Апологията на Realpolitik в светлината на Руско-украинската война е истинска катастрофа за здравия разум, приемащ универсалната валидност на последните думи, които Кант изрича на смъртния си одър: „Още не ме е напуснало чувството за хуманност“. Войната на Путин изправи Европа и останалата част от цивилизования свят пред ценностен проблем. Този проблем прекрачва границите на политическото, компрометира възможността да се направи пълноценен и резултатен морален избор и демонстрира неспособността на модерната демокрация да използва своя потенциал, за да се справи със силата на злото. Загубите са на множество фронтове, но основният сблъсък е между дивачеството и цивилизацията. Той не опира само до политика, дипломация или идеология. Той е свързан с ценностите, културата и манталитета. Ако Realpolitik в дадения случай означава реабилитация на Путин и пълна капитулация на Украйна, то това би бил най-отвратителният вариант за изход от войната. Това, което виждаме от оскъдната публична информация, е, че този вариант съответства напълно на интересите на Путин и вероятно се ползва с одобрението на Тръмп. Европа го отхвърля, иска първо да бъдат прекратени бойните действия, а после да започнат преговорите. Но изглежда, че Европа няма решение, не е поставила на масата алтернативен план, който да озапти Путин и да го принуди да спре да убива. Той твърдо е решил да завземе една пета от територията на Украйна и не го интересува нищо друго.
Основната слабост на ценностно издържаната позиция се състои в легитимирането на баналността на злото. Тенденцията е особено опасна, гибелна, катастрофична, нуждае се от морална рефлексия, която да преобърне нейния ход. Даваме ли си сметка какво всъщност се случва? Всеки ден и всяка нощ Путин бомбардира територията на Украйна, убива и ранява хора, разрушава жилищни сгради, болници, училища, стратегическа инфраструктура. Тази информация се отразява постоянно като суха статистика в новинарския поток и сякаш не ни позволява да осъзнаем мащабите на хуманитарната трагедия. Всяка унищожена сграда лишава стотици хора от жилище, покъщнина, подслон, документи, възможности за нормален живот. Всяка взривена петролна рафинерия нанася тежка екологична катастрофа. Всяка разрушена болница е удар по здравето на най-уязвимите хора, които са отишли да потърсят медицинска помощ. Това е истинската реалност, която на практика се изправя пред визията за Realpolitik. На този фон не само Тръмп, но и нормално мислещият човек изрича с възмутен глас фразата: „Тази ужасна война в един момент трябва да спре, тя не може да продължава повече!“. И същата фраза започва да се повтаря често и машинално, придобива тривиално звучене, превръща се в нормална част от нашия език, изричаме я, без да си даваме сметка какво стои зад нея, какъв е нейният истински смисъл. Инерцията на вербалната артикулация замъглява контурите на реалността, която се разгръща пред очите ни. Наблюдаваме войната от телевизора, но не сме там на място, не изпитваме ужаса като обективна даденост, съществуваща тук и сега. Така неусетно се оказа, че идеята за баналността на злото вече безвъзвратно е придобила публична релевантност. Оттук насетне в глобален мащаб се обособяват три основни типа реакции. Към първия тип причисляваме реакцията на Путин, който стриктно следва реалистичния подход в теорията на международните отношения. Той е съгласен да прекрати бойните действия веднага щом Украйна отстъпи териториите си, които са завладени от Русия, откаже се от членство в НАТО и избере проруско марионетно правителство. Втората позиция е от тръмпистки тип, изпълнена е с конформизъм, в нея прозира желанието да се сложи край на конфликта на всяка цена, тази позиция допуска дори да се направят максимални териториални отстъпки, които да удовлетворят апетитите на Путин. Третата реакция е на потърпевшата страна, споделя се от Зеленски и среща подкрепата на голяма част от лидерите на ЕС. Основният акцент в нея е възстановяването на териториалната цялост на Украйна, както и съхраняването на нейната независимост и на демократичната политическа система. От гледна точка на цивилизационния избор на общото културно пространство, към което принадлежим, единствената адекватна позиция е европейската. Обаче забелязваме едно отклонение от парадигмата на демократичното политическо мислене: на пръв поглед всички искат мир, не е престижно да кажеш, че искаш война. Дотук изброихме трите варианта за постигане на мира. Ако ЕС и Зеленски приемат мира на Путин, това ще бъде жестока ценностна и политическа капитулация, която ще срине изцяло новия световен ред и ще разруши устоите на демокрацията. Ако Тръмп постигне победа, ще рухне митът за евроатлантическото партньорство, руският авторитарен режим ще се възползва от неадекватните популистки подходи на тръмпизма, а Украйна ще бъде малката плячка, разкъсана от големите хищници. Тогава ще имаме и още една жертва, предвещаваща гигантска глобална катастрофа – ще жертваме самата демокрация. Една окупирана Украйна ще бъде не просто триумф на милитаризма и шовинизма, тя ще бъде триумф на авторитаризма в неговата класическа руска версия. Гореспомената парадигма не работи, защото не разполага с ресурс да формира на базата на собствения си идеологически наратив корпус от ефективни и прагматични стратегически действия.
Тръмп може би наистина иска да спре войната. В удобен момент, разбира се. Ясно е защо – за да „направи Америка отново велика“, за да унижи Европа, за да получи Нобелова награда за мир, за да довърши политическата си саморазправа с демократите. Но първо трябва да спечели каквото може от европейските пари за оръжие. Тогава защо му е да полага адекватни дипломатически усилия още отсега? „Неговият приятел Владимир“ му предоставя сигурна възможност за привличане на финансови инвестиции. В известен смисъл е спорно дали, постилайки червения килим пред самолета в Аляска, Тръмп е легитимирал Путин. Путин е президент на Русия, от гледна точка на международното право той е законен държавен глава, но е твърде меко да се каже, че действията му в Украйна са нелегитимни. Заради неговите военни престъпления има заповед за задържане, издадена от Международния наказателен съд. Дребен детайл е, че САЩ не са признали юрисдикцията на съда и не бяха длъжни да спазят тази заповед на своя територия. Но да се върнем на така широко дискутирания червен килим. Символиката на жеста би могла да означава съвсем различни неща – официален елемент от дипломатическия протокол, форма на любезност, която цели да създаде по-благоприятна атмосфера за провеждане на разговорите, заявка за политическа подкрепа. В крайна сметка срещата приключи без сделка и без официален обяд. Тоест килимът не помогна с нищо, а само даде материал за коментаторите на фона на оскъдната информация. Нима помогна с нещо и костюмът на Зеленски по време на разговорите в Белия дом. Една война не се спира нито с червен килим, нито с черен костюм. Ситуационните анализи масово преувеличават ролята на семантичния елемент. Тя обаче контрастира с отвратителното лице на нестихващите бойни действия. И пак стигнахме до съдържанието на доминиращия публичен дискурс, който оставя настрана, подминава с отчайваща лекота фундаменталната ценностна дилема, дилемата между приемането на изходните позиции на фронта като условие за започване на евентуални мирни преговори и приемането на европейската теза, която споделя универсалността на принципите на демокрацията и международното право.
Тази дилема може да бъде обект на дебат. Тенденцията сама по себе си е тревожна, доколкото съществуват немалко поддръжници на путинисткия лагер. Сега е време за търсене на мир, а не е време за дебат. Дебатът само официализира фундаменталните разделителни линии, дава видимост на ценностния разлом, породен от войната. Ако отворим сайтовете на основните български политически партии, ще се натъкнем на крещящо мълчание. Единственото изключение е Костадин Костадинов. Лидерът на „Възраждане“ коментира срещата в Аляска. Основната констатация е, че Украйна е загубила войната, ЕС е принизен, Русия е показала мощта си на велика сила, а Realpolitik „се завърна триумфално на голямата сцена“. Дали мълчанието е случайно? Какво може да се каже? Разбира се, винаги имаме основание да критикуваме режима на Путин. За него, както и за войната, са писани немалко книги с научна, журналистическа или комерсиална стойност. Оръжието на истината, на фактите, на обективния анализ, освободен от оковите на руската цензура и пропаганда, няма сила нито на бойното поле, нито на масата за преговори. Зеленски и европейските му партньори поставят условието за прекратяване на огъня преди началото на същинските преговори като tabula rasa, която няма да удовлетвори апетита на Путин. Преговорният процес предпоставя провеждане на дебат, а Русия не иска дебат, тя иска територията на Украйна и създаването на един марионетен проруски режим по подобие на режима на Лукашенко в Беларус. Русия работи със силата на оръжието, ЕС не разполага дори с оръжието на силата. Путинофилите от типа на Костадинов се радват на завръщането на старата велика сила на новата световна сцена. Поддръжниците на европейските политически ценности, на хуманизма, мира и демокрацията отиват при Путин с празни ръце и се връщат у дома отново с празни ръце. Поддръжниците на мира от лагера на агресора държат в ръцете си огромна плячка. Войната породи ценностен разлом и засега няма визия за нейния справедлив край, защото в сблъсъка между дивачеството и цивилизацията агресивната сила винаги е способна да надделее над хуманистичния разум. И тук ще завършим с горчивата ирония, към която ни препраща началото на анализа. Започнахме с цитат от Кант, от философа, чийто роден град Кьонигсберг след Втората световна война става част от Съветска Русия и е преименуван на Калининград. Остава само да запитаме: „А какво се случи с чувството за хуманност?“
