Типичният комунист от ленинско-сталинската епоха бе ограничен, прост и необразован, с учудващо тесен хоризонт, един истински „едноизмерен” човек. Въпреки това той вярваше честно в своите догми. Наистина, идеологията му бе всъщност маскировка на неговия стремеж към властта. Той обаче не осъзнаваше тази функция поради което и самият той не беше циник. На неговата идеология и практика в най-голяма степен бе свойствен цинизмът, не и обаче в смисъла, че той хладнокръвно и съзнателно лицемерно я е използвал като маска или инструмент за своите егоистични намерения. Честният фанатик обаче, както по всичко личи, все повече бива изместван от една съвсем нова фигура, а именно от съзнателния циник, който много добре познава фундаменталните дефекти на системата, но въпреки това й служи.
Къснокомунистическият циник има широк спектър на проявление. По-горе споменахме новите кариеристи. Поради възрастта си те нямат ортодоксално минало зад гърба си и по същество имат твърде малко общо с комунизма като комунизъм. Към прослойката на циниците принадлежат обаче и партийни членове в класическия смисъл на думата (някои са преживели и „ревизионисткия” етап). Моралният срив на комунизма през последните години ги превърна в циници. Всеобщата релативизация на първоначално издигнатите в култ партийни догми им внуши мисълта, че единственото, което си струва, е доброто положение, парите, радостите на живота. Те осъзнават неверността, нечестността на своите думи, ала нямат сили да се откажат от привилегиите си. Веднъж ми направиха следното признание: „Когато синът ми порасне, приятелите му ще го сочат с пръст и ще казват: „Виж го, неговият баща писа навремето срещу Йонеско и Бекет”.
„Изповядалият се” бе един интелигентен, постоянно лансиран конформистки български театровед.
Днес изглежда сигурно, че циникът е заел място в ръководните органи. По правило членовете на тези органи често са променили се и притежаващи цинични черти комунисти, но не са пълни циници. И по правило те са ортодоксални комунисти, иначе не биха могли да достигнат най-висшата йерархия. Ала днес много неща се променят под натиска на обстоятелствата. Позициите на върха на пирамидата на властта дават възможност човек да си създаде по-непреднамерена представа за ситуацията. Привилегированата позиция следователно може да разшири хоризонта на някои способни на развитие лица от висшия слой.
И по странен начин един значителен по-нисш слой на циниците се попълва от средите на старата буржоазия. За съвременния комунистически свят е много характерно това непрекъснато преминаване от една противоположност в друга. Докато предишните комунисти все повече се отдалечават от комунизма, предишните антикомунисти се приближават към него. Цинизмът е преходна форма както за едните, така и за другите. Бившите комунисти печелят облаги както и преди от официалната доктрина, но вече не вярват в нея. Бившите антикомунисти както и преди не вярват в нея, но вече получават облаги от нея.
Модерният комунистически цинизъм се отличава, както вече бе казано, от „обективния” социалнотипичен, групов цинизъм на истинските комунисти, както и от амбивалентната любов-омраза спрямо буржоазията на същите тези по това, че раздвояването на съзнанието и разликата между убеждения и практикувано поведение са станали напълно осъзнати. Това не означава обаче, че съвременният циник приема своята аморалност като аморалност и че я споделя като кредо. Анализираният тип е наистина циничен, доколкото напълно осъзнава лицемерието на своето поведение. Неговият цинизъм обаче не изключва опитите да бъде легитимиран, оправдан, хората да се разтоварят от него. Съвсем не е лесно да се носи тежестта на цинизма.
Най-елементарната техника на разтоварване е прастарото славянско (да не забравяме, че описаният манталитет е свойствен главно на славянски комунисти!) мазохистично разкаяние, от което обаче не следва никакво практическо поправяне и усъвършенстване; човек е готов горчиво да съжалява за своето морално падение, да плаче и да се нарича с най-лоши имена и сетне да прави отново и отново същото. Впечатляващ пример за това е Иван Грозни, който денем издава безжалостни нареждания за екзекуции, а вечер плаче пред иконите, моли Господ да му прости, нарича себе си „отвратителен гад”, след което на следващия ден същият цикъл се повтаря отново. Един банален и характерен и за неславяните пример са клетвите и тържествените обещания на алкохолика, че повече няма да пие – но само до следващия периодичен запой.
Същият модел намира израз в поведението на „чувствителния” комунистически циник, който след своето поредно нечестно съчинение „по поръчка” също така може да плаче и да се оплаква от съдбата си и понякога тържествено да обещава, че повече никога не ще търгува със съвестта си – до следващата „поръчка”.
В подкрепа на това ще приведа пример от „устните предания”, без които Изтокът, за разлика от Запада, нито е представим, нито познаваем.
В София се разказва, че известният със своята безскрупулност писател, историк и критик на изкуството Богомил Райнов бил поканен през 1968 г. от редакцията на партийния вестник „Работническо дело” да рецензира уредената тогава изложба на модерна френска живопис (откакто комунистите взеха властта се организираха общо три такива изложби). И авторът предал в редакцията своя текст, в който похвалил изложбата. Когато след няколко дни посетил отново редакцията, съответният редактор му казал учтиво, но достатъчно решително, че не е очаквал от него подобна статия. Мълчаливо Райнов извадил от джоба си друг ръкопис с диаметрално противоположно съдържание, в който френските „декаденти” били добре наругани. Статията излязла естествено без никакви промени.
Същият ден героят на тази история пиел в компанията на свои приятели, които познавали отлично неговите вътрешни предпочитания тъкмо към френското „декадентско” изкуство. Те започнали да му се надсмиват с познатия за подобни кръчмарски компании твърде циничен начин. Някой се обърнал към него с подигравателен въпрос: „Богомиле, чух, че си бил публикувал много смела статия за изложбата?“. „Ах, братле, облял се в сълзи Богомил – отново продадох душата си”.
Възможно е някои неща в този разказ да са стилизирани и анекдотично преувеличени, ала тя отразява с голяма прецизност и детайлност поведението на циника. Какво прави всъщност героят на тази contemporary communist story (съвременна комунистическа история)? Той има напълно положително становище по критикувания от него културен факт и следователно не е някакъв тесногръд апаратчик. Но той се огъва – следователно няма особени морални скрупули.
Съществуват обаче и други, много по-фини техники за успокояване и предаване на легитимност. Някои къснокомунистически конформисти са склонни да направят от бедата добродетел – не без известна софистическа сръчност те се опитват да представят своето лицемерие като един вид богатство на личността.
Един български телевизионен коментатор от новото поколение каза веднъж на автора, че той, разбира се, лъже пред камерата, но по този начин усвоява „голямото изкуство да защитава всички възможни мнения със същата сила”. Като цяло умният циник се опитва да успокои съвестта си чрез една всеобща релативизация на социалните, морални и познавателни различия. За да преодолее вътрешното раздвоение и да намери отново изгубеното единство на душата си, представителят на „младата гвардия“ се опитва да заличи съществената разлика между тоталитаризма и демокрацията. „Навсякъде е същото” – това е неговата формула. Неговата теория гласи, че действително всички критики на Запада към Изтока отговарят на истината, но че Западът страда от същите болести „в друга форма”. Виждаме, че цяла пропаст дели примитивния манихеизъм на традиционния комунист от префиненото резоньорство на късния комунист – последният се оправдава не чрез сляпата вяра, че Западът е реакционен, а Изтокът – прогресивен, а чрез едно твърдение, което донякъде отговаря на истината.
Този релативизъм в кръговете на добре познатата на автора къснокомунистическа висша интелигенция бива отнасян и към чисто морални въпроси. Следният неповторим разговор може да илюстрира най-добре това:
На директния, но справедлив въпрос: „Вие имате ли все пак съвест?”, един интелигентен български кариерист от описания тип отговори: „Науката все още не е обяснила какво е това съвест”. Комунистическият циник се легитимира не чрез глуповатото убеждение на стария сталинист, че той представлява именно съвестта на света, а чрез напълно неортодоксални агностично-скептични аргументи от западен тип.
Модерният циник се опитва в крайна сметка да се сдобри със съвестта си по един рафиниран елитарно-естетизиран начин, а именно: той намира рядко удоволствие в това да „мами” и „лъже” властниците, като им внушава, че е верен на линията, докато всъщност ги презира и споделя съвсем различни възгледи. Този съвременен кондотиер обаче се лъже, защото въпреки презрението си към властниците, той им служи и заплаща кариерата си със своята вътрешна деградация. Неговото легитимиране носи чертите на една истинска нарцистична самовлюбеност , на едно почти сладострастно авантюристично наслаждение от играта с омразния господар. Тъй като обаче напрежението на това двойно съществуване е изнурително и тъй като играта с върхушката е игра и със самия себе си, защото тя се осъществява за сметка на душевната цялостност на личността, това легитимиране притежава и мазохистични черти.
В непосредствен смисъл властниците са победители, тъй като те намериха една нова, по-жизнеспособна социална база и тъй като им се удаде да корумпират и завладеят една прослойка от интелигенцията. Но тази победа има и своята обратна страна. Тя е белязана с проклятие. Който доверява съдбата си на интелигентни, но безскрупулни хора, днес ще преодолее трудностите. Ала утре той ще бъде предаден от същите тези циници. Те не са врени на никога, а още по-малко – на комунистическите властници, в чието тесногръдие са убедени и които всъщност мразят поради наложените им унижения.
По този начин възходът на циника се оказа един кризисен симптом. Като истински представители на разпадането на комунистическата система, циниците едновременно укрепват и разрушават социалната структура, която ги е извикала за живот.
Б.р. Публикуваме този откъс от класическия труд на проф. д-р Асен Игнатов „Психология на комунизма” в памет на неговия автор. Днес се навършват десет години от смъртта на този голям български философ и демократ. Книгата „Психология на комунизма” е писана на немски език и излиза в Западна Германия през 1985 г. И до днес тя си остава сред най-проникновените изследвания по темата, съдържаща не малко истини и за времето на посткомунизма. Българският превод е дело на Елена Никлева и излиза първо през 1991 г., а през 2013 г. повторно със знака на издателството на НБУ.
Асен Игнатов (1935-2003) е един от представителите на българската философия, получил европейска известност. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски”, от средата на 60-те г. е университетски преподавател по формална логика. В края на 1968 г. публикува книгата си с есета „Тъга и порив на епохата”, която предизвиква обществен скандал, а авторът е изгонен от университета и „заточен” в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и започва работа в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат на тема „Хайдегер и философската антропология” (1979). По-късно работи в българската редакция на Дойче Веле. Публикува изследванията си: „Апории на марксическото учение за идеологията” (1984) и „Психология на комунизма” (1985), които му донасят европейска известност. От 1988 г. започва работа във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн, Германия, и чете лекции като приват-доцент в Католическата Академия „Густав Зиберт” в Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на СУ, през 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина”.
