Начало Идеи Гледна точка Ценност ли е справедливостта?
Гледна точка

Ценност ли е справедливостта?

1884
Пиер-Пол Прюдон, „Справедливостта и божественото отмъщение преследват престъплението“, ок. 1805 г.

Темата, по която ще пиша тази седмица, отново е войната и справедливостта. Но преди да започна по същество, искам да спомена трагичната гибел на украинския поет Максим Кривцов, който загина на Христова възраст миналата седмица. Той участва във войната като доброволец. Да отидеш да браниш родината си в огъня на войната като доброволец не е проява на фанатизъм, а на най-висок морал. Поезията и войната са противоположни явления. Може би затова поетите са най-извисените герои. Затова и ние толкова дълбоко се прекланяме пред нашите герои-поети.

В последната си колонка през миналата седмица „След две години война…“ написах: „Все повече се говори за мир и все по-малко за справедливост. Мир при условията на агресора означава поражение. Такъв мир прибавя към несправедливостта и позор“.

Читател изрази в коментар несъгласие с моята позиция, като подкрепи виждането си със статия от отец Радован Бигович. Чела съм статията още когато тя излезе в книгата „Църква и общество“ преди години. Прочетох я отново, още по-внимателно. Отнасям се с дълбоко уважение към рано напусналия ни отец Радован и ценя неговите богословски текстове, написани с широка култура и евангелска просветленост. Нямам намерение да полемизирам с него, но тъй като никой текст не изчерпва живота в неговото необозримо разнообразие и изненадваща нееднозначност, ще добавя свои разсъждения по темата на цитираната статия.

Централната мисъл в разсъжденията на сръбския богослов е: „Справедливите войни” стават най-дълги и най-кръвопролитни и ако нямаше справедливи войни, то въобще нямаше да има войни“. Вярно е, че ако не всички, то повечето войни се водят в името на справедливостта. И това е естествено, защото стремежът към справедливост е заложен изконно в човека. Проблематично е дали войната е средството за постигане на справедливост, но е безспорно, че откакто свят светува, човекът използва това средство. В края на краищата виждаме, че войната не довежда до справедливост. Повечето войни се оказват предпоставка за следващи войни, защото справедливостта за едни се оказва несправедливост за други. „Справедливостта“ я налагат победителите според своите представи, които най-често се оказват противоположни на представите на победените. Така у тях се поражда желание за възмездие и стремеж към реванш. Когато някой ден това се осъществи, ролите се разменят. Това продължава десетилетия и векове.

Но не намалява желанието и не изчезва съзнанието за справедливост, защото е заложено в човека. То е сред първичните прояви на човешко съзнание. В животинското царство то отсъства. И там по-силният побеждава по-слабия и го изяжда, но ние не смятаме това за несправедливо. Намираме го за жестоко, но не го смятаме за несправедливо. При човека стремежът за справедливост има толкова доминираща позиция, че често се приема, че справедливостта може да бъде налагана със сила. И това не е само при война, а и когато обществото е приело, че престъпниците трябва да бъдат затваряни зад решетките в името на общественото благо.

От друга страна, войната никога не е била смятана за добро. Точно обратното – както справедливостта винаги е смятана за добродетел, така войната винаги е считана за зло, най-голямото зло. По време на война се проявяват високи морални добродетели като саможертва, другарство, смелост, закрила, мъжество, устойчивост и много други. Въпреки това самата война еднозначно се оценява като зло. В оценката има нюанси, завоевателната и отбранителната война се възприемат по коренно различен начин, но лични добродетели могат да се проявяват и в единия, и в другия случай. Нещо повече – почти всички национални герои на народите са личности, проявили добродетели по време на войни, революции и въстания. Когато ги величаем и възпяваме, ние не възхваляваме войната, но и не забравяме, че техният подвиг е проявен при военни условия.

В търсене на ориентири веднага трябва да добавим – пацифизмът също не е възприеман позитивно. Пълното отрицание на войната се смята за проява на малодушие, безхарактерност, пораженчество, колаборационизъм – все негативни характеристики, да не говорим за дезертьорството и предателството. Колкото и различия да съществуват в историческите периоди, каквито и различия да има в ценностните системи на религиите, няма различия в аретологичните координатни системи.

Древната сентенция гласи: „Si vis pacem, para bellum“. Тази сентенция е апология на мира, а не на войната. Изразява я по парадоксален начин, защото самата война е парадоксална. За да бъде погледът ни към нея обективен, той трябва да е съобразен с обстоятелствата и контекста. На първо място не може да не изтъкнем, че защитата на родината във всяко общество се е смятала за върховна добродетел, а отказът да се брани родната страна, вдигането на бяло знаме и тръгването с вдигнати ръце към противника – за позор.

Очевидно е, че ако отношението ни към войната е едностранчиво, то е неточно. Аз и не мисля, че голяма част от хората, които сега говорят за мир в Украйна, биха имали същата позиция, ако нападнатата страна беше Русия. И не е нужно да правим хипотетични догадки за това – достатъчно е да обърнем поглед назад във времето и да видим какво е отношението на същите хора към нападението на Германия над СССР. Затова пак ще повторя, че всяка война е трагедия, но коренно различно е отношението към този, който започва войната, като напада една страна, и другия, който брани страната си. Войната е екстремно събитие, в което неутралитетът не е най-правилното отношение.

Стихотворението на Дебелянов е гениално не само заради неговия недостижим поетичен талант, но и защото е вярно – „мъртвият не ни е враг“, но „не живот ли да отнеме, той живота свой е дал?“ Подпоручик Дебелянов е изпитал целия ужас на войната в окопите и сред свистящите куршуми, но не пише против войната, а казва за убития противник: „той взе що му се пада“. Докато и него самия го постига същата участ. Мъртвият не ни е враг. Живият също не ни е враг, както казва отец Радован „другият никога не ни е враг“. Въпреки това хората воюват от памтивека, защото са потомци на Каин. Ние сме потомци на Каин и не бива да забравяме, че колкото и да обичаме Авел, си оставаме потомци на Каин.

Войната е върховна трагедия, защото нейният трагизъм се стоварва върху всички, а не само върху тези, които са в окопите. Надгробните паметници на загиналите не ги изобразяват в героична поза, а в трагизма на техните майки, които ги оплакват и напразно ги очакват да се завърнат в бащината къща.

Всички хора и всички народи мечтаят да живеят в мир. Справедливостта като че ли остава на по-заден план. Но когато тя бъде грубо погазена, излиза на предно място. Живот с потъпкана справедливост е ад. Като топлината – никой не мечтае да живее на топло. Но когато попадне в ледена виелица и го затрупат преспи, това, за което единствено копнее, е да се стопли. Ще дам още по-краен пример. Никой не мечтае за протеза. Но когато някой изгуби крака си, основната му мечта става протезата. Такава ценност е справедливостта – често не оценяваме нейната важност, но се задушаваме, когато я изгубим. Затова трябва да я пазим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора