
До 5 юни Институтът за съвременно изкуство в София представя проектите Spots на Александър Шелоу и „В края на деня“ на Калин Серапионов
Изминалата година на пандемия беше година на изолация, страх, объркване и дори параноя, година на задаване на въпроси и на липса на получени отговори. Безспорно това беше година на вглеждане в себе си, но и година, прекарана в опит за разбиране на външния свят в неговата пълнота. Още първите случаи на заразени в Европа и последвалият локдаун промениха рязко идеята за нормално протичане на живота. Невидимата заплаха изостри чувствителността на всички и като че ли ни постави в състояние, близко до границата на абсолюта – състояние, отвъд което човек не е способен да осмисли случващото се с него. Животът вече не е този, който е бил преди, но и това сякаш спира да има значение. Единствената възможност за съществуване остава в спомена – с помощта на паметта и нейната способност да реконструира живота от миналото.
Именно този порив за пресъздаване на миналото и на живота в неговата пълнота е отправната точка на изложбата Реконструиране на живота (куратор Красимир Терзиев), която може да бъде посетена до 5 юни в Института за съвременно изкуство в София. Изложбата представя две серии с движещи се образи – Spots на Александър Шелоу и „В края на деня“ на Калин Серапионов. Двата проекта са създадени независимо един от друг и излизат онлайн в социалните мрежи по време на първия локдаун миналата пролет. Въпреки че са създали своите произведения без да се познават, двамата художници рефлектират по подобен начин върху ситуацията на изолация и се наблюдава силно сходство в концептуалния им подход. И Калин Серапионов, и Александър Шелоу правят опит за реконструиране на един свят изцяло от фрагменти и остатъци. Затворени в домовете си по време на първия локдаун, те създават видео инсталациите, използвайки единствено собствената си памет и опитвайки се по този начин да възстановят едно настояще, което съществува само в миналото на спомена.
„В края на деня“ на Калин Серапионов прави опит да пресъздаде портретите на хората, с които художникът е разговарял през деня в социалните мрежи. За тази цел той рисува по спомен на хартия с молив вече изчезналите лица от екраните. Инсталацията от изложбата обаче не показва на зрителя завършените рисунки, а само звуците от акта на рисуване. Успоредно с това на два видео екрана се появяват и изчезват думи, които описват характеристиките на рисувания персонаж. Създадените от художника портрети съществуват само във въображението и като че ли нямат връзка с външния, истинския свят. По начало видео инсталациите на Калин Серапионов засягат темата за съспенса и за връзката на видеото с дадено пространство. Инсталацията в ИСИ представлява портрет отвъд портрета, отделните фрагменти се наслагат един върху друг и по този начин придават на изображенията един по-дълбок смисъл и отразяват опитите на художника да се свърже с външния свят, без обаче да излиза от границите на ума си. Това свързване се оказва напрегнато и болезнено, а неговият успех остава само частичен, тъй като портретите така и не оживяват напълно, тяхното съществуване е единствено загатнато посредством думите на екрана и звуците на молива.

Точковите анимации на Александър Шелоу допълват усещането за съспенс, което се излъчва от инсталацията на Калин Серапионов. Серията Spots прави опит да документира ориентацията за външния свят на попадналия в изолацията на собствения си дом човек. 49-те анимации са създадени изцяло по спомен и са апотеоз на паметта и нейната способност да реконструира отминалото настояще. И в тази видео инсталация ключова е темата за самоизолацията и за психологическите ефекти, които тя носи, като Александър Шелоу се фокусира върху начините, по които се реконструира паметта в моментите, когато човек е останал сам със себе си и стимулите на външния свят изчезват почти напълно.
Реконструиране на живота засяга темата за времето и пространството. Те сякаш изобщо не се усещат във видео инсталациите, като че ли са напълно изчезнали. Движенията също не се усещат, те са може би дори невъзможни. Липсата на осветление и боядисаните в черно стени на Института за съвременно изкуство поглъщат напълно посетителя. Изложбената зала създава усещането за черна дупка, в която стимулите на външния свят изведнъж изчезват и зрителят се оказва насаме в собствения си мозък и собствената си памет. Черната дупка отвежда до границата на това, което изобщо може да бъде понесено. Тя е нищото и всичкото, смисълът и безсмислието, редът и хаосът.
Реконструирането е повторно създаване на нещо от миналото. Изложбата в ИСИ провокира зрителя да потъне дълбоко в собствената си психика и да преживее собствените си спомени (заедно с тези на художниците) отново и отново. Тя е опит за реконструкция на живота такъв, какъвто може да бъде само в спомените, само в миналото без пандемия, в което постоянното усещане за заплаха и напрежение все още не се е появило. Произведенията на Калин Серапионов и Александър Шелоу сами по себе си са изключително прости и буквални, дори документални. Повторени до безкрай в тъмната зала обаче, те създават усещане за липсата на изход. Сякаш опитващият се да реконструира живота във външния свят човек попада в капана на собственото си съществуване и се оказва, че навън живот всъщност няма – останали са само съспенсът и безкрайното циклене в собствения ум.
Инсталациите са отвъд разказа и отвъд произведението. Те обаче имат способността да говорят по един особен начин и разказват историята на цялото съществуване в ужаса на пандемията. Те са опит за ориентация в света извън изолацията, но успоредно с това са и опит за вглеждане в себе си. Изложбената зала поглъща посетителя в своята черна дупка, за да изостри неговата сетивност до краен предел, отвъд който случващото се е невъзможно да бъде осмислено.