0
2162

Цинковите момчета

Светлана Алексиевич

Откъс от книгата на Светлана Алексиевич, тя излезе в края на миналата година в ново, допълнено издание със знака на издателство „Парадокс“ (превод Боян Станков, Светлана Комогорова-Комата; Александрина Петрова).

С „Цинковите момчета“ завършва литературно петокнижие „Гласовете на утопията“ на носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич, издадено от „Парадокс“. Книгата излиза първи път през 1989 г., а през 2013 г. – в ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод. Без „Цинковите момчета“, произведение, превърнало се в световен бестселър, вече е невъзможно да си представим нито историята на войната в Афганистан, нито историята на последното десетилетие на съветската власт, окончателно подкопана от тази ненужна и несправедлива инвазия.

Светлана Алексиевич е официално осъдена за клевета за написването на „Цинковите момчета“. В процеса участват прокурори, обществени обвинители, а също и „групи за подкрепа“ на властта в пресата. Материалите от този позорен процес авторката за първи път включва в последното издание на книгата.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана завършва журналистика в университета в Минск, работи като учителка и журналистка. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричат я „археоложка на комунизма“. През последните години на български излязоха книгите ѝ „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“/ „Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“.

Светлана Алексиевич получава Нобеловата награда за литература през 2015 г. Отличието ѝ се присъжда за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Тя задълбочава разбиранията ни за една цяла епоха, отбелязва Шведската академия, чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове. През 2018 г. Алексиевич получи и наградата на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская.

Светлана Алексиевич, „Цинковите момчета“, изд. „Парадокс“, 2018 г., превод от руски Боян Станков, Светлана Комогорова-Комата, Александрина Петрова.  

ДЕН ПЪРВИ

„Защото мнозина ще дойдат в Мое име…“

Сутринта – продължителен, като автоматен откос, телефонен звън:
– Слушай – започна той, без да се представя, – четох твоя пасквил, ако отпечаташ още дори и един ред…
– Кой сте вие?
– Един от онези, за които ти пишеш. Нас тепърва ще ни извикат, на нас тепърва ще ни раздадат оръжие, за да въведем ред. Ще ви се наложи да отговаряте за всичко. Само отпечатвайте по-често имената си и не се крийте зад псевдоними. Мразя пацифистите! Ти изкачвала ли си се с пълно снаряжение в планините, возила ли си се на БТР при петдесет градуса над нулата? Усещаш ли нощем острата миризма на тръните? Не усещаш… Не… Значи – не пипай! Това е наше! На тебе за какво ти е? Ти си жена, раждай деца!
– Защо не кажеш кой си?
– Не пипай! Най-добрият ми приятел, като брат ми беше, в найлонов чувал го донесох след нападение… Отделно главата, отделно ръцете, краката… Смъкната кожа, като от шопар… Разфасовано тяло… А той свиреше на цигулка, съчиняваше стихове. Той би могъл да пише, а не ти… Майка му два дни след погребението я вкараха в лудница. Спеше на гробищата, на неговия гроб. Зимно време спеше там, на снега. Ти! Ти… Не пипай това! Ние бяхме войници, нас ни изпратиха там. Изпълнявахме заповед. Положил съм военна клетва. Знамето на колене съм целувал!
– „Пазете се да ви не заблуди някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име.“ Новият завет. Евангелие от Матея.
– Умници! След десет години всичките станахте умници. Искате да си останете чистички? А ние да сме чернички… Ти даже не знаеш как лети куршумът. Автомат в ръце не си държала… Плюя на новите ви завети! Аз моята истина я носих в найлонова торба… Отделно главата, отделно ръцете… – И сигнал в слушалката, подобен на далечен взрив.
Все пак съжалявам, че с него не довършихме разговора си. Може би това беше моят главен герой…

Авторът

– До мен достигаха само гласове… Колкото и да се напрягах, гласовете оставаха без лица.
Те ту си отиваха, ту се връщаха. Струва ми се, че успях да си помисля: „Умирам“. И отворих очи…
Дойдох на себе си в Ташкент, на шестнайсетия ден след взрива. Когато идваш в съзнание, се чувстваш омерзен, струва ти се, че по-добре няма да стане… Вече няма връщане назад… Би било по-удобно. Мъгла и гадене, даже не ти се гади, а се давиш, все едно белите ти дробове са пълни с вода. Дълго излизаш от това състояние. Мъгла и гадене… Главата ме боли от собствения ми шепот, но не мога да го надвикам. Кабулската болница вече беше зад мен. В Кабул ми отворили черепа – и там било каша, отстранили дребните парченца от кости, сглобили с винтове лявата ръка без ставите. Първото чувство: съжаление за това, че нищо няма да се върне, няма да видя приятелите си; но най-обидното е, че няма да мога да се кача на лоста.
Влачих се по болниците две години без петнайсет дни. Осемнайсет операции, четири – с пълна упойка. За мен студентите пишеха курсови работи – какво си имам, какво си нямам. Сам не можех да се избръсна, момчетата ме бръснеха. Първия път изляха върху мен бутилка одеколон, а аз им викам: „Дайте друга!“ Няма миризма. Не я усещам.  Изкараха от шкафчето всичко – салам, краставички, мед, бонбони… Нищо не мирише! Цвят има, вкус има, а миризма няма. Едва не се побърках! Дойде пролетта, дърветата цъфнаха, а аз виждам всичко това, но не го усещам. Отстраниха ми един и половина кубически сантиметра мозък и явно е бил засегнат някакъв център – този, с който са свързани миризмите. Аз и сега, пет години минаха, не усещам аромата на цветята, тютюневия дим, женският парфюм. Одеколон мога да усетя, ако миризмата е тежка и силна, обаче дезодоранта трябва да ми го напъхат под самия нос. Явно останалата част от мозъка е поела загубената способност върху себе си. Така си мисля.
В болницата получих писмо от приятел. От него научих, че нашият БТР се натъкнал на италианска фугасна мина. Той видял как заедно с двигателя излетял човек… Това съм бил аз…
Изписаха ме, дадоха ми пенсия – триста рубли. За леко раняване се полагаха сто и петдесет, за тежко – триста. По-нататък живей, както си щеш. Пенсията е мизерна. Минавай на издръжка на вашите. На баща ми без война му дойде война. Побеля, стана хипертоник.
По време на войната аз не прозрях, започнах да прозрявам по-късно. И всичко се завъртя в обратна посока…
Призоваха ме през осемдесет и първа. Войната продължаваше вече две години, но в „цивилизацията“ за нея знаеха малко и говореха малко. В нашето семейство смятахме, че щом правителството е изпратило там войски, значи, така трябва. Така разсъждаваха баща ми, съседите. Не помня някой да е бил на друго мнение. Даже жените не плачеха, всичко това беше още далеч и не беше страшно. Война или не, ако е война, то тя е много странна, без убити и пленени. Още никой не беше виждал цинковите ковчези. Това после го научихме, че в града вече са докарвали ковчези, но са ги погребвали тайно, нощем, и на надгробните плочи пишели „починал“, а не „загинал“. Никой не си беше задал въпроса: защо изведнъж в нашата армия взеха да умират деветнайсетгодишни момчета? От водката или от грип? А може би са преяли с портокали? Техните близки скърбяха, а останалите си живееха, както си бяха живели, нали не бяха засегнати. Във вестниците пишеха, че нашите войници строят мостове, садят алеи на дружбата, а нашите лекари лекуват афганските жени и деца.
Във Витебската учебна рота не беше тайна, че ни готвят за Афганистан. Мнозина се опитваха „да скатаят службата“ на всяка цена. Един си призна, че го е страх, че всички ще ни изпозастрелят. Започнах да го презирам. Преди самото отпътуване още един се отказа да замине – отначало лъжеше, че си е изгубил комсомолската книжка. Книжката се намери, измисли, че приятелката му ще ражда. Смятах го за ненормален. Ние отивахме да правим революция! Така ни казваха.
И ние вярвахме. Представяхме си, че ни чака нещо романтично.
Куршумът попада в човек, ти чуваш – и не можеш да го забравиш, с нищо не можеш да го сбъркаш – характерното мокро шляпване. Твой познат пада до теб по очи в лютивия като пепел прахоляк. Ти го преобръщаш по гръб – зъбите му стискат цигарата, която току-що си му дал. Тя още дими… Не бях готов да стрелям по човек, аз все още бях от цивилния живот. От цивилизацията… Първия път действаш като насън: тичаш, влачиш се, стреляш, но нищо не запомняш, след боя не можеш да разказваш. Всичко е сякаш зад стъкло… Зад стена от дъжд…Виждаш го като в страшен сън. Събуждаш се изплашен, но нищо не можеш да си спомниш. За да изпиташ ужас, излиза, че трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от предишния теб не остава нищо, само името ти. Ти – това вече не си ти, а друг човек. Така си мисля… Явно е така… И този другият… Този човек вече не се плаши при вида на убит, а спокойно и с досада мисли как ще трябва да го свлекат от скалите или да го влачат с километри в жегата… Той не си представя… А вече знае как миришат в жегата изсипалите се вътрешности и как не се изпира миризмата на човешки изпражнения и кръв. Въображението? Въображението притихва.
Ти виждаш: в мръсна локва от разтопен метал се хилят обгорели черепи – сякаш преди няколко часа тук не са крещели, а са се смели, докато умират. Но всичко изведнъж е обикновено… Просто… Надига се изострена и вълнуваща възбуда при вида на убития – не съм аз! Всичко става толкова бързо… Ето такова преображение… Много бързо… То се случва с всички.

За хората на война в смъртта няма тайна. Да убиваш – това означава просто да натискаш спусъка. Нас ни учеха – остава жив този, който стреля пръв. Такъв е законът на войната. „Тук вие трябва да умеете две неща – да ходите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз!“ – казваше командирът. Ние стреляхме накъдето ни заповядат. Аз бях научен да стрелям накъдето ми заповядат. Стрелях, не жалех никого. Можех да убия и пеленаче. Та нали там с нас воюваха всички – мъже, жени, старци, деца. Колоната минава през кишлак. На първата кола ѝ загасна двигателят. Шофьорът излиза от кабината и вдига капака… И хлапе на десет години го намушва с нож в гърба… Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя… Хлапето го направиха на решето… Ако ни бяха дали команда в този момент – щяхме да превърнем кишлака в прах. Да го заличим. Всеки се стремеше да оцелее. Време за мислене нямаше. Нали бяхме на по осемнайсет-двайсет години… С чуждата смърт свикнах, а от собствената си се страхувах. Бях видял как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш никога не го е имало. И в празния ковчег изпращаха за родината парадна униформа. Чужда земя сипят, за да тежи колкото трябва… Искаше ми се да живея. Никога не ми се е искало толкова да живея, колкото там. Върнем се от боя, смеем се. Никога не съм се смял толкова, колкото там. Старите вицове вървяха при нас като първокласни. Ето например този…

Един спекулант се оказал на война. Първата му работа била да си изясни колко струва един пленен „дух“. Осем чека. След два дена край гарнизона се вдига прахоляк – той води двеста пленници. Приятел го моли: „Продай ми един! Седем чека ще ти дам“. – „Ама моля ти се, драги! Аз самият ги купих за девет.“
Сто пъти да го разказва някой – сто пъти ще се смеем. Кикотехме се за всяка дреболия докато ни заболи коремът.
Лежи „дух“ (така наричахме душманите муджахидини) с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички – старши лейтенант… Разгръща речника: за три звездички петдесет хиляди афгани. Бам! Една голяма звезда – майор, двеста хиляди афгани. Бам! Две малки звездички – подофицер. Бам! През нощта главатарят плаща: за старшия лейтенант – да му се дадат афгани, за майора – да му се дадат афгани. За… Какво? Подофицер? Та ти си убил тоя, дето ни хранеше! Кой сега ще ни продава консерви, кондензирано мляко и одеяла? Да се обеси!

За пари говорехме много. Повече, отколкото за смъртта. Аз нищо не донесох. Парчето снаряд, което извадиха от мен – и това е. А някои вземаха… Порцелан, скъпоценни камъни, украшения, килими… Това по време на бойни походи, когато минаваха през кишлаците. Някои купуваха, разменяха… Пълнител с патрони за козметичен набор – туш, пудра и сенки за любимото момиче. Продаваха варени патрони… Вареният куршум не излита, цевта го изплюва. С него не можеш да убиеш. Слагахме кофи или легени, хвърляхме в тях патроните и ги варяхме два часа. Готово! Вечерта ги носехме за продан. С бизнес се занимаваха и командирите, и войниците, и героите, и страхливците. От столовата изчезваха ножове, купи, лъжици и вилици. В казармата не излизаше бройката на канчетата, табуретките и чуковете. Изчезваха щикове за автомати, огледала от колите, резервни части… Включително и награди… В дюкяните вземаха всичко, даже боклука, който се извозваше от гарнизонното градче – консервни кутии, стари вестници, ръждиви гвоздеи, парчета шперплат, найлонови торбички… Боклукът се продаваше на цели камиони. Доларът и водата винаги ще си намерят пътя. Навсякъде. Войникът мечтаеше… Имаше три… Три войнишки мечти: да купи кърпа за майка си, на приятелката си – козметичен набор, а за себе си – плувки, тогава в Съюза нямаше плувки. Ето такава беше тази война.
Наричат ни „афганци“. Чуждо име. Като знак. Дамга. Ние не сме като всички. Други сме. Какви? Аз не знам кой съм – герой или глупак, когото трябва да сочат с пръст? А може би съм престъпник? Вече говорят, че това е било политическа грешка. Сега го говорят по-тихо, утре ще е по-силно. Аз оставих там своята кръв… Своята… И чужда… На нас ни даваха ордени, които ние не носим… Които тепърва ще връщаме… Ордени, получени честно на нечестна война… Канят ни на срещи в училищата. Какво да разказваме? За бойните действия… За първия убит… За това как и досега ме е страх от тъмното, падне ли нещо – изтръпвам… Как вземахме пленници, но не ги докарвахме до полка… Не винаги… (Мълчи.) За година и половина война не съм видял нито един жив душманин, само мъртви. За колекциите от изсушени човешки уши? Бойни трофеи… С тях се хвалеха… За кишлаците, след артилерийска обработка приличащи вече не на жилища, а на разорана нива? Какво, за това ли искат да чуят в нашите училища? Не, там са нужни герои. А аз помня как ние разрушавахме, убивахме и след това веднага строяхме, раздавахме подаръци. Всичко това съществуваше така едно до друго, че и досега не мога да го разделя. Страх ме е от тези спомени… Крия се от тях. Отблъсквам ги… Не познавам нито един човек, който да се е върнал от там и да не пие, да не пуши. Слабите цигари не ме спасяват, търся „Охотничие“, каквито пушехме там… А лекарите ми забраняват да пуша… Половината ми глава е от желязо. И да пия не мога…

Само не пишете за нашето афганско братство. Него го няма. Аз в него не вярвам. По време на войната ние бяхме обединени – нас еднакво ни заблуждаваха, ние еднакво искахме да живеем и еднакво искахме да се върнем у дома. Тук ни обединява това, че нищо си нямаме, а благата в нашата страна се раздават с връзки и привилегии. А на нас са ни длъжници за кръвта. Ние всички имаме един проблем – пенсиите, жилищата, добрите лекарства, протезите, мебелните гарнитури… Като ги решим и клубовете ни ще се разпаднат. Ето, аз ще намеря, ще се пробутам, ще издрапам за жилище, мебели, хладилник, пералня, японско видео – и толкоз! Веднага ще стане ясно, че аз в тоя клуб няма какво да правя повече. Младежта не ни симпатизира. Не ни разбира. Уж сме приравнени към участниците във Великата отечествена война, но те са бранели Родината, а ние? Ние бяхме в ролята на немците, както ми каза едно момче. Така мисля… Така… Така гледат те на нас… А ние сме озлобени срещу тях. Те тук са слушали музика, танцували са с момичета, книжки са чели, докато ние там ядяхме сурова каша и взривявахме мини. Който не е бил с мен там, не го е видял, не го е преживял, не го е изпитал – той за мен е никой.
След десет години, когато започнат да излизат нашите хепатити, контузии, маларии, от нас ще гледат да се отърват. На работа, вкъщи… Ще престанат да ни слагат в президиумите. На всички ще сме им в тежест… За какво е вашата книга? За кого? На нас, които сме се върнали от там, все едно тя няма да ни хареса. Нима можеш да разкажеш всичко, както си е било? Как убитите камили и убитите хора лежат в една и съща локва кръв и тяхната кръв се е смесила. Кому е нужно това? У дома ние сме чужди на всички. Всичко, което ми е останало, са моят дом, жена ми, детето, което тя скоро ще роди. Няколко приятели от там. На никого другиго вече не вярвам.
И повече няма да повярвам.

Редник, гранатохвъргач

– Десет години мълчах… Мълчах за всичко…
Във вестниците пишеха: полкът извърши учебен марш… Проведе учебна стрелба… Ние четяхме и ни беше обидно. Нашият взвод придружаваше камиони. Камиона може и с отвертка да го пробиеш, за куршумите той е мишена. Всеки ден по нас стреляха, убиваха ни. До мен убиха един познат. Първият… пред очите ми. Ние още слабо се познавахме помежду си… Стреляха с минохвъргачка. Той умираше дълго, в него се бяха забили много осколки. Нас ни познаваше. Но викаше непознати за нас хора…
Преди да потеглим за Кабул, едва не се сбих с един, а неговият приятел го дърпа от мен:
– Защо се караш с него, той утре лети за Афганистан!
Там при нас никога не се случваше всеки да си има свое канче, своя лъжица. Едно канче – и всички се бутаме, осем човека. Но Афганистан не е детективска история, не е приключение. Лежи убит селянин – кльощаво тяло и големи ръце… По време на обстрел се молиш (на кого се молиш, не знам, на Бога се молиш): нека земята да се разтвори и да ме скрие. Нека камъкът се раздели… Кучетата скимтят. Жалостиво скимтят кучетата минотърсачи. Тях също ги убиваха, раняваха. Убити овчарки и хора, бинтовани овчарки и хора. Хора без крака, кучета без лапи. Не можеш разбра къде кръвта по снега е кучешка, къде е човешка. Хвърлят накуп трофейното оръжие – китайско, американско, пакистанско, съветско, английско… То, мислех си аз, е добро, но е предназначено да те убие! Страх! Мен не ме е срам от този страх. Страхът е по-човечен от смелостта. Това го разбрах. Боиш се и жалиш, ако ще самия себе си… Оглеждаш се наоколо, започваш да забелязваш живота… Всичко ще остане да живее, а ти ще изчезнеш. Не ти се иска дори да си помислиш, че ще лежиш, жалък и нищожен, на хиляди километри от дома. Хората вече летят в космоса, а се убиват така, както са се убивали един друг и преди хиляди години. С куршум, нож, камък… В кишлаците нашите хора ги пробождаха с дървени вили…

Върнах се през осемдесет и първа година… Всичко беше на „юруш“. Изпълнявахме интернационалния си дълг! Свещен! Герои! Пристигнах в Москва сутринта, рано сутрин. Пристигнах с влак. Автобус имаше чак вечерта. Не можех да чакам. Добирах се с каквото хвана – до Можайск с влак, до Гагарин – с автобус, после до Смоленск вече с прекачване. И от Смоленск до Витебск – на камион. Общо шестстотин километра. Никой не вземаше пари като разбере, че идвам от Афганистан. Това го запомних. Последните два километра – пеша. Бегом. Така и дотичах до вкъщи.
У дома – аромат на тополи, дрънчат трамваи, момиченце яде сладолед. И тополите, тополите ухаят! А там природата – това е зелената зона така наречената „зельонка“, оттам стрелят. Така ми се искаше да видя брезичка и нашенско синигерче. От ъглите се страхувах. Да завия зад ъгъла на къщата… Виждам ъгъл пред мен и вътре всичко ми се свива – кой стои зад ъгъла? Още цяла година се боях да изляза навън – бронирана жилетка нямам, каска нямам, автомат нямам – все едно съм гол! А нощем сънища – някой се цели в челото ми, и то с такъв калибър, че половината ми глава ще отнесе… Хвърлях се към стената… Задрънчи телефонът, а от челото ми се лее пот – стрелят! Откъде? Започваш да шариш с очи наоколо. Натъкваш се на библиотеката… А-а-ах! Аз съм си у дома…
Във вестниците продължаваха да пишат: пилотът на вертолет хикс извърши учебен полет… Награден с орден „Червена звезда“… В Кабул се състоя концерт по случай Първи май с участието на съветски войници… Афганистан ме освободи. Излекува ме от вярата в това, че всичко у нас е правилно и във вестниците пишат истината, по телевизора говорят истината. „Какво да правя? Какво да правя?“ – питах се аз. Исках да се реша на нещо, да отида някъде. Но къде? Майка ми ме разубеждаваше и никой от приятелите ми не ме подкрепи, един вид, всички мълчат. Така трябва. Ето, на вас ви разказах… За пръв път се опитах да кажа каквото мисля. Непривично е.

Редник, мотострелковак