Почти четири милиона украинци умират от масовия глад през 1932–1933 г. В новата си книга Ан Апълбаум, носителка на наградата Пулицър, разказва историята на трагичните събития и как те са използвани от Сталин за подчиняването на Украйна на собствените му планове. „Червен глад“ се занимава не само с големите исторически въпроси – какво всъщност се случва през онези неспокойни години и какви са причините за глада, – но показва събитията и през очите на очевидците – селяни, борещи се за троха хляб, след като всичко им е отнето; млади комсомолци, отишли от града в селото, за да се борят с „антиреволюционните елементи“; украински политици, разкъсващи се между сляпата лоялност към Москва и интересите на собствения си народ…
„Червен глад“ разглежда в дълбочина Гладомора. Изясняването на този исторически момент е ключово за разбирането на днешните украинско-руски отношения и интерпретацията на общото им комунистическо минало.
Ан Апълбаум е журналист и историк, носител на множество награди. Сред нейните книги са „ГУЛАГ. Лагерите на смъртта“, отличена с награда Пулицър (2004), „Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944–1956“ и „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“. През 1988–1991 г. отразява колапса на комунизма в Източна Европа като кореспондент за сп. „Икономист“ и в-к „Индипендънт“ във Варшава. Омъжена е за полския политик Радослав Шикорски, а през 2013 г. получава полско гражданство. Живее в Полша и Великобритания.
„Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“, Ан Апълбаум, превод от английски Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“, 2021 г.
Решения, свързани с глада, 1932 г.: обиски и обискиращи
И сега, като си спомня разкулачването, виждам всичко другояче: размагьосах се, видях хората. Защо съм била такава вледенена? Зер така се мъчеха хората, какво не ги правеха! И казваха: това не са хора, а кулащина. Пък аз си спомням, спомням си и мисля: кой я измисли таз дума кулащина, да не би да е Ленин? На какви мъки отидоха! За да ги убият, трябваше да обявят: кулаците не са хора…
Василий Гросман, „Всичко тече“, 1961 г.
Дълго преди началото на колективизацията типажът на жестокия експроприатор – човек, който размахва пистолет, бълва лозунги и изземва продоволствие – е познат в Съветска Украйна. Такива хора се появяват през 1918 и 1919 г., когато събират хляб за армията. Появяват се отново през 1920 г., когато болшевиките се връщат на власт. Пак идват през 1928 и 1929 г. с новата вълна на продоволствен недостиг. През зимата на 1932–1933 г. отново се връщат, но този път действат по различен начин.
За разлика от другите политически решения за Украйна през 1932–1933 г., писмени инструкции за активистите и тяхното поведение не са намерени. Може би не са били записани черно на бяло или може би са били унищожени заедно с другите архивни материали от Украйна през този период, които – на областно и местно равнище – са далеч по-оскъдни от документите за същия период в Русия. Въпреки това устната история е много богата на примери за рязката промяна в поведението на активистите в навечерието на Гладомора.
През онази зима групите от активисти, които действат по селата из цяла Украйна, започват да претърсват домовете на селяните не само за зърно, но за всичко, което става за ядене. За тази цел те са оборудвани със специални инструменти – дълги метални пръти, понякога с куки на единия край, които пробиват всякаква повърхност, зад която би могло да е скрито зърно. Селяните наричат тези инструменти по различен начин: колове, тояги, върлини, остени, сопи, спици. Хиляди очевидци разказват как с тях активистите търсели зърно в печките, леглата, бебешките люлки, стените, вързопите, комините, таваните, покривите и мазетата; как ровели зад иконите, в бъчви, кухи дънери, кучешки колибки, в кладенци и под купищата боклук. Активистите не се спирали пред нищо, претърсвали дори гробищата, оборите, изоставените къщи и запустелите овощни градини.
Също като предшествениците си, те търсят зърно. Но освен това вземат плодовете от дърветата, семената за посев и зеленчуците от дворовете – цвекло, тикви, зеле, домати – и мед от кошерите, масло и мляко, месо и сланина. По думите на Олга Цимбалюк активистите прибирали „брашно, булгур; всичко, което намираха в кухнята, дрехи, добитък. Не можеше нищо да се скрие. Търсеха с метални пръти… ровеха в печките, къртеха пода и дупчеха стените.“ Анастасия Павленко си спомня как смъкнали мънистената огърлица на майка ѝ. Лариса Шевчук видяла как активисти прибрали разсад, който баба ѝ се готвела да засади на двора.
Мария Бендрик от Черкаска област разказва как „активистите дойдоха и взеха всичко. Ровеха в пръстените гърнета, от един вземаха боб, от друг сухари. Вземаха им всичко и после ги отвеждаха.“ В Кировоградска област Леонид Вернидуб вижда как активистите смъкват три царевични кочана, окачени на тавана да изсъхнат за сеитбата идната година. Взели и „боб, булгур, брашно и дори сушелки“.
В Чернигивска област Мария Кожедуб става свидетел как бригади активисти прибират не само кашата от елда, но и гърнето, в което е сварена. Вземат и „мляко, яйца, картофи, пилета… ровеха с метални пръти дали някъде не е скрита храна. По-умните криеха храната си в гората; у дома или в плевните нищо не оставаше скрито.“
Много често активистите отвеждат и кравите, макар че от 1930 г. на много семейства е разрешено да отглеждат крави. Понякога за загубата на кравата селяните помнели с по-голяма болка, отколкото дори за смъртта на членове на семейството. Децата плачели и се вкопчвали в кравата, докато активистите я извеждали от обора. В едно семейство баща и син пазели кравата си, въоръжени с пушки и вили. „Който имаше крава, можеше да оцелее“, спомня си Ганна Маслянчук от Виницка област. Семейството ѝ успяло да запази своята и оцеляло; съседите нямали крава, подули се от глад и умрели. Тъй като нямали нито пари, нито възможност да купят фураж, селяните с огромни усилия се опитвали да спасят кравите си, понякога дори им давали да ядат сламата от покрива.
Активистите изземвали и други животни: прасета и домашни птици, понякога дори кучета и котки. В Киевска провинция Микола Матринчук видял как активисти „взеха всичката ни храна… дори убиха кучето ни и мъртво го отнесоха“. Много очевидци разказват как кучета били отвеждани или убивани – може би за да не лаят и да не хапят – и това се превърнало за активистите в нещо като спорт: „Докато съм жив, няма да забравя как пристигнаха с два камиона, по осем-дванайсет човека в камион… пристигнаха, провесили крака от двете страни на каросерията, и тръгнаха от двор на двор да убиват с пушките си кучетата. След това, след като избиха всички кучета, започнаха да изземват храната…“
На активистите е наредено да се появяват неочаквано, за да изненадат хората, преди да са успели да скрият храната си. На много места бригадите идват по няколко пъти. Претърсват по няколко пъти домовете на селяните, за да са сигурни, че нищо не е останало. „Дойдоха три пъти – спомня си една жена, – докато не прибраха всичко. След това спряха да идват.“ Бригадите пристигат по всяко време на деня и на нощта, за да заварят селяните неподготвени. Ако заварели семейството на мизерната му вечеря, понякога вземали хляба от масата. Ако се варял борш, сваляли го от печката и го разливали на пода. А след това искали обяснение как така семейството е намерило от какво да свари борш.
Хората, които изглеждат по-добре, са претърсвани особено старателно; всеки, които не умира от глад, по определение е подозрителен. Една жена си спомня как семейството ѝ веднъж успяло да намери малко брашно и през нощта опекли хляб. Активистите веднага пристигнали, усещайки, че в къщата нещо се готви. Нахлули и измъкнали хляба направо от пещта. Друг очевидец разказва как активистите наблюдавали „от едно възвишение: видеха ли дим да се издига от някой комин, значи в къщата нещо се готви. Отиваха и го вземаха.“ Едно семейство получило от роднини пакет с ориз, захар, просо и обувки. Няколко часа по-късно активистите пристигнали и отнесли всичко, с изключение на обувките.
Постепенно активистите научили всички възможни места, където селяните биха могли да скрият храна. Тъй като много хора заравяли зърното си в земята, бригадите започнали да следят дали някъде не е копано наскоро и разравяли пръстта с железните си пръти. Една жена си спомня как майка ѝ сложила малко просо в един чувал, скрила го в комина, а после го замазала. Но мазилката била прясна и активистите открили просото. Съседка скрила малко брашно в люлката на невръстната си рожба, но и него намерили: „Тя плачеше и им се молеше да го оставят, за да не умре детето ѝ от глад, но те, изроди проклети, въпреки това го отнесоха.“
Дори в свободното от обиски време активистите и техните ръководители събират сведения кой може да укрива храна. Набират информатори, които да им помагат. В някои села са поставени специални кутии, където хората могат да оставят анонимни сведения къде съседите им са скрили зърно. Ганна Сухненко си спомня, че било „модно“ да се донася, защото информаторите получавали част от укритата храна като възнаграждение. Доноси се очакват и от местните държавни служители. Семейството на Игор Бугаевич от Полтавска област оцеляло, защото майка му, която си намерила работа в Ленинград, редовно изпращала сухари у дома. Но колетите привлекли вниманието на началника на местната поща, който отишъл в дома на семейството заедно с един активист, за да провери какво има в тях. А после двамата взели половината от сухарите за себе си.
На някои информатори тайно им плащали за сведенията: Галина Омелченко си спомня за съселянин информатор, който донасял на властите за семейството ѝ. Микола Милов разказва как веднъж съсед дошъл в дома на семейството му и заоглеждал наоколо. На другия ден пристигнали активистите и конфискували храната им. Милов попитал съседа той ли ги е издал: „Разбира се, че бях аз, да не мислиш, че ме е страх да си призная? Два чувала пшеница ми дадоха, шестте ми деца няма да гладуват.“ Има много подобни примери за това как чрез глад селяните са били принуждавани да сътрудничат на властите.
Активистите търсели и пари. По закон от 1929 г. селяните са длъжни да плащат глоба в петкратен размер от стойността на житото, което не са предали. Жителите на селата от черните списъци са длъжни да предадат на властите спестяванията си. Събирането на тези суми е голям проблем: през декември 1932 г. Лазар Каганович, близкият съратник на Сталин в Украйна, отбелязва в дневника си, че на едноличните стопани в Украйна са наложени глоби в размер 7,8 милиона рубли, но от тях са събрани едва 1,9 милиона. Влас Чубар отбелязва, че парите не могат да бъдат събрани, защото „те вече нямат нищо за продан“. През есента на 1932 г. обаче, за да се съберат тези пари, селяните са принудени да разпродават покъщнината си и други вещи: „Когато селянин изплати един данък, му налагат друг, още по-висок. Баща ми не можеше да плати този допълнителен данък […] тогава направиха разпродажба… за да изплатят дълговете.“ Понякога исканията нямат нищо общо с неизплатени задължения: в едно село от всички, които имали роднини в САЩ, искали да предадат парите, които се предполагало, че са получили от чужбина.
Когато претърсват домовете на селяните за храна и пари, активистите често прилагат насилие. Една жена от Чернигивска област си спомня:
… Питаха мама къде е скрила златото и житото. Тя отговаряше, че нямаме нито злато, нито жито. Тогава натикваха пръстите ѝ в процепа на вратата и я затваряха. Пръстите ѝ се чупеха, течеше кръв, мама изпадаше в несвяст. Заливаха я с вода и отново я измъчваха. Биеха я, вкарваха игли под ноктите ѝ…
Две сестри от Житомирска област стават свидетели на подобно отношение към баща им:
Баща ни беше скрил три кофи ечемик на тавана и вечер мама тайно ни вареше каша. А после някой ни издаде, взеха ни всичко и пребиха баща ни… заклещваха пръстите му във вратата, докато не ги счупеха, псуваха го и го ритаха. И всичко това пред очите ни – ние просто бяхме онемели как го биеха и псуваха. Та ние бяхме порядъчно семейство, у дома в присъствието на баща ни се говореше тихо…
Във Виницка област ковач бил изправен пред селсъвета за това, че откраднал житни класове, за да нахрани трите си деца: „биха го, измъчваха го, извиха врата му и после го бутнаха надолу по стълбите“. В Днипропетровска област държали мъжете в горещи пещи, докато не признаят къде са скрили зърно. Както по време на колективизацията, на селяните, заловени да укриват храна, отнемат цялото имущество, изхвърлят ги от домовете им голи в снега.
Друг метод е затварянето. В едно село местните жители, които не предали никакво зърно, били затворени в „изтрезвителното“ от председателя на селсъвета. „Изтрезвителното“ всъщност била задна стаичка в общината, където нямало нито легла, нито скамейки – нямало и нищо за ядене. Селяните просто седели на земята и гладували, докато роднините им не предадат храната. „Държаха мъжете и жените заедно; всички лежаха един до друг върху слама на пода.“
Някои си спомнят, че активистите не само изземвали храната, а правели всичко възможно да я унищожат. В Городишче – селото от черния списък, станало обект на такова внимание – очевидец си спомня как активистите заливали зърното с вода, за да почернее и покълне, а после го изхвърляли в дола. Заливали осолената риба с карболова киселина, но селяните въпреки това я ядяли. Друго семейство видяло как цялата храна, открадната от дома им, активистите направили негодна за ядене: „Носеха голям чувал и изсипаха всичко вътре – семена и брашно, и пшеница. След това само свинете можеха да я ядат, всичко беше така омешано.“ За повечето селяни това е просто проява на садизъм: „Намереха ли нещо, изсипваха го на пода и гледаха как плачещите деца събираха зърна леща или боб от земята.“
За да са сигурни, че гладуващите селяни „не крадат“ от нивите, бригадните ръководители изпращат на полето пазванти на кон – обикновено селяни, подкупени да им сътрудничат с обещания за храна – или строят вишки, от които наблюдават нивите. Въоръжени пазачи – отново много от тях селяни – са поставени пред хамбарите и други складове за зърно. Сега, когато вече практически няма храна, законът от 7 август придобива особено значение. В късната есен на 1932 г. „търсехме храна, като събирахме зърнени класове от ожънатите ниви – спомня си един селянин от Полтавска област. – Но събирането на класове бе забранено, затова пазвантите ни гонеха и биеха.“ Хората са наказвани за кражба на премръзнало цвекло, покълнало зърно, дори жито от собствените им дворове. Окървавени трупове лежали непогребани край купищата необработено цвекло в една захарна фабрика в Киевска област като предупреждение срещу всякакви опити за кражба.
За да не умре семейството им от глад, някои селяни изпращат малки деца на полето да търсят житни класове с надеждата, че няма да бъдат наказани. „Ние, децата, тичахме на нивата да събираме класове от стърнищата – спомня си Костянтин Мочулски, по онова време осемгодишен. – Пазачите ни гонеха на конете си, биеха ни с камшици. Но аз успях да събера десетина килограма зърно.“ Но не всички успяват да се изплъзнат. Момиче от Харкивска област веднъж тайно събира житни класове, но на връщане от полето я пресрещат трима комсомолци. Вземат житото и я бият „така жестоко, че дълго след това имах синини по раменете и краката“. Вероятно е имала късмет: друг очевидец си спомня как малко момиче било разстреляно на място за това, че събирало картофи, останали на полето.
Притежаването и приготвянето на храна, дори смилането на зърно пораждат подозрения. В Черкаска област активисти потрошават всички воденични камъни в село Тимошивка. Според местните жители целта била „да няма място, където да смелим дори малкото зърно, което бихме могли да намерим“. Унищожени били воденичните камъни и в друго село в Черкаска област, Стари Бабани. Селяните там смятат, че целта е била да се измъкнат пари от тях, тъй като след това трябвало да мелят житото си в колхоза и да плащат за това.
С течение на времето самият факт, че си оцелял, вече буди подозрение: щом семейството още не е умряло от глад, значи имат храна. Но ако имат храна, трябва да я предадат – а ако не са я предали, значи са кулаци, петлюровци, полски агенти, врагове. Когато претърсвали дома на Михайло Балановски в Черкаска област, активистите го питали: „Как е възможно никой от семейството ти още да не е умрял?“ След като не намерили нищо скрито в сламения покрив на дома му, активистите питали Григорий Мороз от Сумска област: „От какво преживяваш?“ С всеки изминал ден въпросите ставали все по-гневни, езикът все по-груб: Защо още ви има? Как така още не сте умрели? Защо изобщо сте живи?
Години и десетилетия по-късно онези, които някак са успели да оцелеят, описват мъжете и рядко жените, които ходели по домовете и изземвали храната им, макар да знаели, че те ще умрат от глад. В устните истории обикновено те са определяни като „активисти“, „комсомолци“, „изедници“ или „убийци“; „железни бригади“, „червени команди“ или „червена метла“, помела всичко от селото. Понякога ги наричат „комнезами“, по названието на комитетите на бедните селяни, създадени през 1919 г., и в действителност членовете на тези бригади често са ветерани от тези комитети. Наричат ги също „буксири“ – защото като на буксир влачат селото към „изпълнение“ на продоволствения план. Някои ги помнят просто като „руснаци“, „чужденци“ или „евреи“.
На практика бригадите активисти през есента на 1932 и зимата на 1933 г. почти винаги са съставени от хора от различни организации. Както през 1930 г., в тях има представители на местното партийно ръководство и областните комитети, на Комсомола, държавни служители и сътрудници на ОГПУ. Това не е случайно. Когато всички институции участват, всички носят отговорност за резултатите. Често бригадите включват участници в някогашните продоволствени кампании, както и членове на комнезамите още от 1920 година.
Но има и някои различия. Сега броят на бригадите е по-голям: на 11 ноември 1932 г. ЦК на КП(б)У нарежда да се сформират не по-малко от 1100 бригади от активисти до 1 декември – с други думи, в срок от три седмици. Това е първият от няколко опита да се увеличи броят на хората, участващи в реквизициите по места. С времето са необходими допълнителни сили не само за изземването на храната, но и за опазването на нивите и посевите от гладуващите селяни, за да се попречи на хората да се струпват по железопътните гари или да прекосяват границите и накрая – за да бъдат погребвани мъртвите.
В сравнение с 1930 г. пред активистите са поставени и други задачи. Новите бригади не провеждат селскостопанска реформа, дори не се преструват, че го правят: те отнемат храната на гладуващите семейства, както и всичко ценно, което би могло да бъде заменено за храна, а в някои случаи всичко, което би могло да бъде използвано за приготвянето ѝ. Ето защо хората, които влизат в бригадите, и тяхната мотивация са подложени на по-щателна проверка.
Както в миналото, в бригадите често има поне един или двама активисти, които не произхождат от селото, областта или дори републиката. Някои от тях са от бившите „двайсетипетхилядници“, около една трета от които са останали на село след 1930 г. и работят в колхозите, в машинно-тракторните станции или в партийния апарат. Но този път на село се изпращат и нови активисти, преднамерено подбрани извън пределите на републиката. През декември 1932 г. по време на посещение във Вознесенск в Южна Украйна Каганович казва на група партийни активисти, че не проявяват достатъчна твърдост: „В Украйна казват „върти-върти, но не превъртай“.“ Но те били решили „изобщо да не въртят“. Целта, обяснява той, е на село да се предизвика такава паника, че „селяните сами да отворят тайниците си“.
Същия месец Каганович изпраща на Сталин телеграма, в която се оплаква от „неблагонадеждността“ на украинските членове на бригадите за изземване на зърно и моли на помощ да бъдат изпратени руснаци от Руската република. Месец по-късно искането е изпълнено. Един бивш активист си спомня първата си среща с „младежи, говорещи руски“ в село Круподеренци. Казали му, че били изпратени, защото „правителството не се доверява на местните партийци за тази работа“.
Някои от изпратените активисти са „чужденци“, но в друг смисъл на тази дума. Въпреки че са активисти, студенти или учители от украинските градове, както по време на колективизацията, за селяните те са абсолютно чужди. Някои са ветерани от кампанията за колективизация, но много идват на село за пръв път през 1932 и 1933 г. и нямат идея какво ще заварят там. Студенти от Харкивския университет са изпратени „доброволно“ да помагат в прибирането на зърното през 1933 г. и са потресени от видяното. „Изглеждаш така, сякаш си видял призраци“, казва на приятел, който току-що се е завърнал от Полтавска област, студентът Виктор Кравченко. „Така си е“, отговаря му онзи и отвръща поглед.
Не след дълго самият Кравченко е изпратен на село – казват му, че местните партийни организации се нуждаят от „желязната болшевишка подкрепа“ – и бързо вижда пропастта между пропагандата и действителността. „Кулаците“ не са богати, те гладуват. Селото не е богато, то е истинска пустош: „Всякакъв инвентар и селскостопанска техника, за които частните собственици някога се грижеха като за скъпоценности, ръждясваха изпотрошени под открито небе. Измършавели крави и коне с полепнали по кожата изпражнения се скитаха из колхозния двор. Кокошки, патици и гъски ровеха в неовършаното жито.“
По онова време Кравченко не протестира. Години по-късно обяснява, че – като „двайсетипетхилядниците“ в миналото – съзнателно се е оставил да изпадне в своеобразна интелектуална слепота. Ето как, говорейки от името и на много други, Кравченко описва този процес: „За да си спестиш душевната агония, маскираш неприятната истина, като затваряш очите – и разума си. Панически търсиш оправдания и отхвърляш фактите като преувеличение и истерия.“ Езикът на пропагандата също помага да се прикрие действителността:
Ние, комунистите, помежду си отбягвахме тази тема или говорехме за нея с високопарни фрази от партийната терминология. Говорехме за „продоволствения фронт“ и „кулашката заплаха“, за „социализъм на село“ и „класова съпротива“. За да можем сами да оцелеем, трябваше с думи да замаскираме действителността.
Като Кравченко и Лев Копелев се присъединява към една от бригадите за изземване на зърното през декември 1932 г. Психологически той е по-подготвен, тъй като е участвал в колективизацията. По онова време Копелев е нещо като начинаещ журналист, пише статии за един харкивски заводски вестник. В селата в Миргородския район в Полтавска област той изнася вечер лекции на селяните: „мустакати мъже в кожуси и сиви кафтани; младежи, безразлично задрямали или презрително начумерени“. През ден заедно с други активисти издава листовка с „данни за зърнената кампания, критики за недобросъвестните селяни и проклятия за разобличените саботьори“. Но тъй като агитацията не дава резултат, обиските скоро започват.
Команди са сформирани от няколко млади колхозници и членове на селсъвета. В една от тях участва и Копелев. Командите „претърсват колибата, хамбара, двора и изземват всичкото зърно; отвеждат кравата, коня, прасетата“. Вземат и всичко, което има някаква стойност: икони, кожуси, черги, пари. Жените „вият от отчаяние“, вкопчени в скъпите за семейството вещи, но претърсването продължава. Предайте зърното, казват им активистите, и напролет ще ви го върнем. За Копелев задачата е „болезнено трудна“, но постоянното повтаряне на пропагандните лозунги му дава сили да я изпълни: „Убеждавах сам себе си, намирах обяснения. Не трябва да бъда жалостив. Това, което правим, е исторически необходимо. Изпълняваме революционния си дълг. Осигуряваме зърно за социалистическото отечество. За петилетния план.“
Пропагандата е научила много активисти да гледат на селяните като на граждани от по-нисша класа, дори човешки същества от по-нисша класа. Някои дори да съмняват, че селяните изобщо са човешки същества. За повечето хора от градовете селяните така или иначе са абсолютно чужди. А сега тяхната ужасяваща бедност ги прави отблъскващи, не-човеци. Според болшевишката идеология селяните скоро ще изчезнат. Френският писател Жорж Сименон, който посещава Одеса през пролетта на 1933 г., чува от един човек, че тези malheureux, „клетници“, които вижда да просят храна по улиците, не заслужават съжаление: „Това са кулаци, селяни, които не са успели да се адаптират към новия строй… не им остава нищо друго, освен да умрат.“ Няма смисъл такива хора да бъдат съжалявани: те скоро ще бъдат заместени от трактори, всеки от които върши работата на десет души. В прекрасния нов свят няма да има място за толкова много безполезни хора.
Сродни чувства откриваме в абсурдистката пиеса на Андрей Платонов за глада, „14 червени къщурки“ (1933). Един от гладуващите персонажи се обръща към друг и пита: „Каква е ползата от нас за държавата? За държавата би било по-добре, ако тук имаше море, не хора. В морето поне има риба.“ В пиесата на Платонов рефлектира онова, което се публикува в официалния печат. През предните две години тези груби, неуки, изостанали и в крайна сметка излишни обитатели на селата твърдо и нееднократно са били обвинявани, че спъват напредъка на прогресивния пролетариат. Отново и отново съветските вестници са обяснявали, че причина за недостига на продоволствие в градовете не е колективизацията, а по-скоро алчните селяни, които укриват продукцията си. Години по-късно Копелев обяснява в едно свое интервю:
Аз бях сред онези, които вярваха, че за да накараме селото да предаде зърното, трябва добре да го поразтърсим… Че селяните нямат съзнание, че са изостанали. Грижа ги е единствено за тяхното имущество, на работниците плюят. Не ги интересуват големите проблеми на социалистическото строителство и изпълнението на петгодишния план…
На това ме бяха учили в училище, в Комсомола; това бях чел по вестниците и това бях чувал на събранията. Всички младежи мислеха така.
Като други партийци и той вярва, че „селяните криеха хляб и месо“. И други около него са също толкова враждебно настроени. Ето как Копелев изразява мисленето на хората от своето поколение: „Аз съм истински пролетарий, а хлябът не ми достига. А ти, селяндур такъв, не знаеш как да работиш, но в торбата ти има сланина.“
Градските партийни ръководители, които набират активисти, за да ги изпратят на село, разчитат именно на такива настроения. Листовки за набиране на „войници на хлебния фронт“ се появяват навсякъде, където има недостиг на продоволствие. По време на кампаниите активистите повтарят същите лозунги: „Крещяха, че трябва да изпълним плана си: мрете, но изпълнявайте, Русия трябва да бъде спасена!“ В мемоарите си Копелев разказва как този отровен пропаганден език заразява дори една млада селянка. Макар сама да гладувала, тя доброволно донесла на активистите килограм и половина пшеница: „Онзи, чернокосият, каза, че работниците гладуват, децата им дори хляб нямат. Затова донесох всичко, което намерих. Последното си жито.“
Повечето от членовете на бригадите по селата през 1932–1933 г. обаче са „свои“. И не участват в кампаниите от омраза към украинските селяни, защото самите те са украински селяни. На всичко отгоре те са съседи на хората, чиято храна ограбват: ръководители на колхози, членове на селсъвета, учители и доктори, чиновници, комсомолски лидери, бивши членове на комитети на бедните селяни, участници в разкулачването. Както в други случаи на геноцид от историята, те са били убедени да убиват хора, които добре познават.
На най-високо равнище обаче нямат доверие в местните активисти. Затова на село изпращат хора от града, за да са сигурни, че ще си свършат работата. Понякога активистите селяни са изпращани да претърсват домовете не в собственото си село, а в съседни села, където не познават лично хората, чиято храна конфискуват. Опасенията, че продоволствените бригади ще започнат да проявяват жалост към жертвите си, често се обсъждат от украинското ръководство. Чубар казва: „Трябва по-често да се сменят членовете на бригадите, защото те бързо опознават местните жители и започват да ги прикриват.“
И мемоарите, и архивните документи сочат, че много местни активисти са отказвали да изпълняват заповеди, които ще обрекат на смърт съседите им. Микола Мисийчук от Виница, член на комунистическата партия от 1925 г., е изпратен в една от командите за изземване на продоволствие през 1932 г. Но тъй като отказва да конфискува и последното зърно на селяните, е изключен от партията. Два дни по-късно се обесва. В село Топоришче Дмитро Слинюк, председател на един от местните колхози, взема зърното, конфискувано от активистите, смила го и раздава брашното на гладуващите селяни. За това е отстранен от поста си. В село Баштанка бащата на Вира Кириченко отказва да се присъедини към една от бригадите. Затварят го за три дни, след което той безуспешно се опитва да си намери работа в Миколаив. Накрая умира от глад. На брата на Вира също предлагат да се присъедини към бригадите. Той също отказва, арестуван е и е бит толкова жестоко, че не след дълго умира. Години по-късно селяните разказват как бащи и братя били изселвани, екзекутирани или бити за това, че отказвали да сътрудничат.
Мнозина обаче го правят, по различен начин и по различни причини. Някои нямат избор. Едно тринайсетгодишно момиче постъпва в бригадата направо от ученическата скамейка: дошли активисти, наредили ѝ да тръгне с тях и да им помага да търсят укрито зърно. Не успяла дори да предупреди родителите си и цяла седмица изпълнявала заповеди, докато родителите ѝ напразно я търсели.
Тя и други като нея вярвали, че нямат избор или че ако откажат, ще ги арестуват и дори убият. Повечето от хилядите дългогодишни затворнически присъди за украински комунисти по онова време са наложени на хора, които не са успели (понякога преднамерено) да принудят съселяните си да предадат хляба си. По време на кампанията за изземване на зърното Балицки вече е започнал да „прочиства“ украинската комунистическа партия и ръководителите на всички равнища са наясно, че рискуват да бъдат арестувани и екзекутирани. Имената на арестуваните се публикуват в партийните бюлетини, които се изпращат до местните и районните партийни организации. Никой измежду партийните членове не желае такава съдба.
Страховете се подсилват от спомените за насилието в недалечното минало. Почти всички в Украйна са потърпевши от постоянните политически промени. С изключение на най-младите, всички помнят погромите и масовите убийства по време на Гражданската война само тринайсет години по-рано. Всички помнят жестокостта и на разкулачването. Мнозина обаче са имали власт над съседите си и знаят ползите от това. Ръководителят на бригадата на Лев Копелев, Бубир, е син на безимотен селянин и „рано е осиротял“. По време на революцията Бубир е участвал в наказателни роти, след 1921 г. е работил в Комсомола, участвал е в колективизацията и разкулачването и очевидно е доволен, че „има власт“ над съселяните си. Матвий Хаврилюк, член на комнезама в село Топорище, участва в продоволствената кампания от 1921 г., „събирайки хляб от кулаците“, както по-късно свидетелства, и работи „за организирането на бедните селски маси“. Участвал е активно в разкулачването и в агитационната дейност по време на колективизацията, а по време на глада с особено настървение претърсва домовете на съселяните си. Познава хората, които обрича на гладна смърт, но не изпитва съжаление към тях: „Нямах нищо общо с кулаците и това се доказва от факта, че те винаги са били против мен.“
Гладът, който се усилва през зимата и пролетта на 1933 г., е най-важната мотивация за участниците в кампанията. В опустошените селски райони, където хлябът, както и всичко останало, не достига, отчаяните хора конфискуват храната на съседите си, за да преживеят. Често е трудно да се направи разлика между поведението на активистите и действията на престъпните банди. „Крадяха всичко и живееха добре – спомня си Марина Коробска от Днипропетровска област. – Носеха дрехите, които от нас бяха откраднали, нашата храна ядяха.“
Дори онези, които не крадат открито, се надяват на някакви облаги. Както вече отбелязахме, информаторите очакват възнаграждение. В някои райони активистите получават директно процент от иззетото от тях продоволствие. Законът от 2 декември за „черните списъци“ разпорежда „да се издаде директива да се отпуска възнаграждение на активистите за намереното зърно“. В решение на Днипропетровския областен съвет през февруари 1933 г. се препоръчва на членовете на бригадите да се дават „10–15 процента“ от иззетото от тях продоволствие, в други области също са издадени сродни директиви. Всеки знае, че сътрудничеството с партията означава допълнителна храна или купони, или достъп до хора, които ги притежават. Катерина Ярошенко, също от Днипропетровска област, оцеляла благодарение на това, че баща ѝ бил партиен ръководител и имал достъп до специалния магазин за партийци, откъдето носел хляб и захар. Висшите партийни кадри също имат купонни карнетки, с които купуват вещи, недостъпни за останалите. С привилегии се ползват и децата им, както си спомнят лишените от такива предимства: „За децата на началниците имаше специално училище. Вътре имаше столова… от кухнята се носеха такива опияняващи ухания, че очите ми се пълнеха със сълзи!“
Някои от активистите, които вярват, че ще получат храна, остават излъгани. Един мъж от Полтавска област си спомня: „От онези, които ходеха с пръти и търсеха скрита храна, половината измряха от глад. Обещаваха им: „Ще ви дадем храна, вие само търсете!“ Но нищо не им дадоха.“ Друг очевидец си спомня как активисти, които крадели храна и я укривали в домовете си, живеели в постоянен страх, че и те ще бъдат претърсени. Изпращали активисти от едно село да претърсват домовете на активисти в друго село и те невинаги проявявали снизхождение към колегите си. Понякога активистите стават жертва на насилие от страна на съседите, които са ограбили. За три седмици през декември 1932 г. девет местни служители са убити само в Киевска област; направени са осем опити за убийство и са подпалени домовете на единайсет активисти. Понякога дори децата си отмъщават. Синът на активист от село Новопокровка в Днипропетровска област напразно се опитвал да скрие самун бял хляб от другите деца в училище. Съучениците му нанесли побой.
Напролет недостигът на храна вече е оставил своя отпечатък и селяните нямат сили да се съпротивляват. Мълчат дори онези, които през 1930 г. са се разбунтували срещу властта. По физиологически, не психологически причини. Гладният човек просто е твърде слаб, за да се бори. Гладът убива желанието за съпротива.
Хората, които изпълняват заповедите за изземване на храната, независимо дали са местни жители или пришълци, го правят с чувство за безнаказаност. През следващите години някои може би са изпитвали някакво персонално чувство за вина или може би са почувствали гнева и отчаянието на селяните, които са обрекли на глад. Но в същото време те са убедени, че действията им са правилни и одобрени на най-високо равнище. Постоянно са им повтаряли, че гладуващите им съседи са кулашки агенти, опасни вражески елементи. През ноември 1932 г. украинската комунистическа партия за пореден път е инструктирала членовете си в този дух. „Едновременно“ с глобите и физическите репресии партията и нейните активисти трябва да нанесат удар „срещу грабителите, изнудвачите и крадците на хляб, срещу онези, които мамят пролетарската държава и колхозниците… трябва да разпалим ненавист у колхозните маси, трябва да направим така, че всички колхозници да заклеймят тези хора като кулашки агенти и класови врагове“. С тези инструкции в ушите, активистите не се страхуват, че ще получат възмездие за действията си – напротив, те очакват възнаграждение.
Любопитната история на Андрий Ричицки много добре илюстрира този проблем, тъй като е едно от твърде малкото изключения от това правило. Преди да стане районен пълномощник, Ричицки вече е участвал в много литературни и политически движения. Като младеж е участвал в селското въстание през 1919 г., по собствените му думи се е сражавал в един от партизанските отряди. Бил е социалист революционер, но после е осенен от „просветление“ и става пламенен комунист. Член е обаче на Комунистическата партия на Украйна (КПУ) – една от „националкомунистическите“ партии, които първоначално са против болшевиките. След време пише биография на Тарас Шевченко и пръв превежда Карл Маркс на украински език. През 1931 г. Ричицки участва в организираното настъпление срещу Михайло Грушевски и „разобличава“ прочутия историк като буржоазен враг на социализма. Въпреки усилията си да се впише в режима, поради обърканата си политическа биография в началото на 1930 г. Ричицки е подозрителна фигура и през ноември 1933 г. е арестуван като участник във фиктивната „Украинска военна организация“.
Във фокуса на съдебния процес срещу Ричицки през март 1934 г. е краткотрайната му кариера като районен пълномощник по време на кампанията за изземване на продоволствие и ръководител на бригада активисти в село Арбузинка, Миколаивска област, от декември 1932 г. до края на февруари 1933 г. Дейността му през тези три месеца е щателно разследвана, представени са стотици страници материали по делото и са призовани над четирийсет свидетели. Съдът обвинява Ричицки и други местни ръководители, сред които е и Иван Кобзар, секретар на районния партиен комитет, в контрареволюционна дейност, изкривяване на партийната линия и преднамерено използване на прекомерно насилие, за да предизвикат „недоволство“.
Всъщност документите сочат, че Ричицки, Кобзар и другите местни ръководители са постъпвали по същия начин като хиляди други комунисти и представители на властта в Украйна по онова време. Ричицки е бил изпратен в Арбузинка именно защото вече се е отличил в кампанията за изземване на зърното във Виницка област. Още преди това, през 1930 г., той е участвал в кампанията за изземване на зърното в Молдовската автономна република – едно от първите места, където са прилагани брутални методи – и е бил отличен с орден за дейността си. Веднага след като пристига на новото си работно място, той се залавя да сформира бригада от активисти, за да принудят селяните от Арбузинка да изпълнят държавния план.
По думите на един селянин намеренията на Ричицки били очевидни още от първата нощ. Той събрал ръководството на селото в една стая, затворил вратата и започнал „да крещи, че всички колхозници са петлюровци и трябва да ги притискаме и бием, докато не съберем зърното“. Когато някои се опитали да възразят, той отново се разкрещял: „Знаете ли кой ви говори? Член на правителството, член на Централния комитет, кандидат-член на Политбюро.“ А после наредил да бъде сформирана бригада, която да действа по съвсем нов начин: „всяка къща, в която е влязла тази бригада, след това ще трябва да бъде построена отново, защото няма да е останала нито печка, нито покрив“.
В бригадата на Ричицки влизат няколко информатори и сътрудници на ОГПУ. Както и двама добре известни престъпници, което е нещо обичайно: милицията подбира хора, прочути с безскрупулността си. Единият от тях, Спиридон Величко, през септември 1932 г. е бил изгонен от местен колхоз за кражба. Величко е включен в бригадата, защото е готов да донася къде съселяните му са скрили пшеницата си. Той знае, че ще му се отплатят за това, както и става: „По време на глада не ме забравиха…“, признава той в показанията си. С други думи, не гладува.
В седмиците след пристигането на Ричицки новата бригада в Арбузинка внася известни промени в традиционните методи за изземване на зърното. Затварят в подземие селяните, у които не са открили зърно, и ги държат там два или три дни без хляб и вода. И ги бият, докато не кажат къде са скрили пшеницата. Други са подложени на един вид публично опозоряване: карат ги да свалят всичките си дрехи и в каци ги разкарват по селата за „назидание“. Ако тези методи не дадат желания резултат, командата на Ричицки прибягва до дори още по-крайни мерки. Конфискуват цялото имущество на селяните – долни дрехи, тигани, обувки, а после просто събарят къщите им.
В арсенала си имат и други издевателства. Участник в бригадата описва следния случай: „След като открих четири скривалища за зърно в дома на един селянин, го отведох в селсъвета. Ричицки започна да го бие, като крещеше: „Знаеш ли, че за укриване на хляб ще те разстрелят?“ Онзи му отвърна: „Все ми е едно, така или иначе ще умрем от глад.“ Друг път няколко от членовете на бригадата залели котка с керосин, запалили я и я хвърлили в мазето, където били затворили мъже, жени и деца. Използвали и сексуално насилие: един от активистите казвал на жените, че в замяна на секс няма да конфискува зърното им.
Обвиненията за издевателствата са формулирани по такъв начин, че – ретроспективно – да прехвърлят вината върху криминални елементи, омаловажавайки ролята на партията. Но Ричицки не се предава лесно: той е изпълнявал заповеди – и по-рано е бил награждаван за това. В показанията си той обяснява, че когато пристигнал в Арбузинка, установил, че декретите от есента на 1932 г. изобщо не се изпълняват. Местните комунисти не конфискували храната на селяните и не ги карали да плащат „глоби“, ако не изпълнят плана си. Не изхвърляли селяните от домовете им. Именно това са методите, които Ричицки успешно е прилагал във Виницка област с одобрението на висшестоящите и затова решил да ги използва и в Арбузинка.
Ричицки заявява също, че с изявленията си лично Каганович го убедил в правилността на тези методи. На 24 декември 1932 г. Ричицки и Кобзар, местният партиен ръководител, присъствали на срещата с Каганович във Вознесенск. Двамата добре чули високопоставения съветски ръководител да казва на присъстващите, че не проявяват достатъчно твърдост. Дори чули заповедта, цитирана по-горе, че задачата им е да създадат такава паника на село, че „селяните сами да им сочат тайниците си“. На тази среща – приключила в четири часа призори – участниците приели резолюция, с която се задължавали да съберат 12 000 тона зърно до 1 февруари 1933 г. Ричицки казва пред съда, че бил вдъхновен от речта на Каганович. Тя го убедила, че партийните ръководства на село трябва да се откажат от старите си „неефективни“ методи и да прилагат по-сурови мерки.
Каганович не е единственият високопоставен партиен ръководител, който е препоръчвал такива мерки. През втората половина на януари Володимир Затонски, един от ръководителите на Политбюро на ЦК на КП(б)У, е посетил Арбузинка и е останал много доволен от бруталните действия на Ричицки и неговите хора. Затонски изрично е изразил одобрението си за „концентрирания удар“ срещу селяните, както и за глобите, арестите и прогонването от домовете. Тези мерки били необходими, „за да бъдат сплашени“ останалите. Ричицки открито признава, че това одобрение го изпълнило с още по-голям ентусиазъм: „Реших, че за по-голям ефект домовете, които подлежат на конфискация, трябва да бъдат съборени. И хората трябва да го видят със собствените си очи.“
Съдебният процес срещу Ричицки е интересен и с това, че той упорито се защитава въпреки възраженията на прокурора, който се опитва да отхвърли аргументите му. Не е ясно кой е разпоредил разследването срещу него, нито кой го е одобрил; виновниците за глада извънредно рядко понасят отговорност за действията си. Няма съмнение, причините се крият в заплетената кариера на самия Ричицки, привлякла вниманието на сътрудниците на ОГПУ, които търсят тайни националисти и прикрити контрареволюционери. Ричицки е осъден на разстрел през 1934 г.
Показанията му обаче са безспорно доказателство за моралната атмосфера по онова време. Той не се смята нито за злодей, нито за престъпник; той е просто един от много други като него. Той и членовете на бригадата му имат пълно основание да вярват, че висшето партийно ръководство е санкционирало извънредната жестокост и изземването на храната и имуществото на селяните. Няма никакво недоразумение.
