Българската православна църква е изправена пред важни избори. Изборът на новия български патриарх е натоварен с големи очаквания и надежди – очакването за възстановяване на съзнанието за Църквата като общност и надеждата за възраждане на общественото влияние на БПЦ. Доколко подготовката на Патриаршеския избирателен събор отговори на тези очаквания? От каква Църква се нуждаем днес – след десетилетията комунизъм и разкола през 90-те години? Кои са причините за разкъсването на органичната връзка между клира и миряните и как може да бъде възстановена тя? Вижте гледните точки на участниците в проведения наскоро в Червената къща дебат на тема „Църквата пред избор“ – проф. Калин Янакиев, Горан Благоев и Момчил Методиев.
Калин Янакиев: Задължението на църковния народ е да извика „достоен“ или „недостоен“
Църквата е тяло Христово, тяло, което се състои от много членове, одухотворени от един Дух и поради тази причина членове един другиму, образуващи едно тяло. Светият Дух е онзи, чрез когото и в когото сам Христос идва отново, преодолява ограниченията в пространството и разделенията във времето и присъства в този свят. Той присъства в църквата като в тяло, което обаче не е само от един, а от много членове. Духът дава всекиму дарове, както си иска, и всеки един от тези дарове е дар не просто за отделния член, а за цялото тяло. Съборността е норма на православната църковност, норма на нейния живот. Съборът представлява събиране на всички членове на това тяло, всеки един от които е нужен на всички други.
Разбира се, съборът трябва да се състои от тези, които имат дара на пастирството – епископите, защото без тях тялото ще бъде без пастир. Събранието на църквата трябва да се състои и от презвитериума, който в началото е бил онзи, който е имал дара на учителството. В днешно време епископите не предстоятелстват реални евхаристийни събрания, а са делегирали това на презвитерите си. Следователно презвитерите са онези, които имат сетивото за реалното евхаристийно събрание. След туй са онези, които имат дара на Христовото прислужничество. „Аз съм среди вас като прислужник“, казва Христос на тайната вечеря. С други думи това е диаконията или служението в тялото. И накрая, разбира се, че в тялото би трябвало да имат участие и онези, които са надарени с пророческия дар. Кои са те – тези, които изпитват духовете, които са призвани да кажат „достоен“ или „недостоен“, да кажат „амин“ или да откажат своето „амин“. В миналото това са били преди всичко монасите, защото са имали възможността да живеят без да зависят от благата на този свят, съзерцателно и в молитва, и следователно да конституират живата и независима съвест на църквата, която не може да бъде подкупена да каже или да откаже „амин“. Разбира се, това са и миряните.
Формално съборът, включително Патриаршеският избирателен събор, е съставен точно така – той се състои от епископите, от представители на презвитерите, на монасите и на миряните. Аз съм дълбоко разтревожен обаче, че сетивата на това тяло не работят както трябва. Презвитерите отдавна не образуват събора около епископа, той не е в едно събрание с тях. Те са негови служители, които той назначава не за евхаристийното събрание, а за храма, за сградата и понеже може да ги мести от храм в храм, от сграда в сграда, те не се и сживяват със своето паство. Какво е състоянието на монасите, независимата съвест на църквата – изключително малобройно монашество, никакво евхаристийно монашеско братство. Повечето от монасите са сведени до пазачи на манастирите или до хора, които трябва да домакинстват, да администрират, да се разправят с митрополията, с фирми за ремонти… Освен това повечето от монасите, поради практиката епископатът да се избира изключително от средите на черното духовенство, са хора, които реално не са привързани към монашеския начин на живот. Казано грубо, те просто си карат стажа в манастира, за да могат по-нататък да станат архийереи. Монасите са изключително зависими в кариерното си израстване от епископата, следователно са изгубили възможността да бъдат независима църковна съвест. Накрая миряните, повечето от миряните, избрани за Патриаршеския събор, са просто служители на митрополиите, чиновници – счетоводител на митрополията, главен секретар на митрополията… Така че това не е онзи член, който е натоварен с пророческия дар.
Що се отнася до самите епископи – видяхме, че те са в дълбок конфликт помежду си. Аз съм дълбоко разтревожен от състава на този събор, не защото формално той не е съставен както трябва, но състоянието на всеки един чин в това тяло е такова, че той не е истински член на тялото, не изпълнява функцията да бъде сетиво, което е нужно на другите сетива, да коригира другите членове, за да се изпълни пълнотата на тялото Христово. Най-вероятно ще станем свидетели на взаимното надделяване на някакви партии, които в дълбочината си се ръководят от симпатии или антипатии между митрополитите. Това е една от чертите на кризата в църквата. Този събор не може да не бъде кризисен. И той не може да не е кризисен поради състава на онези, измежду които ще се избере патриархът – самите митрополити. Ще трябва все пак да припомним някои неща, част от които са известни и се знаят. Ще започна с прословутата зависимост от Държавна сигурност. Най-големите рекордьори – с по два тома или над триста страници доноси – са митрополит Дометиан Видински и митрополит Калиник Врачански. Немалко писания има и настоящият наместник-председател на Св. синод митрополит Кирил. Доносите му са главно от Атон, но включват и описания на български студенти в Атина, с които той е учил там, изпратен от ДС. Всеки от доносите му е по 30 страници, написани със ситния му почерк. Немалко са донесенията на Неврокопския митрополит Натанаил. Той пише до офицера Христо Маринчев дружелюбно-сърцераздирателни и нископоклонни писма. Има трима митрополити, които нямат запазени доноси в досието си, но това е поради тази причина, че те са унищожени. Останали са само картоните на досиетата им – Търновският Григорий, Плевенският Игнатий (има силно съмнение, че Игнатий е бил активен доносник, защото е вербуван много рано – още като йеромонах – и в досието му има сведения за движение от управление в управление във връзка със занимаването му в чужбина) и Старозагорският митрополит Галактион. Характерно е, че тези, които са били активни сътрудници почти винаги са изпращани да учат освен в Русия, където са пращани почти всички, и на Запад. Тези, за които споменах досега, са учили и на Запад. Имат писания и оттам. Митрополит Кирил е вербуван изключително рано – като йеродякон. Вербува го собственият му чичо – един от зловещите офицери на ДС Христо Маринчев, който му поставя въпроса какъв път би искал да поеме, защото знаел, че ще става монах – дали пътя на сивото и смирено монашество или пътя на богословската наука и усъвършенстването в полза на нашата църква и родина. Отговорът на митрополит Кирил не е съхранен, но е ясно от последващото кой от двата пътя е избрал той. Малко по-късно, когато получава повиквателна за трудови войски, той притичва до дома на чичо си Маринчев и му съобщава решението си очевидно с желанието да избегне военната служба. Веднага след това е настанен в квартира, която формално принадлежи на Ефория „Зограф“ и му е проведено обучение с цел извеждане от България. След това е изпратен в Атон и следват доносите, за които споменах. Това е битността му на агент Ковачев. Изглежда обаче не са го обучили чак толкова добре, защото не успява да се справи със задачата и е изгонен от Гърция. По-късно отива да учи в Москва и тогава има една записка от Маринчев, че замразява членството му, той като в Москва няма да върши оперативна работа. В ранната 1989 г., веднага след пенсионирането на неговия чичо, митрополит Кирил е отново активизиран и е преместен в Шесто управление вече с псевдонима агент Владислав.
За мен от църковна гледна точка има нещо изключително съществено – това е 30-то апостолско правило, което е елемент от църковната съвест. Църквата въобще не живее само в настоящите си членове. Тя живее и във всички минали свои членове, тя е църква на преданието. 30-то апостолско правило е елемент от преданието, елемент от църковната съвест, а то гласи: „Епископ, който получи сана си със съдействието на светската власт, да бъде низвергнат и отлъчен от църквата, както и всички, които се съобщават с него“. Огромна е тревогата ми, че част от тези хора с досиета, понеже са вербувани много рано, най-вероятно са получили епископския си сан със съдействието на ДС, на която са служили. Има указание в досиетата за това: „Да бъде придвижен“, „да му бъде помогнато“… Архимандрит Натанаил например почерпил с кутия бонбони оперативния си работник в същия ден, в който получил архимандритски сан. Съществува сериозно съмнение, че тези хора са нарушили 30-то апостолско правило и тогава няма никакво значение дали са навредили някому реално, дали искрено смятат, че са служили на родината и пр. Те са нарушили църковен канон и ако някой от тях бъде избран за патриарх, значи да бъде избран за патриарх епископ, който по силата на този канон не просто не бива да бъде избран и не бива да бъде епископ, ами трябва да бъде отлъчен от църквата. И всички, които знаят с какъв човек си имат работа и се съобщават с него, също би трябвало да бъдат отлъчени.
Ето това е моята голяма тревога. Затова особено много се тревожа от евентуален избор на митрополит Кирил, на митрополит Дометиан, на митрополит Калиник, на митрополит Григорий, на митрополит Игнатий Плевенски, на митрополит Галактион Старозагорски, на митрополит Натанаил. Всички те са вербувани много рано, пътят им характерно преминава през западни богословски училища, имаме ясни свидетелства за постоянно поддържана връзка с оперативните работници, имаме следователно данни, че тези хора са станали епископи със съдействието на ДС, независимо дали ДС е родолюбива, страховита, тоталитарна или прекрасна организация. Във всеки случай тя е светска власт. Затова казвам, че аз в спорове за това кой какъв гад е бил, не влизам. Повечето от тези доноси, които четох, са дребнави и тъпи. Някакви описания за това как някакъв човек не се миел, не си слагал пешкир в банята, ядял само картофи… Някакви абсолютни глупости. Най-вероятно действително не са навредили кой знае колко много. За мен тревогата е 30-то апостолско правило. Това е сериозният църковен въпрос.
Вторият много сериозен църковен въпрос е принадлежността, свързаността на митрополити с организации, които са чужди на църквата, които не са православни, които са еретически. Това е Върховният архонтски събор, на който митрополит Галактион се титулува върховен свещеноначалник. Онзи, който заема висша длъжност в архонтския събор, не може да заема висша длъжност в Православната църква, защото това са абсолютно несъвместими неща. Отгоре на всичко митрополит Галактион е и духовен настойник на Ордена на рицарите тамплиери от Йерусалим.
И нека да кажа нещо за тримата митрополити, които са изключение. Първият е митрополит Гавриил Ловчански, който според официалното съобщение на Комисията по досиетата няма никаква връзка с ДС. Второ, това е митрополит Неофит Русенски, в чието досие има само предложение за оформяне на вербовка като агент при това с мотива за противодействие на особено консервативно настроени религиозни духовници. Тоест имали са за цел да го вербуват, за да го неутрализират като религиозен и консервативен. В това досие има и негова характеристика – че е консервативно настроен духовник и силно привързан към църквата. Третият е митрополит Йосиф, който е вербуван след като е станал епископ, с общо взето същата мотивировка. Митрополит Йосиф действително има разговори с офицери от ДС, знае, че е вербуван, но самите офицери казват, че той не иска да донася, че не може да служи на двама господари… Това са тримата.
Трябва да се знае какво е задължението на църковния народ – ако бъде избран за български патриарх някой от тези, за които говорих в началото, да бъде в храма и да изпълни свещеното право и задължение на миряните да извика: „Недостоен“. Никой не може нито да ви извлече от храма, нито да ви накаже за дребно или средно хулиганство. Това е според каноните на Православната църква. Не е работа на певческия хор да пее три пъти „Достоен“, а е работа на църковния народ реално да извика „Аксиос“ (достоен) или „Анаксиос“ (недостоен). Който от вас смята, че при съмнения за нарушеност на 30-то апостолско правило може да си премълчи, да се скрие по здрав духовен инстинкт, както казва мой близък човек, че трябва да прави съвременният мирянин, да го направи. Аз пък не смятам така. Аз смятам, че трябва да се изпълни това задължение. Това е част от пророческото служение на миряните в църквата: „Изпитвайте духовете дали са от Бога“ – всичко това е казано за целия църковен народ. Това е задължение на миряните като член на тялото – не да управляват, не да учителстват, но поне да кажат „Амин“, или да откажат да кажат „Амин“ и да не позволят това да се превърне просто в хорова партия. Това е абсолютно задължение на църковната съвест на миряните.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Религиозно-философски размишления“, „Философски опити върху самотата и надеждата“, „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“, „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“, „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“, „Светът на Средновековието“, „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“.
Горан Благоев: Да отстояваме правото на народа Божи да има своя глас
Не знам дали си даваме сметка, че това са първите избори за глава на Българската църква в ново време, които ще се случат в условията на реална църковна свобода. И въпреки това ние имаме тревога, че тази религиозна свобода не ни води до нищо градивно, че изборът, който предстои, ще бъде избор на избраните при формално спазване на устава. Изборът на новия български патриарх според мен няма да е следствие от симпатиите и антипатиите на митрополитите, а от техния страх и интерес. Казваме, че това ще бъде кризисен събор и логично трябва да търсим отговор на въпроса можеше ли тази криза да не се случи. Можеше ли да се намери изход и дали не пропиляхме тези пет години, след провеждането на последния Църковно-народен събор – забележете, вече съборите ни няма да са църковно-народни, а само църковни – дали не пропиляхме времето, в което можеше да се настоява да не се стига до поправките на тези членове, които така жестоко орязаха присъствието на миряните, в което и да е съборно начинание на църквата. След избора на новия патриарх трябва да се настоява това да бъде поправено и да се възстанови истинското съборно начало в БПЦ. Какво би следвало да направим оттук нататък като опит за промяна? От една страна това, което беше направено миналата година – реакция срещу въздигането на архонтите. Макар и малобройни, подписките все пак бяха факт. И, разбира се, настояване да се промени устава на БПЦ, така че миряните да имат своето реално активно присъствие в църковния живот.
Що се отнася до досиетата – питам се дали трябва толкова да абсолютизираме този въпрос, имайки предвид, че не знаем дали архивът, който ни се предлага сега, е целият, дали той е напълно запазен. Прочистени са досиетата на немалка част от митрополитите, които проф. Янакиев цитира тук. Ще допълня, че Сливенският Йоаникий – агент Кирилевич от Шесто управление – също има само картонче.
Има и един друг момент, който ние често пропускаме – принадлежността към служби на чужди държави. Тук визирам не само КГБ. Цитира се досието на сегашния Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон. Фактологията сочи, че той най-вероятно е бил двоен агент. Внимателният прочит на досието му показва, че още при първото му отиване в САЩ чрез Държавния департамент ЦРУ започва да проявява целенасочен интерес към него във връзка с изграждането на Американската православна църква. Дори е спряган за неин първи духовен глава. Питам се обаче дали един приемник на Симеон в САЩ, който и сега е митрополит на българите в САЩ, Канада и Австралия, също не е обект на интереса на ЦРУ. Ние не можем да бъдем сигурни, ние нямаме гаранция, че към него не е проявен такъв интерес.
Освен това, КГБ – сигурни ли сме, че досието на Ловчанския митрополит, за когото нашата Комисия по досиетата казва, че няма досие – не е скрито там. Задавам само въпрос, имайки предвид, че и за покойния патриарх има немалко основания да се съмняваме, че също е бил член на ДС, при все че една част от присъстващите тук не са съгласни с това. Документът от 1959 г., който съм виждал, ме кара да мисля съвсем друго. Не съм сигурен дали досието на покойния патриарх Максим не е заровено точно в архивите на КГБ, които на този етап не са разсекретени.
Да, изключително важно е 30-то апостолско правило, да, народът Божи има право да каже „недостоен“, ако бъде избран митрополит, който е получил сана си с помощта на ДС, но все пак питам дали сме наясно за размера, в който ДС продължава да влияе до ден днешен на процесите във висшия клир на църквата.
Освен това искам да насоча вниманието към ролята на сегашната политическа власт. Достатъчно убедени ли сме, че политическата власт по един или друг начин няма да се опита да повлияе на бъдещия избор. Ето ви примера с председателя на БАН, който изведнъж се озова в кабинета на Бойко Борисов при положение, че откровено симпатизира на БКП. Да припомним, че председателят на БАН преди месец беше предложен от митрополит Кирил да представлява Софийската епархия на патриаршеските избори. Ами колко още делегати са политически ангажирани? Не бива да се заблуждаваме, че съществува политическа власт, която не иска да дирижира църквата – независимо дали тя ще е тоталитарна или демократична, или псевдодемократична. На никой министър-председател или президент няма да му е комфортно, ако има патриарх, който постоянно му размахва пръст за едно или друго. Те ще имат нужда от удобен патриарх. Дали не си го подготвят в момента?
Горан Благоев е историк по образование. Дългогодишен журналист в Българската национална телевизия и водещ на предаването „Вяра и общество“. Автор е на книгата “Истории за плач и надежда”, в която са обединени изследвания, свързани с църковната ни история, интервюта с големи духовни водачи от различни вероизповедания и авторски есета.
Момчил Методиев: За пръв път конфликтите между митрополитите стават публични, това дисциплинира клира
Не трябва да забравяме, че нещата можеха да бъдат много по-лоши. Един приятел казва, че тези избори стават все по-американски. За пръв път митрополитите се опитват да проявят някаква активност, започнаха да се обръщат към обществото. Гласът на миряните, ако щете гласът на обществото и на медиите започва да бъде чуван при този избор, което е един положителен факт. Освен това няма предизвестен победител. Не знам да е имало друг такъв избор в българската църковна история. Веднага си спомням скорошните избори в Руската църква, където нямаше никакво съмнение кой ще бъде следващия патриарх. Чувствам се уютно в тази среда на дискусии, спорове и обмен на мнения, а не в една църква, която е монолитна, но напомня за казармени преживявания.
Разбира се, че изборите, на които бяхме свидетели, за членове на събора отговарят на буквата, но не и на духа на устава. Но все пак това, което се случи в Софийската епархия беше забележително. Много говорим за феодализацията на църковния живот, но изведнъж се оказа, че едно избирателно тяло не е просто машина за гласуване на списъка, пуснат от митрополита. Видяхме, че хора с връзки в ДС, които бяха предложени в избирателните списъци, все пак не влязоха. Да не забравяме, че в началото имахме реални опасения, че т. нар. архонти също ще бъдат включени в мирянската квота. За щастие и това не се случи. От моите занимания с църковна история съм се натъквал на много тежки конфликти вътре в синода. Сега за пръв път тези конфликти излизат на повърхността, медиите ги отразяват, което малко или повече дисциплинира висшия клир.
Темата за ДС и нейната сянка е изключително важна, тя присъства, от нея не би трябвало да бягаме. Отвъд тази квалификация, която направи проф. Янакиев, човекът за когото не стана дума е митрополит Симеон – българският Щирлиц или Джеймс Бонд. Знае се, че е бил офицер – стига поне до чин майор. Бил е и член на партията. Всеки път, когато се връща в България се среща лично с шефа на българското разузнаване. Христо Маринчев е човекът, който го вербува, той е и човекът, който го спасява. Когато бъдещият митрополит Симеон се връща в САЩ, пет месеца стои без работа и без заплата. Тогава Маринчев решава да го уреди с някаква нова служба и така той става викарен епископ за Западна Европа. Западноевропейската епархия е създадена единствено и само по тази причина.
Но кой е Христо Маринчев? Той работи в ДС още от 1951 г. – отначало в следствения отдел на ДС. От 1958 г. започва работа в отдела, който се занимава с православното духовенство. През 1972 г. е прехвърлен към 14-ти отдел на Първо главно управление. Като зам.-началник на 14-ти отдел работи от 1977 г. и като заместник-председател на Комитета по църковни въпроси, който формално се води към външно министерство. Стана дума как е участвал в изграждане на кариерата на редица духовници. Това е така. Попаднах и на следната история, която разказва защо през 1960 г. Маринчев е награден с пистолет: „През 1959 г. се разкриха крупни престъпления за незаконна търговия с църковни свещи и календарчета. Задържани бяха и се проведоха разпити и следствия на повече от 40 души. Установено бе, че години наред лица, изхождащи от ведомството на БПЦ, са нарушавали законните положения и чрез продажба на свещи, придобити по престъпен път, са присвоили 1 млн. лева. По това дело бяха привлечени на съд 17 души свещеници и църковни служители, от които двама бяха осъдени на смърт, четирима на 20 години затвор, а останалите на различни срокове лишаване от свобода. Освен това следствието спомогна за провеждане на допълнителни агентурно-оперативни мероприятия по разложението на Православната църква и създаде условия за придобиване на ценна агентура в средите на духовенството. Разкриването на престъпленията и издадените присъди допринесоха за разложението в БПЦ и разколебаването на една значителна част от свещениците и вярващите. Същевременно се издигна престижа на органите на Народната милиция“. Заради това Христо Маринчев е награден с пистолет, а агентът-доносник е награден с 50 лева. И нещо, което е много важно – много често по време на комунизма са налагани криминални присъди на хора, преследвани по политическа линия. Тоест измисляли са им някакви криминални деяния, заради които да ги преследват, за да бъде прикрито политическото преследване.
Момчил Методиев е доктор по история на СУ “Св. Климент Охридски” и главен редактор на сп. “Християнство и култура”. Автор е на книгата “Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава” (2010 г.).
Още по темата:
Православната църква пред избор
Бъдещият патриаршески избор
Теодора Димова, Не бой се, но говори, не млъквай
