0
1120

Червеният ангел

Недим Гюрсел, фотография Miesiąc Spotkań Autorskich 2018, Wrocław, Polska

Откъс от романа равносметка на два живота, белязани от кървавия XX век. Издаден е от „Колибри“, в превод на Красимир Петров.

Анонимно обаждане подтиква биографът на Назъм Хикмет да замине за Берлин, за да получи важни документи, свързани с живота на поета. Тъкмо повод да си припомни годините, прекарани в Берлин преди падането на Стената. Столицата на обединена Германия е същата като в неговата младост, но и съвсем различна. В този „град на призраци“ миналото и настоящето се преплитат в съдбите на двамата герои – биографа, тръгнал по следите на документите, и „анонимния“ правоверен комунист Али Албайрак, бивш агент на Щази, обсебен от личността и творчеството на Назъм Хикмет, за когото е донасял под псевдонима Дявол.

Недим Гюрсел (р.1951 г.) живее в Париж, преподава в Сорбоната, носител е на многобройни европейски литературни отличия, кавалер е на френския Орден на изкуствата и литературата, на наградата на френския ПЕН-клуб, на Международната литературна награда за балкански писатели „Балканика“, а една от последните му книги – „Рисуван свят“ – е обявена за най-добър чуждестранен роман във Франция. Книгата му „Мехмед Завоевателя“ се радва на десетки преиздания от 1995 г. до днес.

„Червеният ангел“, Недим Гюрсел, ИК „Колибри“, 2020 г., превод Красимир Петров

Червеният ангел

VI
Нямаше какво повече да правя в Берлин. Повечето, ако не всичките доклади, за заглавия на които служеха изказвания или стихове на Назъм Хикмет, бяха разочароващи. Честно казано, силно се съмнявах всички те да са били предадени на Щази. В тях ставаше дума не само за действията от политически характер на Назъм, които бяха от значение за сигурността на държавата, но и за интимния му живот, представен на моменти с анекдотични подробности. Доколкото ми е известно, в подобни доклади не се разказват случки, а се излагат фактите без излишни коментари. В случая обаче „Дяволът“ не се задоволяваше с ролята си на репортер или на агент от разузнаването и понякога се превръщаше в разказвач и критик, който, с присъщ на него стил, дава лични оценки на онова, което се случва с Назъм Хикмет. Освен това в докладите имаше сведения от първа ръка, при това без съмнение автентични, с които едва ли бих могъл да се сдобия по друг начин. Налице бяха куп детайли, спомени, свидетелства и коментари, които бяха много повече от прости оценки на репортер или странни идеологически разсъждения на комунист. Те изваждаха на бял свят политическото битие на поета, неговите пътувания, събития от годините на изгнание и преди всичко връзките му със съветския режим. Съдържаха освен това гледната точка на техния автор, но преди всичко бяха израз на неговите чувства и възторзи. Очевидно всичко в тях беше истина, но това не ги правеше по-убедителни. Нужно бе човек да познава по-отблизо личността на автора и да разполага с повече сведения за него. За съжаление, бе невъзможно, защото аз дори не научих истинското име на този „Ангел“. Или на този „Дявол“.

С надеждата да го срещна в някое от кафенетата в квартала, прекарах следващите дни във „Вейерс“, а след това се преместих в „Дреслер“. Усещах, че той е някъде наблизо, и в същото време донякъде се боях да не би да попадна неочаквано на него. Без да си дам сметка, между нас се бе появило недоверие и дори неприязън, които, струва ми се, бяха взаимни. По отделни пунктове споделяхме един и същ мироглед, но в същото време принадлежахме на различни светове. Заинтригуван бях от чувствата, които той храни към Назъм, макар да го беше предал. Никак не ми харесваше обаче неговият стил, начинът му на изразяване, силно напомнящ начина, по който се облича.

Не смеех да призная пред себе си, че все пак имаше още нещо, което ме задържаше в Берлин: Ипек. Без всякакво съмнение след толкова години много исках да видя моята любима, вероятно за последен път – тя сигурно бе сменила жилището си, а и едва ли имаше желание отново да се свързва с мен и дори да ме вижда. Любопитен бях да разбера какво е станало с нея. И какво е станало с „близначките“. Признавам, че след завръщането ми в Истанбул бях хвърлил котва в друго пристанище и изобщо не я бях потърсил. Когато излезе книгата ми за Назъм Хикмет, в последния момент се отказах да ѝ изпратя екземпляр с посвещение. Имаше опасност една среща с нея отново да разтвори незарасналата в мен рана. Както се казва в песента на Зеки Мюрен, „от пепелта могат отново да лумнат пламъци“.

Шляех се по улиците в Шарлотенбург, поглъщах една след друга халби бира и чаши шнапс в задимени кафенета и ми се щеше да възкликна: „Не зная дали помниш колко те обичах? Ще ме чуеш ли, ако започна да викам името ти по улиците на Берлин?“. Тези сантиментални песни бяха станали част от живота ми и постепенно изместваха стиховете на Назъм. Нямах куража да си тръгна от Берлин. Всяка следваща сутрин се заричах да замина, но все не събирах смелост да грабна куфара и да се кача на самолета, трудно ми бе дори да изляза от „Кудам“ и неговите околности. Както бе предвидила Ипек, не стигах по-далеч от няколко преки. Вероятно ми бе съдено да остарея и да умра в Берлин. Ако не във Ванзее, то поне в хотела на „Блайбтройщрасе“. Една вечер, към пет часа, когато за пореден път очаквах в „Дреслер“ появата на моя „Ангел-Демон“, реших да отида до съседния пасаж и да разгледам изложбата The Story of Berlin. Платих сметката и вместо да се отправя както винаги към „Кудам“, през задната врата на кафенето излязох на въпросния пасаж. Магазинчето за тютюневи изделия, от което навремето, когато имах пари, купувах хавански пури, все още си беше на мястото, също както и продавачът на вестници отсреща. Барът в дъното, където понякога оставах до късно, вече светеше. Кой твърдеше, че Берлин се променял бързо? Тук очевидно нищо не се бе променило. Вярно, центърът на града се беше изместил на изток. „Кудам“ с неговите величествени сгради, ресторанти и галерии, беше почти безлюден и сякаш затворен в черупката си. Изложбата все още си беше на същото място, отдясно, в самото начало на пасажа. Заварих я такава, каквато я бях оставил. Върху отсрещната стена прожектираха същите документални черно-бели снимки. Единственият нов експонат беше един трабант. Германия вече беше една държава и след като съвсем логично, с падането на Стената, Берлин отново беше един град, бяха докарали тук тази кола, вместо да я изпратят в някой музей. Мечтата на всеки източногерманец висеше от тавана на стоманени въжета като осъден на смърт, когото са екзекутирали. Сетих се за опашките от желаещи да се сдобият с „Траби“, които чакаха с години, снимаха се пред колата по време на пикник в гората или на брега на езеро. Без съмнение сред тях е имало хора с досиета в Щази, чиито пипала стигаха до най-затънтените села и проникваха в най-задружните семейства. Повечето бяха обикновени, „безобидни“ граждани, чиито усмивки показваха, че нямат никакво намерение да свалят властта и да възстановяват капитализма. Единственото им желание беше да могат да пътуват свободно, и ако това право им бе дадено, те всеки път щяха да се завръщат в своята страна. Трабантът не беше единствената гордост на режима, но именно той беше като обещание за щастие. В същото време другите, отвъд Стената, които се пъчеха зад волана на мерцедес, включително турските работници, нарекли тази кола „прекрасна роза на моите мисли“, не намираха нищо привлекателно в това возило, което с мъка побираше четирима пътници. Германската демократична република беше като затвор на открито, побрал в себе си милиони граждани. Онези, на които бе отказано разрешение да напуснат страната, караха по улиците със завързани бели парцалчета на антените; задръстваха движението, натискаха клаксони след трамваите и в памет на Роза и Карл вдигаха плакати с надпис: „Последният заминаващ да изгаси осветлението“. През лятото на 1989 година по улиците на Прага и Будапеща те са опитваха да принудят своите ръководители да подадат оставка, за да получат убежище в посолството на Федералната република, и междувременно спяха в трабантите.

Помислих си, че редом с тази кола, изложена при входа на пасажа подобно на фараонска мумия, би могло да се постави и някоя от черните лимузини, предназначени за големците на режима, които всяка сутрин ги очакваха в един и същи час пред техните вили във Вандлиц, за да ги откарат в кабинетите на „Маркс Енгелс Плац“. Погребалното танго на тези лимузини започна със смъртоносната целувка по руски маниер, която Горбачов даде на другаря Хонекер по време на посещението си в Източен Берлин по повод четиресетгодишнината на Германската демократична република. Преди официалната церемония народът бе слязъл по улиците и през целия ден скандира „Горби! Горби!“. През нощта младите комунисти организираха факелно шествие с възгласи „ГДР е нашата родина!“, но те не бяха народът. В Лайпциг имаше друга манифестация под лозунга „Ние сме народът!“. Като никога черните лимузини не откараха партийните и държавни ръководители в техните кабинети на бюрократи, а ги отведоха на арената. Трабантите пък бяха пълни с обикновени граждани. В крайна сметка победиха те и едно прекрасно утро черните лимузини изчезнаха от улиците на Берлин, последвали статуите на Сталин.

Приближих до трабанта и огледах вътрешността. Приличаше на кола играчка, на която търкат няколко пъти задните колела в земята, след което я пускат към отсрещната стена и тя се блъска в нея като бръмбар. Върху бялата стена пред гишето все така минаваха черно-белите снимки, показващи годините на разврат, на война и разруха. Напомняха кафявите фотографии по стените на кафетериите на летище „Тегел“ и на някои ресторанти в града. Този път, още при слизането ми от самолета в Берлин, изпитах желание да се върна към миналото на града и да пия едно кафе, но после се отказах, опасявайки се да не закъснея за срещата. Тъй или инак, там почти нямаше хора, защото повечето полети бяха отменени заради лошото време. Но сега бях тук и бе настъпил моментът отново да разгледам изображенията, които прожектираха по стените, за да привлекат туристите.

„Истинският филм можете да видите вътре!“, каза ми жената от гишето. Сетне, като разбра, че не зная немски, продължи на английски: „По-лошо е от това, което виждате тук. Струва десет евро“. Обясних ѝ, че не съм турист и вече съм разглеждал изложбата, а освен това съм напълно наясно какво има предвид под „по-лошо“. Не зная защо се сетих за филмите на ужаса в трийсет и шест епизода, които гледахме като деца. В неделя прожекцията продължаваше до вечерта и ние излизахме направо ослепели от цигарения дим. Чоплехме тиквени семки, лешници, фъстъци, печена леблебия, пиехме лимонада. И гледахме с ококорени очи страховитите сцени на екрана. По същия начин на входа на изложбата The Story of Berlin прожектираха ужасяващи сцени, за да привлекат клиенти. Побързах да се отдалеча. След като не можех да напусна Берлин, смятах поне да обърна гръб на сцените на насилие. Лъжех се обаче. Когато влязох в бара, в другия край на пасажа, разбрах, че никога няма да мога да се избавя от този град, че тайнствена ръка не искаше да ме пусне и непрекъснато ме връщаше тук и че в който и град да отидех, щях да нося със себе си отпечатъка, асоциацията, спомена за Берлин.

На другия ден отново се върнах при тази изложба. По-точно, озовах се там съвсем несъзнателно. И този път не влязох. Редуваха се същите изображения, трабантът все така висеше от тавана, като осъден на смърт, когото са екзекутирали. Забелязах по пода отпечатъци от стъпки, червени, във формата на боси нозе, които водеха към гишето при входа на пасажа. Върху всяка се четеше The Story of Berlin. Историята на Берлин привличаше към себе си всеки, който ги последва. Или може би извършителят на всички тези престъпления. Защото без съмнение имаше извършено престъпление. Ала кой беше виновникът? Това не беше нито отделен човек, нито група, а цялата нация, дала на света най-задълбочената философия и най-прекрасната музика. А убиецът се беше въплътил в тази тълпа, за да се завърне, както всеки престъпник, на местопрестъплението.

При предишното си пребиваване в Берлин вече бях разгледал изложбата. Прочел бях романа на града, като се почне от бреговете на Шпрее, паната, представящи Реформацията с нейния дух на търпимост, и се стигне до пруските кавалеристи, водени от кайзера, с каски, напомнящи тасове в турска баня. Историята на въстанието, пролетариатът и барикадите. Завръщащите се от фронта войници, които се подпират на патерици, картините на експресионистите, представящи тлъсти проститутки, коленичили пред високо подстригани исполини с монокли. Брадатият, който обезумява, когато Синият ангел излиза на сцената, и конският трамвай принадлежат вече на миналото. Също както филма „Метрополис“, останал като наследство от студио „Бабелсберг“. Въпреки това не можех да прогоня от паметта си нямото кино, пилотът на витлов самолет, който поглежда към града и казва „Ето Берлин!“, или по-точно думите му се появяваха върху екрана като надпис, цялата тази поредица картини на широки булеварди с еднакви като казарми сгради, площадите, парковете, паметниците и разбира се, тълпите по терасите на кафенетата, всички тези неща, обречени да се превърнат в руини, трупове, вдовици и сираци. Все още усещах бремето на митологията, оставила своя отпечатък върху съдбата на града през двайсети век. Ала това време бе отминало отдавна, двайсети век си отиваше, „желязната“ завеса беше паднала и след рухването на Стената Берлин отново бе излязъл на сцената. Градът бе сменил одеждите си и натруфен като стара кокотка, вече можеше да подхване нови песни и да си припомни дръзките куплети, които пееше Ипек.

Припомнях си това кърваво минало. Дори по-зле, то отново оживяваше в мен. Познавах единствено насилието и престъпленията. Мустаците и речите на Хитлер, факелните маршове, организирани от Гьобелс, убитите по улиците, измършавелите до неузнаваемост трупове, навсякъде мъртъвци, не само върху фотографиите, във филмите на ужаса, но и в моята памет. Имах усещането, че самият аз идвам направо от историята на Берлин, от трагедията, белязала целия двайсети век. Прелестите на стария град, неговите щастливи и нещастни дни, несравнимата му архитектура и природа отдавна бяха изчезнали в дълбините на историята и от него беше останала шепа пепел и тези снимки, които терзаеха душата ми и разстройваха паметта ми. Продължих моето дирене. Там, където свършваха кървавите следи във формата на стъпки, започваше един нов свят. Ще ми се да кажа нещо за празния и зле осветен бар, забравен сякаш в дъното на пасажа. Вечерите, прекарани в този бар, завръщанията ми във Ванзее след полунощ, разходките на разсъмване из Кройцберг, стенанията ми като на преследвано животно, което влачи по берлинските улици раните от миналото, бяха все фрагменти от една стара мечта, която бе останала неосъществена, и затова сега се надигаше в мен и ме изпълваше целия. Към пет вечерта, щом се стъмнеше, поръчвах бутилка в „Хасрет Имбис“ и след като изпиех две пълни чаши и хапнех от мезето, в мен се пробуждаше надежда, че ще възвърна доброто си настроение. Тази закусвалня вече съществуваше навремето, минавах покрай нея на идване от летището с автобус 109. Бегло мярвах от другата страна на витрината неколцина кискащи се клиенти, чиито лица напомняха печени овнешки глави, или пък седяха мрачни, а по стените бяха налепени афиши със снимки на Истанбул. Никога не ми бе минавало през ум да сляза от автобуса, да хапна един кебап и да пийна по чашка, бъбрейки с клиентите, повечето от които турци. По онова време Назъм Хикмет изпълваше целия ми живот. Бях напълно погълнат от лика на поета, от неговите стихове, от биографията му, в която се опитвах да сложа ред. За мен не бе останало място. Пребиваването ми в Берлин бе неразривно свързано с живота на Назъм, който без съмнение беше по-колоритен, по-опасен и по-интересен от моя собствен. Той се бе превърнал в смисъл на битието ми. Имах чувството, че съм разменил моя живот срещу неговия. И тогава се появи Ипек, за да ме увлече в своя свят, в бездна, на която не виждах дъното; в известен смисъл тя отне моята невинност. Не че ме правеше нещастен, в никакъв случай: приятно ми бе да живея, да спя с нея и дори да страдам. Както се казва в онази песен в ориенталски стил, която понякога пеехме заедно, а след това я подхващаше целият хор от стари почитатели, мислех за бъдещето без каквито и да било угризения. Все още не бях изгубил посоката. Не снемах очи от „червената звезда“ и бях убеден, че един ден тя ще стане пътеводна за масите. После минаха години и отново се озовах в Берлин. Стената беше паднала, масите бяха обърнали гръб на „червената звезда“, качили се бяха в трабантите и бяха поели към „свободата“. А аз стоях тук, не можех да напусна града не защото се надявах да видя отново старата си любов, почти се бях отказал, а да срещна „старата пушка“. Накрая не издържах и се обърнах към младежа, който режеше парчета кебап, и му описах не Ипек, разбира се, а Ангела, като го запитах дали го познава. Той потвърди и добави, че често идвал тук, но по-късно. Тръгнах си с намерение да се върна на следващия ден.

Както винаги, тротоарът беше пуст. Както и цялата улица. От време на време минаваше полупразен автобус, портиерите на нощните клубове отсреща се надпреварваха да привличат клиенти. Странно защо, наоколо нямаше друг потенциален клиент освен мен. Спрях пред „Мон Шери“, където пулсираше червена реклама във формата на сърце, без да обръщам внимание на настоятелните покани на портиера, нито дори на музиката, която се чуваше отвътре. На прага се появи силно гримирана блондинка, която ми махна с ръка. Поколебах се за момент. Сетне си казах, че това вече не е за моите години, и се отправих към „Щутгардерплац“. Кафене „Линц“ вече беше пълно. Имах намерение да пия едно кафе с мляко, но когато влязох и седнах на една маса, поръчах шнапс, сетне още един. Това добре, а след това? Продължението ви е известно, разбъбрих се и ви разказах едновременно моята любовна история с Ипек и историята на Берлин. Засега нека спрем дотук.