0
3146

Черната дупка на пандемията и опитът за реконструиране на живота

„Реконструиране на живота“, фотография ИСИ-София

До 5 юни Институтът за съвременно изкуство в София представя проектите Spots на Александър Шелоу и „В края на деня“ на Калин Серапионов

Изминалата година на пандемия беше година на изолация, страх, объркване и дори параноя, година на задаване на въпроси и на липса на получени отговори. Безспорно това беше година на вглеждане в себе си, но и година, прекарана в опит за разбиране на външния свят в неговата пълнота. Още първите случаи на заразени в Европа и последвалият локдаун промениха рязко идеята за нормално протичане на живота. Невидимата заплаха изостри чувствителността на всички и като че ли ни постави в състояние, близко до границата на абсолюта – състояние, отвъд което човек не е способен да осмисли случващото се с него. Животът вече не е този, който е бил преди, но и това сякаш спира да има значение. Единствената възможност за съществуване остава в спомена – с помощта на паметта и нейната способност да реконструира живота от миналото.

Именно този порив за пресъздаване на миналото и на живота в неговата пълнота е отправната точка на изложбата Реконструиране на живота (куратор Красимир Терзиев), която може да бъде посетена до 5 юни в Института за съвременно изкуство в София. Изложбата представя две серии с движещи се образи – Spots на Александър Шелоу и „В края на деня“ на Калин Серапионов. Двата проекта са създадени независимо един от друг и излизат онлайн в социалните мрежи по време на първия локдаун миналата пролет. Въпреки че са създали своите произведения без да се познават, двамата художници рефлектират по подобен начин върху ситуацията на изолация и се наблюдава силно сходство в концептуалния им подход. И Калин Серапионов, и Александър Шелоу правят опит за реконструиране на един свят изцяло от фрагменти и остатъци. Затворени в домовете си по време на първия локдаун, те създават видео инсталациите, използвайки единствено собствената си памет и опитвайки се по този начин да възстановят едно настояще, което съществува само в миналото на спомена.

„В края на деня“ на Калин Серапионов прави опит да пресъздаде портретите на хората, с които художникът е разговарял през деня в социалните мрежи. За тази цел той рисува по спомен на хартия с молив вече изчезналите лица от екраните. Инсталацията от изложбата обаче не показва на зрителя завършените рисунки, а само звуците от акта на рисуване. Успоредно с това на два видео екрана се появяват и изчезват думи, които описват характеристиките на рисувания персонаж. Създадените от художника портрети съществуват само във въображението и като че ли нямат връзка с външния, истинския свят. По начало видео инсталациите на Калин Серапионов засягат темата за съспенса и за връзката на видеото с дадено пространство. Инсталацията в ИСИ представлява портрет отвъд портрета, отделните фрагменти се наслагат един върху друг и по този начин придават на изображенията един по-дълбок смисъл и отразяват опитите на художника да се свърже с външния свят, без обаче да излиза от границите на ума си. Това свързване се оказва напрегнато и болезнено, а неговият успех остава само частичен, тъй като портретите така и не оживяват напълно, тяхното съществуване е единствено загатнато посредством думите на екрана и звуците на молива.

„Реконструиране на живота“, фотография ИСИ-София

Точковите анимации на Александър Шелоу допълват усещането за съспенс, което се излъчва от инсталацията на Калин Серапионов. Серията Spots прави опит да документира ориентацията за външния свят на попадналия в изолацията на собствения си дом човек. 49-те анимации са създадени изцяло по спомен и са апотеоз на паметта и нейната способност да реконструира отминалото настояще. И в тази видео инсталация ключова е темата за самоизолацията и за психологическите ефекти, които тя носи, като Александър Шелоу се фокусира върху начините, по които се реконструира паметта в моментите, когато човек е останал сам със себе си и стимулите на външния свят изчезват почти напълно.

Реконструиране на живота засяга темата за времето и пространството. Те сякаш изобщо не се усещат във видео инсталациите, като че ли са напълно изчезнали. Движенията също не се усещат, те са може би дори невъзможни. Липсата на осветление и боядисаните в черно стени на Института за съвременно изкуство поглъщат напълно посетителя. Изложбената зала създава усещането за черна дупка, в която стимулите на външния свят изведнъж изчезват и зрителят се оказва насаме в собствения си мозък и собствената си памет. Черната дупка отвежда до границата на това, което изобщо може да бъде понесено. Тя е нищото и всичкото, смисълът и безсмислието, редът и хаосът.

Реконструирането е повторно създаване на нещо от миналото. Изложбата в ИСИ провокира зрителя да потъне дълбоко в собствената си психика и да преживее собствените си спомени (заедно с тези на художниците) отново и отново. Тя е опит за реконструкция на живота такъв, какъвто може да бъде само в спомените, само в миналото без пандемия, в което постоянното усещане за заплаха и напрежение все още не се е появило. Произведенията на Калин Серапионов и Александър Шелоу сами по себе си са изключително прости и буквални, дори документални. Повторени до безкрай в тъмната зала обаче, те създават усещане за липсата на изход. Сякаш опитващият се да реконструира живота във външния свят човек попада в капана на собственото си съществуване и се оказва, че навън живот всъщност няма – останали са само съспенсът и безкрайното циклене в собствения ум.

Инсталациите са отвъд разказа и отвъд произведението. Те обаче имат способността да говорят по един особен начин и разказват историята на цялото съществуване в ужаса на пандемията. Те са опит за ориентация в света извън изолацията, но успоредно с това са и опит за вглеждане в себе си. Изложбената зала поглъща посетителя в своята черна дупка, за да изостри неговата сетивност до краен предел, отвъд който случващото се е невъзможно да бъде осмислено.