Имах голямото щастие да израсна сред музика. Къщата ни беше пълна с инструменти (имахме две пиана!), с учениците на мама, на които тя преподаваше пиано, и приятелите на татко, които музицираха заедно с него. Баща ми имаше чудна професия: той беше цигулар.

Неговата репетиционна беше далеч от моята детска стая и още помня как веднъж, когато бях съвсем малък, вълшебството на тази стая, така ме привлече, че се промъкнах на пръсти. През открехнатата врата видях как татковата цигулка говореше на неразбираем за мен език.

Езикът, който чух, беше много сложен, но просто невероятно красив. Стоях дълго време там, съвсем тих,  страхувах се да не наруша вълшебството на този особен разказ.

По-късно научих, че тогава баща ми е свирил едно произведение от Йохан Себастиан Бах. Ставаше дума за т.нар. Шакона. Това смешно за мен име, както ми разказа мама по-късно, означава стар испански танц. Мама пък ме омагьосваше с истории за Сицилия, нейната родина, и за далечна Персия.

За мен и нейните омайващи разкази бяха музика. Молех я да ми разкаже всичко за тайнствените звуци, които изпълваха живота на татко, и тя умееше да ми представи този свят много по-вълнуващо, отколкото всички приказки и истории биха могли.

Когато слушах на нашия стар грамофон плочи на 78 оборота, които се въртяха трудно под тежката метална игла, винаги се питах как този някой, който се е скрил в странната кутия, може да произведе толкова много тонове.

Една нощ сънувах фантастичен сън: като че ли вълшебна ръка вдига капака на грамофона и отвътре изскачат много малки човечета, всяко със своя инструмент в ръка. Сякаш е най-нормалното нещо на света – те се разтичват из къщата ни и върху леглото ми, а с изгрева на слънцето се прибират обратно в музикалната кутия.

И днес, макар че отдавна трябва да съм наясно как функционира един грамофон, обичам да си представям как през нощта тези тайнствени малки музиканти се разхождат из къщата.

Бях на седем години, когато за пръв път отидох в Миланската скала, световно прочутата опера на Милано. Когато от балкона, който беше най-близо до покрива, се облегнах на перилата, наистина видях далече долу малки музиканти, също като в моя сън. И един от тях размахваше вихрено ръце, а това предизвикваше чудно хубави звуци. Те изпълняваха Ноктюрни от Дебюси, който със своята музика сякаш рисуваше светлина и цветове. Най-силно ме впечатли музиката на второто ноктюрно, т. нар. Празници, там има един тон на тромпет, който сякаш идва от далечината, а с приближаването по вълшебен начин все повече се усилва.

Вкъщи попитах кое е това малко човече на червения подиум, което ми изглеждаше всевластно: беше Антонио Гуарнери, един голям диригент. Веднага взех моя дневник и написах, че един ден и аз ще дирижирам тази музика.

След години вече сам имах син и веднъж му изсвирих Ноктюрните, които така ме бяха впечатлили на неговата възраст. Моят малък син отвори широко очи, сякаш слушаше приказка, и на точно същото място чудото се повтори. Онази вечер в Ла Скала беше неимоверно важна за мен: бях омагьосан от възможността да свиря заедно с много други хора и от значението на този малък човек, който ги водеше като марионетки.

На следващия ден започнах да уча пиано, за да мога и аз един ден да свиря заедно с другите. Но преди всичко започнах да слушам внимателно по съвсем нов начин, когато баща ми репетираше под клавирния съпровод на майка ми. Надявах се някога да стана достатъчно добър, за да заместя мама и да мога да свиря с татко.

Веднъж мама беше болна и татко каза, че аз трябва да седна зад пианото и да се опитам да свиря с него. Бях много развълнуван и изобщо нямах чувството, че вече съм толкова напреднал. Започнах да свиря и бях горд от тази нова роля, но после се случи нещо съвсем различно от това, на което се надявах: пълна катастрофа, беше невероятно трудно да се следва татковата цигулка. А той беше много строг и безпощаден.

Караше се, остави ме да свиря твърде бързо и не ми позволи нито една пауза. Всъщност и по-късно, когато свирех с баща ми, винаги беше така, дори когато бях станал много по-добър. По отношение на музиката той поставяше – сигурно с право – крайно високи изисквания и вместо неговото иначе пословично търпение преживявах само безпощадна критика. Най-голямата изненада – и най-важната тайна – която той ми остави в наследство: да свириш заедно с някого музика, означава не толкова да можеш да свириш, а много повече  да можеш наистина да чуваш.

От него научих, че за да можеш наистина да съпровождаш едно музикално произведение, трябва да слушаш много внимателно, да можеш да го приемеш напълно и всецяло и да разбереш всичко до най-потайното кътче. И в живота, както и в музиката трябва да можеш да чуваш другите, ако искаш наистина да следваш мислите им.             

Публикувано във вестник Tagesspiegel  

Превод от немски Людмила Димова     

Клаудио Абадо е роден в Милано на 26 юни 1933 г. Учи пиано в Миланската консерватория, а после дирижиране при Ханс Сваровски във Виенската музикална консерватория. Дебютира в Миланската скала през 1960 г. От 1968 до 1986 г. е неин музикален директор. В своята кариера дирижира всички големи световни оркестри: Виенската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, Филхармоничния оркестър на Ню Йорк и др. Бил е музикален директор на Виенската държавна опера от 1986 до 1991 г. След смъртта на Херберт фон Караян през 1989 г. поема неговия пост на главен диригент на Берлинската филхармония. През 2009 г., след 23 години отсъствие, приема да се качи за два концерта на диригентския пулт в родния си град Милано при едно условие: вместо хонорар градската управа да засади 90 000 фиданки. Абадо е известен като неавторитарен диригент, който дава свобода и подкрепя младите музиканти. През 2004 г. създава Моцартовия оркестър в Болоня, който преди десетина дни бе разпуснат по финансови причини.

Клаудио Абадо почина след дълго боледуване на 20 януари 2014 г. на 80-годишна възраст.

На главната страница: Клаудио Абадо с Берлинските филхармоници © Берлинска филхармония