Разговор с художника Чавдар Петров по повод неговата 70-годишнина и юбилейната му изложба в СБХ, която се открива на 4 септември 2025 г.
Въпреки болките в лявата ръка, Чавдар Петров полага последни щрихи върху картините, с които иска да изненада почитателите си в юбилейната изложба, която подготвя по повод своята 70-годишнина. Експозицията в СБХ, която се открива на 4 септември, няма да е традиционно ретроспективна. Тя не проследява старателно промените в творчеството му през годните, а „етапите“, през които преминава. Затова тук са включени разнородни творби – типичните за него пейзажи от Дунав, ярки „карнавални“ творби, приличащи на детски рисунки, и абстрактни платна.
Чавдар Петров е силно свързан с Дунав. Роден е в село Екзарх Йосиф, Русенско, където е отгледан от баба си и дядо си, после живее в Русе, а от началото на 80-те години се установява във Видин. През 1974 г. завършва Художествената гимназия в Казанлък, а през 1980 г. – Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“, специалност „Живопис“. През 1995 г. е резидент в ателиетата на Cite des Arts в Париж след конкурс на СБХ. Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на редица награди. Творби на Чавдар Петров са включени във фондовете на Националната галерия и почти всички музейни галерии в страната, също и зад граница – Сърбия, Румъния, Украйна, Франция, Германия, Чехия, Русия, Австрия, Белгия, САЩ, Великобритания и др.
Какво показвате в юбилейната изложба за вашата 70-годишнина в СБХ и защо сте я озаглавили „Стъпки във времето“?
За 60-годишнината показах 60 работи, мога да изложа и 70 за 70-годишнината, но мисля, че ще включа 55, защото съм роден през 1955 г. „Периоди“ ми звучи твърде претенциозно, по-скоро показвам епизоди от моя живот. Има работи от 1983–1984 г. Тогава те са участвали в Общи художествени изложби, преди да стана член на СБХ, приеха ме през 1985 г. В миналото ние, младите художници, не смеехме да се подписваме, защото имаше хора от журито, известни художници, доайени, които казваха, че щом този се подписва, значи се мисли за голям художник. Затова в Националната художествена галерия, в която имам откупени седем мои работи, те не са подписани.
Не съм целял да показвам работи, които са се движили в стъпките на времето. Тук има неща, които са били извън главния път. Стъпвал съм в калта, отстрани… Калта не е нещо лошо, напротив. Правил съм неща, които аз съм искал… Всички сме се пръкнали случайно, никой не може да ми казва как аз ще живея на този свят. Този живот си е мой и аз трябва да го изживея, както аз искам, а не както другите ми казват. Никога не съм бил член на нищо. Аз съм бил свободен човек през цялото време.
Винаги ли сте искали да бъдете художник? Кога решихте да се посветите на изкуството?
Открай време съм искал да стана художник. От малък. През 1969 г. в къщи дойде един човек и видя рисунките, които бях прерисувал от Борис Ангелушев, лика на Васил Левски. Каза на баща ми да ме изпрати да уча в художествена гимназия. Баща ми ме попита дали искам да стана художник. Казах му, че искам, и тогава той реши да потърсим художествена гимназия. Моите роднини ми заявиха, че са ме мислили за по-умен, аз пък художник съм искал да стана. Не го смятаха за професия. Отидохме в Русе, където организираха курсове за прием в художествена гимназия. Носех прерисуван портрет на Ленин, рисунки от приказки. Преподавателят като ги видя, ми каза: „Ти къде си тръгнал?!“ А баща ми до мен: „Как къде? Иска да влезе в художествената гимназия“. „Вие в ред ли сте? С тези рисунки ли ще влезете? Елате да видите!“ И показва работи на Николай Караджов и Володя Кенарев, които са по-големи от мен. Те рисуваха светлосенки на гърне, което беше задание за изпита. Той каза: „Абсурд е да влезеш!“. Аз се разплаках, но той се оказа прав. Казах си, че никога при него няма да се уча. А той даде всъщност добра идея – да нарисувам баба си, дядо си, животни. Даде ми фигурални композиции да изобразя като сюжет. Аз го направих, но при него не стъпих. Обаче съм му благодарен, защото беше откровен и точен. Мобилизира ме да се амбицирам и да се подготвя. Отидох при друг преподавател, който ми показваше как се правят натюрморти и т.н. Кандидатствах през 1970 г. и от цяла Северна България бяха приети пет човека в Казанлък. От Видин, Монтана и Враца – нито един. От Плевен – един, от Търново – двама, от Русе бяхме приети двама, имаше и един от Варна. Всички останали бяха от Южна България. Зиятин Нуриев е от моя клас, стояхме на един чин. Голям скулптор. Вихрони Попнеделев беше в първия випуск на нашата гимназия, аз съм в третия. Родителите ми не можеха да идват да ме видят. Имаше две родителски срещи през годината, ама кой ще пътува от Русе до Казанлък. Ако дойде, дойде. Затова ние се държахме заедно и се знаем от малки. От моя клас бяха Зиятин Нуриев, Тодор Терзиев, който беше директор на художествената гимназия [в Сливен], Бисер Дамянов, който преподава в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Станимир Видев, Здравко Палазов, Румен Жеков, Вихрони Попнеделев, Ганчо Карабаджаков и др. Оттогава сме заедно. И не само с тях. Едно време Казанлъшката художествена гимназия бе филиал на Софийската и ние сме ходили заедно на практика, познаваме се с художниците от столицата.
Кои бяха вашите учители?
Много са учителите ми. Затова казвам на младите – да са здрави и да имат късмет. В Казанлъшката художествена гимназия имахме истински преподавател – Янаки Манасиев. Той беше свободолюбив като мислене и не беше консервативен като други учители. След това дойде Станислав Памукчиев, който беше един от хората, който защити дипломната ми работа „Дъжд“. Светлин Русев по принцип ми е помагал. Работата „Протест“ нямаше да бъде приета в Общата художествена изложба за мира във Варна, където ние участвахме като млади, ако не беше той.
Имал съм щастието да познавам всички големи художници и други хора на изкуството. И късметът да бъда с тях. Контактът ми с тези хора ме е оформил като човек. Не само като изкуство, а и като поведение. Георги Баев, Димитър Киров, Георги Божилов-Слона, Катя Паскалева, Стефан Мавродиев, Христо Фотев, Дончо Цончев, Виктор Пасков, Ценко Минкин, Стоян Цанев, сега сме останали с Милко Божков, Свилен Блажев-Свиката, с когото сме били в ателиетата в Париж. Били сме къде ли не заедно – на пленери, много съм контактувал с тях.
Като се обърнете назад, бихте ли променили нещо в своя живот?
Нищо не бих променил… Както казва Един Пиаф: „За нищо не съжалявам“.
Какво е най-трудното за един художник – да изработи свой собствен стил ли?
Стилът си личи, дори и работите да са много различни. Но стилът, начинът на това, което авторът, художникът, независимо в кое изкуство твори, му идва отвътре, разпознава се. Почеркът няма как да го сбъркаш. Линията ли ще бъде това, емоцията ли, вижда се, че е той. Това е вътрешна енергия. Когато един автор не влага вътрешната си енергия, работата не става.
Изкуството е друга категория. Не можеш да бъдеш нормален, когато правиш изкуство. Не го казвам в лошия смисъл на думата, но ти отиваш в друго измерение, за да създадеш нещо. Иначе, ако вземеш да се съобразяваш, да почнеш да мислиш на кого ще се хареса картината, каква рамка ще отива, не става. Изкуството е друго нещо. То е висша форма на медитация. Ако не си такъв, по-добре не се занимавай.
Художникът и всеки човек на изкуството не трябва да прави компромис със собствената си душа. Когато рисувам, аз не мисля да се харесвам. Идват при мен и искат да им нарисувам „Баба Вида“. Мога да я нарисувам, но не се подписвам. Имам три-четири работи „Баба Вида“, но съм ги нарисувал така, както аз искам. Ако ги видите, те нямат нищо общо с действителността, но ще познаете, че е „Баба Вида“. Никога не съм се съобразявал.
Кои са минусите и плюсовете на това човек да живее във Видин и Русе?
Завърших през 1980 г., през 1981 г. се заселихме в Русе. През 1982 г. стана обгазяването, а после и протестите. От обгазяването очите ти се насълзяват, имаш постоянен дразнител в гърлото, кашляш и не може да спреш да кашляш. Заради обгазяването до ден днешен хриптя, имам хроничен бронхит. Това ни накара през януари 1983 г., а и заради децата да се изместим във Видин. Жена ми е от Димово, Видинско. Мислехме, че ще е временно, но то какво стана. Във Видин реката по-добре я усещам. Ако някъде бих се върнал, това е в къщата на баба ми и дядо ми, където съм израснал.
Река Дунав ли е основният ви източник на вдъхновение?
Във Видин реката е най-жизнена. Пътувал съм от устието до делтата на Дунав, правехме едни пленери. В Русе реката не се вижда. Трябва да отидеш до нея, за да я видиш. Докато във Видин сутрин като изляза от къщи, вървя по дигата и гледам реката. В Пловдив ми говорят за река Марица. Казвам им – елате да видите във Видин истинска река. Аз рисувам във Видин на няколко места. Сутрин гледам изгрева на Дунав и това ме зарежда с много положителна енергия.
Къде обичате да работите?
Обичам да рисувам там, където има голямо пространство. Искам да имам платна и бои и да рисувам. Това е животът ми. Това ми е съдбата. От мъничък съм искал да рисувам, мисля, че и моите колеги това са си го пожелали. Музиката е изкуство, което действа най-директно върху психиката и емоцията на човека. Има колеги, които не обичат да рисуват на музика, но аз обичам. Имам специална музика, която си пускам, докато работя – Лучано Павароти, Том Джоунс, Адриано Челентано. Едно време като рисувах, си пусках само „Стената“ на „Пинк Флойд“, музиката от „Ах, този джаз“ на Боб Фос и от филма „Коса“. Бях си направил касета със „Стената“. Като свърши, пак почва и така нататък.
Какво си пожелавате?
Искам да имам платна и бои и да рисувам. За да рисувам, трябва да бъда здрав. Заради внуците, защото те са много интересни.
