Доколкото следващия понеделник ще трябва да пиша за незавидното състояние на една емпирично-реална – Българската православна църква (предвид приближаващото се нейно изпитание), иска ми се този път да поразсъждавам за Църквата в нейното „идеално понятие”, в нейната новозаветна „парадигма”. Възможно е следващото по-долу да звучи дори като проповед. Надявам се, все пак, то да е за полза някому.
Защото според т. нар. в християнското богословие „органологично учение” за Църквата, разгърнато от св. ап. Павел в 12 гл. на Първото му послание до Коринтяни, тя, Църквата бива уподобена на човешко[то] тяло. Църквата е „тяло” и на това тяло на първо място е дадено неговото идентифициращо го определение – сиреч, какво по-точно „тяло” е тя, чие „тяло” е. И ето, апостолът ни казва: Църквата е Тяло[то] Христово – Тялото „Христово”, доколкото „душата”, която го одушевява, или, по-строго: Личността, Която е в него, на Която то е „тяло” е Сам Христос.
След Своето Възкресение, след като е „победил света” (срв. Иоан 16:33), Христос е в Църквата като в Свое Тяло и Църквата е именно пребиваващото във времето Негово Тяло. „Тялото” обаче въобще – и това е същността на „органологичната” метафора за Църквата – е нещо раз-член-ено, съставено от множество „членове” (органи), които всичките, са все негови, на това тяло „членовете” (органите), доколкото са одухотворявани от все неговия, на „тялото” един дух. Ето защо, както е раз-член-ено в много „членове”, така тези пък „членове”, доколкото са одухотворявани от един и същи дух, се съ-член-яват в една интегралност, в една (много-членна) монада – тялото.
В органологичната метафора на св. ап. Павел, както може да се забележи, има една трудност, която трябва да бъде просветлена. Защото апостолът, както казахме, говори за Църквата като за Тяло „Христово”, а същевременно в метафората това Тяло е одухотворявано, оживявано от един Дух – от, безспорно, Духа Свети, от третото Лице на Св. Троица (срв. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ”, 1 Кор. 12:4; „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени”, 1 Кор. 12:13). В какъв смисъл тогава Църквата се идентифицира като Тяло на Христос, а същевременно живот на „членовете” й дава Св. Дух?
Отговорът на този въпрос намираме в думите на Самия Спасител в Неговата прощална беседа с учениците (апостолите) на Тайната вечеря, предадена ни от св. Иоан Богослов в гл. 14-16 от евангелието му. В тази беседа Иисус, успокоявайки онези, от които предстои да бъде взет през тази нощ, ги уверява: „Няма да ви оставя сираци; [пак] ще дойда при вас” (Иоан. 14:18). Забележително е обаче, че Той казва това във връзка с обещанието Си, че ще помоли Отца да даде на оставяните „друг Утешител” и това е „Духът на истината” (Иоан 14:16). „Той – казва Христос – … във вас ще бъде” (Иоан. 14:17). От тези думи, следователно, става ясно, че подир увенчанието на Своя подвиг, подир Страстите, Възкресението и Възнесението при Отца, Христос „ще дойде” при Своите, но чрез единосъщния с Него Дух Свети. В Него, в Духа, Той, Христос, „ще дойде” при Своите, защото пак по думите Му от тази прощална беседа Духът Свети ще има мисията именно Него да „прослави” – от Неговото да вземе и да възвести на учениците (срв. Иоан. 16:14). „Кога дойде Утешителят, който Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца – казва Христос – Той ще свидетелствува за Мене, а и вие (подразбира се именно, че доколкото Духът ще пребъдва във вас) ще свидетелствувате” (Иоан. 15:26-27).
И тъй, Христос е победил света и ще дойде при него в Духа; ще дойде във всички „Христови” и във всеки „Христов” и това Негово „идване” в Духа ще е и раждането на Църквата – Неговото присъствие тук след края на спасителния Му подвиг (което и се изпълнява в деня Петдесетница, когато първо апостолите приемат Духа във вид на огнени езици – вж. Деян. 2: 1-4). Но ето – и тук е началото на органологичното учение за тази Църква на св. ап. Павел – Той ще дойде във всеки един от всички „Христови”, от всички „нас”, които „в Христа се кръстихме и в Христа се облякохме” (срв. Гал. 3:27) в определен Свой аспект, произтичащ и от нашите иманентни качества, т. е. ще ни дари със специфичен духовен дар на „Христовост”, със специфичен дар на Духа (харизма). В най-голяма дълбочина в тази много-различност на даровете (харизмите) е и основанието на вътрешно-църковното раз-член-ение, а оттук и на т. нар. църковна йерархия.
Така, чрез Духа, Христос в едни „Свои”, в едни „Христови” ще „дойде” със Своето Пастирство, ще ги дари със Своето пастирство, за да продължат – те, имайки тази харизма, да „пасат Неговите овци” (срв. Иоан. 21:16). Чрез Духа, значи, Христос ще дойде в тях с Пастирството Си, за да бъдат те в Тялото Христово „пастирите”, епископите. В други по-нататък, Той ще дойде със Своето учителство, ще ги дари със Своето Учителство, за да продължат те, имайки тази харизма да „научават всички народи” (срв. Мат. 28:19), за да бъдат в Тялото Христово учителите, презвитерите (защото първоначално „презвитерите църковни”, буквално старейшините, стареите от Божия народ са били тъкмо онези, които са учителствали в него). В трети, още по-нататък Христос „ще дойде” със Своята Диакония, със Своето – нека не се смущаваме от думата – Прислужничество, за да продължи чрез тях да бъде „среди нас като прислужник”, какъвто бе и сред учениците Си на Тайната вечеря, когато взе убрус, препаса се и започна да мие нозете им (срв. Иоан 13:4-5 и също Лук. 22:27) – и това в Тялото Христово ще бъдат дяконите. Накрай, в четвърти – Христос „ще дойде” със Своето Пророчество, ще ги дари със Своето Пророчество, за да имат те в тази харизма силата „да изпитват духовете” (1Иоан 4:1), за да бъдат те в Тялото Христово изпитващите – потвърждаващите или отхвърлящите с пророческото „амин”, т. е. лаосът, лаиците (по-късно, в особено подчертан смисъл, онези от тях, които избират пътя на перманентния подвиг на молитвата и съзерцанието, на трезвението в развързаност от попеченията за света – монасите).
Както се вижда следователно, доколкото всеки дар е все дар на Духа, с който Христос ще бъде при нас, с който изпълнени, ние няма да сме без Христос, няма „да сме сираци”, ние всички ще сме дарени с един Дух и в Този един Дух ще бъде все Той, Христос. В своята съвкупност даровете Му ще бъдат дареният нам в Духа Христос, ще бъдат Христос-в-нас – в нас „многото”, които пък, всички, ще сме поради това присъстващият-с-нас-Христос. Точно така го обяснява и апостолът, когато казва: „Всичко това (т. е. в нас) го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (1 Кор. 12:11). Поради това „както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос (сиреч – в Тялото Си)” (1 Кор. 12:13). Ето защо също ние, многото, ще бъдем Христос-в-нас, ще бъдем (вече духовното) Тяло на Христос на земята, духовното Тяло Христово. И доколкото сме много, в които е все Христос ще бъдем Неговото Тяло раз-член-ено в многото Си „членове”, а доколкото пък сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло съ-член-ено от тия „многото”.
В това Тяло, обръщам отново внимание, не просто люде, а Христос ще пастирства в онези, които е удостоил с дара на пастирството, които е дарил не с някакво тяхно, а със Своето Пастирство (епископите). В това Тяло пак Христос ще учителства в онези, които е удостоил да дари не с някакво тяхно, а със Своето Учителство (презвитерите). В него пак Христос ще дяконства в онези, които е удостоил с Диаконията Си (дяконите) и накрай, в него пак Христос, Христос ще пророчества, ще изпитва духовете в онези, в които е „дошъл” не с някакво тяхно, а със Своето Пророчество (лаиците, монасите).
Но и пастирството, и учителството, и дяконията, и пророчеството, с които Христос ще е в Своите Си и с които те ще са с Него в Църквата, както се вижда, са все служения. Тоест Христос пак „ще дойде при нас”, „няма да ни остави сираци”, за да продължи – всъщност – да служи. В пастирите (епископите) да служи като Пастир на всички други; в учителите (презвитерите) ще служи като Учител на всички други, в служителите (дяконите) ще служи като Дякон на всички други, в „пророците” (в монасите, в лаиците) ще служи като Пророк на всички други. По този начин служението на всеки в Църквата ще служи на всички в нея и така всички ще служат един другиму Неговото служение.
В тази Църква, следователно, действително „всичко и във всички е Христос” (срв. Еф. 1:23). Затова всички без изключение са все членове на Неговото Тяло, членове „Христови”, но същевременно Христос е в тях всичките с много-различните Си дарования за служение. Ето как Христос, дошъл в Духа Свети е Тяло раз-член-ено на Своите „членове”, които си служат един на друг, и ето как Христос във всеки от тях служи на всички отново.
Защото ако Христос идва в нас в Духа Си по различен начин, то нима, идвайки у едни, у епископите, с дара на Своето Пастирство, Той не идва за да служи чрез тях отново на всички – за да имат в епископите всички на земята Христос-Пастира? А нима идвайки у други, у презвитерите, с дара на Своето Учителство Той не идва пак за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в презвитерите Христос-Учителя? Нима по-нататък идвайки у трети, у дяконите с дара на Своята Диакония Той не идва отново, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в дяконите Христос-Прислужващия на Вечерята? Накрай, нима идвайки при четвърти, при – най-общо казано лаиците – с дара на Своето Пророчество, Той не идва чрез този дар, за да служи на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в лаиците Христос-Пророка, Христос-изпитващия духовете? Ако значи, надарените било с учителство, било с дякония, било с изпитване на духовете нямаха всред себе си преди всичко дарените с пастирството, те всичките, с всичките си дарования, не биха имали все пак в себе си пълния Христос, не биха имали Пастира си. Но също и ако надарените с пастирството, нямаха в Тялото още даровете на учителите, на дяконите, на пророците, те също, макар да са надарени с такъв първенствуващ дар, не биха имали в него пълния Христос. Не биха имали в него, ако щете Пророка Си, Който, като ги изпитва, когато е нужно, дори да ги изобличава. Това е, което св. ап. Павел казва, разгръщайки органологичната метафора: „защото и тялото – казва той – не се състои от един член, а от много… и не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате” (1 Кор. 12:14,21). Това най-накрай, е и онова, което апостолът казва – че ние многото съставяме едно тяло, доколкото във всички нас присъства на света в Духа Свети, Христос, а отделно „един другиму сме членове” (Рим. 12:5). Един другиму, доколкото Христос е във всеки от нас многото със специфичната дарба на Духа, тъй че в Църквата всеки е служител на всички останали и само пълнотата на всичките служения, е пълнотата на Христос, Чието Тяло е Църквата.
