Най-напред ми хареса името на селото. Някога се е казвало Чайляк, което е турското название на грабливата птица каня. След „Звенарския“ преврат на 19 май 1934 г. се извършва най-масовото преименуване на селища в България. Променени са имената на 1875 населени места – почти една трета от селищата в страната. Заповедта е издадена от тогавашния министър на вътрешните работи и народното здраве Петър Мидилев, но идеята е по-стара и принадлежи на проф. Атанас Иширков още от времето на Народния сговор. Оттогава Анхиало е Поморие, Месемврия е Несебър, Станимака е Асеновград, Пашмакли е Смолян, Ортакьой е Ивайловград, Ески-джумая е Търговище, Осман-пазар е Омуртаг, а Чайляк става Чайка. Една птица сменя името на друга.
Село Чайка днес има официално 79 жители. Преди 86 години са били десет пъти повече. През 1934-та, същата година, когато селото получава новото си име, е построен чудно красивият храм „Света Троица“. За първи път чух за село Чайка в един телевизионен репортаж, в който се разказваше за ремонта на прекрасния, но изоставен храм, който местните хора се заели да почистят и реставрират, доколкото могат. Направи ми впечатление архитектурата. Днес също се строят храмове, но повечето архитекти са изгубили усет за храм, строят се някакви сгради, влагат се всевъзможни приумици, за да изглеждат уж по-модерно, по-съвременно, класическата храмова архитектура вероятно се струва на архитектите вече остаряла, изостанала или еднообразна, и това, което се получава в резултат, почти не прилича на храмовете, каквито ги познаваме по нашите земи от времето на Уста Колю Фичето и преди това, а и след него.
Та този прекрасен храм в село Чайка грабва погледа с великолепието на архитектурните си линии, форми и пропорции. Как са събрали седемстотинте тогавашни жители на малкото селце средствата за материалите, изграждането, изработването на иконостаса, изписването на иконите? Откъсвали са от залъка си, никой не ги е принуждавал, искали са да имат храм, намерили са добри майстори и всичко това са направили с много любов, с труд и сигурно с много лишения. Но тези лишения са ги радвали, защото вече са щели да имат храм. Безсъмнено ще да са получили помощ и от Варненската митрополия. Митрополит тогава е бил дядо Симеон, който пристига в епархията при учредяването на Екзархията през 1870 г. и я ръководи в продължение на 67 години. След построяването и освещаването на храма е ръкоположил свещеник, който е започнал да се грижи за своето малко духовно паство. И го е обгрижвал вероятно до смъртта си. А после година след година селото се обезлюдява, запустява и опустява.
Нов свещеник не идва, богослужението се прекратява и храмът постепенно започва да се руши, катинарът на вратите му все по-рядко се отключва, върху всичко се наслоява многогодишен прах, мазилката и отвън, и отвътре се лющи и пада, дворът обраства с трева и храсти, които през годините избуяват като гора.
Така казаха хората, които се заели да почистят и ремонтират. Бяха се наредили в дълга редица и един по един казаха по няколко думи пред микрофона на репортера. Някой подел инициативата, поканил други, те се отзовали, когато започнали да работят, редките минувачи по улицата също пожелали да се включат и да помогнат. Работили цяла пролет. Така хората, които ремонтирали църквата, постепенно образували църква. Това ми напомня за апостолското време, когато Господ всекидневно прибавял към църквата такива, които се спасявали – вярата, духовният устрем или просто добротата действат винаги като квас. На този принцип църквата се е разраствала и укрепвала.
Но усетих и разликата от онези времена. При доброволците от село Чайка нямаше свещеник, а и едва ли ще има. Храмът е почистен, боядисан, дворът около него вече не е обрасъл и непроходим, иконите са реставрирани, но няма свещеник, няма и богослужение. Единствената молитва е тази, която всеки сам прошепва. Хората влизат, прекръстват се, покланят се, сигурно изричат някаква мимолетна молитва и излизат. И вместо радост, в почистения храм сякаш е още по-тъжно, защото храм без богослужение прилича на опустелите училища без ученици или на къща, останала без обитателите си. Почистването и боядисването още не прави от сградата храм. Още по-малко пък църква, защото през атеистичните десетилетия хората са забравили, че те самите са църквата.
Тъжно ми стана за спонтанно събралите се доброволци и за техния сърцат, но сякаш напразен труд. През всичките години, през които храмът е запустявал, са запустявали и душите на хората. Никой не ги е учил на молитва, на Литургия, не им е казвал проповеди, не ги е насърчавал да четат Библията. Днес те са вложили цялото си сърце да почистят храма, но и след техния всеотдаен труд той си остава все така празен и лишен от дух.
В цялата ни страна има стотици подобни храмове, някои от тях са рухнали, други са потънали в прах и паяжини, боята по прозорците и вратите е олющена от слънцето и влагата, стъклата са изпочупени. Доживяват годините си в тъга и безнадеждност. В повечето от тях последното богослужение е било преди десетилетия.
Кметството и храмът на село Чайка са едно до друго. Едноетажната сграда на кметската администрация изглежда неугледна пред високия и красив храм. Във всяко село храмът и училището са най-големите сгради. Сега, ако все още са останали ученици, автобуси ги извозват до по-големите села и градове. А храмовете в най-добрия случай служат единствено за погребения. Някога те са били място на радост, където цялото село се е събирало на сватби, на празненства. След дългите години на насилствено откъсване на хората от вярата днес те нямат нужда от храм. Храмът вътре в душите е запустял също както храма на мегдана. Затова толкова ме трогнаха тези ентусиасти от Чайка. Първо ме трогнаха, а после ми стана тъжно – дали ще дойде свещеник в това малко и забравено село, дали ще служи Литургия на шепата негови жители, дали ще ги научи, че Литургия означава народно дело и ще ги призовава да участват в него, дали ще бъде така вдъхновен и сърцат, както тези, които ремонтираха храма, за да придаде истински смисъл на техния труд.
