Вуйчо ми завърши МЕИ-то. Докато следваше, живееше в апартамента при нас. Много спомени имам с вуйчо. Той ни подари „Чернишка”, на мен и брат ми, за новата 1968 г. Оттогава съм я чел поне петнайсет пъти. Когато видя същото издание, веднага си го купувам. Сигурно вече имам две дузини „Чернишки” с мишосивата платнена подвързия и рисунката на лисиче на корицата. Ако понякога си мисля, че знам какво е добрата книга и по какво се различава от другите книги, това е заради този подарък от вуйчо.
Вуйчо имаше мотор MZ. Караше го с кожен шлем и с една червена риза. Занимаваше се с йога. Учеше ни на хватки от джудото.
В студентската му група имаше един сириец, Дауд. Вуйчо много му помагаше. Когато се дипломираха, сириецът Дауд подари на вуйчо в знак на благодарност за помощта часовник „Атлантик”.
Когато заминаваше със семейството си за Канада в началото на деветдесетте, вуйчо подари часовника на дядо ми и дядо не се раздели с него до смъртта си. Дори и след инсулта, когато вече не можеше да говори, дядо задължително няколко пъти на ден отиваше до стенния часовник, за да свери своя часовник „Атлантик”. Вдигаше ръка и половин час гледаше ту ръчния часовник, ту – стенния. Правеше го с много сериозно изражение, сякаш управляваше самолет. Макар че „Атлантик”-ът нямаше нужда от сверяване.
Когато дядо почина, от него остана един куфар. В този куфар открих 2-3 бройки от моите книжки, един дървен наконечник за молив с месингово пръстенче, което да стяга червените моливи, които дядо пъхал в наконечника, за да поправя грешките на учениците, докато беше учител и часовника „Атлантик”, който сириецът Дауд бе подарил на вуйчо, а той на свой ред – на дядо.
През летата вуйчо гледаше да се връща в България. Дори успя да си построи къщичка в едно село в Трънско, на една стръмна поляна. Загради я, покри я, сложи прозорци и врати, измаза я. Казваше, че един ден щял да се прибере в България и да си живее в тази къщичка, сред зеленото, птичите песни и бълбукането на водите в деренцата. Да лежи по гръб на поляната, до косовете и трънкосливките и да гледа небето.
После вуйчо се разболя от паркинсон. Последният път, когато си дойде в България, преди повече от десет години, вече беше изкривен. После разбрахме, че е на инвалидна количка. Но го разбрахме от други хора.
Когато им звъним по телефона, вуйчо и жена му вече не отговарят. Не отговарят и на мейлите.
Тия дни рових нещо в мазето. Видях куфара на дядо. Избърсах го как да е от прахта и го отворих. Вътре на дъното открих часовника „Атлантик”. Навих пружината и часовникът тръгна. Часовникът, който сириецът Дауд подари на вуйчо. А той сетне подари на дядо.
След една седмица вуйчо ми навършва 70 години. Отдавна не сме се чували, може би над десет години. Често си мисля за него. С този текст искам да му честитя рождения ден. Да му кажа, че отвреме-навреме си препрочитам „Чернишка”. И че часовникът от сириеца Дауд още върви.
