Начало Идеи Гледна точка Цивилизация
Гледна точка

Цивилизация

9573

Наскоро имах възможността да постоя под купола на катедралата „Свети Павел“ в Лондон. Обиколих всъщност внимателно целия храм, престраших се да извървя стъпалата до самия му връх и да застана на мястото, на което строителите му са поставили тържествено последния камък, преди да погледнат новия Лондон отгоре. Нов, защото, както се знае, в последните години на седемнайсетия и първите на осемнайсетия век този град е бил съвсем нов.

И затова сър Кристофър Рен нарежда върху южната страна на новата катедрала в камъка ѝ  да бъде изобразен феникс. С надпис под него „Et resurgam ego” (И аз възкръсвам).

Видях, в единия от трансептите, мемориала на Нелсън. От другата страна е този на Уелингтън. Слязох в криптата на „Свети Павел“, за да видя саркофазите на тези мъже.

И гледайки, слушах. Онова, което ме предизвика да напиша тези редове. В „Свети Павел“ дават от слушалките информация за мястото. Устройствата, имам предвид, които разказват.

Заинтригува ме веднага съдържанието на менюто в тази машинка. Подредбата му е проста и логична. Наосът, трансептите, криптата, кулата…

Но между отделните статии с информацията за обекта седяха и прозорчета с изписано върху тях meditation.

И докато четях дългия надпис под скулптурната композиция, представляваща мемориала на лорд Хорейшо Нелсън, чух неща от категорията meditation, които имаха приблизително следния смисъл: през целия деветнайсети век и особено в десетилетията на кралица Виктория културно-историческият характер на Британия през тогавашния период ни позволява да разберем от критична дистанция възхвалата и култа към националните воини-победители. Дава ни да разберем какво място имат техните паметници в катедралния храм. В един катедрален храм.

Но сега, продължаваше текстът в слушалките, в дните на нашето съвремие, ние все повече започваме да почитаме паметта на всички онези люде, загинали по бойните полета под командването на изобразените по паметниците. В умовете на които е съществувало убеждението, че всичкото това умиране е за добро.

И, продължаваше гласът в слушалката ми , в наши дни ние искрено почитаме всички онези, изправяни в тази безкрайна история едни срещу други да мрат, защото… И се молим за душите им.

А гласът продължи: нека помним всичко това и нека се присъединим към молитвата, която всеки ден се изрича в катедралата в Ковънтри. Започваше така: загдето пожелаваме онова, що не е наше, Father, forgive.

И всяко едно коляно на молитвата завършваше така.

Това не е хипарски текст. Обяснението е за реалполитиците.

Текстът го пиша заради цивилизацията. Знам за Британската империя, знам за англо-бурската война, за Индия знам, за Уганда и Зимбабве също.

Но знам и това, че преди края на първата четвърт на този век има люде, решени да ни омайват с автоматични оръжия от най-ново поколение, усмихнати от настоящето на най-новите си балистични ракети, радостни от кръвта и заблуждението. Знам, че този грях…

Не, те не се радват толкова на кръвта, колкото на съобщенията за нея. Защото всъщност те не са като лорд Нелсън, не са и като Суворов. Това са хора на реалните пари, на реалните взаимоотношения и на измамата.

Понеже реалните им пари и взаимоотношения се основават на страха на мнозина, постигнат чрез измама. И затова не ми харесват и те, и парите им.

Това не е пънкарски текст. Това е говорене за постигнатото в цивилизования свят, при цялата му постколониалност, при цялата, приписвана му, безпътица.

В катедралата „Свети Павел“ има паметник на Джоузеф Малърд Уилям Търнър. Ако отидете в морския музей на Британия, намиращ се в Гринуич, ще видите картината на Търнър за битката при Трафалгар. Не мисля, че мога да опиша това платно нито откъм съдържанието, нито откъм стила. Но по-скоро бих опитал да опиша негова, на Търнър,  друга картина, изложена в Британската национална галерия.

И ще го направя, тъй като смисълът на този текст го позволява. Търнър рисува боя при Трафалгар в ранните години на своето художество. А после се променя като рисувач. Не казвам, че развитието му може еднозначно да се определи като прогрес, макар че някои историци на изкуството не ще пропуснат да се произнесат така. Предвестник на импресионизма, новатор, невиждан до тогава. Така е. Но сега искам да се спра на друго.

Картината показва как малко парно корабче тегли на буксир огромния линеен кораб „Темерер“. За да го отведе до последния му пристан, до дока, в който ще го разпарчетосат и унищожат. Трипалубен кораб, с всичките му оръдия по палубите.

Интерпретацията на това произведение обикновено се концентрира върху символиката, свързана със смяната на епохите, с неудържимия ход на индустриалната ера и на новите парни машини. Разбира се, Търнър ни дава да видим тъгата на отиващото си величие с пристрастие, което е недвусмислено.

Когато рисува картината, през 1838 г., той, повече от двайсет години по-рано е изрисувал вече „Виктъри“ при Трафалгар с умиращия под гротмачтата Нелсън. Когото не ни е дал да видим. За да не се развали символизмът.

Но през 1838 г. войните са станали отново локални. А Франция – врагът, размирницата, разрушителят на реда, вече е съвсем друга. Онази Франция, победена от Уелингтън и Нелсън, се е хвърлила сега в своята нова революция, в своето ново приключение.

И Търнър разоръжава „Темерер“. Изпраща го за разглобяване и за сваляне на оръдията.

Надявам се да не обидя някого, обръщайки внимание на произхода на името и на неговото значение.

Стоях насред „Свети Павел“ и си мислех дали ще спрат. Дали ще съумеят да поделят помежду си онова, което не е тяхно. За да поживеем.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).

Свързани статии

Още от автора