0
3562

Цецо и Божият образ

Имам приятел, който се казва Цветан. Викаме му Цецо.

Настоящият ми текст е посветен на него. Както и на това, което мисълта за моя приятел ми яви.

Цецо е наистина порядъчен човек. Знаен със своята отзивчивост и емпатия към другите. Винаги готов да помогне, Цецо е като някакъв съвременен милостив самарянин, готов да полее раните на болните си ближни с елей и вино (разбирай, с всичко, което може), както и да отдели от скромния си залък, за да подпомогне лечението на нуждаещия се. Човек, когото Христос отново би посочил като пример, казвайки ни: „Иди и ти прави също така“ (Лука 10:37).

Защото доброто, което правим, е като разперила крила птица, летяща над мъртвата природа на всичките ни постижения – и само нейният полет, който е свидетелство за жизнена красота, е достатъчен да осъществим себе си.

Няколко думи за името на Цецо (Цветан).

Знаем, че в Стария Завет, както и при други древни култури, съществува тясна връзка между душата и името на даден човек. Личността на човека с нейните особености и сила в известен смисъл присъства в името му[1].

В основата на името на нашия герой стои думата цвете, цвят – откъдето произхожда и празникът, на който празнуват носещите това име – Цветница (известен още като Вход Господен в Йерусалим, Палмова Неделя и т.н.). А знаем, че именно цветя са радвали очите на нашите прародители Адам и Ева, поселили се в първия човешки дом – райската градина. И ако тази градина ни привлича с невинността си, то нейните цветове са символ на чистотата и добродетелите, характерни за първите хора. Смятам, че и до ден днешен хората, които ни привличат с добродетелния си живот, носят тази цветна красота и аромат. И моят приятел Цецо не е изключение от тях.

Цецо обаче притежава едно особено свойство, което винаги ме е впечатлявало. А то винаги се проявява само при едно условие – когато му звъним по телефона. И знаете ли какво е то? Една особена тревожност, която дори бих си позволил да нарека черногледство, звучаща в неговия тембър. Защото първите му думи са: какво става, станало ли е нещо? И тези думи са пълни с тревога и безпокойство. Но не такива, които парализират винаги готовата му душа да откликне на чуждата болка, а едни такива, очакващи тази болка като нещо неизменно и задължително; нещо, което точно на него се пада да съпреживява.

Замисляйки се върху това негово поведение, открих причината за това черногледство, изсипващо се от телефона. Причината сме ние, неговите близки и приятели, които винаги сме готови да прибегнем до неговата помощ. Защото за нас Цецо е станал нещо като инстанция, справяща се с лошите вести. Нашите телефонни обаждания сякаш са превърнали Цецо в някакъв персонифициран телефон на доверието. И ако служителите на БЧК, които отговарят за тези телефони близо 40 години, получават заплати и отпуски, то Цецовият телефон няма тази привилегия.

Като всички хора, и Цецо носи Божия образ у себе си. Даже, бих казал, в сравнение с много от нас, той носи този образ твърде достойно. Знаем, че Божият образ е умението да обичаш, да мислиш разумно, да направляваш волята си за постигане на определени цели. Цецо е благ (е, и той е човек и понякога избухва) и мъдър мъж. „Сътворен е по подобие като благ – пише св. Максим Изповедник за човека – от Благия, като премъдър – от Премъдрия, бивайки по благодат това, което е Бог по естество“.

Пак повтарям, за това, че чуваме в слушалката загриженото: „Какво е станало? Всичко наред ли е?“, вината си е наша. Ние сме насочили реакцията му в тази насока. Ще ми се да вярвам, че тази негова тревожност донякъде се дължи и на нелекия му живот, който е изживял. Но благодарение и на който, смятам, Цецо е получил възможността да се отъждестви с думите на поета Рилке, написани до един млад поет: „И ако трябва да Ви кажа още нещо, то е следното: не мислете, че този, който сега се опитва да Ви утеши, живее лесно сред простите и тихи думи, които понякога Ви действат благотворно. Неговият живот е изпълнен с много трудности и горест и остава далеч зад Вас. Но ако беше другояче, той никога нямаше да намери тези думи“[2].

Това, което ви разказах за моя приятел, е прелюдия към нещо, което е по-важно. Е, какво пък, ще кажете, може да е по-важно от човешкото в този все по-технологичен свят?

Ще ви кажа: това е отношението ни не само към човека, но и към нашия общ Създател. Защото в този свят (особено след въплъщението на Сина Божий Иисус Христос) човешкото върви ръка за ръка с Божественото, вечните неща намират отражение във временните, както и обратно. 

Св. ап. и евангелист Йоан Богослов свидетелства: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Йоан 4: 20). Знаем за думите и на един от древните пустинници, който е казал: който е видял своя брат, той е видял и своя Бог. Затова и историята с Цецо е земен образ, който ни сочи Небесния такъв. Реакцията на Цецо е като пръста на мъдреца, сочещ нагоре. И ако не искаме да бъдем глупаци, както сочи поговорката, трябва да гледаме не в пръста, а в Небето. Ако щете, случаят с Цецо е вид антропоморфизъм.

Знаем, че антропоморфизмът е уподобяване на духовното и на Бога посредством изразност, заета от сферата на човешкото съществуване. Антропоморфизми се използват още в началото на Стария Завет: Бог говори (Бит. 1:3), ходи в рая (Бит. 3:8); Той изпитва милост (Йона 4:2), гняв (Пс. 76:10) и т.н.[3] Така ние приписваме на Бога човешки свойства.

Антропоморфизмът, към който Цецовото поведение ме насочи, е следният – ние търсим Бога, нашия Творец, само когато сме в затруднение. Обръщаме се към Него, когато сме болни, или когато близките ни имат проблеми, когато ситуацията е безнадеждна. Но Бог не бива да бъде наша опора и надежда само в трудното – това отрежда едностранчива роля на нашия Бог в живота ни.

Всички знаем, че молитвата е сърдечен разговор с Бога, посредством нея ние общуваме с Него. Както казва св. Йоан Златоуст: с нея диша душата, тя услажда живота, тя притъпява страданията, тя побратимява хората – тя готви вечността![4]

Светите отци ни учат, че към Бог трябва да се обръщаме преди всичко с хвалебни молитви, родени от изпълненото ни с възторг сърце пред едновременната Негова непостижимост и близост.

Втори по значение са благодарствените молитви. Защото няма нищо по-нормално от това: когато виждаш всичко, което Бог ти дава – живот, въздух, хора, които те обичат и които обичаш ти, да Му благодариш.

И чак най-накрая са просителните ни молитви, чрез които искаме нещо от Него.

Така чрез моя приятел Цецо Бог ми „подсказа“, че не бива да се обръщаме към Него само когато имаме нужда от нещо. Честно да ви кажа, не знам как Бог реагира на нашите непрестанни искания и молби за помощ, но смятам, че Той би бил по-щастлив (простете за идващия отново на помощ антропоморфизъм), ако преди всичко друго Го възхваляваме и Му благодарим.

Защото, както казахме, християнските отци учат през вековете, че има три вида молитва:

Хвалебствена

                        Благодарствена

                                                     Просителна

Има какво да научим от това и

За отношението ни

                                  към Неговите

                                                           Творения.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Епископ Калистос Уеър. Силата на името, www.pravoslavie.bg, 24.10.2005 г.
[2] Рилке, Р. М. Из „Писма до един млад поет“ (превод: Венцеслав Константинов), сп. Съвременник, бр. 3/2016, с. 368.
[3] Шиваров, Н. протопрезв. Херменевтика на Стария Завет. С., 2009.
[4] Ибришимов, Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б.м.,1992, с. 30.