Георги Господинов стана Доктор хонорис кауза в Париж

Писателят Георги Господинов бе удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Националния институт за източни езици и цивилизации (INALCO) в Париж. Висшето учебно заведение, основано през 1669 г. (преди 357 години), е единствено по рода си в света с това, че предлага специализация по 104 езика от Централна и Източна Европа, Африка, Азия, Америка и Океания. Това го превръща в център на многоезичието и многокултурието от всички континенти. Титлата Доктор хонорис кауза не е връчвана близо двадесет години. Тази година академичната общност на INALCO удостои с тази чест Георги Господинов и професора по философия Сулейман Башир Диагн (Сенегал/САЩ). Господинов е отличен за приноса си към европейската и световната литература. Церемонията се състоя на 30 март в сградата на INALCO в Париж. Публикуваме представящото слово на Мари Врина-Николов и думите на Георги Господинов от церемонията.

* * *

Скъпи колеги, скъпи Сулейман Башир Диагн, скъпи приятели,
Скъпи Георги,

Пазя жив спомена за имейла на поета Георги Борисов, получен в края на 1999 г.: той искаше да привлече вниманието ми към романа на един млад български автор, който току-що беше излязъл и бе получил наградата на фондация „Развитие“, отличаваща млади таланти. Никога няма да забравя и впечатлението, че държа в ръцете си литературно НЛО, което със своето писане, език и композиция не приличаше на нито една от книгите, написани на български, които дотогава бях прочела и превела. Уж се опитваше да разказва за личната драма на един развод, но не успяваше и непрекъснато се отклоняваше, говореше ни за тоалетните като място, където се изразява дисидентството, за една библия на мухите, предлагаше списъци на удоволствията на различни възрасти… След като първият момент на недоумение отмина, бързо усетих, че този текст ме зове за превод. Срещнахме се в София през януари 2000 г. и това беше началото на едно приятелство и съучастие в писането, което продължава вече двадесет и пет години. Да те превеждам, да вървя по твоите следи, да давам френски глас на твоята българска поетика, да се опитвам да правя във и на френския това, което ти правиш във и на българския, да намирам убежище в твоя въображаем свят – за мен е всеки път нова радост. Затова съм дълбоко развълнувана и особено щастлива, че за първи път получаваш титлата доктор хонорис кауза именно на ИНАЛКО – тази институция, която със своите 103 езика и култури символизира многообразието на човечеството и равното достойнство на човеците, които го съставят – и то заедно със Сулейман Башир Диагн. Улавям много съзвучия между „Универсализиране“, „Снопът на моята памет“, „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“, които ще влизат в диалог помежду си по време на разговора с вас.

Този роман от 1999 г. беше „Естествен роман“, който на трийсет и една години те изведе на предната линия на литературната сцена: първите му два превода – на сръбски и френски – бързо доведоха до следващи, ти върна на читателите желанието да четат българска литература и разклати йерархията на жанровете в полза на романа в контекста на годините на политическа и икономическа криза, последвали падането на комунистическия режим през ноември 1989 г. „Естествен роман“, борхесиански роман пар екселанс, се разгръща в игра от вариации и отклонения, в лабиринтна структура, смесваща индивидуалната и колективната памет, разпадаща монументалния комунистически голям разказ, за да приеме „малките“ лични истории, интертекстуалността, метафикцията, списъците, историите на другите, с две думи един универсум от гласове, и да разколебае идентичностите на автор, разказвач и персонаж. Това са все „похвати“, признати днес като част от постмодерната естетика, но които именно подриваха постмодерното намерение: роман за невъзможния разказ, „Естествен роман“ се стремеше да пресъздаде памет за нетрайното и преходното, една световна библиотека, заличена от комунизма, да улови изгубената цялост и множество гледни точки към „реалността“ сякаш през фасетъчното око на мухата. Тревогата от изоставеността, от загубата на ориентири, на любовта, на човешкото в човека, както и иронията и хуморът като противоотрова срещу патоса, предвещават това, което десет години по-късно ще стане материята на „Физика на тъгата“.

„Физика на тъгата“ бележи ключов момент в твоето творчество – екзистенциален, поетически и етичен. Роман-лабиринт със своите „странични коридори“ и „места за спиране“, в който Минотавърът е първото изоставено и отхвърлено дете, защото е различно, той започва с пролог, който задава цялата щедра и универсализираща тоналност на творбата:

„Роден съм 2 часа преди изгрев слънце като винена муха. Ще умра довечера след залез слънце. […] Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол. […] Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и края на Студената война. […] Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. […] Помня се роден като шипков храст, яребица, Гинко билоба, охлюв, облак през юни […] Аз сме.“

Множество нишки свързват непълното „аз“ тук и сега с другите „аз-ове“ от други места и други епохи – хора, животни или растения – превръщайки го в колективен „аз“, страдащ от обсесивен емпатико-соматичен синдром, който позволява на разказвача да се вселява в чужди тела и тъги. С края на детството свръх-емпатията свършва. „Аз“-ът започва да събира чуждите историите. С тази обсесия по капсулирането на времето, разказването като опит да се отложи, ако не и да се предотврати изчезването на „светът от вчера“, с отклоненията, в които се преплитат фикция и документ и се свързват личният опит и колективните травми – ти влизаш в диалог с Борхес, Цвайг, Песоа и Зебалд.

Това е и роман на епифании и светлина: щастието от утрините и следобедите на света преди залез, щастието от есените на света – очертаваш една география на времето, която ще бъде в центъра на поетическия ти сборник „Там, където не сме“. И накрая – много прустовското откровение, когато всичко се подрежда и страхът изчезва: „Аз сме“. Разказвачът е възстановил изгубената цялост. Цялото човечество е в „мен“, в това „сме“, което е и „сума“ на френски: „аз“ съществува само чрез „ние“, това смесване му дава сила; „аз“ е устойчиво само защото е обитавано от „ние“. Автофикцията се превръща в „хетерофикция“. В момент, когато писатели и критици се питат „какво може литературата“ (Шамуазо), ти непрекъснато утвърждаваш нейното спасително и смислотворящо действие. Жан-Люк Нанси виждаше в този роман „философия на gai saber“ [веселата наука].

Преведен на около двадесет и пет езика, „Физика на тъгата“ те прави европейски автор и дава европейска видимост на българската литература. Той получава Международната награда на фондация „Ян Михалски“ (2016), а Олга Токарчук, носителка на Нобеловата награда за литература през 2018 г., заявява, че този роман „несъмнено е част от съвременния европейски канон“.

Но меланхолията не е носталгия. Това е политическата тема на третия ти роман – „Времеубежище“, благодарение на който ти се превърна в световен писател. Ако в първата му част Гаустин, твоето алтер его, създава клиники за минало, за да лекува пациенти с Алцхаймер, във втората част романът придобива тревожен дистопичен обрат и политически обхват: представяйки си как пред невъзможността да се проектират в едно плашещо бъдеще европейските страни прибягват към референдум, за да изберат към коя епоха да се върнат, ти изследваш начина, по който носталгията може да бъде инструментализирана за националистически цели и пропаганда. Написан след Брекзит и преди пандемията от Ковид и руската агресия срещу Украйна, които сякаш предвижда; съчетаващ ирония, носталгия, сатира и сериозен тон, „Времеубежище“ придобива пророчески облик в контекста на една изправена пред възхода на крайнодесните и популизма Европа. Той бързо е преведен на много езици, а английската му версия получава престижния International Booker Prize през 2023 г.

Твоето творчество размества линиите в българското литературно поле. Превръщайки се в част от световната литература благодарение на преводите си на всички континенти, то надхвърля дихотомията „локално“/„универсално“, „център“/„периферии“ и показва, че една ситуирана литература създава въображаем свят и език, които могат да бъдат четени, превеждани и споделяни, влизайки в диалог с множество текстове от световната литература. То ни напомня също, че литературата е не само създател на въображаеми светове, но и етически и политически акт.

Скъпи Георги, чрез теб днес празнуваме литературата и нейното универсализиращо действие. Нека тази вечер бъде светла за теб!

Мари Врина-Николов

* * *

Госпожо вицепрезидент Rima Sleiman,
Скъпи Сулейман Башир Диагн,
Скъпи приятели, Скъпа Мари,

За мен е чест да получа тази първа в живота ми титла Доктор хонорис кауза. Първите неща винаги имат специална стая в паметта ни. Още по-голяма е радостта ми, че идва от INALCO. Идвал съм тук и винаги съм си представял това място като пчелен кошер, в който жужат пчелите на всички езици. Благодаря ви за това световно жужене на езиците.

Благодаря специално на Мари Врина-Николов, преводачка и приятел, за това, че се довери на моите истории още преди да се познаваме, за начина, по който моите истории говорят на френски, и за толкова други неща, за които ще стане дума след малко пак. Искам да благодаря също така на майка ми и баща ми, които винаги са плевили вечните ягодови поля на детството, дори сега, когато вече ги няма. Благодаря на Рая, че я има, и на Биляна, която чете и редактира всичките ми книги. Благодаря на френските си издатели през годините – Фебюс, Интервал и сега Галимар. Благодаря на всеки, който е тук.

Нашите любими градове и държави са направени, поне за мен е така, от любимите ни книги. Искам да кажа, че писателите и поетите са техните истински архитекти. Посетих Париж за първи път през 2000 г., но вече го бях съчинил в себе си от „Парижката Света Богородица” на Юго; от „Тримата мускетари”; от Рембо, Бодлер и Верлен; по-късно от Гийом Аполинер (търсил съм моста Мирабо, „под който минава Сена и любовта”), много обичам този поет; от Жак Превер, любим в студентските ми години („в парк Монсури, сред Париж, сред Париж на Земята, която е всъщност звезда”); после Бретон, Борис Виан, Ромен Гари; кръгът Улипо; Перек с онази малка книжка „Помня“ и изреждането на нещата от всекидневието беше истинско откровение за мен. Помня (ето как се влияя) също как открихме Пол Елюар в първи курс на Университета, беше малко преди 1989 г. Нашият професор по литературна теория громеше разпалено сюрреализма, цитирайки неговия стих „Земята е синя като портокал“ и колко той бил упадъчен и безсмислен. А ние веднага си го записахме и тръгнахме да търсим Елюар. Така, през негативното и през отрицанието, учехме.

Казвайки това, си давам сметка колко моето писане е повлияно от френската литература и от френското изкуство като цяло. През вас благодаря за това, което съм получил.

Франция е страната, която прие неочаквано възторжено първия ми роман „Естествен роман”. Беше преди 24 години, бях абсолютно неизвестно име за френската, пък и за която и да е чужда публика. Най-хубавите отзиви получих тъкмо от френската преса. Помня, че „Ливр Ебдо” излезе с голяма рецензия със заглавие „Българинът – на мода”. Имаше и голяма чернобяла снимка на която съм в профил с цигара, като в стар френски филм (българин без цигара може ли). Част от френските рецензии слагаха романа ми в редиците на една френско-европейска традиция по линията Перек – Кундера. Можете да си представите колко бях окрилен. И никога няма да забравя отзива по-късно за „Физика на тъгата”, написан от един голям френски философ – Жан-Люк Нанси. В своята колонка в „Либерасион” той написа най-човешката, топла и възторжена рецензия не просто за „Физика на тъгата”, не, това беше предсказание, че нещо много хубаво, ново и различно се задава откъм българската литература и скоро ще усетим неговият полъх. Мисля, че той се оказва прав, предвид всички нови автори, които сега се превеждат на френски.

И тук, не мога повече да отлагам, искам да благодаря на един човек, който има най-голяма заслуга сега да стоя пред вас – моята преводачка и приятелка Мари Врина-Николов. Това е човекът, който, преди да се познаваме, прочете „Естествен роман”, преведе го, без да има издателство, без никаква сигурност, просто заради книгата. Това е от най-хубавите срещи в живота ми. Събра ни една книга, събра ни езикът и литературата. И вече четвърт век имам щастието да общуваме с Мари и да сме приятели. Благодаря, Мари! Ти си превеждала Иван Вазов, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Виктор Пасков, Теодора Димова, Алек Попов и още, и още – цяла една литература. Ти си един от първите хора и първите преводачи, на които пращам всеки мой ръкопис. И никога не съм ти казвал, чакам с такова вълнение и малко страх твоите думи всеки път, защото имаш невероятен усет за дълбините и музиката на текста, за историите и идеите вътре в една книга.

С годините все повече се убеждавам в нещо, което интуитивно съм налучквал в младостта си. А то е, че нашите текстове са винаги лични. Дори когато пишем за минотаври, мухи или за теория на превода. Те винаги извират от един много личен извор, който включва тялото и езика, нашето минало, страхове, следобеди, мълчания, епифанията на преживяно, чуто и прочетено. Онова, което сме прочели и чули, също е част от преживяното. От тази точка разказваме и пишем. Персоналното винаги е универсално, то отива отвъд дихотомията локално или глобално. Вярвал съм и продължавам да вярвам, че нашият разказ и самата литература създава емпатия. Докато разказваш и докато слушаш една история, се случва особена метаморфоза. Абстрактното става конкретно и топло. Човекът придобива плът и лице. Става триизмерен, жив, с родители и деца, усеща болка, която и ти усещаш. Не можеш да унижиш, обидиш или убиеш човек, изобщо живо същество, чиято история си чул.

Тук добавям, че всичко има своята история. Всичко, което усеща болка, е живо. И затова тази ключова фраза „Аз сме” от „Физика на тъгата” включва всичко около нас, всички връзки – с мухата, облака, гинко билобата, есенния минзухар и черешата, минотавъра и човека, който седи сам в един следобед. Аз сме всичко това.

Не можем дори да прочетем истински една книга, ако не изпитваме емпатия към нейните герои. Ако не си кажем: ето ме тук, същата самота съм изпитвал в един късен следобед. Още по-малко можем да разкажем история или да напишем книга без усещането, че във всяко изречение, във всеки от героите си вложил част от себе си. Още повече това важи за човека, който превежда – там се иска емпатия на втора степен. Веднъж за езика, от който превеждаш, за цялото това емоционално дълбоко знание и съпреживяване на този уж чужд език. И втори път – емпатия на родния ти език, на който предаваш текста.

Това е голямата сила на разказването и на превода. Те държат жива цялата екосистема на човешкото. Затова в дни, тревожни като днешните, в дни на взаимни виртуални и реални убийства, на фалшиви истини и пропаганда, литературата ще става все по-важна. Защото е истински антидот на пропагандата.

Ще го кажа съвсем директно – разказването на истории, писането на книги и превеждането на книги е част от спасяването на света. Защото спасява човека в нас. И цялата тази крехка, но жизнено важна мрежа на свързаност спасява самия живот.

В началото нарекох пчелен кошер на езиците мястото, в което се намираме сега. Позволете ми да завърша с тази граматически неправилна, но струва ми се смислово вярна фраза „Аз сме” така, както тя жужи на различни езици, на които романът е преведен: немски, испански, италиански, арабски, английски, турски, полски, холандски, румънски, китайски, латвийски, украински, френски.                   

         Ich sind           Yo somos 

      Io siamo           Ben variz          We am 

Ja jestesmy           Ik zijm               Eu suntem 

        Es esam      Я iснуемо      „我即我们“我    

                    نا نحن، ونحن أنا

                     Je sommes nous     

Георги Господинов