0
2145

Цената на политическото

„Влюбване в диктатора“ от Пламен Дойнов

Пламен Дойнов, „Влюбване в диктатора“, ИК „Несарт – Милен Миланов“, изд. „Кралица Маб“, София, 2020, 125 с., 12 лв.

Новата книга на Пламен Дойнов продължава подхванатата от него тенденция – да проследи конюнктурите на конкретното емпирично време, регистрирано като манталитети, персонажи, типажи и поведенчески страсти. „Влюбване в диктатора“ (2020) е продължение на „Балът на тираните“ (2016), двете стихосбирки регистрират релефни места от съвремието, за да изваят колажа на действителността. Да хванеш емпирията „на голо“, да направиш от нея фикция, да я избавиш от „партизански пръсти“ – това е възможност обобщителният глас на политическото да зазвучи човешки. Политическото е обикната величина на днешната култура. Тя е отказ от вечността, корекция на теориите за гениите, обединяване на масите в ежедневния им стремеж към консумация на живота. Неслучайно диктатори и тирани са фигурите-диригенти, които изтръгват полифонията на реалността. Стокхолмският синдром е мелодията на травмата, уязвила хората в болни, затворени общества, населени с вечно повтарящи се митове. Когато познаваш само болката, нямаш мяра за радостта. Точно този синдром се оказва нормалност за българското битие. Затова имаш нужда от тиран, диктатор, ментор. За да олицетвориш колективното. За да кажеш, че „такъв е животът“ и така да забравиш, оправдаеш, да приемеш, че си закърмен с философията да не видиш и да не чуеш. Да приемеш популизма като мислене и поведение и да му имаш безкрайна вяра. Да чакаш да се случи това, което единствено може да помогне насред „нощта“ – „страхът ти се разлиства в тъмно влюбване“ („Влюбване в диктатора“).

Диктаторите, яхнали „счупените си държави“, не виждат парчетата от болка. Събира ги поетът, който прозира погребаните дълбоко срам и обида зад фасадата на ежедневната претенция. В неговата визия „новата политическа поезия помни лицата на всички тези идентичности“. Защото „поезията е съпротива срещу реалността“. В сноп от делнични случки Пламен Дойнов представя протести и контрапротести, катастрофирали автобуси, погребали жертвите си от немарливост, премиери и вицета, генерали. Във веригата на ежедневието наглостта яхва примирението, болката се съгласява с несправедливостта, самотата няма сили за бунт. Новата политическа поезия се оказва нова само с току-що отбелязани случки. Политическото е толкова старо, колкото и светът. Човекът е вечен, защото помни. „А другото име на паметта е съвестта“. Показано пред съвестта на света, „момчето, което бият“ ще зададе въпрос: любовта към унижението начин ли е да понеса травмата, или е върнат огледален образ на спасението:

Да натрупам мъст за двеста
унизени малки хора,
но да стискам зъби – никой,
никой да не го боли,
аз да съм самата болка,
да усетя всеки колко
иска чужда кръв да гледа,
сякаш е на бой с петли.

(„Момчето, което бият“)

Точно тук е работата на поета. Да не остави политическото в обсега на новинарското. Да превърне политическото във важните въпроси на битието. Обобщението на делничното да се превърне в обобщение на екзистенциалното. Така убиецът, духовно смален до примитив, проектира своя насилствен, безсъвестен свят в „зинала срещу смъртта врата“ („След работа“). Синът на интернирания „враг на народа“ се опитва да убие своята отхвърленост чрез прошка („Синът на интернирания: 1948/2018“). Животът побеждава политическото, превръща го от ново в старо време, в памет. А поетът е този, който трябва да раздроби общия му скелет и от вестникарските истории да изпреде нишката на философията. В Пламен-Дойновата книга конкретните случки или личности, които съвременниците веднага ще познаят, набъбват до социален манталитет. Не ще и дума, политическото е силно социално, защото е общо, защото афишира тенденции. Но Дойнов далеч не спира до назоваването. Под разпознаването на явленията стоят скритите мотиви на жеста и мисълта, оголва се човешката истина. А тя никога не е патетична, алтруистична или идеологична. Тя е просто егоистична в най-буквалния фройдистки нагон. Престижната същност на политическото се оказва театър, суетата и фалшът са завладели сцената още в началото. Всъщност тях нито тираните, нито поданиците са ги пъдели някога от живота. Суетните генерали влюбено си отдават сами на себе си чест, човешката същност е стъпкана по време на парад, пък и защо им е, когато ще ги накара да заплачат („Нарцис и Психея, или В страната на суетните генерали“). Награденият с орден „Стара планина“ поет знае, че му дават незаслужена награда, но с каква радост и скромност я приема. Повече: поетът се е наредил сред толкова чакащи ордени грешници, всички те равни с него. А той е могъл да бъде не един от тях, а Поетът. Но не е успял, защото човекът е политическо животно. Твърде слаб е сам, уязвим е като индивидуалист. И ще приеме ордена, ще се включи в играта, така поне някой ще чуе за него („Докато получавам орден „Стара планина“ – първа степен“). Още по-трагична дълбочина виждаме в „Слабият поет взема важно решение“. „Отровата на изкуството“ е провалила живота на квазитвореца, подигран от всички. „Господ дава,/ но поезията не разрешава“ – най-после прозряна истина, зад която стои лъжата на политическото, опитало се да представи маниащината за талант. И слабият поет най-после взема достойно решение: самоубива се. Отказва се от политическата игра и се връща в обсега на собствения си човешки живот.

В границите на днешните конюнктури изкуството не е повече от имитация на дух. Уредил сделките с журито, последвал вятъра на модата, подушил желанието за стръв в „тълпата“, осребрил се така, че да „завижда до смърт съседката“, артистът е част от забързаната игра със смисъла. Той е повече автор на театрална режисура, отколкото демиург на битието. Ето защо и унижението на бедния, и страданието на малтретирания, и ужасът от катастрофата нямат дълбоки корени. Те са факти. Пламен Дойнов отлично хваща обществото, което регистрира себе си, което съобщава новина след новина, всички те без корена на емоцията и смисъла. Политическото не е толкова за хвалба. То оголва живота до простите нагонни истини, до сметките на ежедневието. Успелите в живота са ловки играчи, безскрупулни организатори на действието; неуспелите обаче са цяла гвардия, легион:

Той играе, но все не завършва играта си,
никой вече не чака от него знамения,
нито празничен вик за късмет от лотария

(„Балада за неуспелия в живота“)

Задължителна част от политическото пространство е моралният съд. За да го има едно общество, то изгражда скелета на приети и утвърдени конюнктури. Социалистическото време е задължителната жертва на днешната политическа мисъл. То е антиподът на днешната патетика, митологията на злото, което отхвърлено, вече е безсилно да помрачи установеното и извоювано добро. Всички от миналото, от паметта, встъпили в новото време, трябва да се разкаят, да се самоизобличат, да се пречистят и изповядат. За да могат да се молят, да са праведни, да получат прошка. Агенти и функционери са новите врагове, фигурите на аморалността, защото всяко общество има нужда от граница между доброто и злото. Веднъж излязъл от твърдата митология на затвореното време, колективният човек не желае да изпусне инструментите си за защита, да предостави голия си живот ей така, даром на новите. Които прочее са същите като старите. При Пламен Дойнов успехът е, че политическото винаги се пробива от човешкото. Вина, съвест, разкаяние – метанагонни категории на фалшиви хора, играещи театъра във всяко общество. Героите и предателите, почтените и непочтените са претенциозни пози в оцеляването в живота:

Обърнете се назад и вижте:
Някой да е виждал добротата?
И когато скучните фанатици
пробват се с трактати за морала,
нека се огледат в свойто нищо,
за да видят как сами се мятат
в празни пози – винени мушици,
за които времето е спряло –
никога не ще опитат вино.

(„Днес разсекретеният агент ви казва“)

Популярните социалистически първенци – писатели и функционери – автори на всеизвестни сюжети, оживяват като реставрация на времето. Людмил Стоянов, Пенчо Кубадински, Тодор Павлов и кой ли още не се оказват „граждани, над които висне постоянна заплаха за неприкосновеността на техния интимен свят“. Направено като хроника от сюжети и герои, миналото не се сатиризира, нито морализира. То реконструира човешките слабости, заблудата на абсолютния морал, глупостта на фанатичната вяра за всеки „нов свят“. „Новата идея“ е утопията на света, с която той се движи напред, но това е забрава, загуба на интимността, на човешкото. Във „Влюбване в диктатора“ идеята за „новото“ е разобличена чрез разбирането, че човекът по принцип е несъвършен. Че колективността на ситуациите често, много често насилва индивидуалното и полека-лека го претапя в конюнктурите на деня. Точно срещу това се съпротивлява авторовата гледна точка. Тя е осъзнала, че „героят не винаги е бил герой; предателят не винаги е бил предател; невинният днес може би е бил крадец или насилник вчера; утрешният убиец е детето със светли очи от днес“. Предложеният списък на моралните превръщения е дълъг. От което следва въпросът: къде е границата на морала и откъде започва аморалността? И има ли някой право да съди според абсолютни ценности?

Едно от питанията на „Влюбване в диктатора“ е дали загубата на митовете в едно общество е от полза. Защото това води до безверие. До безпомощност. До заличаване на всякакви граници между полярностите и оттам до неяснота и объркване. С любов да си простим, призовава стихосбирката. С любов да понесем политическото. Защото, оказва се, много рисковано е да бъдеш индивидуалист. Колективният човек е ситуационен и това му помага. Оцелява и се нагажда, което означава, че продължава човечеството, отдава се на нагоните, а това го прави животински силен. Индивидуалистът е винаги застрашен. Тълпата рядко му прощава. Индивидуалното разобличава фалша на общото, но това носи ли му щастие? В последните десетилетия българската литература се бореше да бъде политическа. Считаше това за чест. Мразеше митовете и ги преследваше. Но точно тази стихосбирка на Пламен Дойнов пита: накъде да вървим без митове? Разголени, обезверени, раздвоени – как да стигнем до „новото“? Знаем, всъщност казаха ни, че недавното минало е зло, че хората са били нещастни. Помним и се мъчим да се учим и поправяме. Но за какво да се хванем днес? Да съдим – вече осъдихме достатъчно хора. Те нито станаха по-добри, нито по-лоши. Осъдихме и грешни обществени теории. Те пак не изчезнаха, а метаморфозираха в други актуалности. Явно, че част от човешката, не политическата, а човешката съдба е да бъдем самозалъгани. Затова май винаги ще имаме нужда от митове.