0
2461

Част последна

Роберт Зееталер

Откъс от романа на австрийския писател, издаден от „Лист“, преводът е на Любомир Илиев

Густав Малер пресича за последен път Атлантическия океан от Америка към Европа на борда на голям пътнически кораб. Пътува от страната, в която е постигнал най-големия успех в кариерата си, към родната си Австрия. Той е неизлечимо болен и само няколко седмици по-късно умира във Виена, откъдето започва пътят му към големите музикални сцени. Композиторът лежи на палубата, увит в одеяла, предал се на спомените, и гледа към хоризонта. Спомня си за битките срещу закостенялостта, невежите критици и музиканти и дори срещу антисемитизма, на който е бил подложен.
Паралелът с Томас Ман и неговата „Вълшебната планина“ е неизбежен.

Роберт Зееталер е роден през 1966 г. във Виена. Артист в театъра и киното, една от значимите му роли е във филма „Младост“ на Паоло Сорентино. Сценарист и автор на романи – в на български са преведени „Продавачът на вестници и цигари“, „Цял един живот“, „Полето“.

„Част последна“, Роберт Зееталер, превод Любомир Илиев, изд. „Лист“, 2021 г.

Със сведена глава, загърнал тялото си в топло вълнено одеяло, Густав Малер седеше на заделената специално за него част от слънчевата палуба на „Америка“ и чакаше корабния юнга. Сивото море лениво се излежаваше на утринната светлина. Не се виждаше нищо освен ивиците водорасли, които плуваха на повърхността, както и някакво извънредно странно сияние на хоризонта, което обаче, беше го уверил капитанът, абсолютно нищо не означаваше. Седеше на метален сандък, облягаше гръб на стената на един от контейнерите на палубата и долавяше глухото, равномерно потракване на корабните мотори. Върху сандъка бе положено навито въже, от което стърчеше желязна кука. Краят на куката беше ръждясал, а самото въже – разнищено и почерняло от смазка. Някой му бе говорил за мириса на морето, но той нищо не подушваше. Тук миришеше единствено на стомана и машинно масло, както и на вятъра, който идваше откъм север и като че ли изобщо не сменяше посоката си. Малер обичаше вятъра. Имаше чувството, че издухва глупавите мисли от главата му.

Откъм задната палуба се зададе юнгата с чая. Крепеше подноса на едната си ръка, а другата плъзгаше по релинга. Малер го проследи как подрежда на сандъка каната и чашата, и двете от фин порцелан на сини и бели шарки, а така също захарница и сребърна чинийка с бисквити. Движенията на момчето бяха непохватни и пестеливи като у стар човек, но лицето му бе детинско и гладко.
– Откога работиш по корабите? – попита Малер.
– Това е първата ми година, господин директоре – отвърна младежът.
– Стига с това „директоре“, не съм такъв – каза Малер. – И си вземи обратно бисквитите!
Момчето кимна.
– Ако нямате повече нужда от мен…
Малер поклати глава и юнгата си тръгна. В каната плуваха тъмни листенца, макар да бе поръчал руски бял чай. Някой му бе казал, че белият чай успокоява душата. Това, естествено, беше безсмислица, но понякога е полезно да вярваш в такива неща. Чаят бе горещ и той го пиеше бавно. Този ден нямаше да поръчва друго. Отдавна не изпитваше какъвто и да било глад, може би утре отново щеше да хапне нещо. Стоманената снага на кораба под него скърцаше, а перилата на релинга вибрираха.

Стори му се, че чува чайка. Не, не е възможно, помисли си. Шест дни в открито море, без каквато и да било суша наблизо. Или все пак? Реши да пита по-късно капитана или юнгата.

Един-единствен път бе видял чайка, малка и бяла, да се люшка върху вълните. Беше в пристанището на Ню Йорк, където седеше в ярко осветената барака на митническите власти и докато служителите го разпитваха за целта и времетраенето на престоя му, не преставаше да гледа пристанището през прашното стъкло на прозореца. Накрая го накараха да подпише цял куп документи, а когато после отново погледна навън, чайката вече я нямаше.

Спомни си лятото преди три години. Един следобед бе скочил от пода, на който беше лежал безмълвно цели два часа в съзерцание на пулсиращата, светеща във всички възможни разцветки болка в главата си. В продължение на няколко секунди се бе олюлявал из стаята, преди да се добере до писалището си, да извади от чекмеджето един от нотните листове, които сам бе разчертал с петолиния, и трескаво да започне да пише по него. Някаква птица се бе обадила от бора зад къщичката, в която композираше. Вероятно една от онези малки, ръждивокафяви пернати, които почти не се забелязваха и които местните наричаха „събирачи“, понеже уж събирали душите на умрелите. Викът ù се състоеше от три отделни тона, в които, за разлика от външността на птицата, нямаше нищо весело или приятно, а просто звучаха както винаги. Присмехулно, дрезгаво и накъсано – но затова пък съвсем точно. Тези тонове дълго му бяха липсвали, без всъщност да ги търси. Сега вече бяха тук. Оставаше му само да ги фиксира в ноти. Възходяща кварта и малка терца. Присмехулно и понятно. После пауза.

И още веднъж. И още веднъж. По-нататък бе ясно: спускане, изкачване и тъй нататък, все така. Трябваше да си вземе повече от американското мастило, мина му през ума. Тукашното за нищо не ставаше. Беше твърде рядко и капеше от писеца още преди да е допрял хартията. Но все едно, всички тези капки, петна, цялата тази мацаница щеше да бъде преписана на чисто по-късно, вечерта, през нощта, сега просто трябваше да не се разсейва. От значение бе само гласът на птицата, нищо друго.
Пишеше бързо, беше му хубаво и леко. Мили боже, мислеше си, дано да продължи така. Докато приключа.

След три часа перодръжката падна от ръката му, тилът му се схвана, а в раменете му се загнезди режеща болка, която се проточваше като опъната струна на цигулка чак до върха на пръстите. Толкова ми се искаше още да поработя, помисли си. Кой знае кога пак ще мога, това никой не може да каже. В момента обаче трябваше да сложи точка.

Вдигна очи и с удивление забеляза колко светло беше. Слънцето грееше през прозореца и вмъкваше в стаята цели греди от светлина, изпълнени с неспокойно шаващи прашинки. Очите му смъдяха, премигна. Пред него се бе образувала цяла купчина изписани нотни листове. Щеше да я просвири довечера на пианото или утре, може пък и да му влезеше в работа. Но и това не беше сигурно.

Оттласна се с две ръце от облегалката на стола и се отправи към масата, на която трябваше да има гарафа с вода, само че такава нямаше. Както винаги, каза си. Невнимателни, късопаметни, запуснати – и селяните, и прислужницата, и Алма, и самият той. Да бях напълнил гарафата още сутринта, помисли си. Или още снощи. Сега водата щеше да е топла и застояла, но поне щеше да я има.

Хвърли последен поглед към безпорядъка върху писалището, поколеба се за миг, после излезе.
Навън бе горещо, небето сияеше в безоблачна синева, но все пак беше валяло през нощта, та поляните и горите лъщяха тучнозелени. Насекоми изпълваха въздуха с жуженето си. Измуча крава. Трябва да е онази бременната, с черната звезда на челото, предположи той. Нищо чудно днес да ù е денят. По пътя към Тоблах търчаха деца. Краката им завихряха прахоляка, а смехът и крясъците им се чуваха чак тук. На таблото за ключове, което човек от селото му бе заковал на касата на вратата и на което обикновено висеше ключът, а понякога телеграма или известие от дома, сега бе кацнал скакалец и трепкаше с криле.

И до ден днешен, три години по-късно, виждаше животинката пред себе си: крачката ù, възлести и мъхести, и главата с лъскави, безизразни очи.
От мислите му го изтръгна гласът на боцмана. Всяка сутрин той събираше моряците си на задната палуба и им отдаваше заповеди. Насеченият му креслив глас се задържаше известно време, после отново се чуваше само равномерното боботене на моторите и шумът на вълните пред корабния нос.
Малер отметна глава. Изпитваше жажда, устата му бе суха и имаше чувството, че езикът му е от дърво, но знаеше, че чаят няма да утоли жаждата му.
Сигурно е ужасно да умреш от жажда, помисли си той. Но всяко умиране е ужасно. Ти как би го предпочел?
Спомни си чифлика високо на склона под боровите дървета, невъзмутим и самотен, с просторен изглед към долината. В началото на онова лято обаче този изглед задълго бе изчезнал. Облаците висяха съвсем ниско, непрекъснато валеше и той прекарваше по цели дни в леглото си, заслушан във водата, която събаряше плочите от покрива и давеше зеленчука в лехите. За работа не можеше и да се мисли, пътят до къщичката за композиране се превръщаше в буен поток и му се струваше, че вътре е по-студено, отколкото навън. Печката, която гореше на спирт, беше твърде малка, през процепите на покрива капеше мъхестозелена вода, а влагата пълзеше във всички части на тялото му и разстройваше пианото. Така че оставаше в леглото. Обичаше леглото си. Дървото скърцаше приятно при всяко негово движение, юрганите бяха по-дебели, отколкото в града, а матраците – по-меки, и понякога преди заспиване го спохождаше блаженото чувство, че тялото му изчезва в облак от мека глъбина. Сънят му обаче и тук не беше нито здрав, нито продължителен. Откакто се помнеше, по цели нощи се въртеше в постелята си. Сънуваше много и макар че на следващата сутрин почти не си спомняше сънищата, те странно го объркваха и това чувство дълго не го оставяше. Често лежеше буден. Чуваше шумове в стените, пукане или пращене. После ставаше, обикаляше из стаята и търсеше причините. Разсъждаваше и се тревожеше. Мислеше за музиката. В тъмното можеше да почувства присъствието ù, сякаш тя бе живо същество, което дишаше и чието безтегловно тяло все повече увеличаваше обема си, докато накрая не изпълнеше цялата стая.

Густав Малер е припламваща свещичка в бурята на собственото си отчаяние. Така бе писал за него някакъв виенски драскач, като „свещичката“ се отнасяше, естествено, до фините му черти и ръста му, който не превишаваше метър и шейсет. След като се беше изсмял гръмогласно, бе разкъсал вестника на парчета. Вътрешно обаче беше наясно, че драскачът има право. Не бе навършил и петдесет години, но вече го смятаха за легенда: най-големият диригент на времето си и може би на всички времена, които предстояха. Тази слава обаче бе заплатил с разрухата на своето саморазяждащо се тяло.

Никога не се беше чувствал здрав. Семейна традиция: шест от дванайсетте му братя и сестри бяха починали още като деца, така че детето Густав можеше да се смята за оцеляло. Още през ученическите си години страдаше от мигрена, болезнени хемороиди, раздразнен стомах, неспокойно сърце. Хапеше вътрешните страни на бузите си, докато пуснат кръв, сечеше въздуха с ръце, докато дирижираше, а понякога и тропаше неконтролируемо с крак по пода, застанал на едно място или вървейки. Случваше се да лежи в кревата със затворени очи, а преуморените му крайници да не му дават мира, така че ставаше нощем и крачеше напред-назад из стаята.
– Трябва да си починете – беше му казал преди години един приятел лекар. – Най-добре за цял живот.
– Благодаря – бе отвърнал той и след като беше платил хонорара на лекаря, си бе тръгнал. Внушаваше си, че щом едно тяло може да носи в себе си толкова недъзи и болести, то няма как да не бъде силно. И може би наистина беше така. Във всеки случай престана да ходи при този лекар, приятелството им приключи.

Краят на студените дни дойде заедно с фьона. В началото на юли вятърът откъм Доломитите донесе светлина и топлина в долината. Малер седеше с боси крака в росната трева пред къщата и дъвчеше пресен къшей хляб с прегоряла коричка. Без нищо –не харесваше маслото от чифлика, нямаше доверие на неговия матов, жълтеникав на утринното слънце блясък, а на всичко отгоре му се струваше, че има вкус на оборска тор. Вместо да си го маже на филията, го използваше за смазване на туристическите си обуща. После отиде в селото, поръча на един ковач да му изработи четири мрежи за мухи с двойна рамка за спалнята и купи в стопанството на стария Карнербауерн гърне прясно масло, гладко заравнено и ухаещо на сено и билки.

Топлината се отразяваше добре на крайниците му, отново започна да изпитва удоволствие от движението. Прекосяваше долината и стигаше до Ауфкирхен и Радсберг, а тръгнеше ли в южна посока – до Тоблахското езеро, над чиято черна повърхност се стрелкаха водни кончета в цветовете на дъгата, както и по-нататък, през все по-оредяващите гори, чак до Лунгкофел. Късаше главите на глухарчетата, извисили стъбла край пътя, а докато вървеше през поляните, наподобяваше с уста птичите гласове. Обичаше птиците и знаеше имената на много от тях. А ако не ги знаеше, си ги измисляше. Наричаше ги еднопевки, черношапки или лудетини.

Отново започна да работи. Къщичката му за композиране междувременно бе изсъхнала, навсякъде по пода, на писалището, върху табуретката и пианото бяха разпилени нотни листове с полуготови партитури за Нюйоркската филхармония, а до края на лятото смяташе да е приключил с „Песента на Земята“ и да е довел Деветата симфония до задоволително състояние.