министър на отбраната Леон Панета. „Сиела“ е издател и на биографиите на Роналд Рейгън, Ангела Меркел и много други държавници, а само преди месец преиздадохме и първата биография на големия Стефан Стамболов, написана от английския дипломат и журналист А. Х. Биман, дни преди Стамболов да бъде зверски посечен на няколко метра от тази зала. Общото между всички тези книги е едно: споделен опит, житейски и професионален. Убеден съм, че тези, които взимат политическите решения в едно общество, трябва да споделят своя опит. Вярвам, че това е техен исторически и морален дълг. Техен ангажимент. Истината е обаче, че българските държавници от по-новото време рядко оставят писмени следи за трудностите, през които минават, за личните сблъсъци и вътрешнопартийни конфликти, за решенията, които взимат, и обстоятелствата, при които оцеляват. Най-важното, което трябва да се знае, е въпросът за политическия избор – между какви алтернативи е направен този избор и при какви съображения, каква е била логиката на политическите решения. Изхождайки от тази логика, тези, които идват след нас, могат да преценят правилността или неправилността на даден политически избор. Ние трябва да оставим писмени следи за принципните решения. Неведнъж съм се шегувал, че явно наистина сме наследници на траките или поне на тяхното безразличие към писменото слово. Но пък народ, свикнал с безписмена култура, лесно привиква да живее със слухове, с подменени представи, с конспиративни теории, с най-екзотични митологии, а после ги преразказва на децата си, на свой ред те на своите и т.н. Да не забравяме – такъв народ лесно се управлява с СМС-и и телефонни обаждания. Затова трябва да се пише. Книгата е най-старият устойчив вид споделен опит. Това е и „Свидетелства за прехода“ на министър-председателя от най-критичното за България време, което аз съм запомнил – Иван Костов. Споделен, дестилиран опит. На първата среща с г-н Костов, на която обсъждахме бъдещата му книга, го попитах направо: какво ще бъде това – автобиография на един държавник, текстове по микроикономика, записки по българската демократизация или учебник по политика. С характерната си усмивка той отговори: няма да е нито едно от тези, но ще е и това. Не бях чел и страница от книгата, затова имах своите вътрешни безпокойства – дали ще е увлекателно написана, дали няма да е прекалено едностранчива, дали няма да е скучна. Всички мои опасения се разсеяха, когато прочетох първата глава. Свидетелствам, че това е изключително плътно, информативно, много лично, много интересно четиво за първите, може би най-важни, години след 89-а досега, до днес. Знаех, че книгата ще е значима, но бях най-изненадан от това, че бе толкова четима. Стилът на автора, изчистен от всякаква ненужна информация, едновременно задълбочен, но и достатъчно достъпен за всеки мислещ, ме порази с яснотата си. Това е незаменим документ за едно смутно време, в което сме имали ориста да живеем.

Ще завърша с нещо, което ми хрумна снощи, докато препрочитах „Свидетелствата“. Неволно опитах да сравня несравними неща – пътя на някои големи световни лидери с пътя на г-н Костов. И ми се стори, че е по-лесно да си капитан на голям, макар и сложен за навигация кораб, в огромен океан, отколкото да управляваш малка шхуна с големи пробойни в коварно и мрачно море. Да ръководиш щаб, който има различни идеи за посоката към брега. С екипаж наполовина от бивши пирати. С пасажери, останали без вяра и желание да се борят. Пасажери, които не само не си помагат един на друг в бедствието, а си и пречат. Да добавя, че тази шхуна е останала и без провизии на борда. Като се обърна назад сега, това беше ситуацията през 90-те. Затова ние трябва да съдим за един лидер не само по неговите професионални умения, дефицити, лични качества и постижения, а и като вземем под внимание състоянието на плавателния съд, който му се е налагало да управлява в дадения исторически момент. Този продънен кораб, дами и господа, който пое Иван Костов през своето управление, успя да остане на повърхността и да достигне до желани брегове. Тази книга е свидетелство за една България, която сме напът да забравим, преди въобще да сме запомнили, и сме далеч от това да сме я разбрали. А без това разбиране за България тогава, е невъзможно да си обясним България днес.

Калин Янакиев: Изключително важно е, че тази книга излиза, защото в българското общество имаме навика да се фиксираме върху дати и да неглижираме процесите на строителството. Ако щете, това започва още с фиксирането на датата на нашето освобождение, на нашата повторна поява на историческата сцена. Фиксирани върху датата, фиксирани върху последния удар, който една чужда сила нанася на друга чужда сила, ние имаме навика да неглижираме по-нататъшното строителство. А строителството е онова, което сме извършили ние, за което никоя външна сила не ни е помогнала, възможно е да са ни пречили. Ето защо такива книги са от изключителна важност. Те фиксират вниманието ни върху процесите на строителството, които са процеси и на неминуемо разрушение и поради тази причина са трудни, мъчителни, и които тъкмо не бива да забравяме. Не бива да забравяме, че демократизацията в България не започва просто с падането на един диктатор, а изисква десетилетия усилени строителни процеси. Не бива да забравяме, че модернизацията и европеизацията на България не могат да се случат от само себе си, както мнозина са смятали в началото на прехода. Че това е дълга работа. Че тя не е само в едно десетилетие. Десетилетието, което описва с такива подробности Иван Костов.

Знам, че е изключително нелепо да бъдат анализирани или преразказвани мемоари. То е и някак си нечестно. Това означава да отнемеш интригата от онези, които ще си купят и ще четат тази книга. Поради тая причина аз избрах днес да направя по-скоро една най-обща характеристика на нейния автор така, както го виждам в тези свидетелства за прехода. И ще започна с нещо, което може да ви учуди. Това е книга на един изключително силно вярващ човек. Човек с вяра в истината. А в обществената сфера истината означава да осъзнаеш кое е необходимо, кое е неминуемо, кое трябва да се направи. И аз казвам: основната добродетел на държавника, на строителя на съвременна България Иван Костов е неговата вяра в тази историческа истина. Вярата му в съдбата, в историческата съдба. Ще кажете: е добре, какво толкова има в това, че да го изтъкваме като добродетел – да вярваш в истината. Нали истината е очевидна, нали истината е истина. Защо освен да я осъзнаваш, трябва непременно и да вярваш в нея? Защо виждам добродетелта, основната добродетел на държавника Иван Костов във вярата в истината? Защото, уважаеми гости, в обществената, в политическата сфера истината не е единствената опция. Истината има много конкуренти в обществената и в политическата сфера. Не е достатъчно да осъзнаваш истината. Това не е истината, че има гравитация и поради тази причина не бива да скачаш отвисоко. Това не е истината, че две и две е равно на четири и поради тази причина, ако имаш в джоба си 4 лева, не бива да посягаш към нещо, което е по-скъпо от 4 лева. В политическата и обществената сфера истината, онова, което трябва да направиш, онова, което е историческата съдба, има много конкуренти. Например истината може да се окаже изключително тежка за изпълнение. И по тази причина ти можеш да решиш да я сблъскаш с лекотата, с радостта и безотговорността. Може обаче да се окаже и друга опция. Може ти, осъзнавайки истината, да разбереш, че тя няма да ти донесе народната любов, може да ти донесе и народния ропот, може да ти донесе и изтерзаване. И тогава да решиш вместо истината да избереш народната любов. Персонажи с подобен избор ще срещнете непременно, четейки внимателно „Свидетелствата за прехода“ на Иван Костов. Можеш да калкулираш, че, правейки истинното, ти по-скоро ще загубиш, отколкото да спечелиш, и да избереш печалбата пред истината. Поради тая причина аз казвам: не е достатъчно в политическата и обществената сфера просто да знаеш истината и просто да я осъзнаваш. Ти трябва да вярваш, че истината е най-важното. Ти трябва да знаеш, че, ако това е истината, то ти си длъжен. И аз мисля, че основната добродетел на държавника Иван Костов е тази именно негова вяра – истината е най-важната. Истината е онова, което те прави длъжен. Не можеш да избереш друго, освен истината, макар че в политическата сфера другите сравнения с истината не са елементарни. Не са две и две равно на три, а са изключително достоверни, много често изкушават да им дадеш на тях доверие, да тръгнеш след тях. Те конкурират истината. Те са конкурентни на истината. Е, според мен основният образ, който се обрисува в тези „Свидетелства за прехода“, е образът на Иван Костов, който е горещо вярващ в истината човек, човек, който знае, че ако нещо е истина, в политическата сфера това означава дълг, означава дълг на всяка цена, независимо от това ще спечели ли ропот или любов, ще бъде ли тежко или ще бъде леко, ще се калкулира ли загуба, много по-голяма от печалбата. Ако това е истината, то аз съм длъжен.

Протагонист в тази драматична книга е съпротивата. Тази книга, когато за пръв път я прочетох, ми беше просто интересна. Когато я препрочетох за втори път, я намерих и като трагична. Книга на трагичната съпротива. Съпротивата, срещу която Иван Костов върви през цялото това десетилетие. И понеже върви с тази вяра, онова, което е изключително характерно, е етосът на стоицизма. Неслучайно „Свидетелствата за прехода“ започват с един цитат на римски стоик и държавник – Марк Аврелий. Този стоицизъм пред съпротивата е и онзи стоицизъм, който придава това така характерно безразличие, даже безчувственост понякога на Иван Костов към онова, което се е стоварило на плещите му. Онова безчувствие дори спрямо победата на тази съпротива, която победа винаги върви заедно с инсинуациите, клеветата, товарите, кръста. Това стоическо безчувствие, тази стоическа безтрепетност. Казвам обаче, че книгата е трагична. Защото съпротивата е много дълбока и много странна. И ще бъде изключително повърхностно да си мислим, че тази съпротива е чисто и просто съпротивата на предишната власт, съпротивата на бившите комунисти. Не, това е дълбока съпротива. Съпротива на всяко общество, което трябва да извърши преход, а от тази книга ние ще разберем, че понятието преход е тежко понятие. Че е тежко да извършиш реформа в едно общество, което половин век живее встрани от истината. И че думата реформа също е сериозна, а не е онова, в което я превърнаха напоследък, когато всяко оправяне на половин улица се нарича реформа. Съпротивата идва от самото посткомунистическо общество в най-голяма дълбочина. Защото може и да си катастрофирал, може да си в терминален стадий, може да си в кома, но ако знаеш, че за да се събудиш, трябва да извършиш радикално разрушаване, за да започнеш радикално ново строителство, ти усещаш, с кожата си усещаш, че това ще бъде болезнено. Че това ще предизвика болка. Болка предизвиква дори да се събудиш от комата и поради тази причина, фигуративно казано, можеш да решиш да си останеш в комата. Можеш да решиш да кажеш: не съм съгласен, защото ще боли. И ето това е най-дълбоката съпротива, която Иван Костов и демократичните сили, онзи малък авангард, трябваше да води срещу многобройния ариергард, който знаеше, че ще боли и поради тази причина се съпротивляваше. Всички други съпротиви са дериват от тая най-дълбока съпротива на посткомунистическото общество. Съпротивата на онези, които знаеха, че това трябва да се направи, но не можеха да се решат да го направят, съпротивляваха се, защото това щеше да им отнеме властта, богатството, привилегиите. Да, бившите комунисти. Но и съпротивата на онези, които знаеха, че това трябва да се направи, но понеже то ще боли, ще отнеме народната любов. И поради тая причина също се съпротивляваха в името на това да запазят народната любов. Това са полуреформаторите, демократ-популистите, които ги имаше и в началото, и които са още повече днес. Онези, които избират другата опция. Това е основен протагонист в „Свидетелствата за прехода“ на Иван Костов. Съпротивата и нейните деривации. Ето това е и драматизмът на книгата. Малък авангард, сам Костов го казва, многоброен и непрекъснато съпротивляващ се ариергард. Десетилетна битка.

Има още нещо, което непременно бих искал да кажа във връзка с тази книга. Тя ще даде много отговори. Отговори на въпроси, които от десетилетие и повече биват задавани със задочен адрес: защо Костов не направи, защо СДС не извърши, защо Костов се съгласи, защо СДС не се съгласи и т.н. Всякакви въпроси. Книгата свидетелства, че Костов през цялото време е чувал тези въпроси, много добре ги е усещал. На огромна част от тези въпроси в книгата ще бъдат намерени отговори. Обосновани отговори. Тези отговори ще ни научат на няколко неща. Едни от тях ще ни засвидетелстват, че трябва да бъдем малко по-смирени във въпросите си. Защото тази книга ще ни покаже срещу колко мощни, колко неподозирани от нас, колко много странни сили е трябвало да се действа, за да се стигне дотам, докъдето се е стигнало. И тогава част от нашите въпроси: защо не, ще трябва да увиснат във въздуха, а ние е редно да се смирим. Други отговори ще ни научат да снижим малко претенциите си – защо не направиха, защо не стана, защо не бе точно така? – когато научим, а ще го научим в преизобилие и многократно подкрепено, защо не е станало точно така, както си мислим, когато разберем от каква бездна на два пъти поне са тръгвали тези реформи, от каква трагедия, от каква фалирала държава. Да, ние знаем, повечето от нас са били по улиците най-малкото по време на втората измежду катастрофите. Но детайлите за тази катастрофа ще научим от „Свидетелствата за прехода“ и тогава нашите въпроси: защо не, защо така, защо инак, малко или много ще снизят своите претенции. И накрая, трета група отговори най-вероятно ще ни накарат и малко да се позасрамим, защото те са въпроси, които очевидно се дължат на нашата недобра памет. Например ще трябва да си спомним, че въпросът защо Костов не извърши лустрация, е въпрос, който въобще не може да има за адресат Иван Костов, защото лустрацията бе спряна от Конституционния съд. На въпроса защо първото правителство на СДС руинира селското стопанство, разори ТКЗС-тата и т.н., ние трябва да чуем отговора, че законът, куцият закон за връщането на земята бе приет от Великото народно събрание, в което мнозинство имаха бившите комунисти, и започна да се изпълнява едва в онова първо наше, уви, обречено правителство. И много други още отговори, обстоятелствата около които очевидно сме забравили и затова продължаваме да ги адресираме все още към стоика Костов, ще получим от тази книга.

Не мога да не кажа и това: със сигурност хора, които посягат към мемоари, имат и едно оправдано, но, уви, дребно лично любопитство, какво е казал Костов за еди-кого си, какво ни е открил, което не сме знаели. Тях със сигурност ще трябва да разочаровам като читател на тази книга. Не, Костов не издевателства върху никого, дори по отношение на хора, към които има всички основания да бъде жесток, но които са заслужили най-много деликатния му сарказъм. И на всички клеветници е отговорено с невероятно много аргументи. Отново типично стоически етос. Може би поради тази причина, той дълбоко в себе си го осъзнава, епилогът на тази книга е предговорен с един стих на Борис Христов за стената, срещу която и да викаш, няма да те чуе, и да напишеш нещо по нея, няма да има кой да го прочете. И въпреки всичко той е написал, написал е цяла стена с аргументи.

И един последен протагонист в тая книга, протагонист, който задължава нас. Протагонистът на тези свидетелства е лъжата. Перфидната лъжа, масираната лъжа, много добре подготвената и много добре организираната лъжа, по отношение на която истината, нашата истина през цялото това десетилетие бе аматьор. Тази лъжа е насложила толкова много, че ние трябва да продължим разобличенията на тези лъжи, които ще прочетем тука. Защо? Не и заради Иван Костов само, а за да не продължаваме да пребиваваме в лунатичен сън, без да знаем откъде сме тръгнали, без да помним пътя, по който сме криволичили, без да съзнаваме къде се намираме в момента. Поради тая причина ние трябва да продължим това, което ни е поднесено в тези „Свидетелства за прехода“. Лъжата е протагонист и на бъдещи свидетелства, и на настояща работа. Защото инак няма да можем да си отговорим на въпроса защо ние, които победихме в 1999 г. с началото на преговорите за приемането ни в Европейския съюз, ние, които спечелихме битката с масираната съпротива, днес, в 2019 г., сякаш сме победени от онези, които победихме тогава. На тези въпроси трябва на всяка цена да си отговорим. И трябва най-сетне да възстановим етос в политиката, който бе олицетворяван тогава от Иван Костов. Ние трябва да вярваме в истината, а не в народната любов, не в доверието на избирателите, не в печалбата, не в спокойствието, а в истината, във волята за истина. Тя именно може би ще ни сплоти, може би ще ни върне от заблудите, в които се пръснахме, от чуждите, привнесени отвън каузи, които ни разпределиха на консерватори и либерали. Ще ни върне най-сетне там, където трябва да бъдем – по пътя на продължаващото преодоляване на масовата, на масираната съпротива и на перфидната лъжа. Крайно време е ние, защитниците на истината, да престанем да бъдем аматьори в нейната защита. Крайно време е да се хабилитираме в защита на истината. Мисля, че тази книга, „Свидетелства за прехода“, е много важно оръжие в нашата хабилитация.

Иван Костов: След като съм написал почти 450 страници, сега да ги представям ми се струва не на място. Кой може да обясни това, което е писал в продължение на повече от година. Няма как да ви запозная с тази книга, мога, разбира се, да се опитам да ви кажа къде ми е било най-трудно, но то си личи в текста. Връщането към едни мрачни и унизителни времена, които бях позабравил, то се вижда, вижда се, написано е. И това не е интересно – как се е мъчил авторът, това си е негова работа, като е тръгнал да пише. И затова много дълго време се чудех какво да кажа. Първо, искам да благодаря на онези хора, които в тези две години и половина – на политически позиции и в администрацията, направиха нещо невероятно за собствената си страна. Защото ѝ служиха честно и защото успяха да я извадят от тресавището на една тежка икономическа катастрофа. Тези хора заслужават да бъдат познавани от българското общество, заслужават техния труд да бъде оценен. Затова им благодаря. Защото реформите не се правени от Костов, правени са от много хора, правени са от правителство, от парламентарна група, от политически кабинети, от администрация, която вярваше, че трябва да се движи в тази посока заедно с политиците, беше отзивчива към това, което ѝ се поставяше, и изпълни едни невероятни по своята трудност дела. Защото, вижте, от истинска катастрофа, тя е описана в числа, за две години така да се преобразуват нещата, че да ти кажат от Европейския съюз: изпълнил си Копенхагенските критерии, които бяха нещо неописуемо високо в 1996 г., готов си да започнеш преговори, това означава, че тези хора наистина са направили нещо невероятно. Аз искам да кажа, че българите могат да правят необикновено силни неща. Могат да ги направят, стига да са вдъхновени, стига да са убедени, стига да вярват. Трябва да се вярва и трябва да се защитава тази вяра.

От друга страна, искам да споделя къде е най-голямата ми горчивина в книгата. Защо след като слязохме от управлението, огромната част от тези хора не защитиха това, което направиха? Защо го изоставиха? Защо това, което беше напредъкът в демократизацията, в създаването на пазарна икономика, защо се отказаха от него? Защо му обърнаха гръб? Това е за мен големият въпрос. Защото когато човек нещо направи, той трябва и да го защити, а не да се държи към него като към нещо чуждо. Защото имаше един миг в тези години, когато аз се чувствах съвършено сам, или почти сам, заобиколен от няколко души, да защитавам това цялото дело. Как да го защити един човек, след като не го е направил самият той? Направили са го толкова много хора. И затова искам да кажа каква е за мен поуката от тази книга. Голямата поука е, че демокрацията има нужда от своите защитници. Тя трябва да се брани. Не я ли браним, няма да я имаме. Голямата тайна на демокрацията и на пазарната икономика е, че ако не бъдат защитавани, те престават да съществуват, израждат се, деформират се, стават нещо съвсем друго. Стават полуконсолидирана демокрация, стават олигархия, стават монополи, стават какво ли не, но не и онова, към което сме се стремили. Трябва да знаем тази проста истина. Демокрацията не се прави веднъж, а непрекъснато. Това е отворен проект. Демокрацията е нещо, което се оставя на следващите поколения. Те трябва да са готови да я дописват, да я доработват, да я усъвършенстват, да я развиват. Как ще бранят нашите деца тази демокрация, която създадохме, след като ни виждат, че ние самите не смеем да я браним. Как да стане това? От кого да вземат пример? От кого да почерпят сила, като виждат, че родителите им са обърнали гръб на това дело и се питат непрекъснато защо това се случи. Ето това е основното ми послание към вас тази вечер. Оставим ли демокрацията без бранители, тя просто изчезва. Затова ще има ли политически сили, които да прегърнат това дело, да го приемат като абсолютна необходимост, да го разберат като истина и да го бранят и защитават като абсолютно задължително нещо, е първото условие. Трябва да има такива. Трябва така да се прави в една плуралистична демокрация. Трябва да има такива защитници, иначе няма да стане. Иначе просто няма да се случи. От друга страна, обществото трябва да се научи да слуша, ако не може да води дебат, поне да се научи да чува аргументите. В интервютата, които дадох сега, имаше подобен въпрос към мен и аз мисля, че просто няма какво друго да кажа. Намирам за глупаво да разказвам интервютата си. Нека остана с това послание. Вълнувам се много, вълнувам се от това, че завърших тази книга. Когато я показах на малката ми внучка, почти се разплаках. Така че да знаете, това наистина е не само книга, това е едно сърдечно признание.

Въпрос от залата: Вие сте първият държавник, който стабилизира отношенията с Македония. Как трябва да постъпи България оттук насетне, за да се стабилизират нещата с Македония?

Иван Костов: Отново малко основание за нашето самочувствие. Аз казах сутринта в интервюто при Хекимян, че трябва да сме горди с това, че сме успели да помогнем на Македония в ония кошмарни времена, да ѝ помогнем с втората по големина хуманитарна помощ, която страната получи. Това означава, че ние сме били на второ място по размер на хуманитарна помощ в сравнение с всички останали много богати европейски страни. Това малко се знае в България, а трябва да е повод за гордост, защото тогава се отдели наистина от крайно оскъдния залък на страната след тази икономическа катастрофа, в която бяхме изпаднали. Наистина направихме невъзможното. Това нещо се цени в Македония, независимо какво говорят едни или други пристрастени към различни каузи хора, това се цени в Македония. Това ми каза Зоран Заев, ако искате да знаете точно. Това е едно признание за нас. И второ, той ме уверява, не знам дали е така, но той ме уверява, че всички в Македония, не знам колко всички са всички, но всички в Македония знаели как България е влязла в Европейския съюз и в НАТО. И заради това сме длъжни да помогнем, колкото можем. Аз бих казал на всички, които влагат много страст в тези отношения – най-важното е в този момент на тази страна да се помогне, колкото се може по-съдържателно и по-конкретно, колкото може без да се гледа дали те ще го оценят, няма ли да обърнат с друго, няма ли утре да се изметнат. Не, това трябва да се направи и трябва да се знае, че няма да бъде забравено. Хората винаги ще го ценят. Няма значение кой политик е, какъв е и т.н. Затова аз призовавам българските власти точно това да направят сега. Защото преговорите са много трудни, преговорите се водят при много по-тежки условия, отколкото с България. Ако започнат, а аз вярвам, че ще започнат до края на тази година – би трябвало да започнат през декември, ако не и сега през юли – те ще бъдат много по-тежки, отколкото за нас. На тях няма да им се направи този реверанс, няма да им се направи този политически компромис да бъдат приети, без да имат върховенство на правото, без да имат силна правосъдна система. Тях ги чака страшно много работа. Затова да им помогнем, колкото се може.

Стефан Тафров: Не съм чел още книгата, надявам се, че авторът е обърнал достатъчно внимание на външнополитическите постижения на своето правителство, тъй като действително благодарение на тях сме в Европейския съюз. Надявам се, че е отразен и много важният епизод, който невинаги се знае достатъчно, когато България отказа да пропусне през своето въздушното пространство руски самолети в края на кризата в Косово, когато Русия искаше да стъпи първа на прищинското летище. Тогава българският министър-председател Иван Костов отказа да даде достъп на руските самолети. Искам да кажа като дипломат и като човек, който се е занимавал с външна политика, че този епизод многократно е бил изтъкван от представители на САЩ и на други натовски страни като един от важните моменти, в които е проличала атлантическата принадлежност на България. В този смисъл искам да попитам какво е мнението на автора, какво е мнението ти, Иване, за сегашното позициониране на България спрямо Русия и хибридните атаки, на които е подложена от Москва?

Иван Костов: Ние, говоря вече за Центъра, който оглавявам (Академично сдружение „Център за анализи и управление на рискове“ към НБУ, бел. ред.), още от времето на окупацията на Крим се занимаваме с тази тема и дълго време бяхме много по-напред от всички останали. Познаваме в детайли начините, по които са водени тези атаки, изследвали сме механизмите, даже тук има един човек, който пише докторантура на тази тема и аз се радвам да му помогна – как са използвани медиите. Така че това, за което дълго време българското общество си затваряше очите и се правеше, че не го забелязва, ние го виждахме и с тревога го анализирахме дълги години. Сега се вижда, че нещата са се променили. Сега, буквално от една година, се вижда, че НАТО започва да се организира, за да отговори истински, като отбрана от много тежки атаки. Вижте, трябва да се знае следното: да се опиташ да отровиш или да убиеш човек, който не е осъждан и няма присъда, е престъпление. Да се опиташ да убиеш човек, който е неосъждан, в друга държава, е тероризъм. Утре ще има много важно свидетелство за това как е използван терора в Украйна. Следете украинските медии и ще видите.

Въпрос от залата: Благодаря ти за две неща и същевременно да те попитам дали през изминалите години се промени мнението ти за тези две неща: значението на думите отговорност и достойнство, които неминуемо съпътстваха периода, в който носеше отговорността за държавата.

Иван Костов: Опитвал съм се да нося отговорност според възможностите си. Знаете ли, аз се радвам за всеки, който може да каже за себе си: аз съм се развил в годините, аз съм бил такъв, но съм станал много по-добър. Аз не мога да кажа това за себе си. От книгата се вижда, че пак съм си това, което съм бил преди 20, преди 30 години. Има хора, които са мръднали, които се развиват. По тия теми и по тия въпроси – и по темата за отговорността, и по темата за достойнството – съм си останал там, където съм бил.

Въпрос от залата: Казахте, че демокрацията е в риск. Моят въпрос към вас е има ли днес кой да управлява този риск?

Иван Костов: Това е една тема, която не искам да засягам, затова ще се измъкна. Това зависи от всички нас. Това е моето послание – трябва да браним  демокрацията, трябва да браним пазарната икономика, конкуренцията, трябва да браним всичко, което сме успели да достигнем. Трябва тези рубежи да се пазят, трябва да се защитават. Ако го правим ние, някак вярвам, че това ще повлияе и на политическите дейци и те ще се съобразят. Трябват големи обществени движения, за да се съобразят политическите сили с тях. Политиците в България имат сега една ахилесова пета. Щом искат да са много близко до народа и щом следват народа, ако народът не иска нещо и го брани, те би трябвало да се съобразят с него. Тоест механизмът трябва да бъде наистина през развитието и през активността на гражданското общество. Иначе отивам към директен отговор, който искам да спестя.

Въпрос от залата: Сутринта говорихте при Хекимян за „Мултигруп“ и за Държавна сигурност. Ще цитирам думите на бащата на тогава покойния вече Илия Павлов. Той се обърна към вас, казвайки, че сте най-коравосърдечният политик на прехода, защото сте единственият, който не е искал услуги от „Илийката“, от  „Мултигруп“. Как ще коментирате това в контекста на днешните събития и заявки за борба с мафията в България?

Иван Костов: В книгата съм написал, че той казва и нещо друго – че синът му, лека му пръст, е чакал с нетърпение Симеон Сакскобургготски да дойде в България. Вижте, коравосърдечността се дължи на това, че ние бяхме в остра схватка с тях, в битка. В опит да ги изтласкаме от позициите, които бяха заели. Когато се води битка, човек не може да е мекосърдечен. Така че той се е усетил.

Въпрос от залата: Благодаря на Иван Костов за това, че изказа благодарност към неговия екип, правителството, парламентарната група, защото ние в тези години действително водихме истинска битка и успяхме да направим това, което трябваше, защитавайки истината и демокрацията. За съжаление нещата много се промениха и моят въпрос е свързан с една тема, с която често се сблъскваме, с него сме я обсъждали, говорили сме – става дума за лидерството. Защото тази защита, за която той говори и без която не може да съществува демокрацията, има нужда от лидери. Хората вървят след лидери, лидерите са винаги отпред, е казвал той. Те дават пример с всичко: със своето поведение, със смелостта си. Къде са лидерите? Тотален дефицит на лидери, тотален дефицит. Не може хора – пак негова мисъл – които са страхливци, да имат претенции, че са политици. Без смелост няма политика. Обикновена човешка смелост. Има битка, ти се изправяш и я водиш независимо какво следва от това. Кой води тая битка? При първия сблъсък манкират, крият се, бягат, а хората гледат и се държат като тях. Жалки, отчаяни, безидейни… И вторият ми въпрос е за смирението, за което също сме говорили с него. Аз мисля, че той се е смирил, защото е истински вярващ човек. Дали трябва политиците в определен момент да се смирят?

Иван Костов: Докато е в политиката, политикът е в грях. Не може да е християнин, затова не може да се смирява. Политиката е защита, нападение, политиката е дебати, каузи, врагове, противници и какво ли не още. Там как да се смирен? Няма как. Аз съм сега в луксозно положение, мога да се смиря, защото съм излязъл от политиката. Но за политиците това е много противопоказно. Това е все едно си без байрак, не казваш вече: следвайте ме, а тръгваш с останалите, както аз съм тръгнал, нали. Що се отнася до лидерството, има една много проста дефиниция на лидерството – лидерът казва: следвайте ме, лидерът не казва: следвам ви. Каже ли лидерът: следвам ви, свършено е с лидерството.

Въпрос от залата: Г-н Костов, във ваше интервю за моя книга казахте, че руската агентура е била мобилизирана срещу вас и вашето семейство, след като вашето правителство прогони група рускоговорящи от България и трима дипломати. Безпрецедентно събитие, което, както виждаме, не се случва в наши дни. Когато казахте това, прозвуча като изречение с многоточие. Дописвате ли го в своята книга, която още не съм чел?

Иван Костов: Дописвам го.

Захари Карабашлиев: Аз мога да добавя щрихи към казаното от г-н Тафров. Да, недаването на коридор на руските самолети към Косово е много важен акт. Но един истински държавник не е просто антируски или анти еди-какво си. Има един момент, в който г-н Костов е изключително решителен в позицията си спрямо натиска от САЩ. И това в едно много близко време с отказването на този коридор. Един политик не може да бъде християнин, това го казахме, но един политик може да бъде философ. И неслучайно мотото е от Марк Аврелий, който е най-интересният император за мен. Защото е и философ, император, който мисли. Едни от най-интересните мисли на човек, който е във властта, са писани най-вероятно в палатки край Дунава или кой знае къде на бойното поле, където е намерил смъртта си. Той е намерил време да пише тези бележки, а след това ние да ги четем, пък и да се вдъхновяваме от тях. Книгата е изключително вдъхновяваща.

Калин Янакиев: Не е вярно, че един политик не може да бъде християнин, може да бъде в грях, докато е в политиката, обаче после…

Емилия Мирчева, журналист: Г-н Костов, не съм ви видяла да се усмихвате толкова много през цялото време, през което бяхте премиер. Наистина вече не сте политик. Въпросът ми е следният: очаквам втората част на книгата, където ще пишете за СДС. Помня как тогава се разделихте с хора, обвинени в корупция, клиентелизъм и т.н. И това беше доста скоро, след като вече управлявахте. Колко бързо развращава властта?

Иван Костов: Вижте, първо за усмивката. Може би се усмихвам от притеснение. Така че не го разчитайте буквално. Всяка власт развращава. Абсолютната власт развращава абсолютно. Не съм го казал аз, казал го е един много умен човек преди мен. Властта развращава в много посоки и заради това е нужна демокрацията. Ако има истинска демокрация, ако има функционираща демокрация, консолидирана демокрация, тогава тя не позволява на имащите власт да се поддават на изкушението. Разбирате ли колко е сложно? Не някой да решава непрекъснато разни казуси, защото нищо не функционира – защото не функционира съдебна власт, не функционират медии, няма ги никакви по ключови въпроси, възбуждат се от апартаменти, а не виждат цяла варненска топлоелектроцентрала, купена за 3 500 лева, а преди това снабдена с една поръчка, така че да може да печели, без да произвежда ток. Защо медиите са толкова чувствителни към апартаментите, а това не го видяха? Това означава, че няма истинска консолидирана демокрация в България. Затова тези, които са на власт, си позволяват да прекрачват границите. Демокрация не е някой да решава, а цялата система, всички власти, всички органи, всеки да си върши работата. Онзи ден бях при главния архитект на един столичен район. И тя ми казва, сама подхвана разговора: сега, казва, ако питате г-жа Фандъкова, главния архитект на София и ДНСК, ще ви дадат различен отговор за тази сграда „Златен век“. А мен, казва, ако ме питате, ще ви дам само един: каквото пише в закона. А при нас понеже едни четат закона по един начин, други по друг, трети въобще не го четат и не ги интересува, всичко отива в съда и чакаме да дойде някой и да каже: край, това се спира, а това се пуска и т.н. Разбирате ли, това е дефект на демокрацията. Това показва, че тя не функционира добре в България. А където няма кой да пази, разбира се, че злоупотребите са сигурни. Те си се случват навсякъде. Но искам да кажа нещо специално за българските журналисти. Хубаво, реагираме за корупция и прочее. Видяхте ли как реагира цяла Северна Европа на гигантско пране на мръсни руски пари? Ама гигантско пране. Каква електроцентрала, каква Варна, това са дребни стотинки. 225 милиарда мръсни пари, изпрани от най-авторитетните северни банки, от „Данске банк“, от Шведската банка, от техните клонове в Естония и т.н. Как реагираха обществата? Защо не стана политическа криза? Защо не отидоха да направят барикади веднага? Има един-единствен отговор: защото знаят, че системата работи и тези, които са го направили, ще си получат заслуженото. Убедени са – и шведите, и датчаните, и естонците – всички са убедени, че тяхната система ще стигне до виновните и ще ги санкционира. Ние така ли сме убедени в нашата система? Ние заради това така реагираме.

Въпрос от залата: Г-н Костов, бъдещето на прехода – вашата втора книга нека да бъде за това.

Иван Костов: Вижте, Захари Карабашлиев е измислил заглавие. Той не ме слуша като казвам, че трябва да почивам, че това ме натоварва много. Той даже е измислил заглавие и ми го повтаря. Колчем се заговорим за нещо, той казва какво е заглавието. Заглавието било „Цената на прехода“. Не знам дали точно това ще бъде заглавието, но, вижте, бъдещето на този път, по който вървим, то наистина зависи само от нашата вяра и от нашата убеденост. Наистина зависи само от това. Нищо не е толкова силно, колкото убедеността на хората, колкото техните убеждения. Ако те имат вярата, че нещо трябва да се направи, ако започнат да го правят, те непременно го постигат. Аз мисля, че това трябва някак си да стане, когато изчистят сметката с цената. Когато някак си разберат, че трябва да съпоставят ефекта с тяхното усилие и в един миг ефектът да им се види толкова важен, толкова нужен, че усилието да си струва. Това, което се случи в тези години, е, че когато някои се опитваха да правят тази съпоставка, тази равносметка, все им се струваше, както каза и Калин, че цената е много голяма, че някак си то може би ще се случи от само себе си. Както видяхме, не се случи от само себе си.

Въпрос от залата: В българската история след Освобождението има много малко държавници и моето мнение е, че вие ще останете в историята като един истински държавник. Какви поуки оставяте и завещавате чрез тази книга на всички бъдещи, дай Боже, добри държавници.

Иван Костов: Е, не мога да кажа поуки за всички. Искам да подчертая това, че първият стимул да напиша книгата дойде от моите внуци, които, влизайки в тия трудни 15, 16, 17 години, започнаха да задават въпроси. И тъй като дядо им е, така да се каже, доста красноречиво представен, да не използвам други думи, те се тревожат и започнаха да питат. И първото нещо, което почувствах като дълг, е, че трябва да оставя текст, който те, когато искат, когато могат, когато имат истински интерес, да седнат и да прочетат. Това у мен като консервативен човек, като християнин, започва отвътре, започва от най-близките. Така съм устроен. Може би има други хора, които са устроени по друг начин, но аз така съм устроен. Аз искам с тях да съм наясно. Така че първата поука може би ще я извлекат те. Не знам каква ще бъде, не знам какво ще разберат и как ще го изведат.

Въпрос от залата: Мислите ли, че така закъснялата лустрация всъщност е възможна днес, или вече е безсмислена?

Иван Костов: Много е труден този въпрос. В книгата има и разсъждения на тази тема. Те са много откровени. Ще кажа най-откровеното. Ние бяхме някак си подведени да възприемем хората, които по някакъв начин са били ангажирани с дейността на репресивния апарат, като един монолитен цялостен противник, причинител на злото в България. А всъщност не е така. Казвам в книгата, че има огромна разлика между тези, които убиха Георги Марков, и преводачите, администрацията, ако щете дори явочници и т.н. Едните бяха механизмът на страха, едните бяха тези, които ни държаха във властта на тоталитарния режим, а другите станаха от тях поставен жив щит между себе си и нас. И ние налетяхме на тези хора, ние налетяхме на тях. Давам примера с Юлия Кръстева. Била ли е, или не е била – голям проблем в българските медии. Ако е била, ако е писала, тя вреда някаква нанесла ли е в България? Ние от нея ли се бояхме навремето? Разбира се, че не. Каква е Юлия Кръстева, какво е направила тя, за да е част от тоя репресивен апарат? Нищо не е направила, нищо не е направила. Само че Юлия Кръстева ни беше забодена пред очите – гледайте сега тука и реагирайте, възмущавайте се… За да не се сетим за онези отзад, които бяха превербувани и оставени на служба – и то от нас, това е една от големите грешки, – защото били много необходими, защото били някакви важни и т.н. Получи се така, че те се защитиха много добре с този жив щит. В Германия агенцията работи по съвсем друг начин. Там няма такава лустрация. Там има друг механизъм, аз съм го описал в книгата. Там може всеки собственик на фирма, когато назначава служител, да го провери, ако иска. И да вземе решение в зависимост от това, какво пише в архива. Същото се отнася и за магистратите, същото се отнася и за министрите. Ако министър-председателят иска да ги провери – ще ги провери, ако не иска – ще ги остави. Виждате ли как са решили въпроса, по съвършено друг начин. За да избегнат живия щит, за да не поразят него. Тук ще цитирам думите на Елиана Масева, която казва: мъчениците на комунизма сега ще станат мъченици на демокрацията. Защото много от тия хора бяха насилени, със счупена воля, върху тях се е издевателствало. Така ли е, Методи? Така е. Сега кого да чистим? Връщам ви въпроса.