Начало Идеи Гледна точка Църквата и забраната на абортите
Гледна точка

Църквата и забраната на абортите

6684

Чувствам се длъжен да довърша критичните бележки към (слава Богу) не-официализираното „становище“ на БПЦ за семейния живот и възпитаването на децата, които започнах миналия път. Тогава казах, че много по-силно от (фактически неприсъстващото в текста на г-жа Десислава Панайотова) препоръчване на „шамарения метод“ в домашното възпитание, ме смутиха две „апелации“ към държавата ни: да не допуска т. нар. „сексуално образование“ в българското училище (защото преди брака младите трябва да спазват пълното полово въздържание) и най-вече – да забрани със закон извършването на аборти. Учудвам се, че тази, най-малкото проблемна апелация на госпожата към „светския меч“ бе приветствана дори от главен редактор на наш масов вестник (който инак – макар да се опитва да се обосновава теологически – явно не знае дори как се пише „Светият Дух“, изписвайки Го навсякъде като „Светия дух“, откъдето пък следва, че едва ли някога даже е отварял книгата, наречена Библия).

* * *

Да мислиш, че една държавна забрана на аборта ще върне общността ни към християнските ценности на семейството и чадорождението – ще го кажа направо – ми се струва абсолютна наивност. Наивност, защото, разбира се, зачеването и чадорождението не са престанали да се преживяват като екзистенциален дълг и благословение само понеже (секуларната) държава не е забранила на мъжете и жените – брачно или небрачно съжителстващи – да „разрешават“ по този начин нежелано „случващото им се“. Причините за упадъка на ценността на семейния живот и зачеването (в един твърде широк възрастов диапазон), както поясних и миналия път, са много по-различни и „деликатни“.

И първо – те са от сферата на обществения манталитет и съвестта. Там е работата, че основна цел на съжителството на двата пола между 15-17-годишната им възраст (когато те биологически узряват) и 25-28-годишната им възраст (когато започват да бъдат социално зрели за създаване на семейство) е станала консумирането на удоволствието, което те са вече способни да си доставят. Това удоволствие пък – както отбелязах в предишния текст – поне от половин век е подложено на съзнателно свръхоценностяване и неговата редовна и с все по-голямо „въображение“ извършвана „консумация“ се внушава от същото това общество, за което се тревожим, като задължителна мяра за екзистенциална (и дори социална) реализираност. Полово определените тела на мъжете и жените, казвам следователно аз, са се отчуждили от техните личности и са започнали да се преживяват най-вече като подарени ни от природата „инструменти“ за консумиране на плътската наслада. Съвременните млади мъже и жени поради това не тъкмо се нуждаят едни от други, но по-скоро се консумират едни други. В тази връзка контрацепцията от възможност за (преди всичко) „семейна икономия“ се е превърнала в предпазна гаранция от… природния „дефект“ на сексуалния хедонизъм, като какъвто пък е започнало да се преживява зачеването. А доколкото тя не може да бъде все пак стопроцентова гаранция, възможността на аборта е постулирана като ултимативно нужно да си остава „отворена“.

Въобще не приветствам тази манталитетна „ситуация“ на нашето време, но се осмелявам да попитам: дали при нейното неотрицаемо наличие една законова забрана на тази „възможност“ би била в състояние да промени (в християнски положителен смисъл) масовите схващания за целта и резона на междуполовите отношения? Щом вече ще бъде закрита възможността за оперативно „поправяне“ на допуснатата „интимна грешка“, ние изведнъж (или поне – постепенно) ще станем ентусиазирано „семейни“ и отговорни майки и бащи?

Не е ли това пълна глупост?

Докато – ще утвърдя убедено – непланираното зачеване в инцидентната, небрачната и дори в брачната връзка продължава да се преживява като „грешка“, като нещо аналогично на прихващане на „срамна болест“, то ще изисква за себе си възможността „грешката“ да бъде „поправяна“, а „срамната болест“ – изцелявана. И държавното ѝ „затваряне“ ще доведе единствено до криминалното ѝ или заобиколно удовлетворяване.

Не обаче до преосмисляне на станалото.

Тъкмо защото зачеването няма да бъде осъзнато като същностна характеристика на половата връзка, като провиденциално благословение (което задължава), а именно като „грешка“, забраната на аборта само ще „предефинира“ тази „грешка“ в криминално-стигматизирана – в „грешка“, чието „поправяне“ вече ще изисква престъпване (и) на държавни норми. Няма обаче да промени отношението към зачеването, няма да го направи (предвидено или непредвидено) благословение и Божия воля за нас. А нима не тази промяна на отношението желае Църквата, изказваща се днес по въпросите на семейството и интимността? В края на краищата Църквата настоява на семейната заедност на мъжете и жените и на невъзпрепятстването на чадорождението не защото има определен традиционен списък от „табу“ (християнството, нека припомня, не е религия „на закона“), а обратното – то осъжда не-брачните връзки и особено аборта, защото за него бракът е същинското екзистенциално осъществяване на половете, а чадорождението е преизобилстване на любовта, даряващо живот и извън „двойката“ – блага Божия воля.

Но това означава, че тези убеждения трябва да се съживят за човешката съвест, а не да се очаква те да се появят в резултат на… забраната на противоположното им. Църквата, тоест, трябва да се стреми към превръщането на аборта в скандал за съвестта, а това ни най-малко няма да се случи просто с неговата законова забрана. Нека размислим върху следния казус: дали добродетелта на уважението към чуждата собственост е резултат от това, че държавата санкционира кражбата? Или напротив – възпитаването на тази добродетел разтоварва държавата от необходимостта да практикува санкционирането на кражбите? А какво иска Църквата в нашия случай (като спасяваща „институция“) – да възроди семейната добродетелност или да накаже сексуалната не-добродетелност? Отговорът на този въпрос ще ни ориентира и по отношение на това дали тя следва да натоварва държавата с още една санкционираща прерогатива, или да поеме (поне на първо време) своята лечителска отговорност.

Да, реалистично действащите и съзнаващи своята отговорност църкви биха могли да поискат определени неща от държавата. И на различни места по света са ги поискали (и дори са ги получили). Например в редица страни са наложили преди всяко заявено желание за прекъсване на бременност предявилата го жена (или двойка) да бъдат задължени да се явят първо пред комисия, съставена от лекар, социален работник, психолог или свещеник (по желание), които изслушвайки съображенията за прекъсване на бременността и разговаряйки с желаещата (с желаещите), да се опитат да ги мотивират да променят своето решение в полза на износването и раждането на заченатото. Разбира се, че това съдействие от страна на държавата (или по-точно, от страна на обществото) може само да следва едно вече извършено от Църквата усилие по възпитаване на мъжете и жените за това, че семейството е ценност, а заченатото е поява на нов живот (която затова не може да бъде отхвърляна с лека ръка). Ще добавя тук и това, че Църквата трудно ще съумее да внедри това убеждение, ако в обществото, в което тя проповядва, не се полагат достатъчно (и вече социални) грижи за майчинството и бащинството изобщо, ако едно (дори) самотно майчинство бива по-скоро стигматизирано, вместо уважавано и т.н.

Промяна и на тези, възпрепятстващи проповедта ѝ социални обстоятелства Църквата също може да поиска от държавата.

Ние обаче знаем какво собствено постигат (просто) забраните на аборта в страните, в които те са били (или и днес са) в сила. Не избистряне на християнската съвест във всеки случай и не ентусиазъм към брак и чадородие, а в по-ранните времена на затворените граници – криминалното извършване на аборта, резултиращо в многобройни трагедии за „отказалите се“ родители, днес пък водят до масов „абортен туризъм“, както е например в Полша на Качински и Дуда, където доколкото абортът е (почти) напълно забранен, той – все така масово – се извършва в… съседните Чехия и Словакия.

* * *

Често се твърди днес (от определени „консервативни“ среди), че съвременното безпроблемно и произволно прекратяване на брачната и извънбрачната бременност е резултат от възобладаването (в „либерална Европа“) на радикално леви – най-вече феминистки идеологии, настояващи, че дори до самото му раждане, развиващият се в утробата плод е просто част от тялото на жената и поради това тя (доколкото не може „дискриминативно“ да бъде смятана за „предопределена“ да ражда и да бъде майка) има неотчуждимото право да избере дали да го износи и роди, или да го премахне от себе си. Не може да се отрече, че такива идеологии има (т.нар. движения pro choice, противопоставени на консервативните pro life). Не може обаче и да се твърди, че на тези идеологии трябва да се противодейства просто с държавна принуда (в края на краищата фалшивите ценности се изкореняват с възпитаване на истински ценности, а не чрез забрана на проповядването им, което само ги виктимизира и още повече радикализира). Но най-вече аз по принцип се съмнявам, че именно въпросните идеологии (и тяхното неверифицирано „възобладаване“ в „съвременния либерален свят“) са главната причина за „нормализацията“ на абортите.

Ще доверя на евентуалните си „консервативно“ убедени читатели, че ако биха се запознали по-грижливо дори само с официалната статистика, съпоставяща количеството на ражданията с количеството на, при това само легално извършените, аборти в нашата собствена страна между 1956 г. и 2013 г., те ще установят нещо, съвсем несъгласуващо се с техните тези.

Така от началото на 60-те години на ХХ век, когато, както знаем, у нас „окончателно“ и твърдо се утвърждават не „феминизмът“ и „либерализмът“, а тоталитарният комунизъм, с неговия вкус към социално инженерство дори в най-интимните сфери, броят на абортите (повтарям, само легалните, можещи да бъдат отчетени от статистиката) постепенно започва да се изравнява, а скоро и да надвишава броя на ражданията. За първи път – и то драстично – това надвишаване е регистрирано през 1960 г. и 1961 г. (съответно: през 1960 г. ражданията са 140 082, абортите – 143 155, през 1961 г. ражданията са 137 861, абортите – 169 060). Но какъв ти „феминизъм“ и „либерализъм“ по онова време у нас! Дори за „пагубния дух на 68-а г.“ с неговата „сексуална революция“, проникваща от Запад, е невъзможно да се говори цели осем години преди нейното „избухване“ там. Във всеки случай – нека се види в статистиката – през три от годините на шестото десетилетие на ХХ век броят на абортите (само легалните) у нас вече надвишава този на ражданията (1960, 1961, 1967 г.). През следващото – седмо десетилетие (десетилетието на тоталитарния „застой“, възможно най-отдалеченото от всеки „либерализъм“ време) – вече в седем от годините му броят на абортите надвишава този на ражданията (1970, 1971, 1972, 1974, 1977, 1978, 1979 г.). После това надвишаване бележи всичките десет години от 1980 г. до 1990 г., като по особено драстичен начин това е в 1980, 1981, 1982, 1987 и 1988 г. (през 1980 г. ражданията са 129176, а абортите – 156 056, през 1987 г. – ражданията са 116 672, абортите – 134 097). Тежкото десетилетие след 1990 г. запазва тези пропорции. И знаете ли кога те за първи път се променят? През 1999 г. (третата година от управлението на Иван Костов и приключването на мъчителния „преход“). И оттогава – това може да се провери – броят на абортите неизменно остава по-малък (и даже става все по-малък) от броя на ражданията.

Какво да кажем? Не възтържествува ли „духът на либерална Европа“ у нас именно някъде в самия край на 90-те години (през 1999 г., да припомня, България получава покана за започване на процедура по приемането ѝ в ЕС)? И не би ли трябвало, значи, именно оттогава у нас най-масово и най-безпрепятствено да започнат да навлизат вредоносните „либерални идеологии“, агресивно руиниращи „традиционните български (и православни) ценности“? Не би ли трябвало – обратно – през десетилетията на утвърдилия се комунизъм, когато страната ни бе глухо затворена за всеки дори полъх на „либерализъм“, а всичко – включително утробите на жените бе „оръдие“ за „изграждане на социалистическата ни родина“, вредоносните западен „индивидуализъм“ и „слободия“ да бъдат най-слаби (а пък „най-малката и основна клетка на обществото“ – семейството – да бъде преживявана поне като „убежище“)? А ето че картината показва точно обратното. Не е ли руинирането на „традиционните семейни ценности“ и девалвирането на „родителската отговорност“, следователно, по-скоро комунистическо наследство, което още носим, а не „либерално“ нововъведение, с което Европа „ни е заразила“ (и с което Църквата ни трябва да се бори)?

Да, бих могъл да съобразя, че днес културата на „семейното планиране“ и контрацепцията е несравнимо по-висока и това също има значение за намаляването на абортите, докато при комунизма самата възможност за контрацепция бе и оскъдна, и примитивна. И все пак – едва ли това обяснява нещата изчерпателно. Във всеки случай, бих искал да науча от „консерваторите“ как си обясняват те странната успореденост на настъплението на „западния либерализъм“ („чужд на нашите традиционни ценности“) и… намаляването на абортите изобщо и в частност – спрямо ражданията. Да, в абсолютен смисъл и ражданията днес са по-малко, но са, все пак повече и все повече от абортиранията. Как си обясняват после успоредеността на тоталитаризма с все по-масовото през годините му прибягване към оперативното прекъсване на бременността? Ако някой би решил да ми отговори, че това последното било, защото комунизмът всъщност бил ляв също като днешния либерализъм, ще го изпратя да разправя тази глупост на младите „консерватори“ от най-последно време. Защото само от тези момчета приравняването на днешния европейски либерализъм с непреживения от тях комунизъм би могло да бъде прието.

Да се върна обаче към основното. Да се иска днес – когато статистиката показва низходящ тренд на абортиранията, а контрацептивната култура (и възможности) се повишават – което собствено е благоприятна почва най-малкото за започване на работа и върху съвестта (вече не-принудена да прибягва „дежурно“ до тази, да, греховна процедура); да се иска, казвам, държавно криминализиране на аборта днес и в България, в която си свободен да християнизираш (стига да можеш), е същинско безумие. А още по-голямо безумие е да смяташ, че подобно криминализиране ще доведе до съживяване на „традиционните семейни ценности“ и до повишаване на „християнската съзнателност“. Това, ще го повторя пак, е все едно да твърдиш, че доколкото държавата наказва кражбата, ти вече си свободен от грижата да възпитаваш добродетелта на уважение към чуждата собственост, защото тя се „възпитава“ и нараства от самата криминализираност на краденето.

P.S. Всъщност нека доверя на г-жа Панайотова и домораслите „консерватори“, че „сексуалното образование“ в училище съвсем няма за цел да учи децата на полово не-въздържание, а именно да ги въведе в контрацептивната култура, тъй че те, колкото се може по-малко, да бъдат изложени на риска да „съгрешат“ и да се изкушат от катастрофата на аборта. Но ето защо, вместо да се бунтуваш срещу „либералните практики“ на сексуалното образование, а да искаш държавна забрана на абортите, логично е да се възползваш от сексуалното образование като далеч по-ефективно (и по-хуманно) противодействие на този ужасен грях от неговото криминализиране, което, установено е – не го минимализира.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора