0
3125

Часовник с други часове

„Други часове“, Стивън Дън, превод Благовест Петров, издателство „Фрост“, 2022 г.

Съществува друг свят, и той е в този, казва Пол Елюар. Припомнях си думите му, докато четях стихосбирката „Други часове“ на Стивън Дън. Защото поезията на Дън идва от другия свят, от другите минути на другите часове. От невидимия часовник за невидимото време. И не е нужно постоянно дебнещо въображение, за да ги регистрира: другите часове са в същите часове, стига да умееш да ги откриеш. Самият Стивън Дън споделя за процеса си на писане: „…не съм истински в стихотворението, докато действително не стресна самия себе си, и ако това не се случва, вероятно съм използвал конвенционалния cи, делничен мозък твърде много и твърде дълго.  При мен стиховете оживяват, когато започвам да казвам нещо, което не съм сигурен, че съм способен да кажа.“

За стихотворенията в тази книга мога да твърдя, че владеят и силата на последното изречение, на последния ред, който те изкарва рязко от коловоза на спокойствието. Тъкмо си придобил убедеността, че всичко ти е ясно – и накъде ще те поведе текстът, и докъде може да стигнете в съвместното си движение. Тъкмо си рамкирал, очертал си границите на тълкуването и рязко получаваш благодарно повече.

ТРИЕНЕ

„Всяко нещо, което триеш достатъчно дълго, става красиво“
Джим Опински

Веднъж видях художничка да нанася черна боя
върху неубедително синьо небе,
след това да я разтрива, докато тази нейна лъжа

не изчезна. Виждал съм мъже така усърдно
да лъскат коли, че от тях започва да струи светлина.
Като дете държах камък в джоба си,

палец и показалец в таен сговор
с водата и вятъра,
галейки го денонощно.

Започнах да изстъргвам разни неща,
изчаквайки искрата от триенето.
Научих, че когато понякога си суров,
това носи повече истинност, даже истина.
Но малко неща човек може да понесе
да бъдат трити за дълго – знам това,

но не мога да спра. Ако красотата се появи,
явява се слисана, прикрила белезите,
а това едва се понася.

Способността му да постига повратни (и превратни) моменти в стиха е маркер и за това, че Стивън Дън е от малцината автори, които пишат без онази нарцистична самоувереност в първоначалния си замисъл. Той е експериментатор, откривател на нови поетични територии в добре отъпканите пространства на традициите.

Началото на творческия му път е като имажист. За писането си разказва как дълго време е вярвал, че  поезията ce случва като се наслагва образ след образ, метафора след метафора, докато в един момент не открива, че може да пише много пo-аналитично, че като автор се опитва да дефинира и усъвършенства способността да се разбират нещата. „За да го постигна,  имам нужда да пиша като постепенно до края на стихотворението откривам какво мисля и чувствам. Представата ми за метафора сега е, че към нея прибягваш, когато няма начин да кажеш, каквото искаш направо, когато само аналог ще свърши работа. Има едно страхотно eсе на Павезе, в което той твърди, че цялото стихотворение може да бъде считано за метафора, че нещо добре описано е портрет само по себе си и на себе си. Не е необходимо да се стремиш да създаваш образ след образ. Когато гo прочетох, беше истинско откровение, потвърждение на това, което ми се струваше, че правя в моите стихове. Не искам да кажа, че метафорите не са особено важни за поeзията, a че трябва да възникват по необходимост, a не по навик.“

POSTMORTEM  ПЪТЕВОДИТЕЛ

На моя панегерист, в аванс

Не ме възхвалявай заради необичайния ми вътрешен мир.
Не виждаш ли, че съм обърнал гръб
на големите вълнения
и съм се примирил с всички нещастия?

Разходи се до старото гробище; ще видиш,
че няма нищо особено за разказване.
Мъртвите някога са били всякакви –
контрабандисти и негодници,
мъченици на плътта, такова изобилие от скучни,
верни на дълга си неотразими красавици.

Бях по малко от всичко.

И, моля те, не се поддавай на изкушението
да говориш за добродетели.
Рядко поставяните на изпитание са твърде привързани
към този свят, лишени от надежда,
необременени.
Знай, че в другите съм се възхищавал
единствено на отчаяния им стремеж
да бъдат добри.

Адам е моят човек, а Ева не трябва да се обвинява.
Той е отхапал; нямало логика да спре.
Все пак, за да си прецизен, може да кажеш,
че често спирах,
и рядко стигах толкова далеч, колкото копнеех.

И след като познаваш моите мъки,
разбираш, че те са просто неравности по пътя и спънки
пред ужаса на историята.
Напомни на тези, заели местата си, навярно плачещи,
колко е противно
за някои от нас да се оплакват.
Кажи им, че ми беше даван втори шанс.
Познах радостта.
От книгите бях рано опарен,
но продължих да се промъквам към огъня.

Кажи им, че към края нямах нужда
от Бог, който беше станал просто история,
която някога обичах, една от многото
с укривания и спасявания посред нощ,
извисяващ стил и великолепие. Истината е,
че се научих да живея без надежда,
доколкото можех добре, почти щастливо,
сред ограбения и лъскав свят.

Ти, който си един от тях, разкажи, че най-много
обичах близките си.
С цялата възможна искреност разкажи, че те ми осигуриха
един по-добър начин да бъда сам.  

Миналата година Стивън Дън почина на рождения си ден, на 82 години. Литературното му наследство включва множество поетични книги, сред които Pagan Virtues (2019), Keeper of Limits (2015), Lines of Defense (2014), Here and Now (2011), What Goes On: New and Selected Poems 1995-2009, Different Hours (2000); Loosestrife (1996), Landscape at the End of the Century (1991; Local Time (1986), и на сборници с есета. За книгата си „Други часове“ е удостоен с наградата Пулицър. Авторът споделя, че тази книга е най-добрата му.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияИма такъв език
Следваща статияЛюба Томова и Ненко Атанасов за философията на плаката