Вътрешният министър призова черната пантера да се предаде.
Из новините
Кочияшът Кънчо Зеленгоров гледаше с тревога как сянката от високата сграда пълзи и намалява и скоро щеше да пъхне файтона му във фурната на слънцето и за да се разтушава, дъвчеше кибритена клечка, като си мислеше, че това му придава елегантен и същевременно леко хъшлашки вид, както подобава според представите му на един съвременен кочияш, и заедно с това не си губеше времето, а използваше липсата на клиенти, за да наставлява коня си Цезар:
– Ама няма да се разберем така! Цяла сутрин кисна на пиацата и нищо. Как я мислиш ти тази работа? Нали трябва да ти купя зоб, нали трябва да платя на хазяина, освен това трябва да се обръсна, а също така нали трябва и аз да вечерям нещо, пък и една бира да изпия, че и вестник да си купя, за да не изоставам от събитията, ами така де, като се качи клиент, трябва да мога да поведа разговор, да го усетя накъде бие, къде го стяга чепикът, че и аз да се паркирам близо до мисълта му, за да не му противореча, тоест да го предразположа, защото съм забелязал, че тогава хората дават хубав бакшиш. Виждаш ли колко е сложно!
Конят от време на време извърташе голямото си като кандило око към стопанина си, сякаш разбираше всяка негова дума, а може и наистина да беше така, пристъпваше от крак на крак и мяташе опашка да гони мухите.
– Само да не ми падне пердето – продължи да дялка с все по-отсечен жест стружките на монолога си Кънчо – че тогава не знам какво ще направя. Ще взема да ти тегля ножа и да приключа с тоя занаят. И ще направя наденици от месото ти. Вярно, надениците от конско месо са сухи и кисели, та ще трябва да добавя и свинско. Ама с червено вино ще вървят. Тъкмо да изкарам зимата.
Конят изпръхтя и напълни платнището под опашката си. Надигна се остър аромат на конска тор. Вероятно това беше неговият бунт срещу последните приказки на стопанина му.
– Браво бе! И сега ако дойде някоя дама, какво ще правим?
Кънчо скочи на паважа, измъкна изпод седалката един стар вестник, почисти платнището, хубаво уви ароматната питка във вестника и отиде да я изхвърли в близкия контейнер за боклук. Сетне отново се метна на капрата, изплю размекнатата клечка и лапна нова.
И той, и файтонът му помнеха къде-къде по-славни времена. По едно време туристите направо мряха да се возят с файтон, сякаш ако не разгледат старините на столицата тъкмо с файтон, екскурзията им пропадаше. То не бяха стари котараци с млади мацета, които хич не си жалеха парите, а ако бяха и подпийнали, което се случваше много често, още по-добре, направо ръсеха парите по пода на файтона и дори не си ги търсеха, то не бяха абитуриенти, то не бяха младоженци, залепнали един за друг като двете половинки на кайсия, то не бяха достолепни дами и господа, които задължително се разчувстваха в един момент и се хващаха за ръце, а в очите им проблясваше влага, сякаш файтонът обикаляше безспир в браздите на стара грамофонна плоча… Но това време мина. Сега хората се возеха на тротинетки и велосипеди, а двамата с Цезар можеха да откарат и цял ден в кибичене, без някой да се друсне във файтона.
Но тъкмо докато си мислеше това, нещо черно премина през периферното зрение на Кънчо, скочи с огромна лекота във файтона, настани се на седалката, а Кънчо прецени, че новият пасажер зад гърба му тежи поне шейсет кила и после черното нещо каза с дебел, сякаш ръждив глас:
– Карай, без да се обръщаш! За да не ме заснемеш с телефона си.
Кънчо изплю клечката, намести се на капрата с изпънат гръбнак и дръпна юздите. Конят беше изправил ушите, кожата му играеше, но се подчини.
– Къде да карам? – попита Кънчо, защото това беше най-естественият въпрос, въпреки че гърлото му изведнъж беше пресъхнало.
– Към Вътрешното министерство!
– Как към Вътрешното?
– Така! Нали министърът поиска да се предам.
– Ама ти да не си…?
– Добро утро!
Файтонът вече се носеше по паветата и звънчетата по гривата на Цезар дрънчаха.
– Че защо ти е да се предаваш? Сега лошо ли ти е?
– Знам, че срещу властта не се рита. Не е лесно да си немил-недраг. Рано или късно ще ме открият и ще вземат да ми теглят куршума, дето толкова съм ги разигравал. Освен това славата започна да ми тежи. В Ловеч ме видели, в Разград ме видели, сякаш съм някое джингиби. По телевизията ме даваха, дори и песни измислиха за мен. Станах по-важен от войните. Това на какво прилича? Аз съм дете на шубраците. Не съм свикнал така.
– Тук си прав. Но ако се предадеш, какво ще стане? Ще ти сложат белезници, може да ти теглят и някой бой. И в най-добрия случай ще те затворят в клетка.
– А какво да правя?
– Карай си както досега. Явно добре се оправяш. Ще пошумят още някоя и друга седмица, пък ще те забравят.
– Значи казваш да не се предавам.
– Така мисля.
– Ами добре. Мога да отида в Румъния. Там хъшовете винаги са били по-добре приети. Завий тогава към парка да ме оставиш там.
Стигнаха до парка. Пасажерът му се метна на земята и веднага изчезна в храсталаците и макар че Кънчо веднага обърна глава, не можа изобщо да го съзре.
