Фейсбук е блокирал профила ми. За трети път в рамките на месец. И то заради изкуство – за споделяне на снимки и публикации от 1961, 1974 и 2000 г. Получи се така, че докато се тревожех от настъпващата цензура в България, пред мен се изправи и далеч по-големият проблем – цензурата във Фейсбук.
Всичко започна със скандала около пърформанса на Ода Жон в НГ Двореца. Смаяно наблюдавах как „общественото мнение“ във Фейсбук обсъжда снимките на масите като „ядене“ и „плюскане“, без въобще да знае какво всъщност се е случило. Гледах как това „обществено мнение“ бе тенденциозно насочвано срещу новия директор на НГ – Яра Бубнова, и как художници пишат доноси срещу нея (и не само) в долнопробни медии. Тягостно бе да гледам как дори свестни и културни приятели във Фейсбук се подвеждат в тази посока. И дори не им идва на ум, че мнението им съвпада с тези медии и сайтове, които иначе презират и не отварят. Най-малкото това можеше да е сигнал за тях, че нещо тук не е наред.
Участвах в безброй дискусии във Фейсбук и ми стана ясно, че като цяло хората не знаят какво всъщност е „пърформанс“ и наричат с тази дума някакви свои смътни представи. И че самият термин се принизява, профанизира се, към него се добавят още негативни конотации, а началото на този процес беше поставено от критиците на протестите през 2013-2014.
В хода на дискусиите разбрах, че много от приятелите ми във Фейсбук свързват изкуството на пърформанса с Марина Абрамович. Разбираемо, известна е – особено покрай The Artist is Present в МоМА през 2010, имаше и чудесен филм за нея… Затова реших да започна с нейните произведения. Още повече че за късмет тъкмо се бях върнала от Флоренция, където в Палацо Строци тече (и в момента) ретроспективната ѝ изложба The Cleaner, и имам снимки. Един от най-страховитите ѝ ранни пърформанси с участие на публиката е „Ритъм 0“ от 1974. Тя предоставя себе си (тялото си) на присъстващите. Те могат да правят с нея каквото намерят за добре, като използват подготвените за целта предмети. Някои от тях са за удоволствие (сред които впрочем има роза, хляб, мед, вино), а други за мъчение – вериги, ножове всякакви и зареден пистолет. Първоначално публиката подхожда сдържано към предоставеното им тяло на художничката, украсява я, гримира я, слага в ръцете ѝ роза. След време обаче настъпва обрат – разкъсват дрехите ѝ, пренасят я на масата, започват да я нараняват… Накрая насочват и пистолета към главата ѝ. Пърформансът прекъсва и не я убиват, защото „публиката не постигнала съгласие за смисъла на този финален жест“. (Ето, чела съм за този пърформанс преди 30 години, но помня това изречение – защото става дума за културна по условие публика, превърнала се в първична тълпа, но продължаваща да се изразява… културно.)
В изложбата във Флоренция пърформансът е представен с масата с предметите, над която тече прожекция на снимки от събитието. Разбираемо е, мисля, че за статуса си във Фейсбук избрах тази, която според мен представя най-добре обрата – момента, в който няколко мъже са около Марина Абрамович, един разкъсва дрехите ѝ и оголва гърдите ѝ. И тогава Фейсбук ме блокира за 24 часа.
Първо блокиране
Е, казах си, има опцията да поискам „преразглеждане“, вече съм я използвала успешно, така че може би и този път ще се разберем с Фейсбук. Описах надлежно, че това е вече класическо произведение на изкуството, посочих името на автора, годината на създаване, къде е представено в момента. И зачаках да ме отблокират. Като успоредно с това трескаво четях в Гугъл за механизма на Фейсбук, който десетина години бях ползвала в блажено неведение.
Междувременно приятелите във Фейсбук се вълнуваха и обсъждаха защо съм блокирана. Предполагаха, че недоброжелатели (да го кажа така) са ме докладвали на Фейсбук заради политическите ми статуси. И понеже не могат да ме „хванат“ за език на омразата, примерно, са използвали снимката от пърформанса на Марина Абрамович. Дали беше така в този случай, не знам. Така или иначе Фейсбук ме отблокира поне един час по-рано от предвиденото и аз продължих да пиша статуси за пърформанси и за произведения на изкуството, свързани с храна.
Използвах примери и от световното, но основно от историята на съвременното българско изкуство, за което дори културната публика във Фейсбук, както се оказа, не знае практически нищо. Много са причините за това незнание – липсата на музей за съвременно изкуство, който да го представя и утвърждава съответно; липсата на държавна културна политика, която ако не да подкрепя, то поне да отчита, че в България има съвременно изкуство. А самото това изкуство, само със силите на малки асоциации и сдружения на художници и куратори, отдавна е излязло на международната арт сцена. Тя самата вече е и българската арт сцена – с много художници от различни поколения и с все по-многобройна публика. Това вероятно ми беше създало грешната представа за по-високо културно ниво на обществото у нас. Все пак за 11 години в Европейския съюз то би трябвало да има някакъв по-широк мироглед, си мислех може би наивно аз.
Така или иначе реших, че в скандала около пърформанса на Ода Жон има поне едно нещо положително – засили се интересът към съвременното изкуство. Поради което именно започнах да публикувам статуси за него.
На шега нарекох тези статуси „лекции“. И те бяха полезни със сигурност поне за мен – с дискусиите и коментарите на приятели, които ми изясняваха много неща, повеждаха към нови теми и въпроси… Въобще мечта – открих Фейсбук като чудесно място за обсъждане на изкуство!
Второ блокиране
И в този момент той ме блокира отново – вече за три дни. Причината пак беше пърформанс, този път на художника Пиеро Манцони от 1961. Той е концептуалист, произведенията му изпитват границите на изкуството и живота, най-общо казано, и каква е ролята на художника в този процес. Умира 30-годишен през 1963. От 1961 датират някои от най-провокативните му работи, сред които и прочутите малки консерви с Artist’s Shit – продават се по текущата цена на 18-каратово злато. През същата година прави и серия от „живи скулптури“ – подписва хора на различни места по тялото с различен цвят флумастери и им дава сертификати като негови художествени произведения. В някои случаи те са доживотни негови произведения, в други само при определени обстоятелства – например когато спят, когато скачат, когато тичат и т.н. Или пък докато стоят на постамент. Имах късмета да видя изложба на Пиеро Манцони също във Флоренция, в Музео Новеченто. Там негово произведение от „живите скулптури“ бе представено с голям черно-бял фотос – художникът позира до подписано от него красиво голо момиче, седнало на постамент в полупрофил и в класическа статуарна поза.
– Много е важно да отбележа, че снимката с „живата скулптура“ на Манцони сложих в коментар под статуса си за него. Когато Фейсбук ме блокира, той премахна този коментар – и той вече не се виждаше. А защо е важно това, ще стане ясно по-нататък.
Отново поисках „преразглеждане“ от Фейсбук, а междувременно прочетох повече и за блокиранията в Гугъл. Системата е такава, че докладван или не, профилът се проверява от бот – автоматизирана софтуерна програма, която общува с потребителя на най-просто ниво. Или иначе казано, на първа линия е нещо като мрежа от роботи, които отчитат нарушения според зададените им параметри. Ясно ми беше, че ботът не може да прави разлика между изкуство и не-изкуство. Той открива снимка с голота и реагира на нея. По идея когато поискаш „преразглеждане“, то вече се прави от човек администратор. Ето той може да чете смисъла на снимката и да различава кое е изкуство и кое не.
Обаче тук има много неизвестни. Например дали искането за преразглеждане въобще ще стигне до администратор. При 2 милиарда потребители на Фейсбук и при гигантския всекидневен информационен обмен в мрежата това, изглежда, никак не е сигурно. Ако искането за преразглеждане все пак стигне до администратор, въпросът е дали самият той или тя ще разбере изкуството в снимката, дали ще има време да прочете обяснението ти, или просто ще потвърди от пръв поглед решението на бота. Отделен въпрос е също дали администраторът е добронамерен – покрай зачестилите напоследък блокирания на профили на граждански активни хора във Фейсбук се създава впечатлението за „превземане“ на мрежата с политически цели. Налагат се ограничения и на уж неблокирани профили – и хората не могат да споделят публикации в определени медии (тези дни имаше случай с публикация в Дойче Веле например). Самият Фейсбук започва в един момент да отказва да обработи обяснението ти защо блокирането ти е „грешка“ – автоматично съобщава „опитайте по-късно“. И така е през цялото време на блокирането. Писах (и продължавам да пиша) на два имейл адреса на Фейсбук, но си давам сметка, че там получават може би безброй жалби в секунда…
Когато профилът ми бе отблокиран, писах и в него, а казах и по телевизията, че Фейсбук е чудесно място за обсъждане на изкуство. Може би учудих събеседниците си, готови да обсъждат гневно цензурата и ограниченията в него. Та затова поясних: за мен Фейсбук е едно от големите постижения на човечеството. Имаме цяла нова среда за общуване, информация, обмен на идеи, дискусии и разговори. Тази среда динамично се развива в сложни отношения с реалната ни среда. Често дискусиите тръгват от Фейсбук, минават в медиите, връщат се обратно във Фейсбук и т.н. Всички ние се учим как да общуваме в тази среда, а същевременно и тя самата се променя. И всичко това става с почти непосилна скорост.
А междувременно, както и при всяко друго постижение на човечеството, Фейсбук също попада и в злонамерени ръце. Да кажем, системата за лесно докладване и блокиране е обяснима и оправдана в случаите, когато в мрежата тръгнат вирусни епидемии и спамове. Тогава тя е бърз и общо взето ефективен начин да бъде овладяна епидемията. Но лесното докладване използват и злонамерени хора, а тогава отблокирането е трудно, почти невъзможно – защото попадаш в ситуация „виновен до доказване на противното“. А ако успееш да докажеш невинността си на администратор, последствия за злонамереното докладване поне аз не знам да има…
И докато споделях тези мисли, наред с много други неща, Фейсбук ме блокира за трети път – вече за цяла седмица. Което се случи така:
В импровизираните си „лекции“ за изкуство бях стигнала до виенските акционисти и до гостуването на един от лидерите им – Херман Нич, в София през 2000 г. Той изнесе лекция в СГХГ, а Кирил Прашков направи разговор с него, който бе публикуван във в. „Култура“. В статуса отбелязах, че това гостуване бе организирано от Института за съвременно изкуство – София, и че това е същият ИСИ-София, който беше толкова оплюван в скандалите около пърформанса на Ода Жон. После както обикновено сложих в коментар под статуса линк към разговора с Херман Нич във в. „Култура“.
И тук нещата се развиха в бърза поредица:
Статията съдържа снимка от пърформанс на Херман Нич с голо женско тяло и кръв. Фейсбук ми изпрати съобщение, че това противоречи на стандартите на общността, и ме попита дали да премахне коментара, или ще искам „преразглеждане“. Понеже бързах, не поисках преразглеждане, а му казах да го махне. И вече мислех как да препратя читателите към публикацията през архива на „Култура“, където няма снимка. Когато обаче се опитах да сложа новия си коментар под статуса, се оказа, че Фейсбук не ми позволява. Веднага се обърнах към приятел на „лични съобщения“ с молба той да сложи този втори коментар под статуса ми. Когато поисках да му изпратя самия коментар, се оказа, че вече и на „лични съобщения“ не мога да пиша. Тогава поисках „преразглеждане“, написах набързо на английски нещо от типа: „Блокирали сте ме заради коментар с линк към публикация във в. „Култура“ – най-авторитетното издание за изкуство в България. Доста крейзи ми се струва това“. И излязох.
След около час с учудване установих, че първият ми коментар е възстановен под статуса ми. Реших, че администраторът е разбрал колко нелепо е да бъде цензуриран в. „Култура“. И че след като този коментар си стои там и е видим за читателите, значи и профилът ми е отблокиран. Нищо подобно, оказа се, че е блокиран за 7 дни.
Трето блокиране
При него вече наистина заподозрях злонамерено докладване. Защото преди около година, когато започнаха масови блокирания на профили заради статуси уж съдържащи „език на омразата“, Фейсбук ми отправи точно такова съобщение. Беше заради споделена публикация от приятел, от която като анотация бях извадила няколко изречения. И в тях имаше една дума, която, предполагам, ботът е разчел като „език на омразата“. Парадоксалното бе, че самата публикация беше именно срещу езика на омразата и думата бе използвана саркастично. Само че ботът не може да „чете“ смисъл, също както и не може да различи в снимка голо тяло в изкуството от голо тяло в порнографията, да кажем. Тогава прецених, че статусът е писан отдавна и че статията все едно е налична в блога на приятеля, така че не поисках „преразглеждане“ и казах на Фейсбук да го изтрие. Той го изтри и толкова. (След време при друг подобен случай, мисля, получих после от Фейсбук анкета за работата му. Там в „препоръки“ написах, че не би трябвало да санкционират профили на приятели заради статуси, писани преди въвеждането на новите правила на Фейсбук. Но това е друга дълга тема.)
– Както отбелязах и по-горе, при второто ми блокиране коментарът с „живата скулптура“ под статуса ми за Пиеро Манцони също бе премахнат – и повече не се появи.
Поради което именно си мисля, че в блокиранията ми има злонамерена човешка намеса. Защото коментарът под статуса за Херман Нич, който бях казала на Фейсбук да изтрие, се появи отново. Това ботът просто не може да направи сам – той не може да вземе такова решение. А след като явно администратор е възстановил коментара, тогава защо аз съм блокирана, е въпросът. Нали именно този коментар бе причината за блокирането на профила ми?…
Но си мисля, че моят малък частен случай не е от значение. Важен за мен е големият проблем – как Фейсбук да не се превръща в цензор на изкуството. Още при първото ми блокиране Емил Л. Георгиев направи цензурирани варианти на снимките, като вместо черни ленти използва надписа facebook. И с тези колажи много добре показа както ролята на Фейсбук като цензор на изкуство, така и промяната в образа, когато е цензуриран. Обсъждахме това с приятели в коментари под статусите ми с „лекции“: възприятието се променя, въображението се насочва към скритите части, създава се усещането, че има нещо срамно и в тялото, и в изкуството, на което то е носител и изразител в произведението. А това просто не е и не може да е така.
В крайна сметка става дума за свободата на изразяването в изкуството. И не само в него. И за това може ли и как тя да се отстоява във Фейсбук.
Има отделни успехи в това отношение. Неотдавна сред безбройните съобщения за докладвани и блокирани профили една приятелка се пребори за своя статус и получи извинения от Фейсбук. Всъщност аз ѝ поисках приятелство след като бях споделила, както и стотици други хора, нейния статус – защото наистина в него нямаше нищо, което да е в разрез със стандартите на Фейсбук. И може би тъкмо това масово споделяне е убедило администраторите, че санкционирането му е било „грешка“.
А като пример, конкретно свързан с изкуството, ще посоча, че през март 2018, след 7 години борба, френски учител спечели съдебното дело срещу Фейсбук, закрил профила му заради картината „Произходът на света“ от Курбе. И по този повод директорът на Фейсбук за Франция и Европа, Delphine Reyre, казва в изявление, We took note of the decision made today and wish to remind everyone that The Origin of the World is a painting that has a perfectly valid place on Facebook.
Вероятно наистина са си взели бележка, защото в последно време Фейсбук сякаш престана да санкционира голи тела в живопис и скулптура, а преди години е цензурирал дори Вилендорфската Венера. Явно ботът може да бъде „научен“ да прави разлика за класическите видове изкуство. Предполагам, че може да бъде научен и за по-съвременните художествени форми. Мисля си, че и това ще стане след време, когато, да кажем, и администраторите „узреят“ за тях. Колкото и сложни и провокативни да са тези артистични форми, нелепо е човечеството да се препъва отново в голото тяло в изкуството. Защото това би означавало връщане в Средновековието, но чрез новите технологии и… Фейсбук.
Разбира се, злонамереността в тази среда няма да изчезне – както не изчезва и в реалната. Тя се прелива отровно от едната в другата и после обратното. И в това свое движение може да затлачи и малкото отвоювана свобода в която и да е от тях. Та си мисля, че някой ден ще събера смелост и ще споделя снимка на Вилендорфската Венера във Фейсбук, колкото да проверя докъде са стигнали нещата.
Но първо той трябва да отблокира профила ми все пак.
P.S. Впрочем възстановения от Фейсбук коментар под статуса ми за Херман Нич ще се опитам да изтрия малко преди срока за отблокирането на профила ми. Защото подозирам, че този коментар е върнат там, за да послужи като повод за следващо и още по-продължително блокиране – както е според правилата на Фейсбук. Което пък съвсем нагледно показва как цензурата във всяка среда неизбежно води до несъзнателна или осъзната автоцензура.
На този етап е по-добре да е осъзната, смятам.
25 декември 2018
