0
2193

Червеният терор без маска

Извадка от следствения дневник с въпросите, на които арестуваният през 1949 г. Стефан Богданов трябва да отговори, източник Комисията по досиетата

Спомените на комунистическия функционер и жертва на режима Стефан Богданов са издадени от „Сиела“. Публикуваме откъс от 6 глава

Повечето свидетелства на съвременници на тоталитарната система в България от периода след края на Втората световна война се появяват едва след нейния крах, когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки постепенно изчезва. Малцина са се осмелили да запишат своите спомени по време на самия режим, а на пръстите на едната ръка се броят авторите, които, преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия, са нейни верни кадри.
Три десетилетия след краха на комунистическия режим в България се появява мащабното издание „Червеният терор без маска“. То съдържа както разтърсващия мемоар „Две смърти няма, а без една не може“ на Стефан Богданов – бивш комунистически функционер, превърнал се в жертва на режима, така и допълнителни текстове на сина му Петър Богданов и изследователя Христо Христов.
Обстойното изследване разкрива механизма на държавния тероризъм в периода 1944–1989 г. през погледа на човек, преживял по време на комунистическия режим удивителна метаморфоза: от фанатизиран комунист и съветски агент, през член на престъпния апарат на ДС, а след това „враг с партиен билет“, измъчван и осъден като политически затворник от собствената му партия, до инакомислещ и противник на режима.
През личната семейна драма и спомените „Две смърти няма, а без една не може“ са разкрити нелегалната дейност на съветското военно разузнаване в България преди 9 септември 1944 г. и целите и задачите на агентурната мрежа, която Богданов създава по указания на руснаците; репресивният характер на диктатурата на БКП след Деветосептемврийския преврат; огромната зависимост на компартията от Кремъл при съветизацията на страната; пълната подчиненост на ръководството на МВР–ДС на Берия и съветските сътрудници на НКВД; поръчковите съдебни процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с политическата опозиция и с различни противници в обществото като пасторите на евангелистката църква и др.; зловещите нечовешки и садистични методи за изтезания, използвани от ДС за изтръгване на показания от „враговете“ на партията, включително и партийни членове, по време на водените срещу тях следствия, сравними със средновековната инквизиция.
Написани в различни периоди, тези спомени са потвърждение от първа ръка за терора и насилието, чрез които БКП е управлявала България.
Изданието съдържа и щателни редакторски бележки, дело на изследователя Христо Христов, а също и свидетелствата за преживяното от Петър Богданов – син на Стефан Богданов, който през 1973 г. става политически емигрант, след като бяга от ГДР, където следва инженерство, в Западен Берлин.

„Червеният терор без маска“, Петър Богданов и Христо Христов, издателство „Сиела“, 2021 г.

ГЛАВА 6

СТЕФАН БОГДАНОВ: „НЯМАШЕ НИКАКВА НАРОДНА ВЛАСТ. ТОВА Е ВЛАСТТА НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ, РЪКОВОДЕНА ОТ РУСНАЦИТЕ“

(Записи от разговор на Стефан Богданов със синовете му Петър и Стефан, 1984 г., Швейцария)

Аудиозаписите на Стефан Богданов са направени от неговия втори син Петър Богданов на 7 юли 1984 г. в Швейцария. Там живее най-малкият син на Стефан Богданов – Стефан Богданов-младши, докато Петър живее и работи като лекар в Западен Берлин[1]. Разговорът става по време на среща на Стефан Богданов с двамата си синове и техните семейства. Това се случва две години преди Стефан Богданов да почине. Разговорът е записан на две касети, като общото им времетраене е 3 часа и 10 минути (по 1,35 часа всяка касета). Касетките се пазят от Петър Богданов до 2015 г., когато ги показва за пръв път на журналиста Христо Христов. Той е първият човек, който в Кьолн изслушва този важен исторически документ.

По време на записите през 1984 г. Стефан Богданов е 76-годишен, а синовете му Петър и Стефан са съответно на 41 години и 38 години. Никой по това време не си е представял, че само пет години по-късно тоталитарната комунистическа система в съветския лагер, включително и в България, ще се разпадне.

Настоящият текст, който по своето съдържание е без аналог, е базиран дословно на записите от касетите, разговорът от които се публикува за първи път в настоящата книга. В текста не е включена една много малка част от записите, най-вече на няколко случая, които Стефан Богданов е описал по-подробно в своите спомени, както и пасажите от няколко места, на които записът не е ясен[2].

Петър Богданов чете досието си от източногерманското Министерство на държавната сигурност (ЩАЗИ), повече от 300 стр., в дома си в Кьолн по време на снимките на документалната поредица на БНТ „Отворени досиета“, когато разказва за своя баща Стефан Богданов, снимка Христо Христов

ДА ГОВОРИМ ЗА УБИЙСТВАТА, ЗА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПРЕВРАТ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ 1944 Г. И ЗА КЪРВАВИТЕ РЪЦЕ НА ПАРТИЯТА НА КОМУНИСТИТЕ

Петър Богданов: Тогава въпросът е бил такъв, че от гледната точка на една партийност, тъй като вие сте вярвали, че все пак правите нещо за народа, но сега, 30 години след това, е съвсем ясно, че вие сте правили… Чакай, изслушай ме! Вие това сте го правили против народа. Вашата партия никога не е питала народа. Вие сте узурпирали властта и вие сте убили Народното събрание.

Стефан Богданов-младши: Демокрацията като убиеш означава народът ще си каже мнението.

Петър Богданов: Вие сте убили всичките народни представители с т. нар. народен съд. И въпросът е всички тези прилагателни като „народен съд“, „народна власт“ още от самото начало да се покаже, че, ето, това беше един насилен преврат на щиковете на руснаците. Ние вярвахме, но в момента сега се вижда, че ние си окървавихме ръцете по един много страшен начин. Той, народът, не е глупав, те, хората, които са били убити, техните семейства… Трябва да се каже: „Вижте какво, ние бяхме така, но тогава бяхме заблудени. Сега се вижда, че сме носели насилието“. Това е въпросът!

Стефан Богданов-младши: Има тук един музикант, чийто баща е лекар. Тук ми разказаха няколко случая. Обвинили са баща му, че бил някакъв политик преди 9 септември. Обвинили го нещо, че бил член на бранническа ли [организация] и го унищожили. „Значи баща ми го унищожиха“, вика. И след това той се е самоубил. Има много такива хора, които…

Петър Богданов: Десетки хиляди. Тези десетки хиляди семейства, татко, не може по никакъв начин, нито един от вас, с никакви заврънтулки и с никакви такива салта, да ги убеди, че сега, 40 години, след като вече е ясно. Да речем до 50-те, 60-те години, сега, когато се вижда истинският облик на властта пред историята, колкото по-честно човек види и колкото по-честно каже корените на насилието, толкова по-голяма е заслугата, да речем, след 50 или 100 години, една демократична България да се създаде.

Стефан Богданов-младши: Поначало комунизмът като идея, ако партията имаше, татко, все пак социалистически идеи…

Стефан Богданов: Искам да ви кажа, че френската революция е едно голямо обществено събитие. Там показаха и всички, които отиваха на гилотината, не бяха верни на революцията. Нима Марат[3] не беше верен на революцията? Шарлот отива и го промушва във ваната. Революцията така се развива, че както се казва, изяжда своите чеда. Но мога да кажа, че българският народ, трябва да го знаете, беше с комунистическата партия.

Стефан Богданов-младши: Когато не сте били забранена партия, не сте имали болшинство. Изборите не сте ги спечелвали.

Стефан Богданов: Ти не знаеш. В големите градове…

Петър Богданов: Големите градове – това не е България.

Стефан Богданов: Ами чакай, де. Големите градове са били за настроението на народа. Никой не може да ме убеди, Петьо, че далече преди 9 септември народът ни вярваше и беше с нас.

Петър Богданов: Тук пише (чете от някаква книга в превод)[4] най-свободните избори в България в българската парламентарна история бяха през 1931 г., когато правителството на Ляпчев по конституционен път, чрез правителството на Народния блок с ръководител Александър Малинов, дойде на власт. Резултатите от тези избори бяха: от 270 депутати[5] гражданският юнион[6] има 70 места. Демократическите сдружения – 63 места, Демократическата партия – 43 места, Либералната партия (Върбенов–Петров) – 32, Работническата партия, комунистите – 31. Значи сте имали 12%.

Стефан Богданов: Виж какво, ето пак, ти не ме слушаш. Това не е вярно, тия проценти. Защото аз отивам да гласувам, нямаше свобода, както ти си мислиш сега.

Петър Богданов и Стефан Богданов-младши в глас: Ама относителна [свобода].

Стефан Богданов: Относителна, когато партията, аз ви казвам, в една столица София, при голям терор, отиваме с майка ти да гласуваме и понеже те проверяват бюлетините, и аз съм се облякъл така, те нямаха съмнение в мене, и след гласуването проверяват гласуването и той против, като го арестуват – един бой. Аз съм се писал агроном и те не са със съмнение, че аз съм гласувал, и биха един вместо мене. Тогава партията имаше болшинството на Софийската комуна, както се казваше.
И в крупните градове. Тогава хората ни вярваха. Това са два различни периода. Ние загубихме това доверие. Сега народът, ако гласува [свободно], няма и пет на сто да гласуват за нас.

Петър Богданов: Но има нещо друго. [Тук] пише: „1922 г. БКП е имала 35 000 души“. Това е по доклада на Коларов [Васил] на Петия конгрес [на партията] 1948 г. Сега, също има едни много интересни данни за след 9 септември [1944 г.], когато, както се казва, въпреки бруталния терор опозицията можа да вземе един милион и три хиляди гласа, горе-долу една трета от избираемите гласове. Това беше първият парламентарен бунт срещу комунистическия режим. Георги Димитров, който само два дни преди изборите се отказа от съветското си гражданство, доста го болеше, че неговият предишен министър Никола Петков му удари такава плесница с тези избори, и заплашваше, че Петков скоро ще си загуби главата, което стана 1947 г.“.

Ето и изборните резултати. Сега, Отечественият фронт има 360 места, опозицията – 100. Значи едно към три. А в ОФ от 360 места комунистите имат 275. Аграрците – 60–70, Социалдемократите Нейков, „Звено“, радикалите и безпартийните.

„В следващите няколко години 27 некомунистически депутати от ОФ се присъединиха към опозицията. Министър-председател на декември стана Димитров. Опозицията обаче беше изкоренена. Осъдиха Никола Петков на смърт, Димитър Гичев на доживотен затвор, Коста Лулчев също го осъдиха на смърт, тъй като той не можа да понесе 15 години затвор[7]. Петко Стайнов[8] също го затвориха“ и т.н. Това е въпросът за демокрацията по това време.

Стефан Богданов: Аз искам да ви кажа…

Петър Богданов: Кажи от твоя гледна точка.

Стефан Богданов: Аз искам да ти кажа туй: който и да ми каже и който и да пише, комунистическата партия беше най-силната партия преди 9-и. Аз си спомням Февруарската резолюция на ЦК на партията от 1932 г.[9] След победата на изборите изнесе доклад в Политбюро братът на писателя Андреев [Веселин], за който пише и Марков [Георги], дето той обвинява, че брат му [Андрей Андреев]…[10] Закла го Сталин[11] и той не можа да разбере и така… Сега, тази резолюция я внесе в Москва, в Балканския секретариат. Присъстваха на това заседание Коларов [Васил], Бела Кун, Трайчо Костов и аз бях единствено от школата [Международната ленинска школа]. И когато ставаше въпрос именно за оценка на положението, целият Коминтерн начело с Бела Кун приеха тази оценка, че масите вървят с комунистическата партия. Аз ти казвам, членове на партията, е, верно, може би да не са по-малко от 10 000, но с това не е измеряването, защото когато става едно революционно събитие… Например болшевишката партия е имала меншинство[12], то тя направи революцията там [в Русия].

Петър Богданов: Правиш фалшификация. Направиха революцията моряците…

Стефан Богданов: Моряците! Аз ти казвам, че партията постави въпроса, тя вдигна моряците…[13]

Петър Богданов: И тя взе властта.

Стефан Богданов: Това вече е друг въпрос. По него не говоря.

Петър Богданов: Как може да кажеш, че сте били най-силната партия, когато взимате 12% от депутатите?

Стефан Богданов: Не е вярно това! Не е вярно! Защото, за да вземеш столицата София, значи повече от 50% вървят зад нас.

Петър Богданов: Е, кога?

Стефан Богданов: 1932 г.

Петър Богданов: Имахте комунистически кмет, така ли?

Стефан Богданов: Да. Те я разтуриха. Разтуриха изборите. Никой не допусна, това е. Полицията каза може и да сте взели, ама и се разтурва[14].

Стефан Богданов-младши: Те изборите са както в Южна Америка. Всички тези левите и бедните им обещават, но нищо не им дават и ги потискат. Вие сте имали прогресивни позиции…

Стефан Богданов: Българският народ е свикнал от памтивека да бъде против властта.

Петър Богданов: Ами то, защото има такава власт. Той не е свикнал по навик.

Стефан Богданов: И сега е така.

Петър Богданов: Затова трябват корените, татко. То не е някакъв навик, който е в геновете.

„АЗ ВИ КАЗВАМ, НАШАТА ПАРТИЯ ИЗЛЪГА НАРОДА С ТАЗИ СИ ВЛАСТ“

Стефан Богданов: Не е в геновете. Който отрича влиянието на комунистическата партия, аз ви казвам, нашата партия излъга народа с тази си власт. Това е друг въпрос. Но народът, аз ви казвам, за мене ярка демонстрация е Софийската комуна[15], когато болшинството от гражданите и работниците на София гласуваха и трябваше да вземем общината, но никой не ни я даде.

Петър Богданов: Ясно. Но това е, татко, едно време, 10 години, да речем, след войната, тъй като е ясно, че политическата идея като идея привлича работниците особено в едно общество, в което няма силна църква и няма християнски идеали, нали. И вие взимате едни идеали, които са човечност…

Стефан Богданов-младши: Равенство…

Стефан Богданов: Аз по тези въпроси не споря. Нямаме място за спор.

Петър Богданов: Става въпрос след 9 септември какво става?

Стефан Богданов: След 9 септември, в първите дни целият народ беше с нас, защото беше с руснаците. Това никой не може да го отрече.

Стефан Богданов-младши: Фашизъм все пак.

Стефан Богданов: В първите дни. След това нашата партия по пътя, дето се казва, на Ленин, се опита да вземе всичко в свои ръце и това никога българският народ, настроен тогава, се създаде тая опозиция.

Аз ви казах един случай, когато в Музея на революционната бдителност, поставен портрета на Никола Петков и неговите самопризнания в борбата против нашата власт. Аз казах на [служителя] Стефан Петков: „Това е лъжа“. Никола Петков никога не е бил убиец, както го оклеветявате. Сега, имаше един момент, аз му забравих името, бях в Министерството на земеделието, в Постоянното присъствие [на БЗНС], един уж честен човек, той беше тогава зам.-министър. Първо, той го беше страх да ме приеме в кабинета си. Аз разбирам защо го е страх. Те са наши съюзници, но са подслушвани като врагове. И ме вкарва в салона да се застрахова какво говори с мен. И аз, когато поч-вам да говоря и се опитвам както сега с вас да му кажа: „Чакай бе, акъл имате ли вий, земеделците? Никола Петков не беше убиец!“. О, той ми запуши устата и не даде да говоря по този въпрос и го е страх да разговаря. Страх го е да слуша, защото веднага ще загуби мястото.
И когато в музея аз поставих публично това. Ти знаеш ли, че Никола Петков беше изнасилен с побоища да пише тия показания. Те не са истина! – „Ама, те са ги оставили…“ [отговаря служителят в музея].
Аз съм присъствал в Народното събрание на опозицията. Тоя български дух, старинен, Славейковия, и опозицията го имаше в това число и имаше Никола Петков!

Петър Богданов: Блестящ оратор е бил той.

Стефан Богданов: Нямам представа, както и да е. Никола Петков беше американски агент. Но той никога не е бил за мене, аз не съм имал доказателства, че е американски агент. Американците имаха политика против руснаците. И те изпълняваха тая политика чрез свои хора, както руснаците с нашите хора… (тук записът заглъхва) …[Следователят] Дворянов беше джелатин, основният мъчител, аз съм го написал.

Петър Богданов: Не си ли имал, така да речем, като излезе, не си ли имал някой път чувството да вземеш тия да ги изтрепеш?[16]

Стефан Богданов: Не. Аз, виж какво, презирам ги вече. Един път Зеев, който е един от биячите, на един празник, ухилил се, тръгна към мене да се здрависва. Като му пернах ръката, му викам: „Какво искаш, бе?“. И толкова, отминах го. Иначе трябва, мога да реагирам, като се саморазправям.

ЗА МИРЧО СПАСОВ И БЛИЗОСТТА МУ С ТОДОР ЖИВКОВ

Стефан Богданов: Сега като бях последния път в болницата, бяхме в Банкя, срещнах се с мои бивши куки. Един доста сериозен групов началник, който при мен работеше по секретните провокатори. И той ми каза, жив е още и сега. Имаше един в следствения отдел на дирекцията при отдел „А“, при първи отдел. Той се казва Симо Бакията, криминален бивш затворник, както той казва [груповият началник], „проявил се като наш палач и ние го издигахме“. И тоя разправял [Симо Бакията], той присъствал на екзекуцията на Трайчо Костов. Той разправял на Генади Рангелов, че когато Трайчо го обесили, там бил и Мирчо Спасов. След като го смъкват от бесилката, Мирчо отива и изпразва един пълнител на шмайзера в него. Допълнително да покаже, че той го ненавижда даже и след това и е много предан на партията. А тоя Мирчо Спасов за мен е един бивш провокатор полицейски. Той беше, който издигна Живко Попов[17], беше в ЦК, завеждаше отдела на задграничните кадри, и на Тодор Живков много близък приятел. Той [Живков] го защитаваше. Аз, когато се върнах от Берн, отидох при Тодор Живков и му казах: „Слушай, тоя тип Мирчо защо го държиш до себе си?“. Аз тогава не знаех тея негови истории с Живко Попов и с далаверите му. Но понеже той е един от участниците в убийството на Горуня[18] и го пазят. Сега го пенсионираха, а той има вила в „Мечката“ [местност край Самоков].

Петър Богданов: Той, Мирчо Спасов, генерал стана ли?

Стефан Богданов: О, голям генерал! Първи заместник на Държавна сигурност.

Стефан Богданов-младши: Допреди 5 години е бил такъв. Убиец!

Стефан Богданов: Много предан. Него, същия Мирчо, той беше след 9-и, 1946 г. някъде, беше областен началник на милицията в Русе. Идват при мене от моя отдел, защото в областта има „Б“ отдел и понеже аз бях шеф на тая контраразузнавателната служба, ми казват: „Др. Богданов, убива хората и ги ограбва“. За Мирчо. „Е, как?“ – „Ми ето, задържа хората, убива ги и им взима парите.“ Богати хора и това е. Сега, на тоя сигнал аз се обърнах в ЦК, пратиха една комисия да разгледа. Тая комисия я възглавяваше Никола Павлов от ЦК. Той след това ми казва така: „Отидохме, установихме, че всичко това е вярно, но имахме указания тоя Мирчо да го извадим някак и да се затули работата“. В резултат на тая затулена работа отговорникът тогава Никола Павлов, винаги когато поискаше паспорт, за 24 часа го получаваше. Мирчо даде паспорт на Петър Семерджиев[19], на жена му и тогава Петър Семерджиев не се върна….

ЗА „ФАШИЗМА“ В БЪЛГАРИЯ: „У НАС СЕГА НЕ Е ФАШИЗЪМ, ТО Е ПО-ЛОШО ОТ ФАШИЗЪМ“

Стефан Богданов: Аз тук споделям мисълта на големия български журналист Димо Казасов. Той доказа, с писма на ЦК, че в България е нямало фашистка диктатура, а има един авторитарен, свиреп режим. Фашизмът като определение в нашите резолюции е организиран от най-реакционната буржоазия. Обаче за съществуването на фашизма сега написа една книга, ако не сте я чели, аз ще я намеря и ще ви я пратя. Тя излезе у нас официално. Издаде я Желю Желев[20]

Стефан Богданов-младши: Професор по история[21].

Стефан Богданов: Сега, тоя човек, който въз основа на абсолютен исторически анализ на фашистката система на германската и италианската и на испанската[22] пише книга „Фашизмът“ като корпоративна държава, като еднопартийна система с авторитарен режим и показва всичките, как агитацията, всичко… [не довършва мисълта си] Като я чете, никой не може да не каже, че това не е България.

Петър Богданов: Сега.

Стефан Богданов: Сега [1984 г., когато се провежда разговорът]. И понеже тая книга по погрешка я пуснаха, веднага отиват по книжарниците и я спират. Тя в един момент е била легална. Сега е вече нелегална, не може да я намериш. Желю, когато описва фашизма, аз затова се връщам на тоя въпрос, е ли това фашизмът? В тоя смисъл, в който ние определяме фашизма, аз не държа какво ще го наречеш. У нас сега не е фашизъм, то е по-лошо от фашизъм. То е един авторитарен режим с еднопартийна система, за които Айнщайн казва: „Колкото все по се замислям, толкова повече се убеждавам, че авторитарните режими раждат духовни уроди“[23].

Петър Богданов: Те само духовните изроди могат години наред да си кривят душиците. Ти да не мислиш сега, че аз искам теб лично да те нападам, но когато един човек има дълбоки идеали и честност, може да направи грешки, тъй като като млад това му повлиява, онова му повлиява. Но той, ако продължава десетки години да прави тези грешки, и дори когато вижда, че работата не е такава, от страх не си изчисти съвестта, това значи, че такива хора са духовни уроди. И това е голямото нещо в България, че всичките на тези постове, на които казваш, това са духовни уроди. Всъщност, ако те кажат нещо, нищо няма да им стане.

Стефан Богданов: Не е вярно.

Петър Богданов: Ще си загубят поста си.

Стефан Богданов: Само този, който има куража у нас сега да презре материалния си интерес, да се издигне над него и да каже даже… [не довършва мисълта си] Твоята майка и моя жена не можеше да приеме тая моя позиция. Защото каза: „Виж какво, ти няма да го правиш това нещо. Престани, да не ни преследват заради твоите правдолюбства“.

Петър Богданов: Мама, татко, от друга страна, трябва да се каже, в нейна защита, искам да кажа, че въпреки когато човек живее с едно семейство, ако ти беше живял сам, без семейство. Но когато ти живееш със семейство и с други хора… аз ти казах, ти нито с мама, нито с нас не си обсъждал, не си поставял въпроса това да се прави ли, или да не се прави.

Стефан Богданов-младши: Да, татко, ние все пак благодарни сме, че ти си се стремял с всичката твоята опозиция, някак си така да се уредим, както се казва, така че, нали…

Петър Богданов: Да излезем в чужбина.

Стефан Богданов-младши: И да излезем в чужбина, и да видим светлината, дето се казва.

Стефан Богданов: Аз, ако нямах това разбиране, да ти кажа, когато Петьо дойде в Берн и имаше вече явно намерение другаде да отиде, аз, ако бях прежният, нямаше да участвам в такова дело[24]. Антипартийна позиция.

Петър Богданов: Да ти кажа друго нещо. Аз бях решил да бягам, татко, още когато работих в „Браун Бовери“[25]. И само един разговор с Асен Димитров[26], който ми каза… Говорихме с него и аз му казах: „Асене, аз сега съм решил да не се връщам в Германия [ГДР]. Ще отида в Женева да уча философия и езици“. И той каза: „Недей така, да направиш такова нещо на баща си, знаеш ли какво ще стане?“. И аз тогава стиснах зъби и си казах: добре, аз ще си изкарам образованието, две-три години, за да не стане твоята, така, да не те бутат. След това, като отидох в Германия [ФРГ], няколко години не взимах политическо убежище…

„НАШИЯТ НЕДОСТАТЪК И ТРАГЕДИЯ НА НАШАТА ИДЕОЛОГИЯ Е, ЧЕ ТЯ Е АВТОРИТАРНА, НЕ ДОПУЩА ДРУГИ МНЕНИЯ ОСВЕН НАШЕТО“

Петър Богданов: Аз се съгласявам с теб. Обаче, виж какво, тъй като вие, в твоето обучение като комунист, ти освен Маркс и Енгелс, има хора като Ерих Фром, като Хайдегер, да не говорим за религиозни личности като Ганди, никога не сте се занимавали, не сте допускали вие, че някой извън Маркс и Енгелс…

Стефан Богданов: Религията е била един от изходите за човечеството. Ние я отрекохме, като сведохме религията до един книжен бог и казахме: „А, няма бог на небето“, и това е… Нашият недостатък и трагедия на нашата идеология е, че тя е авторитарна, не допуща други мнения освен нашето.

Петър Богданов: Трябва да ти кажа, че ти си един доста типичен представител, защото сега, когато говорим с тебе и аз ти казвам все пак как аз виждам Маркс и Енгелс и Ленин, ти се засягаш и ми викаш ти какво си чел, какво си правил? Ти за мен не си прав.

Стефан Богданов: Ако прочетеш Енгелс, ще видиш широтата на взгляда му[27].

Петър Богданов: Това, което не мога да приема, е, че ние трябва да говорим, от цялата плеяда на мислители има толкова философи и писатели, да говорим само за Маркс и Енгелс. Ти досега за друг не си споменал.

Стефан Богданов: Аз Хегел съм чел.

Петър Богданов: Да, ама си го забравил.

Стефан Богданов: Аз никога не съм се стремил да го запомня. Но някои негови схващания аз сега намирам, че е бил много по-прав от Маркс.

ЗА ОТСТРАНЯВАНЕТО НА ПЪРВИЯ НАЧАЛНИК НА ДС, ЗА СЪВЕТСКИТЕ СЪВЕТНИЦИ И РОЛЯТА НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

Стефан Богданов: Него [Димо Дичев] го махат. Той беше много обиден. Той е лежал 15 години в затвора[28]. С големи заслуги, така умря. „Моля ти се, направи нещо, бай Георги ме маха“ [ми казва]. За мен Георги Димитров го маха, защото нямаше твърдата ръка. Първо, аз му бях подчинен. След като руснаците идват, той е началник на Държавна сигурност. Те отиват при него. Той ми казва: „Стефчо, с руснаците ти се разправяй“.

Аз заемам една твърда позиция с руснаците [след 9 септември 1944 г.]. Те с мен много не могат да се разправят, защото в такъв смисъл, аз бях малко циничен, нахакан, защото те са простаци. Аз ги виждам, прости хора, нямат никакво образование, никакво възпитание, нито знаят език. Въобще такива.

И Димо [Дичев], когато го махнаха, го направиха началник отдел „Кадри“ в ЦК. Те го снеха от отговорния пост началник [на ДС] и никой не му обясни. Той се беше шашнал. И в един разговор, който водихме в Парка на свободата една вечер, той много ми се оплака. Каза ми: „Не мога да понеса защо ме махнаха“. Викам: „Слушай, теб те пращат началник отдел „Кадри“ в ЦК. Това е много голяма служба“.

И няма други обяснения за мен, освен това, че той като началник на ДС не можа да обезпечи за руснаците пълното пречупване на…. [не се разбира точната дума] така, както те искаха. Защото те го знаят и Димо, аз поставих въпроса. Руснаците много дават пари. Аз като сравнявам какво получаваме ние… Ние им даваме безплатна квартира, храна им носят и пет пъти по-голяма заплата от нас получават. Защо?

Петър Богданов: Кой им плащаше?

Стефан Богданов: Ние им плащаме, Държавна сигурност.

Петър Богданов: Става дума за техните…

Стефан Богданов: За техните съветници. Те имаха чин полковници. Ние имахме чин над полковниците, генералски чин, но ние получавахме далеч по-малко от тях.

Петър Богданов: Вие колко получавахте?

Стефан Богданов: 19 000 [лева] за времето беше една средна заплата. Един чиновник толкова получаваше. Сега заплатите в Държавна сигурност са три пъти по-високи. И понеже аз повдигнах въпроса и аз им носих парите, те руснаците много искат вече и може би…

Аз на Димо обясних, успокоявах го: „Теб никой не те е ударил. Пращат те от Държавна сигурност в ЦК и си на по-голяма длъжност“. Аз исках да го успокоя. Аз не допущах и тогава, че Димитров [Георги], както него ще отреже. И мен отряза.

„ДИМИТРОВ БЕШЕ ЕДНА БЕЗПРЕКОСЛОВНА ПОДЧИНЕНА ФИГУРА НА СТАЛИН И РУСНАЦИТЕ“

Петър Богданов: Никой от вас не смятал насън да заподозре Димитров…

Стефан Богданов: Никой. Аз и сега не съм го подозирал. Димитров беше една само безпрекословна подчинена фигура на Сталин и руснаците. Той когато му изпратиха, аз ви казах за Лев Желязков[29], когото го убиха, политкомисаря на четата „Антон Иванов“. Сестрата на Лев я осъдиха [в България] на смърт, него го разстреляха, а баща му по лагери. Много близко, прогресивно семейство. Майката пише едно, две, три писма на Георги Димитров да се застъпи за бащата на Лев, понеже бащата след 9-и [септември 1944 г.], когато руснаците окупираха Бесарабия, той в тоя момент е в Болград[30], където оправя имотното си положение, имаха те имот. Идват руснаците, идва там един бръснар от махалата го набеждава, че той е агент на българите и румънците. Натоварват го [руснаците] и изчезва с брат му. Брат му умира в лагер в Коми[31]. Той [бащата на Лев] не знае, че синът му е убит, не знае, че дъщеря му е осъдена на смърт. И аз тук, първо, защо той [Георги Димитров] не се застъпи, след като получава писма? И като не се застъпва, Димитров ме извика една вечер в Народното събрание, каза: „Пригответе се с Чанков[32], имате среща с Молотов[33]. Интересува се от теб, понеже в това време Държавна сигурност в Съветския съюз беше минала под егидата на Министерския съвет“[34]. И Молотов се интересува от един такъв въпрос, който аз научих там – интересуваше се от съдбата и връзките на владиката Стефан[35] у нас, който беше френски агент и беше контингент на моето контраразузнаване. И те се интересуваха от тия негови връзки. Аз имах тези данни. И Димитров ми казва: „Викат те по такъв и такъв въпрос, няма да се обаждаш на никого, нито на министъра [на вътрешните работи], нито на заместника (понеже аз водих паспортите, изготвих си паспорта), с Чанков утре заминавате с един „Дъглас“[36] – аероплан“. Отиваме в Москва, Чанков е натоварен да изпроси [не се чува точната дума на записа] за България. Дадоха ми квартира, мен като ме хвана една треска. А срещата е назначена за 12 часа през нощта. Те тогава ги правеха [срещите] така. И казвам на Чанков: „Рядко в живота с голям човек да се срещнеш, нямам късмет. Ще отидеш ти [на срещата]. Те дойдоха, вземаха справки – биографии, кой от кога е член на партията и понеже аз бях по-стар член на партията от Чанков, а той член на Политбюро, а аз никакъв, кука – полицай. Аз му казвам: „Не мога да си изменя биографията, че ти си станал по-късно член на партията, това е“, както и да е. Той отиде, запъти се сам и след половин час се върна. Казва: „Молотов не ме прие“… [тук записът не се разбира точно, но става ясно, че въпреки треската Стефан Богданов е отишъл на срещата с Молотов]. Тогава отидох на срещата в 12.30 ч. Аз на Молотов дадох информация по тези въпроси, по които се интересуваше. И след това казах: „Моля ви да се свържа с министъра на Държавна сигурност Меркулов“[37]. Той [Молотов] позвъни по петолъчката[38], Меркулов – те го убиха, разстреляха го с Берия, защото в тоя период той е министър на Държавна сигурност, когато стават тези издевателства[39]. Направи ми впечатление, че той беше интелигентен човек, инженер. Отидох аз при него, прие ме много добре. „Какво“ – викам: „Дошъл съм при вас да се оплача от вашите съветници, които сте избрали“. За тоя период това е голяма дързост.

Петър Богданов: Ти това чак сега го разбираш. Тогава не си го разбирал.

Стефан Богданов: Аз тогава не го разбирам. Но аз съм смятал като комунист, комунистите трябва истината да казват. И аз му казвам така и така, вашите хора, тук това Георги Марков го пише[40], искат да заработват медали. Те ми казват да задържа някой човек да го разпитват и да трупат точки. И понеже аз се противопоставих на някои от техните… и те се противопоставиха на моите… Второ, което е безчестно, [че аз имах] мои много добри секретни сътрудници[41], [от които получавах] обща информация около двореца. Руснаците знаеха това, агентурата не се крие, той [съветския съветник] иска да я представи като свой агент. И вече втори случай. Аз отивам веднъж при него в кабинета, той пише телеграма до Москва. Като бях по-млад, виждах така отдалече. Той пише „моят агент…“ Аз му казвам: „Чакай, аз не съм ти агент, дай да се разберем. Аз съм ръководител на българската контраразузнавателна служба и не може да пишеш, че съм ти агент. Ще напишеш, че Държавната сигурност казва“. Той се смути. Казвам това на Меркулов: „Аз съм вербовал такава крупна фигура“. Той се усмихна, даде ми билети за театър и много добре се държа. Накрая аз викам: „Искам накрая един въпрос, той не е личен, но аз държа на него. Един от моите най-близки приятели [Лев Желязков], той беше политкомисар на отряда „Антон Иванов“, убиха го, сестра му я осъдиха на смърт, а вашите войски, като окупираха Бесарабия, задигнаха баща му и той е във вашите лагери. Ужас в семейството! Първо, аз му казвам: „Познавам не само сина, познавам баща му лично, аз мога да гарантирам, че не е никакъв шпионин, и моля ви, да проверите“. Той [Меркулов] си записа всичко. И понеже те имаха интерес от мене, той виждаше, че аз съм главата на нашето контраразузнаване, мога да им помагам, той каза: „Аз ще проверя този въпрос“. „У нас – казва – не е прието такива ходатайства, но аз ще проверя“. Връщам се аз [в София] и след една седмица от къщата на Димитров на ул. „Велико Търново“, те вече имаха вече висока честота, тези петолъчки червени, как се казват – телефони. Аз се свързах с него…

ЛАГЕРИТЕ НА СМЪРТТА В СИБИР

Петър Богданов: С кой него?

Стефан Богданов: С министър на Държавна сигурност Всеволод Николаевич Меркулов. „Товарищ Меркулов, нали ми обеща нещо?“

Аз не го оставям, те не са привикнали с това. Усетих каква гримаса направи. „Товарищ Богданов, я не забыл“[42]. И след една седмица няма на летището пристига на Лев баща му – истукан в чист бял, така, нов костюм. Казва: „Връщам се от оня свят“. Той е бил в лагер в Коми. Там умира брат му, разправя за условията в тези лагери.

Стефан Богданов-младши: Тогава ли ти започваше да научаваш за тези лагери?

Стефан Богданов: Не. Виж какво, понеже много от нашите преподаватели [в Международната ленинска школа] бяха изчезнали. Аз не знаех какво точно има, лагери, но тоя терор [в СССР]… И аз го взех [бащата на Лев Желязков] на работа при мен в отдел „Печат“ – преводач, той знае френски, руски – интелигентен човек. Той после ми разправя, той тогава нищо не казваше, защото те [руснаците] са го заклели, ако каже нещо, ще го убият. И след ХХ конгрес[43] [на КПСС] той идва при мен, аз бях във „Фотографията“, и казва: „Богданов, сега мога да ти кажа къде бях и какво [преживях]. Аз знам, че вие сте ме спасили, но положението… Нас ни вдигнаха от Болград, натовариха ни на едни ешелони, като свине ни вкараха в църквата, умират хората, там серат, не може да си представиш какъв ужас, [какво] отношение към хората! Брат ми умря, аз нямах никаква надежда, че ще оживеем там, защото …

Петър Богданов: Коми, това беше на север.

Стефан Богданов: На север. Той беше възрастен. Тогава беше над 70 години.

Петър Богданов: Толкова възрастен ли?

Стефан Богданов: Да. В 1942 г. или 1938 г. навлизат бесарабските войски[44], той вече е пенсионер. Той беше над 60 положително, побелял, с отрязани пръсти на едната ръка и тогава ми разказа. Някой голям се застъпил за него, с хеликоптер, с джип [са го возили] от лагера го вземат. Значи Меркулов е свършил [работа], аз му благодарих. Това, което направи Меркулов, защо Димитров не отиде преди това [да се застъпи]?

Стефан Богданов-младши: Да направи това.

Стефан Богданов: Не, той е длъжен да направи това за едно семейство. Но той е получил указания от Сталин никакво застъпване за такива случаи. Затуй му наредили.

Петър Богданов: Той ти каза, Гошо Тарабата[45] ли ти каза, или?

Стефан Богданов: Не, това е известно. С такива доводи излязоха и на конгреса тогава. След ХХ конгрес [на КПСС]. Но аз и на VIII [конгрес на БРП (к), 1948 г.] това, че Димитров е нямал право да се застъпва. Викам: Аз какво право имах?

Петър Богданов: Димитров може би е знаел, че това не е прието и че ти рискуваш.

Стефан Богданов: Аз не съм го питал.

Петър Богданов: Не, той за себе си. Положението му какво е било, той е зависил?

Стефан Богданов: Да и ще го свалят, ако той… аз ти казвам, в тоя момент, в който аз бях на тоя пост, аз също рискувах.

Петър Богданов: Ти си рискувал, ама не си знаел.

Стефан Богданов-младши: Ти като честен комунист това ти е дългът.

Стефан Богданов: Да.

Петър Богданов: А Димитров може би е знаел какво рискува.

Стефан Богданов: Той е знаел, защото при него са изчезнали и хора. Но въпреки всичко, по схващанията си, по моя морал, то е също това малко да вземеш ленинската позиция за компромисите, която оправдава всички мръсотии, които ние вършихме.

Когато Иван Стефанов, Никола Павлов съдиха Трайчо, за да проговори, да го критикуват, там, в съда горе, във Военния клуб[46], Стефанов ми разправя, Югов там, Христозов – те ги викат и казват: „Ако вие не потвърдите… Трайчо като отказа [показанията], те вече се виждат в страшно лошо положение. И тогава те изкарват свидетели против Трайчо, той не признава това [показанията, дадени пред следствието]. И изкарват свидетели – и проф. Стефанов, и Никола Павлов. И Трайчо е стреснат от това, което говорят, глупости, срещу него. Но те ми казват: „Имахме ли право да умрем, защото, ако не го кажем това, нас ще ни унищожат? Ние знаехме, че не е истина. Имахме ли право да умрем за една неистина?“ Аз казвам и сега, и тогава им казах: „Нямахте право да говорите против Трайчо! Трябваше да умрете, но да не…“ Това е било моята философия и аз досега я поддържам при всички позиции. Да ми поставят тия условия да оживеят, това и това…

Петър Богданов: Да, обаче, виж какво, хората са от различно тесто замесени. Аз сега не искам да оправдавам Георги Димитров, но се опитвам да си обясня.

Стефан Богданов: Аз обяснявам.

Петър Богданов: Защото Георги Димитров – Тарабата, то го е било страшно шубе него. Той налапал поста, който са му дали…

Стефан Богданов: Аз си го обяснявам, но не мога да го оправдая. Това са две различни работи.

„КОМУНИСТИТЕ В СССР СА ЖИВИ ПРЕСТЪПНИЦИ. ТЕ КОМАНДВАХА И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА У НАС“

Стефан Богданов-младши: Какъв беше въпросът с балканската федерация?

Стефан Богданов: Тоя въпрос отдавна е изяснен.

Стефан Богданов-младши: Той [Георги Димитров] не знаеше ли, че Сталин е против?

Стефан Богданов: Не е знаел, защото Сталин се боеше от една федерация, която да обедини балканските [страни] като възможност на една малка Антанта[47] против Съветския съюз. И Димитров не е съгласувал предварително тая позиция, и не е получил указания, че това не бива, и дава изявления в Букурещ, че се готви това. И получава телеграма, и във вестника го критикуват за тая позиция, и искат да си направи самокритика. И той пише там, Комара – Павлов Никола му е писал отговора, писмо до руснаците, като се оправдава. Но при всичките условия един човек за мене, който имаше смелостта пред фашисткия съд[48], знае, че отива на смърт да говори смело в защита на една кауза, която той е живял цял живот… Но той ме махна мене от Държавна сигурност.

Стефан Богданов-младши: Руснаците какво казаха?

Петър Богданов: Като погледнем сега назад, то е много ясно защо са те махнали. Като основа на Димитров са му заповядали да те махнат. И си представи колко те убиха в Съветския съюз, убили са министри, шефове на Държавна сигурност. Никой не е знаел тогава защо го махат. И твоят случай според мен, това, което съм чел, е доста ясен. Махнали са те, защото ти си се съпротивил. Меркулов какво е мислил, когато ти си се оплаквал?

Стефан Богданов: Аз с известен наивинитет… Обаче аз съм свикнал, когато ми говори един комунист, и то голям, не мога да допусна, че той може да ме излъже или…

Петър Богданов и Стефан Богданов-младши в хор: Да, защото ти си бил много наивен тогава.

Петър Богданов: Те, може би чак ХХ конгрес [на КПСС] малко ти е отворил очите.

Стефан Богданов: Предполагам…

Петър Богданов: Защото ти какво, ти си смятал, че те, комунистите, тези в СССР – престъпници, те са живи престъпници, бе!

Стефан Богданов: Ами живи престъпници. Те командваха и престъпленията у нас. Обаче, както виждаш, и до днес тия престъпници, командвани от руснаците, използват органите на Държавна сигурност като палачи пак.

ЗА КОМУНИСТИЧЕСКАТА СИСТЕМА И ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ТЯ ДА СЕ ПРОМЕНИ

Петър Богданов: Да, защото нищо не се е… системата не се е променила. ХХ конгрес [на КПСС] промени малко течението. Хрушчов се усети, че не може да демократизира системата.

Стефан Богданов: Тая непоследователност на Хрушчов е резултат на цялото негово сталинско възпитание.

Стефан Богданов-младши и Петър Богданов едновременно: Той си е сталинист поначало.

Стефан Богданов: Не, той намери куража, това е прекрасно, намери куража да изнесе на показ нередностите, които вече напираха, защото хиляди хора в лагери… Няма семейство в Съветския съюз, което да няма пострадал човек. И те бомбардират навсякъде. И когато, вие знаете, пишат доклада на ХХ конгрес, Микоян[49] извиква Светлана[50], преди да го отпечатат доклада, чете ѝ го и казва: „Ето какъв доклад ще [бъде изнесен]… Какво ще кажеш, вярно ли е?“ – „Това е всичко вярно“ [отговаря тя].

Петър Богданов: Светлана на Сталин.

Стефан Богданов: Светлана, дъщерята на Сталин. Тя е първият, така рецензент на тоя доклад и дава положителна рецензия на доклада…

„НЯМА НИКАКВА НАРОДНА ВЛАСТ… НАШИЯТ РЕЖИМ Е БИЛ ЕДИН КЪРВАВ ТЕРОРИСТИЧЕН РЕЖИМ“

Стефан Богданов: Аз ви казвам, вие сте прави в този ваш поглед. Казах ви, една власт като комунистическата, която е дошла на 9 септември, тя е дошла с терористическите методи на цялата ленинска партия. Ленин, когато [болшевиките] вземаха властта, те разтуриха учредителното събрание. По-голямата част ги избиха, тях не ги съдиха, както у нас, там постъпиха по-иначе. Нашият режим е бил един кървав терористичен режим, който не допуска друго мнение.

Петър Богданов: Всъщност от 9 септември 1944 г., следобед, когато сте започнали властта, започва един кървав режим.

Стефан Богданов: Виж какво, няма никаква народна власт. Това е властта на комунистическата партия, ръководена от руснаците. У нас това е било. И затова всички събития са се движили под егидата на патрона…

Петър Богданов: И каквото е станало, да речем, с теб и с Трайчо Костов, всъщност, ако се погледне днес исторически, всъщност вие сте си забъркали „супата“ и в един момент, дето се казва, вълната ви е подляла и вас. Вие, нали, сте подготвяли и организацията, и всичко, обаче всичко е заемано от други хора, така наречените врагове. И в един работата се обръща, както Солженицин ги описва, нали. Обръща се вълната и взима все различни слоеве на населението и чак като ги хване хората, това те се чудят: „Абе, защо мене?“, ако някой от вас е имал демократическо разбиране поне малко, трябвало е да си даде оставката, след като се вижда какви разстрели стават. Не можеш да се противопоставиш и да кажеш „Не може“, но излизаш от този [репресивен] апарат и си подаваш оставката, както се изисква, да речем, имало е честни хора в Германия, аз познавам [такива], които не са се противопоставили на Хитлер, но напускат работата си в министерството, отиват някъде на село.

УБИЙСТВАТА СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ – „РЕВОЛЮЦИОННИ МЕТОДИ“

Стефан Богданов-младши: Татко, когато ставаха тези разстрели след 9-и, ти какво мислеше, как ги чувстваше тези работи? Мислеше ли, че това е възмездие, а?

Стефан Богданов: Аз мисля, че понеже съм бил член на партията, която имаше в програмата си, че революционен акт на въстанието, както при руснаците, в тоя революционен период всички революционни методи са оправдани. Целта оправдава средствата. На мен не ми е правило впечатление, когато вече виждам…

Стефан Богданов-младши: Липсата на правда.

Стефан Богданов: Че [се] отива далеч. Аз отивам и им казвам: „Чакайте. Какво става тук? Ежовските дни, ние убиваме хората без…“ Веднага ме махнаха тогава.

Петър Богданов: Всъщност те са могли да те разстрелят за това. Някаква случайност е, че не са те разстреляли. Ако си бил в Съветския съюз, татко…

Стефан Богданов: Не, ако съм бил в Съветския съюз, пет пъти [да са ме разстреляли]. Даже ако бях малко закъснял, защото в Съветския съюз 1934 г. ние завършихме школата, моткат се и ни държат. Там вече стават събития. Един от моите приятели Вълко Радински, той остана след мене и го разстреляха. Аз подавам едно писмо до изпълнителния комитет на Коминтерна с един доста арогантен тон. Викам: „Аз съм дошъл тук, в Съветския съюз, да се уча. Аз искам да се върна незабавно в България“. Направиха ми забележка за тона, с който съм писал до Коминтерна, висшето ръководство, да им давам ултиматум да ме връщат. Ама те ме върнаха тогава веднага. Ако бях един месец, два месеца останал…

Стефан Богданов-младши: Щяха да те ликвидират.

Стефан Богданов: Никой няма да ме види вече.

Петър Богданов: Но остава въпросът за черните камионетки, един ден социалистическият режим ще трябва да бъде изправен пред съда на българския народ. Това не може, няма друг начин, трябва да се съдят тези престъпници, както в други страни, както в Нюрнберг, и да се види какви са били работите…

ЗА ЛАГЕРИТЕ ПРЕДИ И СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ. „В „БЕЛЕНЕ“ СТРЕЛЯХА НА МЕСО… КОРИЧКАТА ХЛЯБ ТИ СЕ ВИЖДА ЗЛАТО“

Петър Богданов: Започна да разказваш ти за лагерите, за „Белене“.

Стефан Богданов: Аз искам някой път да сравня лагерите при фашизма и по наше време – социализма. През време на фашизма аз бях в най-тежките лагери „Гонда вода“ и в „Еникьой“ в Гърция. В Гърция по едно време бяха събрали цвета на бившето партийно ръководство – много членове на Политбюро, на окръжни комитети и ЦК. Живеехме при условия казармени. Бяхме в една казарма в Еникьой[51], действително бивша казарма, с големи помещения. Имахме обаче свободата да си готвим, да купуваме от селото продукти.

Петър Богданов: Тя беше казарма с прозорци, с всичко…

Стефан Богданов: С всичко, големи нарове, светли, хубави. Много хубаво общежитие. Единственият недостатък там по това време и Ксанти[52] беше студената зима 1942 г. Няма дърва. За да се отопляваме, трябва да пренесем дърва в лагера и оттам да получим дажба. С големи усилия, аз си спомням, той вече умря, Веселин Георгиев, бившият комендант на милицията в София, високохуманен човек, но той работеше като вол. Ние разваляхме бункерите, които гърците са правили последната [Втората световна] война. Защото целият проход, така наречената линия Метаксас[53], имаше много бункери. Ние просто из основи ги разваляхме. Бункерите са правени така: дървета и пръст. Ние ги вадехме [дърветата] и ги носехме. Това беше един тежък труд, но не успявахме кой знае колко дърва да донесем.

Петър Богданов: Иначе какво работихте [в лагера]?

Стефан Богданов: Иначе нищо не работихме. Само това беше.

Петър Богданов: Не ви ли караха нещо да изпълнявате?

Стефан Богданов: Нищо. Всеки си чете, всеки си… кръжоци. Обаче храната беше много слаба и много лоша.

Петър Богданов: Имахте ли право да получавате колети?

Стефан Богданов: Колети получавахме, но транспортите бяха толкова лоши и ги крадяха. Някой път изпратят ти колет от София. Изпратят ти да речем 20 кг храна. Отвориш го – вътре камъни. Те, гърците. Понеже и гърците гладни, вземат колетите с храна, изкарват храната, напълват ги с камъни и пак запечатват. Пак получаваш колет 20 кила – камъни между хляб. Но имахме възможност и като пари ни пратят, да си купим от селото, от Еникьой, обикновено саздърма купувахме и вечерно време едно прекрасно ядене – саздърма с лук пържехме, много вкусно става.

Петър Богданов: А биеха ли ви там?

Стефан Богданов: Абе, никакъв [бой]… Имаше карцер. Ако те хванат, отиваш в карцера. Такъв лагер беше „Еникьой“.

Петър Богданов: А „Белене“?

Стефан Богданов: А „Белене“ беше несравнимо. Аз не зная някога, аз ще го опиша малко[54], но бараката, в която живеехме ние…

Петър Богданов: Ти колко време беше в „Белене“.

Стефан Богданов: В „Белене“ бях близо година?

Петър Богданов: Коя? 1952 г. ли?

Стефан Богданов: 1952–1953 г., някъде там. В бараката – 45 души. Ние сме бригада затворници, подбрани там да живеем. Тя няма прозорци, няма печка, тече отгоре всичко така. Само е стряха. Всички спим на нарове. Между наровете един чипур, дето да пикаем през нощта. И оттука в 5 часа сутринта камбаната бие – всички скачат и то не може да се забавиш нито десет [секунди], веднага трябва да тръгнеш. Всички спяхме, понеже няма възможност да се събличаш, с обущата, с всичко, както дойдем от работа, лягаме с туристически обуща, с калта там и спим. През нощта ставам да пикая на тоя чучур, няма лампи.

Петър Богданов: То пикаеш до чучура, но вътре мирише сигурно?

Стефан Богданов: А, кой ти [гледа], миризма никой не смята, бе! Стига да не е пълно, защото сутринта тия, дето излизат, трябва да го изливат. Някой се посрал, всичко там. И работихме като разпрани – от сутрин – 5 [часа], до вечер – залез слънце. Ние работихме на дигата. Студ, камък и дърво се пукаше тогава. Който се отклони случайно, ние отивахме на обекта, който се отклони малко от групата, стреляха на месо, там бяха убили няколко души.

Петър Богданов: Сериозно?

Стефан Богданов: Да. Да не говоря за храната. Нямаше храна. Караха ни да ловим риба, да я готвят. Понеже завирено там, имаше много риба, като есента Дунава се оттегли, много риба остава. Но ние, дето ходихме да ловим риба, дано изядем някоя жива риба, но охраната… забраната е да ядеш жива риба. И хващахме риба, от нея ни готвеха. Ние с чичо ти Христо Хайтов по едно време ние двамата се бяхме наели да пренасяме тухли. От един обект с количка. Ти не знаеш, 50 тухли да натовариш, те са си към 200 килограма и по тая земя неутъпкана, скъсваха ни се тука това… и ние си изпълнявахме нормата. Иначе няма хляб. Това е! Който не си изпълни нормата, ти като бесен работиш, защото коричката хляб ти се вижда злато.

Петър Богданов: Колети?

Стефан Богданов: Колети, аз не съм получил почти нито един колет. Казвам ти, че ги крадяха. Имахме право на три килограма колет.

Петър Богданов: На месец?

Стефан Богданов: На три месеца. Три или четири килограма. Обаче имаше болни, които получаваха, нали ти казвам, разбити цели сандъци.

Петър Богданов: Охраната каква беше?

Стефан Богданов: Охраната беше [от] жандари. Не може да ги сравниш с предишните [преди 9 септември 1944 г.]. Ние излизахме с тях да търсим дърва, с тия, които ни конвоират.

Петър Богданов: Сега за кое време говориш? За „Еникьой“?

Стефан Богданов: За „Еникьой“, когато излизахме да търсим дърва. Обаче жандарите имаше толкова добри, че ние излизаме, те имат патрони, те ни дават пушките и ние стреляме и се упражняваме в стрелба – от охраната (смеят се).

Докато тая охрана [в „Белене“] с тия вишки, както по съветски, те стреляха по нас и не може да ги доближиш, въобще кучета… Това беше страшно отношение! Аз, ако някой го е описал искам да го прочета. Но ако някой го е описал, трябва да е като Солженицин – лагерите. То е същото. Те [комунистите] от тях са взели [опита]. И вишките там, и постовете. Ето това е.

Петър Богданов: А биеха ли ви тия, надзирателите?

Стефан Богданов: Не, виж какво, там карцер, нямаше боища. В нашия „Белене“ над нас – политическите [затворници], не е имало бой.

Петър Богданов: А имаше ли там криминални също?

Стефан Богданов: Имаше криминални.

Петър Богданов: А какво беше отношението ви с криминалните?

Стефан Богданов: Нашето [отношение] – добро, но [охраната] те се отнасяха към криминалните по-добре, отколкото към нас. Затуй криминалните винаги са били в затвора за наша помощ. Те се смятаха също угнетени и потиснати от властта. Аз си спомням, един път бях в затвора Софийския, попаднах с един криминален в карцера.

Петър Богданов: Коя година е било това?

Стефан Богданов: Това е било 1937 г. И сега го помня тоя, името му знам, от Чирпан и се казваше – Георги Славов Беков. Запомнил съм му името. Той вика: „Виж какво, ние сме хайдути. Вие се борите против властта по един начин, ние – по друг. Аз ще открадна, ти ще откраднеш – мамата му ще… на тоя капитализъм!“ (смеят се). Това беше тяхната логика. И бяха симпатяги. Спомням си Георги Славов Беков казваше: „Аз като изляза, пак ще крада, но по-умело ще крада. Сега аз се научих защо ме хванаха“. Разправя как влезли в една бакалница, как я обрали, всичко подробно. Аз за това ми харесват на Георги Марков [репортажите]…

Петър Богданов: Най-интересното е да опишеш хората по типове, по видове.

Стефан Богданов: Аз все се надявах, че Николай Хайтов[55], който беше в „Белене“ също, но той криминален, понеже нещо като лесовъд… не можаха да го осъдят, но го пратиха в лагера. И аз нямал съм време да го попитам да напише за туй. Затуй се интересувам кой какво е писал. Аз имах там един фашист, мой съученик от Горна Оряховица. Той се казваше Панайот Арнаудов.

Петър Богданов: Какъв фашист е бил той?

Стефан Богданов: Той беше полицейски началник през фашистко време. Трябваше да го осъдят на смърт, когато рязаха главите в Пещера, но спасиха го и го бяха изпратили в лагера. Той беше побелял. Те се бяха опитали да избягат с лодка. Стреляха по тях, убиха, раниха някой. Това беше страшен режим там!

Петър Богданов: Къде ще избягат от „Белене“?

Стефан Богданов: Абе, по Дунава, като замръзне, в Румъния ще отидат. Ти да се отървеш от един ад от България, където и да е…

ЗА СЪМНЕНИЯТА, ЧЕ ТОДОР ЖИВКОВЕ АГЕНТ НА ПОЛИЦИЯТА

Стефан Богданов-младши: Ако знаеш в миналото, че [Тодор Живков] е бил провокатор.

Стефан Богданов: Ще ти кажа.

Петър Богданов: Ти казваше, че имаш тези данни тук, в тетрадката[56].

Стефан Богданов: Да, ето я. Когато аз дойдох в Швейцария, Любен Басмаджиев[57], мой съученик, при един разговор ми каза, че той е служил трудовак със сегашния наш министър-председател Тодор Живков[58]. И ми обясни следното, че в 1941 г., тоест в годината, в която партията обяви въоръженото въстание за мобилизация на всички сили…

Петър Богданов: Кога го обяви тя?

Стефан Богданов: 1941 г. Ние бяхме в лагера и чичо ти Петьо[59] ми изпрати решението на партията. Но в тая година Тодор Живков е бил трудовак в 9-а трудова дружина в село Стрезимировци, Трънско, като ротен командир му е бил поручик Марков. А той [Живков] е бил писар на ротата. Там това са цигани, които са изпратили в трудовата дружина. Сега, след като се върнах от Швейцария, аз попитах Милко Балев[60]: „Верно ли е това?“. Той каза: „Верно е“. После отрекоха това.

Петър Богданов: Защото са започнали да изграждат мита за нелегалната дейност на Тодор Живков[61].

Стефан Богданов: И това може би щеше да намали от актива му в тая биография през най-тежкия революционен период 1941 г., когато пламва войната. Сега, бай Добри Терпешев[62], който беше, дето се казва, ръководител на народноосвободителните войски в България, той е нелегален член на Политбюро, той ръководи НОВА, както се казваше (тук записът не е чист, но се разбира, че Богданов го е питал за трудовашкото минало на Живков)… Бай Добри каза: „Не му е чист косъмът“.

[Терпешев ми разказа за] акцията, при която загина Начо Иванов[63] при Батулия[64]: „Ние трябваше да преместим нашите отряди от Македония, да ги прехвърлим тука, обаче получихме сведение, че полицията знае за тая работа. И аз натоварих Тодор Живков да отиде и да съобщи да не минават през тоя път. Обаче тоя под каква форма каза, че не успял да отиде, и полицията загради и тогава стана масовото убийство на нашите партизани. И той ми каза: „За тая работа аз не мога да кажа, че той е бил полицай, но той [Живков] не отиде, от страх или по поръчение на някого и не съобщи…“

Петър Богданов: Да предупреди, дето се казва, своите другари.

Стефан Богданов: Да. Това е един факт, който Добри Терпешев ми го е съобщил лично. Втори факт, който лично ми е съобщил, е историята с акцията през 1936 г. или 1937 г. с влака „Болшевик“[65]. Това беше следната история: нашите левосектантски акции, ние предприемахме революционни действия за мобилизиране на работниците. И решил Градският комитет да спрат влака, който се казва „Болшевик“, понеже превозва работниците, и да вдигнат трибуна, да намерят гъста работническа среда, където партията да призове към борба масите. И тази акция е организирана от Софийския комитет. Членът на Градския комитет на партията Коста Езекиев – агроном, бивш колега на чичо ти Петьо, с който ние бяхме в затвора 1936–1937 г., в Софийския затвор, ми каза така. Те ги бяха арестували по тая акция. Казва ми: „Слушай, факт ще ти кажа, който за мене никой не може да изтрие от моето съмнение. Тодор Живков беше секретар на Втори районен комитет. Казахме им да дойдат [за акцията], те отказаха да дойдат. На акцията никой нямаше от тях. Но когато ни хванаха в участъка [на полицията], аз видях Тодор Живков с каскета, беше там, когато ме разпитваха, никой не го включил, той не съществува в обвинението, какво правеше той в участъка? Аз съм убеден, че той изказа акцията на полицията. Те не изпратиха на акцията хора, а в участъка дойде“. Сега, в правото има един тезис, когато ти нямаш доказателства, съмнението е в ползва на обвиняемия.

Петър Богданов: Нямат доказателства, но може да се окаже, че той е бил някакъв…

Стефан Богданов: Но Коста Езекиев е един абсолютно честен, предан комунист. Никой не може да се съмнява [в него]. Той не е нито скокаджия, много скромен човек и за да има куража той на мене да ми го каже [това]…

Петър Богданов: Кога ти го каза това?

Стефан Богданов: В затвора като бяхме. Не, след като излязохме от затвора, след 1956 г. И затуй Тодор Живков никак не обичаше Коста Езекиев, той го намрази така и го сменяха и го махнаха… Образован агроном с голям партиен опит и за тия му изявления, за които Тодор Живков знаеше, той беше посечен. Това е.

ЗАКЛЮЧИТЕЛЕН КОМЕНТАР НА ПЕТЪР БОГДАНОВ ЗА ЗАПИСИТЕ ОТ 1984 Г.

През лятото 1984 г. пребивавах няколко седмици при брат си Стефан в Швейцария. Баща ми също беше там. Разговорите продължиха много часове. Той за пръв път проговори в „прав текст“. Без „ленински засуквания“ и „революционни оправдания“. Нашият разговор се разви, както много често се случваше, в спор между мен и баща ми. По едно време, предизвикан от неговото оправдаване на факта за подлото убийство на членовете на Народното събрание през 1945 г. от „народния съд“ с тезата, че „Те гласуваха законите срещу нас“, аз бях толкова възмутен, че извиках: „Един ден вие ще трябва да паднете на колене пред този народ и да поискате прошка за това, което сте направили“. Баща ми замълча.

Брат ми Стефан и аз смятаме, че точно тези разговори бяха причината баща ни и да направи пълен обрат в политическите си убеждения и да нарече комунистическата държава един престъпен режим (виж финала на главата „Две смърти няма, а без една не може“ в настоящата книга).

Препрочитайки текста сега, 36 години след записа на нашия разговор, в очите ми се набива фактът, че политическите убеждения на баща ми Стефан Богданов са една смес от десетте предположения, които аз описвам в есето „Защо комунизмът още очарова“, публикувано в настоящата книга, като например сляпа вяра в „светците“ Маркс, Енгелс и Ленин; приемането на различните митове като този за „освобождението на България“ или пък друг, че „след нас стои народът“, един народ, който още 1945 г. се вдигна с пушка в ръка[66] против престъпния соцстрой.

Стефан Богданов говори за една своя „наивност“, която всъщност се храни от сляпа вяра в „идеалите“ на палачите, от активно затваряне на очите пред очебийните механизми на терора. Бие на очи и непознаването на европейската философска и демократична европейска традиция.

Разговорът продължи разпалено много часове и аз в един момент реших да сложа една касетка в магнетофона и натиснах копчето…

Текстът, който ви предлагаме, е един точен исторически документ, който има слабостта на едно необработено интервю. Типични са недовършените мисли и прекъсвания, който са характерни за спорове.

Аз, като син на Богданов, смятам, че с този запис ние вдигаме завесата и показваме една малка част от кървавото лице на комунистическата партия, нещо, с което баща ми сигурно би се съгласил.

Петър Богданов – Аухаген,
януари 2021 г., Кьолн, Германия

[1] Стефан Богданов-младши заминава с баща си за Швейцария, когато той е назначен за търговско аташе в българското посолство в Берн. Впоследствие най-малкият син на Богданов завършва висше образование в Швейцария, където се оженва и остава да живее.
[2] Записите започват с разказа на Стефан Богданов за извършения от ДС арест на един работник (Пиперков), завърнал се от Германия, който е бил заставен насила да си съчини „самопризнания“, удобни на следствието. Виж повече за това в главата „Две смърти няма, а без една не може“ със спомените на Стефан Богданов.
[3] Жан-Пол Марат (1743–1793) – френски лекар и журналист. Публикациите му го правят значима фигура по време на Френската революция. Привърженик е на крайните революционни действия и участва в подготовката за установяването на терора на лявото крило на якобинците. Убит е от привърженичката на жирондинците Шарлот Корде във ваната на собствената му баня.
[4] Петър Богданов не може да си спомни кое чуждоезично издание цитира, но по данните за изборите в България през 1931 г. става ясно, че то е достоверно.
[5] Става въпрос за парламентарните избори за 23-то Обикновено народно събрание през 1931 г., което е имало 283 народни представители. В текста, който Петър Богданов цитира, очевидно е допусната грешка.
[6] Изборите са спечелени от коалицията Народен блок, който получава 151 места в парламента. По партии най-много места печели БЗНС „Врабча 1“ – 72 места, следвана от Демократическия сговор – 62 места, и Демократическата партия – 40. Четвърта се нарежда Работническата партия с 31 места или 11,39% от общия вот.
[7] Информацията за социалдемократа Коста Лулчев не е съвсем точна от цитирания от Петър Богданов текст. Лулчев е осъден на 15 години затвор, от които излежава 11 години. Освободен е от затвора през 1959 г. и умира през 1965 г.
[8] Дипломатът и юрист Петко Стайнов влиза в кабинета на Кимон Георгиев след 9 септември 1944 г. като министър на външните работи и изповеданията. По настояване на Кремъл при промените на кабинета през март 1946 г. той е изваден от правителството. За кратко е арестуван, но е освободен, като ДС го разработва и следи.
[9] Тук вероятно Стефан Богданов бърка годината, тъй като парламентарни избори са проведени в България през 1931 г., на които Работническата партия печели 70 гласа или малко над 11%.
[10] Стефан Богданов не довършва започнатото изречение.
[11] Андрей Андреев, брат на партизанския поет Веселен Андреев – политкомисар на отряда „Чавдар“, е ликвидиран в СССР по време на Сталиновите чистки.
[12] Меншинство (рус.) – малцинство. Стефан Богданов употребява русизъм.
[13] По темата за провеждането на „Октомврийската революция“ историкът Орландо Фигес (Russland – die Tragödie eines Volkes, die Epoche der russischen Revolution 1981–1924, превод на немски от английското издание от 1996 г., 1996, Berlin Verlag, 2014) на стр. 512 пише: „Едва ли има едно историческо събитие, което е повече фалшифицирано от митове, както е 25 октомври 1917 година…“ Тези митове са основани на пропагандния филм на Айзенщайн за този ден. Фигес пише още, че „Октомврийската революция“ е „едно незначително събитие, което е минало незабелязано от жителите на Петроград“. „Театри, ресторанти, трамваи функционираха нормално.“ Като комунист по убеждение Стефан Богданов декламира научената наизуст собствена „истина“ за основаващия мит на системата за комунистическия терор.
[14] Общински избори се провеждат през февруари 1932 г., но тези за Софийска община са отсрочени за септември същата година. Забранената през 1924 г. от съда БКП действа чрез легалното си проявление Работническа партия (1927) и на изборите за Столична община се явява под коалицията Трудов блок, в който участват Работническата партия, Работническият младежки съюз, левицата на БЗНС, Занаятчийският съюз и част от леви привърженици от различни организации на малцинствата. На изборите през септември 1932 г. Трудовият блок печели 19 от 35 от общинските съветници в Софийската община. Представителите на Трудовия блок обаче не са допуснати до общината. През февруари 1933 г. Софийският окръжен съд лишава от мандат 15 от общинските съветници на блока с мотива, че се занимават с „разрушителна дейност против държавата“. Така управляващите от Народния блок запазват болшинството си в Софийската община.
[15] Стефан Богданов има предвид победата на Трудовия блок на общинските избори в Софийска община на 25 септември 1932 г. В Трудовия блок участва Работническата партия – легалното проявление на забранената от съда през 1924 г. БКП.
[16] Петър Богданов допълва, че по време на един разговор, няколко дни преди записа, „аз попитах баща си: „Ти, както те знам, не си ли си мислил да вземеш един шмайзер и да ги очистиш тези убийци?“. Баща ми се замисли и каза: „Абе, много пъти съм мислил да взема един шмайзер, няколко пълнители и няколко бомби, да вляза, като имат сесия на ЦК, и да ги разпердушиня с оловото… мен от смъртта не ме е страх. Ама съм си мислил – ако тези си заминат, ще дойдат по-лоши!“.
[17] Живко Попов (1930–2017) е дипломат, кандидат-член на ЦК на БКП, зам.-министър на външните работи (1976–1980). Привлечен е от Людмила Живкова към Фонд „1300 години България“, който ръководи, за честване на годишнината от създаването на българската държава през 1981 г. Мирчо Спасов също е привлечен да отговаря за оправдаване на разходните документи. Във фонда са извършени финансови злоупотреби за милиони, като след смъртта на Людмила Тодор Живков излива гнева си върху част от замесените в аферата. Живко Попов е арестуван и е превърнат в главен обвиняем. През 1982 г. той е осъден на 20 години затвор. Освободен е през 1990 г. Мирчо Спасов е освободен като завеждащ отдел „Задгранични кадри“ в ЦК на БКП и е пенсиониран с огромна за времето си пенсия.
[18] Иван Тодоров – Горуня (1916–1965) – участник в комунистическото движение преди 9 септември 1944 г., партизанин, политкомисар на партизанския отряд „Гаврил Генов“ във Врачанско. Горуня е в основата на опита за военен преврат срещу Тодор Живков през 1965 г. Когато разбира за готвения преврат, Живков извиква Мирчо Спасов, който по това време е зам.-министър на вътрешните работи, и му възлага ареста на главните организатори, сред които са Горуня и ген. Цвятко Анев (самият Мирчо Спасов признава това по време на разпитите му от военната прокуратура през 1990 г., когато е арестуван и разследван по делото за убийствата в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. Виж повече Христов, Христо,„Секретното дело за лагерите“, 1999 г.). Официалната версия е, че Горуня се самоубива, но малцина вярват на това и се счита, че е бил убит. Тези съмнения изразява в разговора със синовете си през 1984 г. и Стефан Богданов.
[19] Петър Семерджиев, окръжен секретар на БКП в Сливен след 9 септември 1944 г., кандидат-член на ЦК на БКП към 1948 г., а след това един от съдените като трайчокостовист, успява да напусне НРБ по легален път, като придружава съпругата си Ема Герон, специалист по спортна психология, на международен форум в Европа. Действително разрешението му за пътуване в чужбина е подписано от Мирчо Спасов, а гарант за пътуването му е Никола Павлов – Комара. Петър Семерджиев и съпругата му емигрират в Израел, откъдето бившият комунистически функционер изнася по западните радиостанции много неприятни за комунистическата върхушка факти от кухнята на БКП. ДС планира да го ликвидира, но не намира агент, който да извърши „мократа поръчка“ в Израел. След това прави опит да го компрометира, като иска от източногерманската ЩАЗИ да фалшифицира документи на Гестапо, чрез които да изкара Семерджиев неин агент. Това се разбира от разработката на ДС срещу Петър Семерджиев в Първо главно управление на ДС, водена под кодовото име „РЕНЕГАТ“. Виж повече Христов, Христо. „Операция Инфекция“, desebg.com, 6 февруари 2011 г. (документално разследване в три части по досието на Петър Семерджиев в ДС).
[20] Стефан Богданов има предвид известната книга „Фашизмът“ на философа Желю Желев (1935–2015). Още в дисертационния си труд през 1965 г. и някои предадени за печат статии той подлага на критика марксистко-ленинистката теория, като се обявява за „пълно и окончателно разгромяване на догматизирания марксизъм-ленинизъм и неговите учреждения“. Издава научната си работа като „самиздат“. За тези свои действия е изключен от БКП и уволнен от университета. Отнето му е софийското жителство и той се установява в село Грозден, Бургаско, родното място на съпругата му. Там през 1967 г. написва своя труд „Тоталитарната държава“, която е издадена 15 години по-късно, през 1982 г., от издателство „Народна младеж“ под заглавието „Фашизмът“. Тъй като режимът на БКП вижда прилики между фашистката диктатура и социалистическата тоталитарна държава, книгата неофициално е забранена и конфискувана. Книгата превръща Желю Желев в дисидент. Той е един от учредителите на Съюза на демократичните сили (декември 1989 г.) и негов първи лидер. Желев е първият демократично избран президент (1990–1997) след краха на комунистическата система в България (1989).
[21] Стефан Богданов-младши бърка научната титла на Желю Желев. Той е доктор на философските науки.
[22] Във „Фашизмът“ Желев анализира тоталитарните режими на нацистка Германия, фашистка Италия и франкистка Испания, като описва основните принципи на поведение на фашистките режими. Без пряко да критикува комунистическите правителства, в изследването са представени очевидните сходни характеристики и използвани методи при двата режима.
[23] Не е ясно откъде Стефан Богданов приписва тези думи на Айнщайн.
[24] Когато Петър Богданов решава да бяга, баща му Стефан Богданов се съгласява да пренесе двата му куфара от Източен в Западен Берлин и така улеснява бягството му.
[25] Петър Богданов работи във въпросната фирма като практикант по електротехника през 1967–1968 г. Фирмата се намира в градчето Ветинген, близо до Цюрих, Швейцария. Тя произвежда водни турбини и двигатели за влакове. „Баща ми беше съдействал да стана практикант във фирмата, тъй като имаше контакти с нея. По време на престоя си там аз за първи път се запознах с нормалния живот на Запад, с нормални, приятни и учтиви хора“, спомня си Петър Богданов, което става предпоставка за неговото решение да избяга.
[26] Асен Димитров е познат на Стефан Богданов от Женева, Швейцария, където е работил във фирма. Чрез баща си и Петър Богданов се запознава с него.
[27] Взгляд (рус.) – възглед.
[28] Стефан Богданов има предвид смъртната присъда на Димо Дичев, издадена преди 9 септември 1944 г. Той е осъден на смърт през 1924 г., заменена с доживотна присъда. През 1935 г. той е помилван заради влошено здравословно състояние. То не му пречи обаче да бъде изпратен в СССР, където учи в Международната ленинска школа, а след това да е интербригадист в испанската гражданска война (1937–1939). Дичев е първият началник на отдел „Държавна сигурност“ към дирекцията на Народната милиция в МВР след 9 септември 1944 г. На този пост остава до 1947 и е отговорен за кървавите чистки, които ДС извършва през първите три години след Деветосептемврийския преврат.
[29] Стефан Богданов има предвид Лев Желязков, участник в нелегалното комунистическо движение преди 9 септември 1944 г. в България, партизанин, един от политкомисарите на отряд „Антон Иванов“, който е убит при разгрома на отряда през февруари-март 1944 г.
[30] Болград е малко градче в област Одеса, Украйна.
[31] Коми – автономна област в СССР от 1921 г., а от 1936 г. е една от автономните съветски социалистически републики, която се намира в северозападната европейска част на СССР (днес в Русия). В България Коми е известна с това, че в нея до 1989 г. са изпращани да работят много български строителни работници.
[32] Георги Чанков – член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП след 9 септември 1944 г.
[33] Вячеслав Молотов – един от висшите болшевики, министър на външните работи (1939–1949) на СССР.
[34] През 1946 г. тогавашният НКВД (Народный комиссариат внутренних дел СССР) е преобразуван в Министерство на Държавна сигурност.
[35] Екзарх Стефан I – екзарх на Българската православна църква (1945–1948). Противопоставя се на политиката на БКП към църквата след Деветосептемврийския преврат и под натиск на комунистическия режим през 1948 г. е принуден да подаде оставка. Интерниран е в село Баня, Карловско, където е изолиран до края на живота си, а ДС го следи и разработва под кодовото име „ОБЛАК“, като го огражда с агенти. Преди интернирането му Екзарх Стефан І общува с много западни дипломати и това е причината ДС да го подозира в сътрудничество с тях.
[36] Става въпрос за американския Douglas DC-3 – двумоторен витлов транспортен самолет, произведен в средата на 30-те години на ХХ век и използван до 60-те години.
[37] Всеволод Николаевич Меркулов – министър на Държавна сигурност на СССР (1941, 1943–1946 г.). В записа Стефан Богданов го нарича Николай.
[38] Петолъчка – секретна телефонна система по времето на тоталитарното управление на БКП, чрез която е обслужвана комунистическата върхушка, както и репресивният апарат за водене на телефонни разговори.
[39] Меркулов е бил от 1938 до 1953 г. един от най-близките съветници на Берия в КГБ. През 1940 г. той е част от „тройката“, която решава и заповядва ликвидирането на 37 000 полски офицери в Катин, утвърдено окончателно от Сталин. Меркулов е арестуван през 1953 г., скоро след смъртта на Сталин, заедно с Берия. Осъден е на смърт заедно с него и разстрелян през декември 1953 г.
[40] Стефан Богданов посочва писателя Георги Марков, имайки предвид написаното от него в книгата му „Задочни репортажи за България“. Тя е издадена посмъртно в Цюрих, Швейцария, от Фонд „Георги Марков“, създаден от бившия военен летец и политически емигрант в Швейцария Йосиф Загорски. От записите става ясно, че време разговора на Стефан Богданов с двамата му синове в Швейцария през 1984 г. той вече е притежавал двутомното швейцарско издание на „Задочни репортажи за България“. В записите той и синовете му неколкократно споменават Георги Марков и написаното от него.
[41] Тук Стефан Богданов назовава конкретно име на член на царското семейство, което той е привлякъл за сътрудник. Името му обаче не се публикува, защото това би било в нарушение на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Според него единствено Комисията по досиетата има право да разкрива сътрудници, и то по определен от закона ред и категории.
[42] Я не забыл (рус.) – Аз не съм забравил.
[43] ХХ конгрес на КПСС се провежда през февруари 1956 г. и на него тогавашният съветски ръководител Никита Хрушчов произнася своята реч „За култа към личността и неговите последици“, в която разобличава Сталин и неговите престъпления, засегнали милиони хора.
[44] Стефан Богданов прави неволна грешка. Става въпрос за съветските войски, които нахлуват в Бесарабия (днешна Молдова), след като Германия напада Полша през септември 1939 г., тъй като по силата на тайния допълнителен протокол на Пакта „Молотов-Рибентроп“ (август 1939 г.) СССР получава права върху Бесарабия и я анексира.
[45] Прякор на Георги Димитров.
[46] Съдебният процес срещу Трайчо Костов е проведен в сградата на Военния клуб в столицата.
[47] Антантата, или Съглашението, е военен блок от Първата световна война, сформиран през 1907 г. и воюващ срещу Централните сили. Основните съюзници в Антантата са Франция, Британската империя и Руската империя.
[48] Стефан Богданов има предвид поведението на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес (1933).
[49] Анастас Иванович Микоян (1895–1978) – съветски партиен и държавен функционер. Председател на Президиума на Съвета на СССР (1964–1965), първи зам. министър-председател (1955–1964).
[50] Светлана Йосифовна Алилуева (1926–2011) – дъщеря на Йосиф Сталин.
[51] Еникьой е бивше българско село в Западна Тракия, Гърция.
[52] Ксанти – град в Североизточна Гърция. През 1913 г. по силата на Букурещкия договор градът и Западна Тракия попадат под български суверенитет. След Ньойския договор (1919) Ксанти заедно с цялото Беломорие е даден от Антантата на Гърция. През 1941 г. беломорската област отново е българска. С примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г.
[53] Линията Метаксас е система от гръцки отбранителни укрепления на границата с България, от планините Белес до района на град Комотини. Построена е през 1936–1940 г., като общата дължина е около 300 км. Кръстена на премиера и министър на отбраната генерал Йоанис Метаксас. Става известна с успешната защита през април 1941 г. срещу германските войски.
[54] Най-подробното изследване за концлагера „Белене“ е книгата на Борислав Скочев „Концлагерът Белене 1949–1987 – Островът, който уби свободния човек“, изд. „Сиела“, 2017 г.
[55] Стефан Богданов има предвид писателя Николай Хайтов, който преди да стане известен като писател, работи като лесовъд и през първата половина на 50-те години действително е осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи. По-късно присъдата е отменена. След 10 ноември 1989 г. става известно, че той е бил агент на ДС под псевдонима „Горския“.
[56] Вероятно става въпрос за тетрадка, в която Стефан Богданов си е водил записки.
[57] Любен Басмаджиев е български търговец, който напуска България през 1945–1946 г. и се установява да живее в Женева като търговец на нефт. Патриот, обичащ много България, прави сериозни дарения на Държавната библиотека в София (1967–1968). Семейство Богданови установяват тясна приятелска връзка с него, когато живеят в Швейцария.
[58] Тодор Живков освен ръководител на БКП е и министър-председател в периода 1962–1971 г.
[59] Става въпрос за по-големия брат на Стефан Богданов – Петър Богданов, който през 1942 г. е осъден на смърт по процеса срещу ЦК на БРП и разстрелян.
[60] Милко Балев (1920–2002) – комунистически функционер, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, дългогодишен началник на кабинета на Тодор Живков, считан за един от най-преданите му хора.
[61] Действително в официалната биография на Тодор Живков, написана от Института по история на БКП през 1981 г., фактът за трудовашкото минало е спестен, като само е посочено, че той е отбил военната си служба през 1936–1937 г. След 1989 г. стават известни по-точни данни за това. Във Военния архив във Велико Търново са запазени архивни документи в наборни и заповедни книги. От тях става ясно, че Живков е постъпил на 10 май 1935 г. като трудовак в Шеста работна рота на Първа пехотна работна дружина. Ротата е работила на пътя за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. Живков е уволнен на 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили 8 месеца. Неговата служба е траела 5 месеца и 9 дни. За останалите 81 дни се е откупил. Виж повече Христов, Христо, „Тодор Живков. Биография“, изд. „Сиела“, 2009 г.
[62] Добри Терпешев (1884–1967) – участник в нелегалното комунистическо движение преди 9 септември 1944 г. Член на Политбюро на ЦК на БРП (к) от 1943 г. и командир на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Главен организатор на комунистическото движение по време на Втората световна война. На Априлския пленум през 1956 г. разобличава незначителното участие на Живков в партизанското движение, но същата година е изключен от БКП за „антипартийна дейност“, пенсията му е отнета (1961) и е изселен (1963).
[63] Начо Иванов (1904–1944) – участник в нелегалното комунистическо движение преди 9 септември 1944 г. Член на ЦК на БРП (к) (1936–1938), партизанин в Трънския партизански отряд.
[64] Става въпрос за разбиването на Втора софийска народоосвободителна бригада край село Батулия, Софийско, на 23 май 1944 г. при придвижването ѝ от района на гр. Трън към Стара планина.
[65] Става въпрос за акцията на партията през януари 1936 г., при която е спрян работническият околовръстен влак, наречен „Болшевик“, на спирка „Фондови жилища“ в столицата, където комунистите издигат трибуна пред работниците и ги агитират. Броени дни след акцията полицията арестува организаторите на акцията – комунистическите ръководители на отделни партийни райони в столицата – Коста Езекиев, Коста Кинов, Славян Петров, Георги Узунов и Димитър Христов, като впоследствие те получават тежки присъди. По време на задържането си в полицията Коста Езекиев, секретар на I районен комитет на БКП, вижда Тодор Живков, който изобщо няма отношение към акцията, в полицията, но не като задържан, а като лице, което е разпознавало арестуваните комунисти. Поради тази причина у определени членове на компартията остават основателните съмнения, че Живков е бил агент-провокатор на полицията преди 9 септември 1944 г. Виж повече Христов, Христо, „Тодор Живков. Биография“, изд. „Сиела“, 2009 г.
[66] Петър Богданов има предвид горянското въоръжено съпротивително движение срещу съветизацията на България.