Цивилизация на зрелището

Как се е стигнало до принизяването и обезличаването на интелектуалеца в наше време? Няма как да не отчетем една от причините – недоверието към няколко поколения интелектуалци, които заради близостта си с нацисткия, съветския и маоисткия тоталитаризъм са мълчали и са си затваряли очите за ужаси като Холокоста, съветския ГУЛАГ и касапниците, устроени от Културната революция в Китай. Можем само да недоумяваме, стъписани пред немалкото случаи с известни личности, смятани за най-напредничавите умове на своето време, които са влизали в съглашателство с човеконенавистни режими, обвинени в геноцид, безогледно погазвали всякакви човешки права и пренебрегвали всички свободи. Но основната причина за липсата на всякакъв интерес към интелектуалците всъщност се корени в пренебрежението изобщо към мисълта при цивилизацията на зрелището.

Защото друга черта на тази цивилизация е обедняването на идеите, движещи културния живот. Живеем във време на господство на образите над идеите. Затова аудиовизуалните медии, киното, телевизията, а сега и интернет значително са изпреварили литературата и ако се изпълнят черногледите предсказания на Джордж Стайнър например, не след дълго книгите ще бъдат захвърлени в катакомбите. (Впрочем в това отношение любителите на едновремешната книжна култура, включително и аз, няма за какво да съжаляваме, тъй като, ако се стигне дотам, това може да изиграе пречистваща роля и да ни освободи от литература като бестселърите, справедливо наричана „боклук“ не само заради плитките истории и безпомощните изразни средства, а поради нетрайността на тази литература за момента, създадена единствено за да бъде употребена еднократно и изхвърлена, като сапуните и газираните напитки.)

А като изкуство на забавлението, киното, разбира се, е насочено към широката публика, но едновременно с това то винаги е включвало, кога в периферията си, кога на централно място, поток от творби на големите майстори и въпреки неизменно трудните условия за работа поради бюджетните ограничения и зависимостта от продуцентите, кинотворците са създавали ярки, задълбочени и неповторими произведения, белязани от неподправения творчески гений на своите автори. Днес обаче, под неотстъпния натиск на господстващата култура, издигнала остроумието по-високо от ума, образите над идеите, смеха над проблемния подход, безличието над задълбочения анализ и фриволността над сериозната мисъл, нашата епоха вече не ражда творци като Ингмар Бергман, Лукино Висконти, Луис Бунюел. А кого са короновали за икона на киното в наши дни? Уди Алън, който при съпоставка с Дейвид Лийн или Орсън Уелс например, ще изглежда като Анди Уорхол, изпъчен до Гоген и Ван Гог в живописта, или като Дарио Фо до Чехов и Ибсен в театъра.

Не е изненада, че в епохата на зрелището специалните ефекти в киното са добили първостепенно значение, а темите, режисьорите, сценарият и дори актьорите остават на втори план. Някой ще възрази, че до голяма степен това се дължи на небивалия технологически подем, отворил през последните години пътя за истински чудеса във визуалната симулация и фантазия. Донякъде безспорно е така. Но от друга страна, навярно основната причина е самата днешна култура, която се стреми към най-малкото възможно мисловно усилие, приканва ни да забравим безпокойствата и терзанията и в крайна сметка да престанем да мислим, за да се отдадем без съпротива на явлението, определено от вече позабравения Маршал Маклуън – пророк, прозрял много точно насоките на днешната наша култура – като „къпане в образи“: покорно отдаване на чувствата и възприятията, предизвикани от непознато по мащабите си, често пъти виртуозно бомбардиране с приковаващи вниманието образи, независимо че поради своята първична и преходна природа тези образи притъпяват чувствителността и разсъдъка на публиката.

Колкото до изобразителните изкуства, при полагане на основите на културата на зрелището те изпреварват всички останали изяви на културния живот, като ни внушават, че нерядко изкуството не е нищо повече от игра и фарс. Безспорно гениалният Марсел Дюшан взривил преди години художествените еталони на Запада и доказал, че ако художникът реши, писоарът също може да се превърне в произведение на изкуството; оттогава в живописта и скулптурата всичко е позволено, стига да се намери магнат, готов да заплати дванайсет и половина милиона евро за потопена в стъкленица с формалин акула, а авторът на шегата, Деймиън Хърст, е почитан днес не като майстор в пласирането на измами, какъвто е в действителност, а като велик художник на нашето време. Е, нека да е велик, ала това не говори добре за него – то говори много зле за нашето време. Време, когато е достатъчно да проявиш безцеремонно отношение, а грубостта и преднамереният, самоцелен жест понякога са предостатъчни, не без съдействието на мафиите, в чиито ръце е пазарът на изкуството, и на критиците, техни съучастници или най­обикновени глупаци, за да се кове измислена слава и да се величаят като творци мошениците, умело прикрили нищетата и кухотата си зад фокуси и зад уж някаква дързост. Казвам „уж“, защото ако писоарът на Дюшан поне имал заслугата да е предизвикателство, в наши дни никой не очаква от художника да притежава талант или сръчност, а да бъде позьор и да предизвиква скандали, като на всичко отгоре безочливото му поведение е, чисто и просто, лицето на днешното приспособенство. Смятаното преди за революционно се е превърнало в мода, в средство за запълване на времето, в забава и като невидима киселина разяжда художествената дейност и я превръща в мрачна марионетна игра. В изобразителните изкуства фриволността е добила опасни измерения. При липсата на каквото и да било единомислие относно естетическите стойности, тук още дълго ще цари пълна бъркотия, тъй като вече няма как да преценим обективно какво значи да имаш или да нямаш талант, кое е красиво и кое грозно или коя творба допринася нещо ново и трайно и коя просто припламва за миг като блуждаещ огън.

При тази бъркотия светът на изобразителните изкуства е същински карнавал, а истинските творци и дребните хитреци и измамници така са се размесили, че е трудно да ги разпознаем. Тревожно предизвестие за пропастта, зейнала пред завладяната от евтин хедонизъм култура, готова да пожертва всякакъв друг подтик и замисъл в името на забавлението. Карлос Гранес Майа в свое проникновено есе върху страховитите извращения, обхванали съвременното изкуство в най­крайните му форми, припомня за „една от най­отвратителните от всички изяви, които Колумбия познава“, поднесена от художника Фернандо Пертус. В художествената галерия Пертус се изходил по голяма нужда пред публиката, а след това „сериозно и тържествено“ започнал да поглъща изпражненията си.

Колкото до музиката, еквивалентът на писоара на Марсел Дюшан несъмнено е композицията на Джон Кейдж, великият гуру на музикалната модерност в Съединените щати, озаглавена 4′33″ (1952 г.), по време на която пианистът седи пред пианото, но в продължение на четири минути и трийсет и три секунди изобщо не докосва клавишите, защото творбата се състои от шумовете, произведени в залата случайно или от развеселените или изнервени слушатели. Замисълът на този композитор и теоретик бил да се пребори с предразсъдъка ни да разграничаваме звук и шум. Определено го е постигнал, няма що.

При цивилизацията на зрелището политиката се оказва навярно също толкова обезличена, колкото литературата, киното и изобразителните изкуства, а това означава, че рекламата с нейните слогани, клишета, недомислици, моди и тикове почти изцяло е завзела политическото занятие, чието съдържание в миналото бяха различните възгледи, програми, идеи и доктрини. В наши дни политикът, ако иска да запази популярността си, е принуден да посвети вниманието си преди всичко на жеста и формата, защото те са по-важни от неговите ценностни предпочитания, убеждения и принципи.

Да отчитаме бръчките, плешивините, побелелите коси, големината на носа и блясъка на зъбите, както и облеклото е също толкова важно, а често дори по-важно, отколкото да обясняваме каква цел си е поставил политикът и какво смята да съгради или разгради, докато управлява. Влизането в Елисейския дворец на манекенката певица Карла Бруни като мадам Саркози, с предизвиканите от нея и все още неспиращи медийни фойерверки, ни показа как дори страна като Франция, горда, че е съхранила старите традиции в политиката като занимание на ума и съпоставка на доктрини и идеи, не е могла да устои и също се е поддала на повсеместно възцарилата се фриволност.

(В скоби може би е уместно да внеса известно уточнение за това, какво разбирам под фриволност. Като „фриволно“ речникът определя лекомисленото, леконравното и повърхностното, ала в наше време тези характеристики имат по-сложен смисъл. Фриволност означава да следваш преобърната или неуравновесена ценностна система, чиято форма е по-важна от съдържанието й, видимото е по-важно от същината, а жестът и перченето – сиреч представянето – заместват чувствата и идеите. В „Тирант Белия“, мой любим средновековен роман, съпругата на Гилием де Вайрок зашлевява невръстния си син, за да плаче, когато баща му тръгва на път за Йерусалим. Развеселени от тази глупост, ние, читателите, се смеем – като че ли сълзите, изтръгнати с плесница от клетото създание, биха могли да се отъждествят с чувството за скръб. Не се смеят обаче нито въпросната дама, нито останалите литературни герои, свидетели на описаната сцена, понеже за тях плачът – формата сама по себе си – е тъждествен с тъгата. А няма друг начин човек да е тъжен, освен плачейки – „проливайки истински сълзи“, се казва в романа, – доколкото в техния свят значение има само формата, а съдържанието на действията я обслужва. Ето това е фриволност – начин да възприемаме света и живота като привидност, с други думи, като театър, с други думи, като игра и забава.)

По повод на светкавичната „сапатистка революция“, предвождана от „субкоманданте“ Маркос в Чиапас – наречена от Карлос Фуентес „първата постмодерна революция“, определение, приемливо единствено в смисъл, че събитията сами по себе си са безсъдържателно и незначително представление, сглобено от майстор на рекламните техники, – та по този повод Октавио Пас много точно коментира забързаните показни действия (по-скоро симулации) на съвременните политици: „Но цивилизацията на зрелището е безмилостна. Зрителите нямат памет, затова нямат и угризения, нито истинска съвест. Живеят само заради новостите, все едно какви, стига да са нови. Бързо забравят и без да мигнат, погледът им скача от сцените на смърт и разруха във войната в Персийския залив към кълченията и подскоците на Мадона и Майкъл Джексън. На партизанските командири и на епископите е отредена една и съща съдба – всички тях ги очаква Голямата прозявка, безименна и всеобща – тя е Апокалипсисът и Страшният съд в обществото на зрелището“.

Колкото до секса, нашето време е свидетел на забележителни промени вследствие на неспирната либерализация на старите религиозни предразсъдъци и табута, оковали сексуалния живот в забрани. В тази област на Запад се наблюдава безспорен напредък – вече се допуска свободното съжителство, намаляват проявите на мачистка дискриминация спрямо жените, гейовете и други сексуални малцинства, които постепенно се интегрират в обществото, а то, макар понякога с нежелание, започва да признава правото на сексуална свобода между пълнолетни. Ала обратната страна на това сексуално освобождение е обезличаването на сексуалния акт, възприеман сега, особено от младежите, като спорт или средство за запълване на времето, съвместно занимание не по-важно, а понякога и по-маловажно от гимнастиката, танците и футбола. От гледна точка на психологическото и емоционалното равновесие това фриволизиране на секса може да е здравословно, но би следвало да се замислим върху факта, че във време като нашето, при днешната немалка сексуална свобода, броят на сексуалните престъпления не само не намалява, а дори като че ли нараства, включително в най-отворените общества. Сексът light е секс без любов и без въображение, чисто инстинктивен и животински секс. Той удовлетворява биологическата потребност, ала не обогатява чувствения и емоционалния ни живот, нито сближава двойката отвъд сплитането на телата; след като неотменният кратък физически акт приключи, вместо да освободи мъжа и жената от самота, той отново ги потапя в самотата с усещането за провал и обреченост.

Еротиката се е изгубила както критиката и високата култура. Защо? Защото еротиката, преобразяваща сексуалния акт в произведение на изкуството, в обред, обогатен от изящни естетически образи в литературата, изобразителните изкуства и изтънчената чувствителност, е самото отрицание на лесния, бърз и безразборен секс, до който парадоксално се свежда завоюваната от младите поколения свобода. Еротиката е противовес или бунт срещу нормата, тя е предизвикателство към утвърдените нрави и по тази причина следва да съществува тайно и подмолно. Извадена на показ, опошлена, тя се изражда и залинява, не ни освобождава от животинското и не постига присъщото й духовно и художествено очовечаване на сексуалния акт. Така възниква порнографията, непристойно и дебелашко принизяване на еротиката, захранила в миналото могъщия поток от литературни и изобразителни творби – в тях, вдъхновени от фантазиите на сексуалното желание, са оживели забележителни естетически постижения, отправили предизвикателство към политическото и моралното статукво, воювали за човешкото право на наслада и облагородявали животинския инстинкт, превръщайки го в произведение на изкуството.

А по какъв начин журналистиката е повлияла върху цивилизацията на зрелището? И обратно – как тази цивилизация се е отразила върху журналистиката?

Границата, която традиционно делеше сериозната и сензационната журналистика, вече не е така отчетлива, накъсана е от пробойни и в много случаи се е изгубила напълно, дотолкова, че в наши дни трудно се забелязва старата разлика между отделните медии. Защото издигането на забавата и развлечението във върховна ценност на епохата незабелязано води до преобръщане на приоритетите в информационната област. Новините днес се определят като важни или второстепенни не според значимостта им за икономиката, политиката, културата и обществения живот, а преди всичко, понякога и единствено според това, доколко са неочаквани, изненадващи, необичайни, скандални и зрелищни. Без съзнателно да си го е поставяла за цел, днешната журналистика, следвайки всеобщите културни повели, се стреми едновременно да осведомява и да забавлява. Резултатът от това неусетно изкривяване на традиционните й цели е неизбежен – пресата също става light, лековата, смилаема, повърхностна и развлекателна. А ако няма подръка такива събития за отразяване, в краен случай може да си ги изфабрикува.

Нека не се учудваме тогава, че най-ярките примери в привличането на масова публика днес не са сериозните печатни издания, отличаващи се с точност, истинност и обективност при отразяването на събитията, а светските списания – единствените, способни да опровергаят с милионните си тиражи аксиомата, че печатните медии се свиват и отстъпват в конкуренцията с аудио-визуалните и дигиталните. Отстъпва и губи единствено печатът, който е тръгнал срещу течението и не престава да прави усилия да проявява чувство за отговорност и да осведомява, а не толкова да развлича и забавлява читателя. Но какво да кажем за явление като списание „Ола“? Това издание, разпространявано вече не само на испански, а на единайсет езика, се поглъща жадно от милиони читатели по цял свят – по-точно е да кажем „прелиства се“ – включително и в някои от най-културните страни на света като Канада и Англия, и е всеизвестно, че всички тези читатели се чувстват много добре, когато са осведомени как се женят, развеждат и пак се събират, как се обличат, събличат, карат се, помиряват се, прахосват милионите си, приумиците си, вкусовете и безвкусиците си богатите, преуспелите и известните на тази земя. През 1989 г., когато се появи „Хелоу!“, англоезичната версия на „Ола“, живеех в Лондон и със собствените си очи видях с каква стремглава бързина въпросната рожба на испанската журналистика превзе родината на Шекспир. Няма да е преувеличено, ако кажа, че „Ола“ и подобните на него са най-чистопробните журналистически творения на цивилизацията на зрелището.

Само че превръщайки информацията в средство за забавление, ние отваряме все по-широко врати към узаконяването на средства, използвани преди единствено от отритнатата от обществото, едва ли не нелегална журналистика – такива средства са скандалът, инсинуацията, клюката, нахлуването в личното пространство, а в по-тежките случаи и очернянето, клеветата и лъжата.

Защото няма по-ефективен начин да забавляваш и развличаш от подхранването на низките страсти на простосмъртните. Връх в това отношение е разголването на личния живот на ближния, особено ако той е известна и ценена публична личност. Под закрилата на правото на свободен достъп до информация, в наши дни журналистиката упражнява този спорт без никакви скрупули. Макар да има закони за такива случаи и понякога – впрочем доста рядко – да се водят дела и съдът да произнася присъди срещу лицата, прекрачили границата, тази практика е станала съвсем обичайна и се разпростира все по-широко. Фактически в наши дни лично пространство не съществува, а ако някой е завоювал място на публичната сцена, то в живота му няма да остане неизследвано, неизложено на показ и недоизцедено докрай нито едно кътче, само и само да се засити неутолимият глад за развлечение и забавление.

В есеистичната си книга „Цивилизация на зрелището”(превод Людмила Петракиева), която изд. „Колибри” пуска на 13 май, нобеловият лауреат Марио Варгас Льоса отстоява тезата, че е нелепо естествената човешка склонност към забавления да се третира като върховна ценност. Авторът не вярва, че цивилизацията на зрелището е донесла мир, прояснение и съгласие, които да премахнат или поне намалят световното насилие. Според него в „модерното” общество триумфират лекомислието и пошлостта, защото интелектуалците, които съставляват гръбнака на XX век, днес отсъстват от обществения дебат: „Нямам нищо против спектакъла. Той много ме забавлява, но ако една култура е само развлечение, то в крайна сметка конформизмът доминира. В днешното капиталистическо общество примирението и пасивността на индивида означават разпад на демократичните институции. Това отношение е противоположно на критичното съзнание и творческото участие на личността в социалния и политическия живот.”

Още по темата: Льоса- Липовецки: културата срещу зрелището