2
3036

Църковен „империалист“ ли е Константинопол?

След като Константинополският патриархат (на 5-и януари т. г.) издаде томос за автокефалия на Църквата в Украйна и след като Москва, обвинявайки го, че е посегнал на руска църковна територия, прекъсна евхаристийното си общение с него, многобройните проруски „тролове“ из нашите църковни сайтове захванаха масово да наричат Вселенския престол с архаичното наименование „Фенер“, а настоящия цариградски патриарх Вартоломей да клеймят като „фанариот“. Разбира се, това бе направено с умисъл. За българското (популярно) историческо съзнание въпросните наименования са отдавна и силно негативно натоварени. Та нали „фанариотите“ от Цариград – знае почти всеки българин още от ученическата скамейка – са ни държали „векове наред под духовно робство“, не са разрешавали богослужения „на родния ни език“,[1] а чрез Църквата са се опитали и тотално „да ни погърчат“ (както пък османските власти „да ни потурчат“). Не стига това, ами когато през 1870 г. нашенците самоволно са се отделили от „Фенер“ и са създали своя екзархия (само за етническите българи в империята и, впрочем, с издействан от султана „ферман“) същите тези „фанариоти“ са ни обявили за „схизматици“ (разколници) за каквито сме били смятани (обаче от целия православен свят) чак до 1945 г. Макар че за схизматична българската екзархия е била считана и от Руската църква (неслучайно нашите „освободители“ са побързали да построят свой руски храм в центъра на София, та да не влизат руснаците в България в общение с тукашните „схизматици“), тази последната, разбира се, няма същата лоша слава в масовото ни историческо съзнание. Всъщност – чували са сънародниците ни – руските православни само са ни съчувствали, образовали са нашите духовници в „академиите“ си и даже (май) тайно са ни изпращали Св. Миро.

Съживяването на наименованието „Фенер“ за Константинополската патриаршия (по името на квартала в Цариград, където тя е базирана) има за цел следователно да стилизира днес за „популярно“ образования българин Вселенския престол като изконно църковно „империалистична“ сила, която и в наши дни продължава да се държи така, както винаги се е държала през вековете – агресивно и безогледно тиранично, а нейният патриарх (Вартоломей) да се изживява като някакъв „източен папа“.

Във връзка с това, повтарям, съзнателно реанимиране от проруските „тролове“ у нас на одиозния образ на Вселенската патриаршия, в тези текстове ще си направя труда да съпоставя два реда безспорни факти: какво от една страна е вършила патриаршията в Цариград (дори само) на своята канонична територия от края на Византия и до днес и какво, от друга страна, върши Руската православна църква извън каноничната си територия от началото на XVIII век насетне.[2]

Отначало за Константинопол.

Неотрицаем факт е, че след завладяването на Балканския полуостров от османските турци към средата на XV век завоевателят – ръководен от специфично мюсюлманския възглед за разделянето на народите не по етнически, а по религиозен признак – обединява в една единствена общност (тур. „миллет“) цялото православно население на завзетите земи и го конституира като общността на „православните ромеи“ (тур. – „рум-миллет“). Поради това именно, опразвайки всички други, дотогава образували се църковни структури на Балканите (Търновската патриаршия, Сръбската патриаршия), султанската власт предава и цялото православно население под духовното ръководство на „ромейския“ (Константинополския) патриарх, давайки му свръх това и определени пълномощия да представлява (и се застъпва за) това население пред Високата порта. Периодът, в който това (повтарям – наложено от османския завоевател) положение е в сила, обикновено се нарича в литературата период на „Етнархията“ (на Константинополския патриаршески престол на Балканите). В него Вселенският патриарх действително е не просто отце-началник (букв. патри-арх) – духовен предстоятел, но и нещо като народо-началник, собствено – етнарх над „народа“ („миллет“-а) на православните гърци, българи, сърби, молдо-власи и т. н. Тъкмо това положение служи за основание днес да се говори за църковната „империя на Фенер“, а Константинополският патриархат да бъде представян като „империална“ (и противо-национална) структура. Ние обаче посочихме вече, че въпросното положение е наложено на Вселенския престол от османския устроител на империята и следователно трябва да видим сега как се отнася към тази неочаквано увеличила се своя власт самата патриаршия на Босфора от времето, в което предоставилата ѝ я Османска империя започва да се разпада.

Ето фактите – само че отначало свързани с властта на Цариград извън пределите на царството на султана.

Защото – ще припомня, че той продължава да има стара и чисто църковна власт и извън неговите граници. Така, в земите на покръстените (в края на Х век) именно от Константинопол руси, Вселенската патриаршия е създала още тогава своя митрополия с център града Киев. В пределите на нейната църковна юрисдикция се намират всички православни руснаци, които – и това също трябва да припомня – откъм XIV век започват да обитават две политически образувания (държави): юго-западните (общо взето днешните украинци и белоруси) – Полско-Литовското кралство, а северо-източните (т. нар. великоруси) – въздигащото се и независимо Московско Велико княжество (впоследствие царство). Всички обаче руснаци, подчертавам това, и поданиците на полско-литовската „Жечпосполита“, и поданиците на Москва – в църковно отношение са паство на Киевската митрополия на Вселенския престол. И тъй, какво прави с тази обширна своя митрополия „Фенер“ след падането на Византия? Опитва ли се да я задържи? Нищо подобно. Отзовавайки се на настойчивото желание на „московитите“, още през 1591 г. Константинополският патриарх Иеремия ІІ издава „томос“, с който прави московската част на дотогавашната Киевска митрополия територия на само-оглавяваща се (автокефална) църква, на която, при това, признава и патриаршески статут. Всъщност, за времето си това е почти „революционен“ акт, тъй като до този момент господства възгледа за т. нар. „Пентархия“, според който патриаршески (и напълно автокефален) статут могат да имат само петте древни патриаршески катедри в Римската (респ. Византийската) империя.[3] С други думи в края на XVI век Константинополският патриархат („империалистичният Фенер“) безспорно започва да се съобразява с новите реалности, възникнали на историческата сцена. Ако дотогава цялата територия на Източна Европа (и Евразия) се мисли като мисионерска (покръствана) и църковно обгрижвана от „Новия Рим“ на Босфора територия, съгласно 28 правило на ІV Вселенски събор, а патриаршески автокефалии може да има само в Империята на ромеите, сега нещата са се променили. Византия не съществува, а на мястото на „Втория Рим“ се е въздигнал (както сам се величае) „Третият Рим“ – Москва. Възникнало е ново, независимо и населено с православни царство. И ето: за осъзнаването на тази нова историческа реалност свидетелства фактът, че Константинополската патриаршия без съпротива „отсича“ от територията на (своята) Киевска митрополия земите на това царство и в църковно отношение ги прави независими от себе си. Под своя юрисдикция тя запазва вече само земите населени с православни в Полско-Литовското кралство, тоест както виждаме, реално намалява църковната територия на дотогавашната си Киевска митрополия или още по-иначе казано – съобразявайки се с новите исторически реалности, фактически опразва единната имперска църква в Европа в рамките на която всички без изключение православни християни са били под юрисдикцията на европейската (Цариградска) патриаршия от имперската „пентархия“. Сега Константинополският патриарх остава (по волята на османския господар) единствен духовен предстоятел и „етнарх“ на православните в Османската империя и продължава да ръководи православните в Източна Европа, които са под иноконфесионална политическа власт (в Полша-Литва, в Украйна).

Да се пренесем сега в XIX век. Както е известно тогава на Балканите е в ход последователното освобождаване на православните народи на Османската империя от властта на султана и конституирането им в собствени национални държави. И ето: макар че по османските разпоредби Вселенският патриарх е, още от XV век, не само духовен предстоятел на всички православни на полуострова, но и техен „етнарх“, той не само не упорства (както го клеймят в националната ни легендарика) да запази тази своя позиция, но постепенно се отказва и от общото духовно предстоятелство над „рум-миллета“. Започва с други думи да се съобразява с още по-новите исторически реалности. Въпреки че Църквата по правило и винаги е била устроявана на териториален, а не на етнически принцип (още според апостолското слово в нея „няма вече иудеин, ни елин, няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3-28), Константинопол отчита , че православните на балканската територия започват да живеят в нея вече в общо взето едноетнични национални общности и значи не просто османският вероизповедно определен народ („миллет“) отива в миналото, но и още по-ранния събран под свои племенни владетели, но в рамките на „империята на православните“, е станал анахроничен. Ето защо, от средата на XIX век Вселенската патриаршия последователно „отпуска“ от своята канонична църковна юрисдикция православните жители на новите (вече „национални“) държави и прави това по два основни начина. От една страна възстановява каноничното битие на опразнените след османското завоевание автокефалии, създадени още през Средновековието. През 1879 г. възражда прекъсналата съществуването си през XV век Сръбска патриаршия[4] – тоест територията на (вече самостоятелната държава) Сърбия бива „отсечена“ (чрез „томия“ – букв. „отсичане“, чрез „томос“) от диоцеза на Вселенския патриархат и три века и половина след Московската става независима („национална“) патриаршия. Само поради сприхаво самоволното (и извършено на непозволения етнически принцип) отделяне на българите през 1870 г. възстановяването и на българската автокефалия става едва през ХХ век, като през 1945 г. Константинопол вдига схизмата над нея, а през 1961 г. признава и патриаршеското ѝ достойнство, вече с новия ѝ център София и в точно определената ѝ канонична територия.

От друга страна, пак в съгласие с историческия „тренд“ на XIX и XX век, Константинопол започва да извършва „томии“ („отрязвания“) от каноничната територия на своя древен патриархат и на територии, които никога по-рано не са имали самостоятелен църковен статут, но вече принадлежат на самостоятелни национални държави. В решително противоречие с мита за „панелинизма“ на „Фенер“ (и да, след известен период на съпротива) Вселенският патриархат признава автокефален статут на Атинската архиепископия (през 1850 г.) именно на основание на това, че територията ѝ вече е в границите на независимата „национална“ държава Гърция. Нека добавя, че през 1928 г. пак Константинопол дава автономен статут в рамките на своя патриархат и на т. нар. „Нови земи“ (Тесалия, Крит и Додеканезите), присъединени към гръцката държава след Балканските войни.

През 1885 г. и църковната територия на север от Дунава (земята на Влахия, Молдова и Трансилвания), политически обособена в държавата Румъния, макар през целия период на османската ѝ зависимост да е била под юрисдикцията на Константинопол, получава от този последния „томос“ за автокефалия, а през 1925 г. е нововъздигната в ранг на патриаршия.

Но по същия начин, през 1924 г. Константинопол издава томос за автокефалия и на православните енории на територията на Полша – тоест „отрязва“ от себе си вече и част от древната си Киевска митрополия, останала под негова юрисдикция след отделянето на Московския патриархат в края XVI век. Нека вметна, че този акт не е признат тогава (единствено) от Москва, която, присвоила в края на следващия XVII век Украйна и столицата ѝ Киев, междувременно се е сживяла с убеждението, че и цялата територия на тази митрополия (включително земите ѝ в Полша) е вече на… Московския патриарх. Но за църковното поведение на РПЦ – по-нататък.

Нека следователно да обобщим. На два исторически етапа – от края на XVI до XX век – Константинополската Вселенска патриаршия, чиято канонична територия, по същество обхващаща цяла източна Европа и определена още на ІV Вселенски събор през 451 г., чието мисионерско поле е пак цяла източна Европа (и Евразия), сама и драстично намалява своя диоцез; създава тоест не „фанариотска църковна империя“, а напротив – последователно „саморазпуска“ църковната си „империя“, конституирайки една след друга на територията ѝ авто-кефални (само-управляващи се  в тялото на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква) структури. На Балканите, след края на Османската империя тя възражда (в различно време) двете средновековни патриаршии – Сръбската и Българската, създава една нова – Румънската и конституира в земята на единоплеменните ѝ гърци една автокефална архиепископия – Атинската. Извън пределите на Балканския полуостров пък още от XVI век тя започва да „отсича“ (с „томоси“) части от древната си Киевска Митрополия – отначало цялата ѝ североизточна част, превръщаща се в Московска патриаршия, после, в началото на ХХ век и земите ѝ в Полша, конституиращи се като автокефална митрополия, а днес – и земята на Украйна – родилната ѝ територия, с което Константинополският патриархат „отпуска“ практически и последната част от тази древна своя територия. За зла съдба на РПЦ, която остро атакува този последен де-империализиращ акт на Вселенската патриаршия, определяйки го като „противоканонична намеса в чужда (т. е. руска) църковна територия“ Константинопол разполагаше с решаващ исторически документ[5], от който става абсолютно ясно, че пререкаемата Киевска митрополия никога не е била „предавана“ под юрисдикцията на Москва и по същество е била присвоена от последната по маниера на типично руското империално мислене: светското овладяване на една територия (на Украйна в средата на XVII век) означава и автоматичното ѝ присъединяване към московската църковна юрисдикция.

Както ще покажа в следващия текст – по този именно, абсолютно противоположен на църковното поведение на „Фенер“ начин, РПЦ действа практически от самото си създаване, но особено през XIX и XX век. Вместо да ограничава, както набеждаваните „фанариоти“ пределите на своя диоцез, тя постъпателно излиза оттатък неговите граници. Кой тогава, питам още сега, е в действителност църковен „империалист“?

___________________

[1] Т. нар. църковнославянски (богослужебен) език практически никога – и особено между XV и XIX век – не е бил говорим език за българите. При това той никога не е бил „забраняван“ от Константинопол. А богослужения на съвременен (т. е. „разбираем“) български език в нашата църква се извършват от съвсем неотдавна.

[2] Това последното ще разгледам в текста идната седмица.

[3] В тази връзка как точно са възприемани през Средновековието Търновската и, по-сетне, Сръбската патриаршия – били ли са смятани за същински патриаршии и доколко са били напълно автокефални, е безкрайно сложен и непроучен въпрос, който може да бъде предмет на специално научно изследване. Във всеки случай, факт е, че днес Константинополските канонисти не отричат, че в Ново време те са били „възстановени“.

[4] Собствено остатък от нея (под името Печка патриаршия) продължава да съществува на територията на Хабсбургска Унгария, почти до края на XVIII век, след което се съединява с нововъзродената Сръбска.

[5] Имам предвид Посланието от 1686 г., което подробно съм анализирал в Портала (вж. http://kultura.bg/web/конфликтьт-за-църквата-в-украйна/http://kultura.bg/web/под-чия-юриедикция-е-църквата-в-украйн/http://kultura.bg/web/заключително-за-църковния-конфликт-н/; http://www.hkultura.com/news/detailed/1933/) и което бе публикувано в оригинал и в превод на български в сп. Християнство и култура, „Историческите документи“, в: Християнство и култура, 2018 / 137, стр. 27-37 http://www.hkultura.com/news/detailed/1934/.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКартографът на спомените
Следваща статияМетаморфозите на Ян Енглерт

2 КОМЕНТАРИ

  1. Неочаквано съм рзочарован от г-н професора! Това, че РПЦ е инструмент на руската имперска политика не означава, че Константинопол е неспособен на подобни действия. Много бързо подминаваме факта, че едва ли не османците сами са решили да оставят само КП. Странно е в контекста на изложеното факта, че по инициатива на КП е закрита Охридската и на цяла България архиепископия през 1767г.. Някак си странно излиза, че личности и духовни колкоси, като Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Антим I, Методи Кусев имат точно обратното становище за КП, а именно че тя е етнофилетска. Симеон Радев и той се присъдинява в групата на инакомислещите. Пак някак странно се получава изгарянето на патриаршеската библиотека в Търново от местния гръцки владика и т.н. и т.н. Още по нататък – продаването на македонските епархии на СПЦ. Пак някак си странно е внезапното отсраняване на Иерусалинския патриарх Кирил, заради отказа му да подпише схизмата и последващата му смърт. Подобно и Александрийския патриарх, който подписва, а сетне се отказва. Как да си обясним унищожаването на всички следи от българи в беломорска тракия или сегашна северна Гърция(под управлението на КП) – всички регистри, надписи и т.н. са изгорени? Да – в случая с Украйна, КП е права, но да се каже, че няма прегрешения е меко казано несериозно. Наистина съм неочаквано разочарован от това слово. И накрая прот. Александър Шмеман посочва именно имперското мислене на КП, като основна причина за краха на Византия.

  2. ааа не така. Московците никога не са били империалисти. ако че владеят 1/6 та от света. империалисти са американците ако че нямат империя. империалисти са не тези които са а онези на които им е сложена кличката. фанариот е лошо нещо и като такова е хубаво да бъде слагано там където е засегнат московския имперски интерес. за българския не говорим. той се подранира като московски интерес. защото сме малки братчета (братушки, незрели), православни (сиреч хора на императора) и славяни, каквото и да означава това.