Редовете, които следват, са посветени на две съвсем нови, впечатляващи в яркото си различие книги с разкази – „Ресто“ от Бистра Величкова и „ Едно възможно начало“ от Тодора Радева.
В последната година бях почти смаяна от множеството силни, впечатляващи сборници с разкази, появили се в различни издателства, стилово многолики, но запомнящи се с категорично присъствие и свои уникални, изградени физиономии. Жанрът е с безапелационна традиция в българската литература, белязан с шедьоври, и фактът, че сега отново преживява разцвет, че избуява с изумителна яркост само може да ни радва. Много съм мислила преди години, когато Деян Енев и Алек Попов ни омагьосваха буквално с великолепните си сборници с разкази, мисля си и сега за този жанров феномен. Дали освен на даровитите автори не го дължим и на някаква национална особеност? Дали сега не е предизвикан от задъханото ни, препускащо и разпарчетосано време, което ни налага да го пуснем в себе си и преназовем в „сбит преразказ“? Да изградим човешки характер в няколко щриха, да разкажем с полунамек запомняща се история посред гъмжилото от множество истории, да наложим език измежду многоезичието на съвременността? Не е лесна работа и сигурно всеки изкушен читател, осъзнато или не, се вълнува от тези въпроси. Ще си призная, че за мен най-интересно бе да забележа как в това могъщо избуяване, направо тържество на разказа, е ударил и „часът на разказвачките“. Иска ми се да изброя няколко от имената на авторки и книги, които ми подсказаха това щастливо усещане: Йорданка Белева и сборниците ѝ „Кедер“ и „Таралежите излизат през нощта“, Антония Апостолова и „Потъване в мъртво море“, Боряна Богданова и „Разместване на небето“, Зорница Гъркова и „Те никога не казват“, Светла Георгиева и „Шекспир зад храстите“. Моят „списък“ няма претенции за изчерпателност и йерархия, той е съвсем личен и може да бъде разглеждан като „преддверие“ към редовете, които следват, посветени на две съвсем нови, впечатляващи в яркото си различие книги с разкази – „Ресто“ от Бистра Величкова и „ Едно възможно начало“ от Тодора Радева.
Разказите на Бистра Величкова са потопени в градското настояще, което живеем на пресекулки, от днес за утре, бързопреходно, еклектично – и те дават това вярно усещане за всекидневния ни тичешком ритъм, прескачащ от една драматична съдба към друга, няма време да му мислим за разтворената до невъзможност социална ножица и участите на Севда, Роза и Дима, само ги регистрираме, защото сме се втурнали нанякъде. Този тревожен пулс и задъхващ се ритъм на настоящето много автентично „блъска“ в писането на Бистра. Другото същностно усещане, уловено и плътно пресъздадено, е за властващата всезнайковщина, натрупана в изобилие у едни излишни и самотни хора, които са свръхкапацитети по какво ли не – продавачката в сексшопа, администраторката на фитнеса, родителите на младия бъдещ инфантил от разказа „Втори курс“, които са го заредили и задръстили с толкова клишета, че той не може да си проправи път във всекидневното общуване, камо ли да се добере до любовта. Но в дълбокото на този трудноизгазим, откраднат като в едноименния разказ живот, героите са пронизани от болка, често и читателите – но за болката също не остава време, не бива да се спираш, трябва да препускаш – или да си съчиниш десетки брони, истории, алибита, за да не се пречупиш. „Шапката“, „Бягство с дивите коне“ много плътно, чак физически ни облъхват със страдалческите призраци на настоящето, разказват ни го, сякаш сме преки съучастници в неразбирането на важните неща от живота. Какво пропускаме, кога ни остава време да се вгледаме с обич и разбиране в децата си, да поговорим с тях… Контрастите между повърхностното, показваческо, епидермално направо схващане за нашето живеене сега и тук и дълбокото, в което си имал време и кураж да надникнеш, да осмислиш и да му позволиш да те преобрази в силен, устойчив човек са особено четливи в „Принцесата“.
Бистра Величкова доста решително жонглира с жаргоните и сленгове на съвремието, които тук и там оставят ту сатирични, ту репортажни оттенъци върху разказите. Но то сякаш е в пълен синхрон с общото „социално излъчване“ на книгата.
Ще обърна специално вниманието върху двата, по моему най-силни и майсторски изградени разказа – „Ресто“ и „Лусио, братче“. В тях е съсредоточена, струва ми се, посоката на Бистра занапред – да съумее от една простичка случица да извади и назове цял многозначещ, многоизмерен свят, в който лаконично, но много остро и категорично да присъстват герои с характери, автентични взаимоотношения и чуден диалог, в който отронени уж между другото реплики ни подсказват и внушават това, което цели, изписани дидактично или пространно страници не биха могли да сторят по толкова категоричен начин. „Ресто“ и „Лусио, братче“ са истинни, вълнуващи, многоказващи, „живи картини“ не просто на настоящето, а на човешкия живот изобщо, мозайка от разминаванията и срещите на хората и времената, и биха стояли съвсем на място във всяка голяма и представителна антология на съвременния разказ.
Изобщо „Ресто“ е много премислена, много добре конструирана книга, в диалог с различни чужди присъствия, посочени в множеството епиграфи. Това несъмнено поставя разказите в още един, допълнителен интелектуален контекст и напомня на всички ни, че каквото и да напишем и направим, и най-яркото ни творение дори си остава част от пътя, по който са вървели и други.
Тодора Радева също ни стъписва красиво с втората си книга „Едно възможно начало“, сборник с градски разкази или по-скоро с разкази за болезнеността на градския човек, поместени в едно доста по-разтеглено съвремие, вероятно защото е споделено през психологически много верните, прецизно нюансирани състояния на героите, а не толкова през случки и истории. Тук е избегнат всеки журналистически хъс, картините на настоящето са отвътре навън, от частното към общото, от същността на човека към действителността, с която душата му спори, общува или се съгласява. Разказите на Тодора са написани с много изящен, пластичен, чувствен език, който тя заяви още в първата си книга.
„Капана“ е първият-разказ-новела-начало на роман, който направо ни „приклещва“ в капана на прочутия пловдивски квартал с необичайната му атмосфера и още по-необичайни обитатели. „Пришълецът“ Калоян, млад историк, е омотан от мистичната паяжина на Рая, почти фатално момиче-жена, появяваща се-изчезваща като фантом от плът и кръв. Рая е непринадлежима, необяснима в красивата си, болезнена капризност и конкретна като третия ъгъл в (не)любовния триъгълник, начертан от Иво, Калоян и нея. Най-изкушаващото в „Капана“ е бавната, магическа недоизказаност, с която те привлича и води из лабиринтите от странни, направо чудати взаимоотношения, спомени за душевни травми, усещания за любовност.
Ще кажа нещо, което звучи като метафора, но пък е много вярно за разказите в книгата: те са паяжинно тънки. Написани и подредени с финес, с лаконична сдържаност, сякаш се доверяват на интелигентността на читателя, на въображението и психологическата му чувствителност. Не са четиво за неподготвени. „Стая № 207“ или „Коридор 76“, пък и дори трети, произволно избран разказ, за първия дъжд през септември например, назовават именно тази деликатна, ненатрапчива, но постигната сложност, която е запазен знак за писането на Тодора Радева. Тъгата и драматизмът не те разтърсват, а се просмукват несъзнато в теб, обземат те като лично преживян, прииждащ спомен. Като досещане, че и насред тресавището на всяко отчуждаващо те от живота и теб самия непонятно страдание, можеш да пристъпиш равновесно в едно възможно, различно начало. Защото притежаваш вътрешен център, постигнат с положени духовни усилия, мисъл, познание и интуиция.
Ще затворя кръга, като повторя, че книгите с разкази на Бистра Величкова и Тодора Радева са впечатляващи с яркото си различие: ако, условно казано, едната крещи задъхано, другата ни говори с ненатрапчив, мъдър шепнешком, ако едната е бързорека, стихийна в изказа, другата деликатно премълчава несподелимото, за което можем и сами да (не) се досетим. Мога да изброя още контрасти, за да отлича постигнатите от „Ресто“ и „Едно възможно начало“ свои си, автентични художествени светове. Но ще спра дотук, ще оставя и за вас радостта да ги откриете.
Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор на седем поетични книги, сред които: „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Работи повече от петнайсет години като главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“.
