Начало Идеи Гледна точка Чатъртън, постмодернист от XVIII век
Гледна точка

Чатъртън, постмодернист от XVIII век

6097

На фона на количеството произведения, създадени от британеца Питър Акройд, преведените на български са трохи – едва две: „Чарли Чаплин без грим“ (2016, изд. „Слънце”, превод Павел Талев) и съвсем наскоро излезлия роман „Чатъртън“ (2019, изд. „Парадокс“, превод Кристина Димитрова). Като „Чатъртън“ е сред сравнително ранните му творби, публикуван е през 1987 г. До излизането му вече е издал четири стихосбирки, три романа, пет книги документална проза. След него не пише повече стихове (или може и да пише, но не ги показва), но пък останалото му творчество е впечатляващо: още 12 романа и 2 преразказа („Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър и „Смъртта на крал Артур“ на Томас Малори), 34 нон-фикшъна и 6 телевизионни продукции (5 за Би Би Си и 1 за Ай Ти Ви).

(Попътна вметка по повод преразказите: тече български дебат какво да правим с класиката (най-вече „Под игото“, но и други) – дебат, какъвто в Англия (а и не само в Англия) липсва: там известни съвременни автори и артисти вземат творбата на класика и я адаптират за деца, за да стане разбираема и възприемаема от младото поколение. Както Акройд преразказва „Кентърбърийските разкази“, така Алесандро Барико преразказва „Дон Жуан“; далеч преди него Пърл Бък преразказва Библията, а Умберто Еко преразказва „Годениците“ на Алесандро Мадзони… Не са само те, разбира се, но аз се ограничавам с преведените на български. Затова нека не подскачаме като ощипани девици, когато дойде дума за преразказ-осъвременяване на някой български класик, ами да подкрепяме и адмирираме всеки такъв – подчертавам – професионален и отговорен опит. Какъвто е предприел артистът Руси Чанев с „Под игото“, да речем…)

Така че Питър Акройд е почти непознат на тукашната публика. И се надявам искрено, че с появата на „Чатъртън“, едва втората му книга на български, тази празнина ще тръгне към запълване. Защото е писател, който си струва…

Авторът

е роден в Лондон на 5 октомври 1949 г. Израства заедно с майка си и баба си, възпитаван е в „строго католическо семейство“, както сам казва, без баща. Още е невръстен, когато татко му осъзнава, че семейният живот не е за него, и си бие шута. Питър Акройд е магистър по английска литература от Кеймбридж, две години прекарва и в Йейл, САЩ. Завръща се и начева като редактор в най-старото седмично списание в света, The Spectator, където достига и до главен ко-редактор. Кариерата му се развива отлично и през 1986 г. вече е литературен наблюдател на The Times. Впоследствие печели множество награди, между които и „Хайнеман“ на Кралското дружество за литература (1984 г., за биографията на Томас С. Елиът). Наградата е учредена и носи името на издателя Уилям Хайнеман (който в 1894 г. издава „Под игото“ под редакцията на Едмънд Гос). През 2003 г. е провъзгласен за Кавалер на Ордена на Британската империя. За „Чатъртън“ пък влиза в късия списък на „Букър“ (1988 г.).

Първата му книга обаче не е проза, а стихосбирка – „Ох!“, публикувана през 1971 г. А първият му роман е „Големият пожар в Лондон“. Излиза през 1982 г. и в него Питър Акройд втъкава множество препратки към романа на Чарлз Дикенс „Малката Дорит“. Да пише романи и за самия него е изненада, през 1989 г. споделя в интервю: „Никога не съм мислил, че ще стана романист. И никога не съм искал да бъда романист. Когато бях млад, исках да съм поет, тогава написах и критическа книга. Дори не бях чел нито един роман – мисля някъде до към 25-26-ата си година“. Критическата книга, за която говори Акройд, е издадена шест години преди първия му роман – „Бележки към една нова култура: есе за модернизма“, и е реплика към знаменитото есе на Томас С. Елиът „Бележки към една бъдеща дефиниция за култура“. Но и фикшънът, и нон-фикшънът показват как Акройд (ще) строи своите произведения: стъпвайки на богатата си обща култура, на високата си хуманитарна ерудираност, и на, без съмнение, талантливото си и сръчно перо, той преплита реалност и въображение, понякога даже трудно различими една от друго. Особено важен за него е терминът genius loci, духът на мястото. Казва по повод книгата си за Лондон (за която знам, че в близко време ще се появи на български): „Има определени хора, чрез които говори територията, мястото, миналото. И както улица или дом могат да повлияят върху характера и поведението на хората, които живеят в тях, не е ли също така възможно Лондон и неговата култура да са модели на чувствителност или модели на поведение, съществували през ХІІІ и ХІV в., че и след това?“ В „Чатъртън“ Питър Акройд също търси този genius loci – първо в Бристол, родното място на героя, след това и в Лондон, та чрез тях да достигне до същността и личността на гениалния мистификатор Томас Чатъртън, но и през същността и личността му да постигне духа на Англия от втората половина на ХVІІІ в. Персонажът, който си е избрал, му помага успешно да свърши това.

Героят

е легендарна фигура в историята на английската литература, един от първите успешни мистификатори в нея (ако не броим Шекспир, за когото и до днес се спори той Шекспир ли е, или някой друг). Томас Чатъртън (1752-1770) е съвременник на вдигналите огромен шум „Песни на Осиан“, създадени (или по-точно компилирани и преработени) от ръката на Джеймс Макферсън през 60-те години на ХVІІІ в. и представени за творчество на келтския бард от ІІІ в. Осиан. Чатъртън не е познавал мистификациите на Макферсън, но е забележително, че му хрумва същата идея – афишира стихове, написани от него, за дело на въображаем монах от ХV в. – Томас Роули. Другият Томас, измислячът, не се задоволил просто да пробутва свои произведения под името на изобретения поет, а му сътворява и история: как води обширна кореспонденция с известни от онова време църковни дейци, рицари, търговци; как поставил на сцена пиесата си „Елла“ (по сюжет напомня тя донякъде „Отело“ на Шекспир, докарал е добре и староанглийския); как посвещавал стиховете си на своя покровител, кмета на Бристол Уилям Канинг (1399-1474). Чатъртън превръща Роули в изключително важна фигура за югоизточния пристанищен град, а самият Бристол обогатява с нови родове и генеалогически дървета, с нови гербове и благородни семейства, с нови думи и забележителна поезия… И всичко това, когато е едва на 12 г. Игри на въображението, които в един момент придобили съвсем сериозен и, бих казал, съдбоносен характер. Да се преобразяваш не е невинно…

Подтик за първоначално детските игри му дали открити ръкописи от старата черква „Сейнт Мери Редклиф“, които получил от майка си седемгодишен. Тогава и започнал мистификациите, вдъхновен и от това, че бащата на Томас е пял в хора на същата черква. Детето не познавало баща си, отишъл си той от света три месеца преди неговото раждане (тук донякъде откриваме сходства между личните истории на Томас Чатъртън и Питър Акройд). Показвал „намерените старини“ в училище, разказвал измислените си истории – изглежда толкова убедително, че започнали да му вярва не само децата, но и възрастните. Вероятно и у тях се било зародило желанието да имат някоя пò така забележителност в Бристол (по онова време Банкси все още не се е родил). Младежът постепенно придобил самочувствие и се свързал със самия сър Хорас Уолпоул, автора на „Замъкът Отранто“, първия готически роман, и получил от него поощрение да продължи да издирва тези толкова ценни поетични документи. Чатъртън обаче – подведен вероятно от поривите на младостта, признал пред прочутия писател, че стиховете всъщност са негови и че има намерение да продължи да пише. Онзи обаче го попарил: поезията била за джентълмените, не за простолюдието (Уолпоул е четвърти граф на Орфорд и най-малкият син на първия министър-председател на Обединеното кралство сър Робърт Уолпоул). Томас – макар и уязвен, не го послушал и продължил с мистификациите. Сигурно от инат да се докаже и да натрие носа на високомерника. Стиховете му впечатлили дори по принцип невъзмутимия доктор Самуел Джонсън, който възкликнал впоследствие: „Това е най-странният младеж от всички, които познавам. Поразително е как това кутренце може да пише подобни неща!“ Само че на „това кутренце“ Бристол вече му станал тесен и той поел към Лондон, където подхванал да твори във всякакви жанрове. По поръчка, разбира се: сатири, политически статии, памфлети, поеми, даже пасквили… Работи трескаво, но почти без пари. Без каквито съвсем останал, когато властите предприели рестриктивни мерки срещу лондонската преса и редакторите спрели поръчките. В последните дни от живота си почти не се хранил, карал само на вода. И – отчаян, че няма да може да се издържа с единственото занятие, което искал да упражнява (физическия труд смятал за унизителен и под достойнството му), на 24.VІІІ.1770 г. Томас Чатъртън изпива смъртоносна доза арсеник в квартирата си на „Брук стрийт“ № 39.

Романът

на Питър Акройд заиграва с тази странна съдба. Именно заиграва, защото книга му е изпъстрена със ексцентрични персонажи, всякакви гротескни особняци. На страниците ѝ срещаме младия поет, Чарлс Уичуд, внезапно обзет от страст по Томас Чатъртън, след като намира предполагаем негов портрет; преданата му съпруга Вивиан и преждевременно развитото им момченце Едуард; верния му приятел Филип Слек, отказал се романист; вече поизчерпалата се средно успешна писателка Хариет Скроуп и не по-малко чудатата ѝ приятелка Сара Тилт, изкуствовед; двама ловки галеристи, Къмбърленд и Мейтланд, затварящи си очите дори пред евтини фалшификати; изпадналия в творческа криза млад белетрист, Андрю Флинт, заел се поради това с писане на литературна биография; необикновената двойка собственици на провинциален имот, не по-малко шантави от тях антиквари… Това са действащите лица от ХХ век, от ХVІІІ са самият Томас Чатъртън и неговият издател, Самуел Джойнсън, който го подтиква и дори измисля план как да продължи с мистификациите, без да му се налага да воюва за хляба. От ХІХ в. са художникът-прерафаелит Хенри Уолис (1830-1916), нарисувал прочутата картина „Смъртта на Чатъртън“, неговият приятел и модел за портрета, поетът и писател Джордж Мередит (1828-1909), и съпругата му Мери Елън, която – докато Уолис рисува мъжа ѝ, се увлича по него и двамата избягват на о. Капри… Всички лица от миналото са реални, всички лица от съвремието са измислени. Животите им обаче се кръстосват (Флинт например пише биография на Мередит), преплитат и завързват в един полудетективски, полуестетски умело скроен сюжет, в който се пресрещат история и литература, новаторство и повторение, оригинал и имитация. Всъщност „Чатъртън“ е книга за това доколко творчеството може да претендира за уникалност и неповторимост; и дали в крайна сметка всеки съзидателен акт не е вече създаден факт. Казано с думите на романа: „Във всеки ред долавяме ехо, защото най-истинското плагиатство е най-истинска поезия“.

Ще сбъркаме обаче, ако решим, че в тази своя книга Питър Акройд излиза като защитник на преписването. Казусът, който той поставя, е много по-сложен, а именно: дали „Измислицата е винаги по-истинска“ и дали: „Всичко е измислица“. Това „Всичко е измислица“, малко по-нататък прераства в: „Пастиш. Всичко е пастиш“ и веднага препраща към знаменитата истина J на постмодернизма, че няма истина, а само интерпретации. (Истина, която така разлюля света, че той май и до днес не може да се оправи, та затова се клатушка наляво-надясно, дирейки стабилност и опора.) Питър Акройд изразява тази постмодерна истина така: „Ако нямаше истини, всичко беше вярно“. И още: „Подражание в свят от подражания“. Ето защо „най-големият реализъм е най-голямата фалшификация“. Видян в такъв аспект, романът е образцов постмодерен роман, който с пълна самоувереност може да заяви, че: „реалността е творение на хора без въображение“; и че: „реализмът е точно толкова изкуствен, колкото и сюрреализмът“. Привежда и цитат от брошура (измислен?; истински?): „Чатъртън е знаел, че истинската гениалност се състои в това да образуваш нови и сполучливи комбинации, вместо да търсиш мисли и идеи, които никога не са възниквали“. Не ги търсиш, защото такива няма. Както и абсолютни истини няма, всичко е нечия интерпретация – достоверна, но не правдива…

Томас Чатъртън се е превърнал в идеал за английските романтици, които съзрели у него таланта така сполучливо да се превъплъщава в любимото им средновековно време, че да го възкреси от руините. За тях той е непризнат гений (любимата им литературна фигура), включват го в произведенията си: Джон Кийтс пише сонета „До Чатъртън“ и посвещава на паметта му поемата „Ендимион“;  Пърси Биш Шели го споменава в елегията „Адонаис“, посветена на кончината на Кийтс, а Уилям Уърдсуърт – в „Резолюция и независимост“; Самюел Тейлър Колридж го оплаква в „Монодия за смъртта на Чатъртън“, а Данте Габриел Росети го помества сред „Петима английски поети“… Французинът Алфред дьо Вини сътворява драмата „Чатъртън“… Припомням всички тия преклонения, за да заявя: между романтизма и постмодернизма винаги са прескачали интелектуално-естетически токове – независимо от времевото разстояние, които токове в тази книга на Питър Акройд са изявени по безпрекословен начин. Затова можем да кажем дори, че постмодернизмът е романтизмът на ХХ и ХХІ в. Защо ли? Ами защото и едните, и другите се опират на миналото, макар и с различен маниер: романтиците култово, постмодернистите игрово. В личността и творчеството на Томас Чатъртън тези две отношения се сплавят категорично, превръщайки го едновременно и в обект на обожание, и в обект на въображение. Като на първите той импонира с влизането си в образа на средновековния монах Томас Роули, на вторите – с таланта си на лицедей, способен да мимикрира всеки автор и всеки жанр: „[…] презирам онзи, който не може да пише каквото се налага“. (Превъплъщава се даже в доста по-късно творилия Уилям Блейк, за когото Питър Акройд има блестящо написана биография; в романа пък писателят не се удържа и измисля: „Удивителното момче: влиянието на Томас Чатъртън върху творчеството на Уилям Блейк“). Така романът за Чатъртън се явява също така и роман за писането, което едновременно е и сериозно занимание, и увличащо забавление; като е дяволски трудно да прецениш кое все пак е по-важното за наистина доброто писане. Най-вероятно и двете.

Да, двете е, несъмнено е двете, романът „Чатъртън“ на Питър Акройд го доказва…       

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора