Една тъжна история в най-тъжния ден

Селски фрагменти XXIII

Дядо ми Димитър, свещеникът, пристига да служи в Бързия (тогава още Клисура) и почти веднага започва строеж на къща. Отчислен му е парцел, селяните помагат. Случва се някъде в края на 20-те години на миналия век. До този момент има три деца, в Клисура му се раждат още три. Те така се и брояха моите лели и чичо – кой е роден в Дръмша и кой в Клисура. Виолета, Костадин и Олга оттатък Балкана, Наталия Фауст и Георги, баща ми – отсам. Не зная какво си е мислел дядо ми за бъдещето на децата си, вероятно му се е привиждало да е общо, като задруга, защото интериорно къщата имаше странно разположение (вече не, брат ми я преустрои). Първият етаж заемат две солидни стаи, с високи тавани, с просторни порти, излизащи на пътя (портите вече ги няма, заменени са с прозорци). Баща ми ми е разправял, че било така, тъй като дядо ми гласил помещенията за представителни магазини на кооперацията в селото, на която той първоначално станал секретар-касиер, а после и председател (което му изяжда главата след 9.IX.1944 г.). По-късно се замислих, че ако е било в действителност така, то моят предтеча рано-рано е предвиждал, че в Клисура няма да е единствено свещеник, но и обществен деятел на местно ниво. Кметът, даскалът и попът, в неговия случай и шеф на кооперация. С други думи, първият етаж на къщата е бил предназначен не за домашно обитаване, а за социални нужди; сборен пункт за общностно организиране. Зад двете големи стаи има широк коридор, завършващ с малка кухничка, и с дървени стълби за втория етаж. Много си играехме с брат ми на тия стълби: пускаме топче, биличка, и тази, която стигне най-далеч, печели. На втория етаж още стълби, също дървени, водят към тавана, където, за да влезеш, трябваше да повдигнеш дървен капак. И тук идва нещо, върху което много съм размишлявал (то ми навява мисълта за задругата): на втория етаж четири малки стаички, на тавана още две – точно шест: дали пък не са били предназначени за домочадието на дядо, за което той си е представял, че ще ги побере всичките си рожби под един покрив в наистина здраво изградената къща (тя скоро ще навърши сто години, между другото)? Нещо като попска челядна задруга? Не става обаче така: след ранната му смърт (вследствие побой от похитилите властта единофронтовци) най-големият му син Костадин поема неговата епархия, само че се премества в Берковица, а леля ми Вилка (лолка ѝ виках, 15 години по-голяма от баща ми) отива при мъжа си на другата страна на реката, в махалата на Синегалците. Наталия (лолка Талка) се омъжва в началото на 50-те и къщата, построена от дядо ми, лека-полека се поизпразва. Когато съм се родил, в нея вече са били само майка и татко и баба ми Невена, по-късно се появява и брат ми. Живеехме в едната голяма стая, в другата – квартиранти. Чичо ми Фауст починал през 1957 г. и не го помня, а леля ми Олга (лолка Олга) още преди да се родя си намерила съпруг в Бърля, Софийско. Макар че намерила не е точно казано, по-точно намерили ѝ…

Не съм твърде наясно кой, предполагам баба ми. Тя, докато беше жива (отиде си през 1967 г.), държеше синовете и дъщерите си със здрава ръка, слушаха я без да гъкнат. Смътно си спомням как веднъж, когато брат ми, някъде на годинка, надуваше гайдата да го изкара майка на двора, баба настоятелно я подкани: „Айде, айде, булка, излазай, доста се е драло детето!“. По същия начин вероятно е управлявала и семейните дела по време на криза. А с дъщеря ѝ Олга кризата е гигантска, направо стряскаща: захваща с един комшия (женен!) забранена любов, още мома, и забременява. Позор! Представям си какъв ужас е обзел роднините – нечуван, немислим, сюблимен! То май поради това историята я научих късно, по смотолевени откъслеци от майка ми, от кака Данче и кака Димитрана, мои братовчедки, и от лолка ми Талка. На час по лъжичка, както се казва, в моя случай лъжичката се проточи с години. Лолка Талка беше най-люта на баба ми, винеше я, че вместо да задържат сестра ѝ с бебето, набързо я пробутали на някакъв бърленски овчарин – вдовец с петима сина. Двете си били много близки още от малки: на една снимка са като момичета заедно, прегърнали се, гледат в обектива с девича наивност и невинност. Обаче Наталия се омъжва, преварва я сиреч, та може би и поради това Олга се поддава на изкушението. За срам на попския род пред цело село! Предполагам, че не са я питали иска или не да се забие в забутаното село Бърля, на г*за на географията (Бърля е в Годечка околия, на няма и километър от границата със Сърбия). Ходил съм като дете – олющени къщи, изровен черен път, рекичка през селото, едва църцореща. Мирише на тор, овце и пърчовина. И на тъмна затънтеност. На събора на Бързия (на 28 август, Голяма Богородица по стар стил) идваха кажи-речи всички бърленчени с кожуси и калпаци. С конете през планината. Лъхаше от тях някаква първичност, автентичност, дивачество чак. Неотесаност, както се казва по нашия край. Но пък екзотични, привличащи ме неустоимо! Закарваха конете на Бръдо и ги спъваха. Махаха им букаите, когато ме учеха да яздя. Запазил съм уроците им за цял живот, макар да не съм се качвал на кон от младежките си години. А като дете яхвах коня си и бях на седмото небе – такова чувство за свобода и волност ме обземаше. Затова много обичах да идват и като наближеше съборът, все питах с нетърпение: „А лолка Олга кога ш’доат?“…

Тя имаше адет – пристигне и кажи-речи веднага на втория етаж на къщата. Там също имаше кухничка, в нея сандък, огромен. По-висок от мен по онова време, с цвят пепел от рози (по-късно научих десена). Стоеше сандъкът все заключен, само тя имаше ключ, държеше го на връвчица на гърдите си. Вадеше го изпод кожуси, елечета, риза – леля винаги ходеше добре облечена, топло да ѝ е (дрехите ѝ, признавам, смърдяха на егрек), и го отваряше. Сандъкът беше натъпкан с черги, одеяла, китеници, забрадки, престилки, чаршафи, пафти, че и наниз пендари – чеизът ѝ. Вадеше всичко едно по едно, разстилаше на пода, галеше ги с ръка, даже им приказваше. Все се въртях покрай нея да я гледам – много ми беше любопитно. Особено харесвах миризмата на нафталин против молците, но също и лъскавите потреби и дрехи вътре, ухаещи на фолклор, извадени сякаш току-що от някой етнографски музей. Питах я това какво е, онова какво е, а тя ми отговаряше с грубия си троснат глас на бърленски диалект, който е по-баш и от бързийския, та едва я разбирах. В Бърля в говора са много повлияни от сръбския. Е, то със сръбския и нашето наречие си прилича, ама тяхното е бетер: „Он ми е чеизо, я че си го зеем, ама нема са…“, обясняваше ми. Обаче така и не си го взе, не мръдна сандъкът от втория етаж на къщата ни. Нямам обяснение защо, само предположения. Ето едно: може би не се е чувствала докрай невеста, след като набързо я харизват на вдовец с петима сина. И сигурно – разгръщайки чеиза, тихо си е мечтала (въобразявала) друг живот, не толкова първобитен и изнурителен. Макар че с времето навикът ѝ да бае над чеиза изтля, леля Олга все пò заприличваше на бърленка: пиеше ракия като мъж, псуваше и кълнеше, и рядко, много рядко се смееше. Като посегнеше да ме погали, понякога се дърпах – ръката ѝ беше груба и грапава от постоянната тежка земеделска и скотовъдска работа. Цялата ѝ любов се оттичаше към сина ѝ, плод на прелюбодейната ѝ връзка; милееше за него с цялото си сърце и му трепереше като квачка…

Нямам спомен дали е идвала на събора, докато баба Невена беше жива. И изобщо не съм сигурен дали майка ѝ е виждала внука си. Не помня дори дали беше на погребението на баба. В главата ми се върти като че ли не, но има снимки от печалното събитие, които, за жалост, не са ми подръка, за да проверя. Пък може все пак да е била? Така или иначе, това младо, свежо момиче на снимката със сестра си Наталия не съм го виждал никога на живо, пред очите ми винаги се е изправяла недодяланата, вулгарна и леко простееща моя леля (лолка), от която – макар и да я обичах, си ме беше и малко страх. Че и скверно някак чак. Разбира се, нямах представа защо е такава, пък и не съм се задълбочавал – такава, каквато… Едва като попораснах и взех живо да се интересувам от семейната история, понаучих някои неща. Включително тази фамилна „мръсна“ тайна. Баща ми обаче така и дума не обели, когато го питах, а това ме кара да мисля, че вероятно и той е взел участие в затриването живота на сестра си. Но не вярвам самичък да е решил съдбата ѝ, просто е послушал майка си…

Чеизът на леля ми неусетно се разпиля. Един мой братовчед, бако Милчо, пръв посегна, но май с разрешение – син беше на Талка и лолка Олга много го тачеше и много му позволяваше. После аз взех да бърникам, да вадя неща оттам, да ги разстилам като нея, да ги гладя и приглаждам. А от време на време и тя си прибираше това-онова за Бърля. Накрая остана само сандъкът – кух, празен, разбит; чеизът на Олга така и не беше на сватба принесен… Никога.

Отиде си мърцина. Като нея…