0
1402

Часовникарят

DEnev

Един възрастен учител, който сега е на 86 години, трийсет години от живота си пътуваше от селото, в което живее, до близкия град. Там той преподаваше география в средното училище. Единственият автобус сутрин, който можеше да го закара от селото до близкия град, така наречената „миньорка”, минаваше долу на шосето в шест. Разстоянието от селото до шосето е три километра. Трийсет години този учител ставаше сутрин в четири, за да може да се оправи, да закуси, да си облече костюма и да стигне до шосето навреме, за да хване рейса.

Този учител няма един ден пропуснати занятия с учениците през тия трийсет години.

Нещо повече, той няма една минута закъснение за първия час сутрин.

Този учител не си позволи един ден да се яви пред учениците си с омачкан панталон. Панталонът му винаги беше с ръб.

Този учител нямаше нужда от будилник, за да става сутрин в четири. Вътрешният му часовник беше по-точен от който и да е будилник.

Защото той гледаше на работата си като призвание и уважаваше своите ученици.

Те, между другото, му се отплащаха със същото. И досега, когато имат път през селото на учителя си, те се отбиват през дома му, за да го поздравят.

Надявам се, знаете, че всеки човек, всеки един човек,  има вграден подобен вътрешен часовник. И ако той върши работата си с любов и призвание, вътрешният му часовник работи безотказно. И няма нужда да поглежда часовника на ръката си, за да отговори с точност до минута колко е часът.

Вчера, докато чакахме стрелките да се съберат на 12, за да гръмнем шампанското и да се поздравим с Новата година, си дадох сметка, че ние чакаме с нетърпение не толкова формалното преминаване от едната година в другата, колкото именно това сверяване на часовника.

На вътрешните си часовници.

В това се крие голямата тайна на този празник. Истинската му празничност.

Разбира се, сверяването на вътрешния часовник с вселенското време не става само на Нова година. То става постоянно.

И има няколко начина за това.

Единият от начините е описаният по-горе – когато вършиш работата си с любов и призвание.

Друг такъв начин е вярата.

Трети начин е изкуството. Всяко голямо произведение на изкуството сверява по тайнствен начин вътрешните ни часовници.

Четвъртият, най-разпространеният начин е, когато самата държава задава точното време. Изразът „швейцарска точност” не означава само качеството на часовниците, произведени в Швейцария. Той означава и друго – една държава, която тиктака като свръхточен часовник.

Когато вътрешният часовник на човека изостава от вселенското време, той остарява много бързо и се превръща в старец още на петдесет.

Когато вътрешният му часовник избързва, той се превръща в самотник.

Изтеклата 2013 г. беше година, в която вътрешните часовници на хората в България показваха най-различно време. Нещо повече, те нямаше как, откъде да си сверят часовниците. Никой нямаше представа от точното време в тази държава.

Знаете колко прецизен механизъм е един часовник. И как не можеш да го поправяш с тесла и чук.

А колко по-прецизен механизъм е онзи другият, вътрешният часовник на човека.

Имам един приятел часовникар. По стената на ателието му висят над двайсет стенни часовника. Той веднъж ми описа следния феномен. Ако всички часовници работят, но само един от тях е сверен точно, след известно време и другите часовници започват да показват точното време.

Въпросът е един часовник поне да показва точното време.

В България през изтеклата година такъв часовник нямаше.

Затова сега пазете като зеницата на очите си точното време на сверените си в дванайсет вътрешни часовници.

Вършете си работата с любов и призвание.

Вярвайте.

Четете.

Слушайте хубава музика.

Защото точно ти можеш да се окажеш човекът с точното време.

До момента, в който най-сетне се появи часовникарят.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияМистичната истина на Правдолюб Иванов
Следваща статияДвете Българии