Начало Идеи Актуално Циреят се пукна
Актуално

Циреят се пукна

Евгений Джуров
28.03.2023
3331
фотография Лили Тоушек, Дневник

Станалите публични конфликти в Народния театър „Иван Вазов“ доведоха до полезни за бъдещето идеи. Чуха се призиви за създаване на Закон за сценичните изкуства; създаде се Движение за култура; проф. д.ф.н. Каприев, Лилия Абаджиева, Албена Колева и колегите, които търсят пътища към края на „войната“, стигнаха до извода за необходимата културна стратегия.

Циреят е пукнат, но корените му са тук. Те са надълбоко, действат и нищо чудно да избуят на друго място. Омертата за истинските проблеми в театъра се нарушава от спорадично мрънкане за ниското ниво на заплащане, прояви на административни своеволия или аномалии при създаването на спектакли за по пет представления. Това засяга не само театъра. Във всички сфери на културата от Татово време се действа по логиката „може и така“. Не че нищо не се прави. Появяват се добри, но частични лобистки мерки, които в края на краищата водят до някаква печалба, но не и до качествена промяна. Разбира се, че е добре печатните издания да имат различна ставка на ДДС, но след като авторското и сходните права остават несъвършени, мярката е недостатъчна. И пак стигаме до „може и така“.
Но да се върнем на театъра.
Боя се от мълчанието след лансирането на идеята за цялостна стратегия. Появява се въпросът за автора на стратегията. И дотам. Започва чакане някой да я създаде. А стратегия има. Европейският съвет е създал програма за култура и творчество. Достатъчно е следващият парламент да я приеме, вместо в Комисията по култура да се боричкат коя партия да завладее БНТ, БНР и СЕМ. Европейските чиновници са определили рамката: грижа за културното наследство и за развитието на изкуствата в настоящето и бъдещето. Идеята им е да се работи за запазване на идентичността на всяка държава и да се развива обменът. Изводът за самите нас е: „Съдбата на давещите се е в ръцете на самите давещи се“.

Закон за театъра е имало преди 1944 г. След това с осъзнаването на силата на изкуството за създаване на „новото общество“ театърът е станал част от пропагандната машина за разпространение на чуждата идеология. Постепенно творците са се изхитрили и изразявайки обществения дух, са започнали да използват езоповия език, за да критикуват тоталитарния режим. В атмосфера на две „културни ведомства“ – министерство и отдел на ДС, при репресии, забрана на пиеси и постановки, и фалшива грижа. Така се стига до шедьоври като „Януари“ на Йордан Радичков, създал образа на един „действащ свят на безсмислието“. За постигане на целите си тоталитарният режим създава по примера на „големия брат“ стройно организирани творчески трупи, подсигурени от съответния технически персонал. Създава се и базата за разпространение на театралния „продукт“, за която днешните европейски партньори могат да завиждат – сградите на читалищата.

След 1989 г. до днес продължава бавната, но сигурна разруха на наследеното. Липсата на стратегия и държавна политика доведе дори до вкореняването на отречени сталинистки разбирания, че „индивидът няма значение“. Заразата на тоталитаризма завзе една знакова за българската духовност институция. Тепърва ще осъзнаваме нанесените поразии. За момента знаем, че главата на творческия екип – драматург и режисьор – е отсечена. На емблематичната голяма сцена се „претоплят“ стари спектакли.

Днес вече не можем да чакаме някой да създаде Стратегия за културата или само за живия спектакъл. Нужен е План за действие. Това в никакъв случай не противоречи на първоначалната идея на Движението за култура. Напротив, надгражда я. Но и задължава за конкретни стъпки, свързани със срокове.

И тъй като материята е сложна, свързана е с дейността на различни институции, тя трябва да предизвика поредици от дискусии, за да се постигне осъществяването ѝ. Как едновременно да запазим специфичното, ценното, така че едновременно да се впишем в духа на общоевропейската програма, но и да се гордеем с идентичността си? Как да запазим ценното от традициите си, но и да поправим слабостите, липсите и да решим жизнено важните проблеми?

Да си спомним сътрудничеството с Франция в областта на културата веднага след 1989 г. Успоредно с работата около осъществяването на идеята за единна Европа, френското правителство създаде Френския културен институт в София и поде политика за сътрудничество. За разлика от останалите западни културни институти, които разчитаха на езиковите курсове и предпочитаха ролята на „витрини“, тук бяха осъществени дългосрочни проекти в почти всички културни дейности: театър („Френски сезон на българския театър“, благодарение основно на Рада Баларева, от постановки на български режисьори във Франция, та до успешно продължаващата мисия на Галин Стоев като директор на Националния театър в Тулуза. Да, там не провеждат просто конкурс пред комисия за директор, а поканеният кандидат след представяне на концепция получава мисия с точно определени параметри от министъра на културата. Вид двустранен договор с права и задължения); кино – продължаващите копродукции; музика – една от първите беше Йълдъз Ибрахимова; изобразително изкуство – резиденция на Ерве Ди Роза в София за изучаване на истинската техника на иконописта и създаване на впечатляващи „дирозаикони“, работа в Сите дез Ар в Париж на художници; балет…

Както и до днес се случва, когато се сблъскаме с добре работеща структура, било на наша почва, било като работим в чужбина, всеки участник има възможността да бъде оценен по достойнство и да се изрази свободно, да осъзнае мястото си не само в нашия „двор“.

А в нашия двор все още е много трудно да осъзнаеш мястото си. И до ден днешен основното лице в театъра – Актьорът – не е получил признание за общественото си значение. Неговите необходимости не са осъзнати, за да получи най-малкото достойно възнаграждение. Каквото би получил зад граница. Като че ли целенасочено цената на труда му у нас не е изчислена. И в крайна сметка „труженикът“ е лишен от основания за искания.

Актьорската професия си служи с най-сложния материал – човешката природа. Тук не става въпрос само за придобити умения или за боравене с реквизит. Основният му инструмент е самият той. И този инструмент, в цялата му сложност, има особени нужди. (Александър Кайдановски –  познат от филма „Сталкер“ – не успя да дойде да снима в България. В постоянното търсене на съзнателното управление на подсъзнателните процеси в себе си отключи рязка промяна в метаболизма си и… ни напусна. Светла му памет! Талантливи наши актьори са упреквани, че „са едни и същи“, защото в работата си на „многомашиннички“ започват да използват „щампите“ от каталогчето, което им е донесло успех. Прекрасен млад актьор ми заяви: „О, аз това не го мога!“ в края на разговор за различни подходи при интерпретацията на вид театър.)

Актьорът носи печалба от „продукта“ роля, когато зрителят си купи билет. За да създаде този „продукт“, са необходими репетиции. Репетициите изискват инвестиции. А за да се върнат тези инвестиции (администраторът на Галин Стоев сигурно е доволен, ако има възвращаемост 45%, така е прието във Франция), е необходимо разпространение на цялостния „продукт“ – спектакъла. Но Актьорът не е обикновен работник, когото да накараш да стои в „Чакащи артисти“, ако не е зает в представление или репетиция. Същото се отнася и до режисьора. (Това е за „сталинистчето“, каквото и да пише в непригодния за театъра Кодекс на труда. Работата с експерти на институциите по труда и социалната политика просто трябва да бъде вписана в Плана за действие.) Природата, човешката природа, изисква периоди на акумулиране на творческа енергия освен общоприетата почивка, на възможности за развитие и усъвършенстване на умения, пък дори и срещи с хора с цел улавяне на обществения дух, ритъм и автентичното общуване. Попитайте една актриса колко време ѝ е необходимо за подготовка, преди да пристъпи прага на театъра за представление. Този период също не носи печалба в прекия смисъл.

Но през всичкото това време на „производство“, „експлоатация на готовия продукт“ и „грижа за материала – природа“ артистът трябва да живее и да се грижи за семейство. И тук се появява друга точка в Плана за действие: дебат с участието на финансови експерти за финансирането на жизнения цикъл на артиста.

През 1991 г., при първите намерения за театрална реформа, преведох френската система за финансиране на „временно заетите в живия спектакъл“. Сигурно някой е превел немската. И дотам. Ако е имало в Министерството на културата я някой зам.-министър от рода на директора на Народния театър и бившата му връзка с обществеността, я някой министър – предприемач, читалищен бояджия – нищо чудно защо е такава съдбата на тези „сламки“.

Накратко: във Франция съществува специален фонд. Всеки, придобил статута професионален актьор (системата е либерална, няма задължителна диплома, па била тя и от Тракийския университет), е задължен да отчете в края на всеки месец броя на хонорарите. За дните, в които не е бил зает в представления, репетиции, преподаване или друго „участие“, фондът му заплаща – по съответно определена ставка според предходната година – тези неработни дни. Целта на актьора е да събере за една година необходимия брой хонорари, за да продължи правата си за още една година.

Тази система позволява да не се натоварват институциите с фонд „Работна заплата“ и да няма разделяне сред актьорите на щатни и „свободни“. Тя не е съвършена и постоянно се променя. Тя не е изцяло подходяща за нашите условия, тъй като е създадена за всеки отделен проект в системата на кастингите, който е защитен пред институциите с портфейли за финансиране на театралната дейност. Но след като нашата театрална трупа доказа с работата си по-високи резултати, които една трупа постига в сравнение със събраните за отделен проект състави, и сътрудничество с другите културни институти (издателство, филмотека, училището по изящни изкуства, преподаване в колеж и университет…), заедно с още две постоянни трупи в Тулуза – град, колкото София без предградията, сключихме „конвенция“ за функциониране за три години без представяне на отделни проекти. Само ежегоден отчет на дейността.

И тъй като споменах преподаването, да не изпуснем в Плана за действие и Министерството на образованието… Учениците с хуманитарен профил в колежите учат през последните три години по четири часа седмично театър. Зрелостният изпит е с висок коефициент за крайния резултат. Защо? Преподавах един семестър в Техническия университет в Алби, филиал на университета в Тулуза, свободно избираем предмет с доста желаещи. И като добре обучено в социалистическата система българче попитах ректора: „Защо? Защо студентите по биология, оптика, висша математика… практикуват театър, а не ходят да плуват например? Те няма да станат актьори!“.

Ако някой министър на образованието ми даде отговор на това ниво на педагогическата мисъл, ще намеря начин да отида и да му стисна ръката: „Всеки, който е изпитал удоволствието от публичната изява, подсъзнателно започва да търси материал (в специалността си, б.а.) за такава изява. И по-добре се представя на изпитите“.

Та… Циреят се пукна! Следва продължение.

Евгений Джуров е роден 1961 г. в Сливен. Семестриално завършил „Театрознание“ в класа на проф. Д. Канушев. Студент „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов, драматург, актьор във Франция, преводач. Основател, заедно с Дидие Карет, на трупата Groupe ExAbrupto – Тулуза.

Евгений Джуров
28.03.2023

Свързани статии