Черните флагове

В „Чepнитe флaгoвe“ Джoби Уopиĸ пpaви oбcтoeн и oбeĸтивeн aнaлиз нa cъздaвaнeтo и paзвитиeтo нa ИДИЛ, ĸoнцeнтpиpaйĸи ce въpxy иcтopиятa нa нeйния „бaщa“ – Aбy Mycaб aз Зapĸayи. Прочетете откъс от книгата, носител на „Пулицър“ за 2016 г.

Πpeз 1992 г. Зapĸayи e ocъдeн зa ĸoнcпиpaтивнa дeйнocт в Йopдaния и влизa в зaтвopa, ĸъдeтo нaмиpa дyxoвeн нacтaвниĸ в лицeтo нa Aбy Moxaмeд aл Maĸдиcи, eдин oт идeoлoзитe нa „Aл Kaйдa“. Cлeд ocвoбoждaвaнeтo cи – пo cилaтa нa oбщa aмниcтия пpeз 1999 г. – oтивa в Πaĸиcтaн, а cлeд мнoжecтвo пepипeтии ce премества в Иpaĸ, където имeннo пpoличaвaт неговите лидepcĸи и opгaнизaциoнни yмeния.

Aмepиĸaнcĸoтo нacтъплeниe в Иpaĸ пpeз 2003 г. e cъбитиeтo, ĸoeтo пpaви Зapĸayи извecтeн. Йopдaнeцът cpeщa пoдĸpeпa в paдиĸaлнитe иcлямиcтĸи ĸpъгoвe и създава обширна организация, имeтo мy e cпpягaнo ĸaтo гepoй oт cъпpoтивaтa cpeщy окупаторите-нeвepници. Зa ĸpaтĸo вpeмe opгaнизaциятa мy, ĸoятo пpиeмa имeтo „Aл Kaйдa в Иpaĸ“, ce paзpacтвa и aĸтивизиpa извънpeднo мнoгo – c мнoжecтвo caмoyбийcтвeни aтeнтaти, нaгнeтявaнe нa eтничecĸoтo и ceĸтaнтcĸoтo нaпpeжeниe в cтpaнaтa, излъчвaнe нa зaпиcи нa oбeзглaвявaния нa зaлoжници, дoĸaтo нaĸpaя дopи Ocaмa бин Лaдeн ce oтpичa oт нeгo. Hяĸoлĸo гoдини cлeд въздyшния yдap пpeз 2006 г., пpи ĸoйтo Зapĸayи e yбит, лидepcĸият пocт e пoeт oт Aбy Бaĸap aл Бaгдaди, пpoфecop пo иcлямcĸo пpaвo, и opгaнизaциятa ce пpeимeнyвa на „Иcлямcĸa дъpжaвa в Иpaĸ“, a пocлe на „Иcлямcĸa дъpжaвa в Иpaĸ и Лeвaнтa“. От пocлeднитe глaви щe paзбepeтe зaщo ИДИЛ ce paзpacтвa толкова бързо и зaщo пpивличa тoлĸoвa мнoгo дoбpoвoлци нa фoнa нa политическата и икономическа pазруха в Иpaĸ и Cиpия.

Tpyдът нa Джoби Уopиĸ e ocнoвoпoлaгaщ зa paзбиpaнeтo нa cлyчвaщoтo ce пpeз пocлeднитe гoдини. Aмepиĸaнcĸият жypнaлиcт cмятa, чe ИДИЛ e eднa oт нaй-oпacнитe зaплaxи, c ĸoитo ca ce cблъcĸвaли aмepиĸaнcĸитe cлyжби зa cигypнocт. B изcлeдвaнeтo cи Уopиĸ изпoлзвa йopдaнcĸи изтoчници и дoĸлaди нa ЦPУ, ĸaĸтo и глeднитe тoчĸи нa диплoмaти, вoeнни и шпиoни, виждaщи в ИДИЛ зaплaxa, мнoгo пo-cтpaшнa oт „Aл Kaйдa“. Πpaви впeчaтлeниe, чe Уopиĸ разглежда oбeĸтивнo инвaзиятa нa CAЩ в Иpaĸ и нeгaтивнитe пocлeдици oт нeя, ĸaĸтo и oпититe нa няĸoи aмepиĸaнcĸи cлyжитeли дa влияят дopи нa ЦPУ, зa дa пpeдocтaвят мoтиви и oпpaвдaния зa своите дeйcтвия. Жypнaлиcтът не спестява гpeшĸитe на aмepиĸaнcĸaтa пoлитиĸa, по-конкретно нa пpeзидeнтитe Бyш и Oбaмa, ĸoитo cпoмaгaт за това влияниeтo нa ИДИЛ дa ce paзпpocтpe въpxy oбшиpни плoщи oт Иpaĸ и Cиpия. „Чepнитe флaгoвe“ ce пoявявa нa бългapcĸия пaзap в мoмeнт, ĸoгaтo Eвpoпa и cвeтът ca paздиpaни oт aтeнтaти и нecигypнocт. Зa бългapcĸитe читaтeли щe e интepecнo дa пpocлeдят пътя, пo ĸoйтo e cъздaдeнa opгaнизaциятa, cтoящa зaд пopeдицa oт жecтoĸи oбeзглaвявaния и caмoyбийcтвeни aтeнтaти.

Джоби Уорик, „Черните флагове. Възходът на ИДИЛ“, Издателство „Изток-Запад“, превод Жана Тотева, 2016 г.

„Направих го заради „Ал Кайда“ и заради Заркауи“

Лорънс Фоли не е блестящ, но има някои конкретни неща в бостънеца, които го открояват, дори и в такъв космополитен град като йорданската столица. Той е едър по аманските стандарти, с доста обемисто коремче, което се е разраснало с годините, следствие на множеството дипломатически обеди и вечери, задължителни за служител на средно ниво на посолството на САЩ. Има снежнобял бретон, който се откроява като избелен памук на фона на луничавото му и червендалесто лице. Обича да прави дълги разходки с кучето си, голдън ретривъра Богарт, в съседните квартали, където гледката на човек, разхождащ каквото и да е домашно животно, все още привлича шокирани погледи. Но по-шокиращ според приятелите му е отказът му да се поддаде на разяждащото безпокойството относно сигурността си, както се случва при много други западняци в тревожните месеци след терористичните атаки на 11 септември 2001 г. „Йордания е безопасно място“, уверява членовете на семейството си шейсет и две годишният мъж, когато те виждат информацията за повишаване нивото на заплаха за американците и изразяват притесненията си за него.

В седмиците и месеците след атаките, докато враждебността срещу американците се надига, някои семейства се оттеглят в затворени комплекси, в близост до посолството, което също се е снабдило с нови предпазни огради и тежко въоръжена охрана. Но Фоли, който е служил в много по-опасни места по време на тридесетте си години работа в чужбина, избира да запази двуетажната си вила в западен Аман, в надеждната йорданска нормалност зад решетките от ковано желязо на прозорците и зад розовите храсти. Привечер той и съпругата му Вирджиния все така продължават разходките си с Богард по улица „Абдула Гьоше“, поздравяват съседите с махване с ръка и една или две фрази на простонароден арабски. Всяка сутрин Фоли става рано и отива до посолството, като кара сам остарелия си „Мерцедес“ в бургундско червено, клас 280, с дипломатически табелки, който държи под малък навес зад орнаментната врата. Придържа се към графика си – съзнателно и упорито,­ дори и когато в началото на есента на 2002 г. тихо се прокрадват предупреждения за заговор за отвличане на американци.

Работата му в мисията – уреждане на финансиране по проекти за пречистване и добив на вода и създаване на бизнес партньорства с йордански предприемачи – не е особено престижна, но е важна, и Фоли я върши енергично и ентусиазирано. Харесва му да работи в бежанските лагери в Аман и да въвлича обитателите им в разговор. Безконечните му въпроси за живота в лагерите предизвикват у някои подозрения, че е агент на ЦРУ, макар повечето да са очаровани от едрия американец с обезоръжаваща усмивка. Началниците му са толкова впечатлени от постиженията му, че решават да му дадат специална награда и на 27 октомври 2002 г. вечерта посолството удостоява Фоли с почетна значка на вечерно парти, което продължава до късно. Както съпругата му Вирджиния ще си припомни впоследствие, той се е прибрал уморен и ентусиазиран и ѝ е казал:

„Аз съм тук, където искам да бъда, и правя това, което искам да правя.“[1]

На следващата сутрин той става в обичайното време, облича се и в 7.20 ч се насочва към навеса с колата. Стигнал е до вратата на мерцедеса, когато една фигура се изправя внезапно зад багажника. Лицето на мъжа е увито в шал за глава на черно-бели квадратчета, или куфия. Дясната му ръка държи малък ръчен пистолет със заглушител.

Пип. Пип.

Фоли се олюлява. Стрелецът пристъпва напред и изпразва целия пълнител.

Пип. Пип. Пип.

Фоли рухва на плочника, прострелян в лицето, във врата, в рамото и в гърдите.[2]Мъжът с куфията прескача през ниската стена и побягва към кола с шофьор, който го очаква през една пресечка. Инцидентът се разиграва за по-малко от една минута и не вдига почти никакъв шум, затова и никой съсед не е чул изстрелите, нито е видял как тялото му се просва в кървавата локва между мерцедеса и розовите храсти.

Но някой на много мили от западен Аман, ще чуе след час, когато стрелецът телефонира в Северен Ирак.

„Информирайте шейха – казва стрелецът. – Всичко е надлежно свършено.“

ОТКЪСЪТ ОТ ПОДСЛУШАНИЯ РАЗГОВОР между стрелеца и отсрещната страна е рутинно прихващане на Агенцията за национална сигурност, или NSA, шпионската организация, която ръководи огромната американска глобална мрежа за техническо наблюдение. След терористичните атаки на 11 септември NSA методично събира огромни количества данни, концентрирайки се върху региони в света, в които вероятно може да се крие Осама бин Ладен или някой друг от членовете на „Ал Кайда“. През лятото и есента на 2002 г. североизточният ъгъл на Ирак е именно едно от тези места. Скоро служители на най-високи нива в Белия дом и Пентагона ще се фокусират внимателно върху групите планински селца, толкова отдалечени и затънтени, че дори не са регистрирани на повечето карти на региона.

Дипломат на Съединените щати е убит – изключително рядко събитие, дори и в тази турбулентна част на света. И първоначалните подозрения, базирани на предварителните анализи на телефонния разговор на стрелеца, сочат към „Ал Кайда“, като цяло, и конкретно към един мъж, чието име все още не е стигнало до мнозинството от анализаторите на контратерористичния център на ЦРУ.

Анализаторката, която познава най-добре Абу Мусаб аз Заркауи, има основания да бъде скептична. Нада Бейкъс, офицер, трийсет и три годишна, постъпила преди две години в ЦРУ, бързо става топ експерт по въпросния йорданец. В следващите години тя, дъщеря на собственик на ранчо в централна Минесота, ще работи по преследването на терориста, прекарвайки седмици наред без прекъсване в мръсни иракски военни бази на няколко мили от мястото, в което се предполага, че живее Заркауи. Ще следи придвижването му, ще разпитва заловените бойци и дори ще придружава американски войници на среднощни рейдове до предполагаеми скривалища. Ще се рови в личната му история и навици с такава интензивност, че колегите ѝ я подкачат за „нейното йорданско гадже“.

Но нещо в прибързването да се обвини Заркауи я притеснява. Тя допуска, че е възможно той да е наредил удара, но това е някак прекалено удобно. Йорданците изгарят от нетърпение да докажат, че престъплението е преднамерен акт на международни терористи, а не просто обикновено насилие от типа, който ще разруши репутацията на страната като туристическа дестинация. А и служителите в Белия дом на Буш, които познават името на Заркауи, по късно ще покажат странен интерес към йорданеца. Отделът на Бейкъс в ЦРУ постоянно попълва въпросници, изпратени от служители на Буш относно предполагаеми връзки между „Ал Кайда“ и Саддам Хюсеин, президентът на Ирак, който сега е в центъра на мерника на американската администрация. Ако Ирак е изиграл дори и минимална роля в подкрепа на „Ал Кайда“ в извършването на терористичните атаки на 11 септември срещу Ню Йорк и Вашингтон, ще има категоричен повод за инвазия. ЦРУ успява да опровергае повечето слухове относно иракската връзка в 11 септември, но казусът със Заркауи е по-мътен. Дали йорданецът се е появявал в Багдад, за да се лекува в една от градските болници? Дали той е същият този Заркауи, на когото са дадени пари и терен от „Ал Кайда“, за да направи свой тренировъчен лагер в западен Афганистан? Избягал ли е в Ирак след началото на афганската офанзива, вместо да се присъедини към Бин Ладен в Тора Бора? Има и един още по-обезпокоителен въпрос: дали лабораторията, за която се носят слухове, че произвежда отрови в лагера на „Ансар ал ислам“, има връзка със Саддам Хюсеин, чиито интереси в химическото оръжие са добре документирани през 90-те години?

Бейкъс и колегите ѝ прилежно разглеждат въпросите и се опитват, в рамките на ограничената информация за Заркауи в края на 2002 г., да им отговарят.

А сега ще има и много повече въпроси. Един американски дипломат е бил застрелян и най-добрите доказателства засега подсказват, че деянието е било наредено от иракска територия, от мъж с ясни връзки с „Ал Кайда“.

За повечето американци и дори за някои анализатори в ЦРУ Заркауи остава неизвестна фигура в неяснотата на глобалното джихадистко движение. Но на висшите нива на Белия дом на Буш, той току-що се е изстрелял на върха на терористичната пирамида.

ИМА МОМЕНТИ ПРЕЗ първите две бурни години на Бейкъс в ЦРУ, когато историята сякаш се блъска направо в нея, като случаен шрапнел или тухла, хвърлена през предно стъкло на автомобил. Един такъв момент идва сутринта на 11 септември, когато Бейкъс и други млади анализатори са се струпали около телевизионния монитор и виждат как вторият самолет се врязва в алуминиевата обшивка на Кула № 2 на Световния търговски център и експлодира в северната страна на сградата. Сред въздишки и сълзи едно единствено име – „Ал Кайда“ – се разнася по редиците на офицерите, докато наблюдават как черният дим се носи над Долен Манхатън. Колегите ѝ започват да излизат от сградата по заповед за обща евакуации, но Бейкъс, тогава още анализатор-новобранец, с медено руса коса и топли кафяви очи, не може да се насили да напусне.

„Продължавах да се чудя, какво мога да направя – казва тя после. – Надявах се да поискат от нас да направим нещо“. [3] И наистина, след няколко минути шефът на контратерористичния отдел в ЦРУ Кофър Блек събира група от двеста офицери, които са останали, и издава първата заповед на агенцията за дългогодишната кампания – да се открие, унищожи и срази Осама бин Ладен. „Сега ние сме във война – казва Блек, – различна война, война, каквато не сме водили никога преди.“

Друг един такъв момент идва след около година, когато Бейкъс се озовава в малка конферентна зала с вицепрезидента на САЩ. Страната е на ръба на войната с Ирак и Дик Чейни, организатор на военната стратегия на администрацията на Буш, е решил да направи крайно необичайно посещение в Лангли, централата на ЦРУ във Вирджиния, за да разпита лично топ експертите по тероризма. От офиса на Чейни с месеци са притискали ЦРУ да открият възможна връзка между атаките от 11 септември и президента на Ирак Саддам Хюсеин. Заркауи изплува като интригуваща фигура, но докладите на ЦРУ за него са далеч по-предпазливи от тези, които идват от Управлението за специално планиране на Пентагона, сенчестата разузнавателна служба, създадена от заместник-министъра на отбраната Дъглас Дж. Фейт, иракски ястреб[4] от антуража на Буш. Какво всъщност реално знае агенцията?

Вицепрезидентът пристига сутринта с няколко съветници, всички намръщени, в тъмни костюми, за втори тест на агенцията относно нейните иракски досиета. Първата среща, председателствана от директора на ЦРУ Джордж Тенет, е протекла зле. Висшите ръководители, които са присъствали, не са имали готови отговори на въпросите на Чейни относно подозренията за контакти между кадри на „Ал Кайда“ и Саддам Хюсеин. Въпросите на Чейни тогава подсказват за сериозни пропуски в информацията на агенцията за иракския президент и неговата подкрепа за терористите, вероятно включваща самия Бин Ладен.

Тенет свиква втора среща и довежда повече младши офицери, които най-добре познават досиетата. И така Бейкъс в третата си година на служба като офицер в ЦРУ е поканена да вземе участие в просвещаването на втория най-могъщ мъж в страната.

Срещата се провежда на седмия етаж в сградата на централата, близо до кабинетите на директорите, в стая, гледаща към гористата местност, подсигуряваща допълнителен защитен буфер между агенцията и пренаселените вашингтонски предградия. Чейни и съветниците му сядат от едната страна на дълга маса, с лице към мениджърите от средно ниво, въоръжени с папки и бележки от практическата сесия от предния ден, наречена „убийствен съвет“. Бейкъс, която е сред най-младите разузнавачи в стаята, сяда зад шефа си. Работата ѝ е да служи като резерва и да подсказва отговори за всички въпроси, които се промъкват в предната линия. В началото е нервна, но накрая се отпуска и наблюдава с интерес как Чейни лично води разпита. Той се взира скептично над очилата си в експертите на ЦРУ и тонът му е учтив, но настоятелен, като на изпечен обвинител, прекършващ неохотен свидетел.

Нада Бейкъс седи тихо в стола си до стената в дъното, слуша, но не може да повярва. Има множество добри основания да преследват мъжа, който е помогнал и съдействал на Заговора на хилядолетието през 1999 г. Но съюз, включващ радикален джихадист и категорично светския иракски президент, човекът, чийто навик е да измъчва и убива ислямистите в страната си? Сериозен ли е Чейни?

Но Чейни е дори повече от сериозен. В следващите седмици неговите съветници реагират яростно на свръхсекретния доклад – за чието написване е помогнала и Бейкъс, който сдържа всичко, освен разгромяващи твърдения за оперативни връзки между правителството на Саддам Хюсеин и „Ал Кайда“. Историите, разпространявани от съветниците на Буш за тайни контакти между двамата дългогодишни врагове „явно се базират на слухове“, посочва се в доклада, и не съдържат „никакви съществени детайли или друга информация, която да ни помогне да ги потвърдим.“ [5]

Отговорите, които Чейни търси, не съществуват; и все пак колкото по-отрицателни са отговорите на ЦРУ, толкова по-настоятелен става екипът на вицепрезидента. Най-малкото веднъж съветник на Буш телефонира директно на Бейкъс, докато е на бюрото си, за да я пита за едно изречение в нейния доклад. Разговорът нарушава отдавна установения протокол, който забранява на политици директно да контактуват с отделни анализатори, правило, предназначено да предпазва служителите на ЦРУ от политическо влияние. Бейкъс бързо затваря телефона и се оплаква на шефа си, който телефонира в Белия дом, разярен от нарушението.

„Те искаха от нас да докажем негатив [6], да докажем, че Заркауи не е част от „Ал Кайда“ и че не работи със Саддам – казва Бейкъс. – И дори когато опитвахме да го направим, отговорът беше: „Е и какво? Всички тези хора имат една и съща цел, така че на кого му пука?“…

…Заради икономическата си подготовка Бейкъс работи в екипа, който разследва финансовите престъпления на Саддам Хюсеин, включително драстичните нарушения на търговското ембарго на ООН. Но скоро работата ѝ се разширява и обхваща и и друга информация от Ирак, включително за подкрепата от страна на иракския диктатор за терористични мрежи – което на свой ред я отвежда до Заркауи…

…Бейкъс споделя с приятелите си, че работата е първото нещо, което истински ѝ пасва. „Това е центърът на действието“, казва тя. И все пак за пръв път е изправена и пред нелицеприятни истини. Една от тях, повтаряща се непрестанно през цялата ѝ кариера, е, че политическите лидери са склонни да избират селективно от менюто на класифицираните материали с цел да представят изкривена версия на реалността пред гласоподавателите, която да обслужва само тях. Всички президенти си позволяват тази практика, някои повече от други.

И сега урокът трябва да се научи отново. Визитата на Чейни свършва с кисели погледи из залата. Вицепрезидентът и екипът му тръгват към Вашингтон без нито една значима добавка в иракското досие. За някои от анализаторите в ЦРУ визитата е дълбоко обезсърчаваща. Белият дом явно се подготвя за инвазия и Чейни и екипът му изглежда не се трогват, че наличните доказателства подкопават аргументите на администрацията.

„Според мен, ние не знаехме почти нищо – казва Бейкъс. – Но аз бях тотално наивна относно процеса по подготовката за войната.“

И след години Чейни ще твърди, че фокусирането му върху възможна връзка на Ирак с тероризма е бил правилен.„Задавах трудни въпроси“, признава той в писмения си отчет за посещението в ЦРУ [7]. В обзора на възможните заплахи за страната след 11 септември Чейни стига до заключението, че „няма по-вероятно място за връзка между тероризма и потенциала на [оръжията за масово поразяване] от Ирак на Саддам Хюсеин.“

„С предимството на преценката след събитията, дори и като вземем предвид, че информацията, която получихме бе фалшива, тази оценка все още е вярна“, пише Чейни. [8]

Оправдано или не, Белият дом определено не е приключил със Заркауи. Силният интерес към възможните връзки на йорданеца с Ирак ще продължи до началото на инвазията и за изумление на Нада Бейкъс – години след това. Убийството на американския дипломат в Йордания е усилило напрежението още повече.

* * *

РАЗСТРЕЛЪТ ПОСРЕД БЯЛ ден на Лорънс Фоли в един от най-безопасните квартали на Аман подпалва паника на висшите нива на йорданското правителство. Никой американски дипломат в цялата история на Йордания не е бил сериозно раняван, камо ли да бъде убит. Крал Абдула II поема задължението за официалния отговор и се среща се с представители на ЦРУ и Държавния департамент, за да координира първоначалното разследване. Той и съпругата му, кралица Рания, посещават вдовицата на Фоли, за да поднесат съболезнованията си и за да помогнат в приготвянето на тялото на съпруга ѝ за връщането му в Съединените щати. Междувременно полицията и Мухабарат [9] започват да прибират десетки ислямистки радикали за разпит относно убийството на Фоли. За четирийсет и осем часа повече от сто души са вкарани в ареста, но разузнавачите не намират никаква улика за това кой стои зад убийството или защо Фоли – от хилядите американци, живеещи в Аман, е бил избран за мишена. Кой би се забъркал в неприятности, за да дебне и да екзекутира бюрократ на средно ниво, чието главно задължение е да подобрява запасите от питейна вода в Йордания?

На 30 октомври двоен ескорт от американския флот и йорданската церемониална гвардия носи ковчега на Фоли до военен транспортен самолет на аманското летище, следван от Вирджиния Фоли и Богарт, голдън ретривъра на двойката. Междувременно в града, в централата на Мухабарат, разпитите текат неотклонно и неумолимо. Неясното изявление от джихадистка групировка, че поема отговорността за атентата, е разследвано и отхвърлено. Детективите се опитват да изтръгват признания, като притискат, заплашват, придумват, ласкаят. Минават седмици, но не е получена нито една полезна улика, освен откъса от телефонния разговор, очевидно направен от евтин мобилен телефон с предплатена карта.

После, в края на ноември, един от информаторите на Мухабарат подслушва разговор за някакъв странен либиец, който се е преместил в апартамент в бежанския квартал „Марка“, в покрайнините на Аман. Чужденецът е пристигнал през септември, уж да помогне на приятел да отвори магазин за женски дрехи, специализиран в абаяси – дълги черни рокли с ръкави и покривала за глава, носени от благочестивите мюсюлманки. Двамата са наели малък магазин с витрина и са поставили табела с надпис: „Малката принцеса“. Разполагат и със склад за изумление на съседите, които се чудят защо такъв малък дюкян за дрехи ще има нужда от такова голямо складово пространство.

Йорданският му партньор е палестинец на име Ясер Ибрахим Фрайхат, едва оцеляващ бизнесмен със симпатии към джихадистите, но не е известно да има връзки с радикални групи или престъпници. Либиецът изглежда много по-интересен. След като го следят няколко дни, мухабаратите се убеждават в самоличността му: той е Салем Бен Суейд, ветеран от афганската гражданска война, който е бил арестуван преди три години, след като е влязъл в Йордания с фалшив паспорт. Тогава полицията го е заподозряла, че има контакти с „Ал Кайда“ и го е изгонила от страната. Ако това наистина е Суейд, той е успял да се промъкне в Йордания за втори път, но без да бъде разкрит.

След полунощ на 3 декември агентите на Мухабарат влизат в склада, в магазина „Малката принцеса“ и в апартаментите на двамата мъже. Те измъкват Суейд и Фрайхат от завивките и започват пълен обиск за всяка подозрителна вещ. Къщата на Суейд се оказва истинска златна мина. Агентите откриват ръкавици и маски, бронежилетки, флакони със сълзотворен газ и над десет хиляди долара в американска валута. В задната стая откриват и склада с оръжие: пет автомата калашников заедно с муниции, наръчник за експлозиви и тефтер със схеми на потенциални мишени. Но няма и следа от заглушител или седеммилиметров ръчен пистолет, който да съответства на гилзите, намерени във вилата на Фоли.

В 4.00 ч. сутринта двамата мъже са докарани в централата на Мухабара, право в ръцете на Абу Хайтам, заместника на контратерористичния отдела, и на Али Бурзак, шефа на управлението, легендарния следовател, известен като Червения дявол. До 6.00 ч. сутринта, докато наближаващата зора просветлява облаците над Юдейските хълмове, Суейд е пречупен. Той подписва показанията си, в които признава, че е планирал и е извършил убийството на Лорънс Фоли. Фрайхат, неговият бизнеспартньор, му е служил като наблюдател и шофьор.

Това е бърза работа, дори и по стандартите на Мухабарат, и Абу Хайтам знае, че самопризнанията ще предизвикат подозрения. Йорданците и дори западняците ще предположат, че агенцията е използвала мъчения, за да създаде заподозрян в казуса за убийството, който е разрушил репутацията на страната пред най-важния ѝ съюзник. И така, докато мастилото на подписа под самопризнанията още не е изсъхнало, капитанът се връща към тактика, която често използва, когато надеждността на заподозрения субект е под въпрос: организира оглед на местопрестъплението.

Докато сломеният Суейд седи с белезници на задната седалка, Абу Хайтам и шофьорът му се насочват към западния район на Аман, където се намират повечето от посолствата в града и живеят доста дипломати.

– Заведи ме до мястото! – нарежда той.

Суейд насочва шофьора през лабиринт от странични улици, докато колата спира пред навеса за коли, където е лежал трупа на Фоли. Сега къщата е празна, Вирджиния Фоли е напуснала Йордания с тялото на съпруга си и никога няма да се върне в Близкия изток.

Всички следи от убийството отдавна са изличени.

Арестантът седи тихо на задната седалка с наведена глава.

– Покажи ми как се случи! – нарежда му Хайтам.

Суейд бавно повтаря историята, както я е изложил в самопризнанията си. Промъкнал се е през йорданската граница от Сирия през септември със заповед да намери мишени сред американци и йордански служители, които да убие. След като създава подставена фирма с Фрайхат, той изпраща стария си приятел в Сирия, за да му донесе оръжията, включително и калашниците и пистолета. После, през октомври, започва обиколки из дипломатическия квартал на Аман и по-богатите райони, населени със западняци.

Фоли е бил случайно попадение, казва Суейд. Открит и общителен, американецът прави впечатление с честите си посещения в бежанските лагери на Аман, където е работил с палестинците по водни проекти. Приятелските му въпроси относно живота в лагерите водят до някои подозрения, че е някакъв агент. Всеки познава червения мерцедес с дипломатическите табелки, който Фоли продължава да кара дори след като персонала на посолството ги е сменило с обикновени йордански номера.

Суейд открива къщата на Фоли и я проучва в продължение на три дни. Той забелязва бялата му, изтъняла коса и понаедрялото коремче. Забелязва и липсата на охрана и видеокамери и ниската стена, която огражда предната част на двора на къщата, предлагаща лесен достъп и достатъчно места за криене. Нахвърля си бележки за сутрешното разписание на Фоли: ранно събуждане, разходка с кучето, тръгване за офиса в 7.20 часа сутринта, винаги сам на предната седалка на мерцедеса.

Накрая, на 28 октомври, когато градските мюезини призовават за утринна молитва, либиецът и съучастникът му се качват във взет под наем хюндай и се насочват към западната част на Аман, с пистолет и маска, скрити в малка чанта на скута на Суейд. Той всъщност не знае дали Фоли е шпионин. Но иска да убие американец и сега има този шанс.

– Мислех, че ще бъде лесно да го убия, само с няколко изстрела – казва Суейд на Абу Хайтам.

Той показва на офицера от Мухабарат мястото, на което е прескочил стената и където е приклекнал за малко, за да изчака Фоли да се появи от къщата. Спомня си как е застрелял дипломата без да изрече и една дума, и после отново и отново е стрелял, за да се увери, че раните са фатални. Посочва и мястото, където Фрайхат го е чакал в хюндая, работещ напразен ход, и описва как после двамата са отпрашили обратно към квартал „Марка“, как спрели на едно място, за да изхвърлят пистолета в мръсната река Зарка. Върнали се у дома навреме, за да се преоблекат и да отворят магазина„Малката принцеса“ точно в 10.00 часа.

Абу Хайтам слуша внимателно, после задава отново въпроса, който го смущава още от излизането на новината за убийството.

– Защо?

– Направих го – казва Суейд, – заради „Ал Кайда“ и заради Заркауи.

Дали Заркауи е наистина замесен?

Йорданските офицери чакат почти две седмици, преди да обявят ареста и да свържат публично Заркауи с престъплението, вероятно с надеждата, че ЦРУ ще намери допълнителни улики, които ще докажат връзката между стрелеца и човекът, който бързо става най-известния издирван йордански беглец. Но много йорданци са готови да повярват на адвоката на Суейд, когато казва на аманските вестници, че той е направил изявлението си за ролята на Заркауи под натиска на изтезания.

Следователите ще отговорят с изтеклите детайли от при­хванатия разговор между Суейд и неговия познат в Ирак, мъж, когото идентифицират като Муамар Юсеф ал Джабер, известен последовател на Заркауи. Самият Джабер след години е арестуван в Ирак и показанията му пред американците, които са го заловили, ще подкрепят твърдението, че Заркауи лично е изпратил Суейд в Йордания с бюджет от петдесет хиляди долара и инструкции да открива и убива американци – каквито и да са американци.

И все пак странно е, че Заркауи никога не е заявявал, че е отговорен за убийството на Фоли, дори и когато поема вината за стотици други убийства, включително и на множество граждани на САЩ. Ислямистите, които познават Заркауи от престоя му в североизточен Ирак, настояват, че той не е замесен.

Нада Бейкъс, един от анализаторите в ЦРУ, които виждат информацията в реално време, разкрива, че на някои ключови въпроси така и не получават пълен отговор.

„Доказателствата бяха съмнителни – казва тя по-късно. – Ние бяхме убедени в ролята на Заркауи на аналитично ниво. А дали можеш да образуваш наказателно дело, това е друга история.“

И все пак аналитичния казус предоставя повече от достатъчни основания за действие. Извършено е сериозно престъпление срещу служител на американското правителство на служба зад граница, и има причини да се вярва, че Заркауи е поне съучастник.

Правосъдието трябва да се осъществява, а това означава залавяне на самия Заркауи. За щастие, американското правителство знае точно къде е той в тези последни седмици на 2002 г.

„Тази война ще избухне“

Мъжът, който ще стане резидент на ЦРУ в Северен Ирак, почти не е чувал за заподозрения терорист на име Абу Мусаб аз Заркауи, когато пристига в страната през лятото на 2002 г. Но само след няколко седмици Чарлс Фадис-Сам знае местонахождението на йорданеца, до последния квадратен метър на неговата мрежа. [10]

Шансовете да се проследи Заркауи никога не са били по-добри.

Фадис, висок почти метър и деветдесет, син на морски капитан, роден в подножията на Апалачите в югоизточна Пенсилвания, се е промъкнал в Ирак с екип от агенти на ЦРУ, за да събира информация за иракски военни отряди и за „Ансар ал ислам“, странни бойци, които живеят до иранската граница и подвържат слаби връзки с „Ал Кайда“. Макар да е на четирийсет и седем години и адвокат по професия, той полага всички усилия, за да получи това назначение. Фадис няма търпение да се включи в борбата след атаките на 11 септември. И контратерористичната му подготовка, и опитът му в Близкия изток, и владеенето на турски език, го правят подходящ за ръководител на тази мисия. Сега той и екипът му живеят в тайна квартира и провеждат наблюдение на базата на „Ансар ал ислам“, дома на Заркауи и няколко десетки други бежанци джихадисти от Афганистан. Облечени в кюрдски дрехи, офицерите понякога се промъкват толкова близо до базата, че могат да видят охранителите с техните дълги бради и окачени на рамо калашници.

Мишената е далеч. Саргат, селцето, където е отседнал Заркауи след бягството от Афганистан, е последната спирка на пътя, който води до границата на Ирак с Ислямска република Иран. На няколко мили на североизток е Халабча, град, който винаги се е свързвал с един от най-големите геноциди в края на ХХ век. Там на 16 март 1988 г. Саддам Хюсеин напада кюрдски селяни с нервнопаралитичен газ и избива пет хиляди мъже, жени и деца, в най-ужасната химическа атака в историята на света срещу цивилно население. Регионът никога не се възстановява напълно; след първата иракска война през 1991 г. ежедневни патрули на американски самолети държат настрани от кюрдските селища самолетите и танковете на Саддам, но липсата на централизирана власт води до развихряне на местните бойни групи и военачалници, които постоянно влизат в схватки със сухопътните иракски войски и помежду си.

По времето, в което Заркауи пристига, бойците на „Ансар ал ислам“ вече са си обособили малък анклав, включващ град Хурмал и няколко други малки села, които управляват с талибански фанатизъм. Официално са във война и с иракския режим, и с кюрдските националистични групи и строят отбранителни съоръжения по склона на хълмовете, които им подсигуряват както наблюдение и контрол над планинските проходи, така и маршрути за бягство, които минават през границата с Иран. Главната база в Саргат се състои от седем малки постройки, без отопление или електричество, освен един единствен генератор, обграден с глинени стени, и бункери, окичени с черни флагове. Отделна група помещения, изградени от сгурийни блокчета, служат за домове и тренировъчни помещения на войниците на Заркауи, които като цяло избягват да се смесват с кюрдски говорещите си колеги. Местните ги помнят като смесица от арабски народности, с неизменно еднакви строги идеи за облекло и поведение. Някои селяни в последствие се оплакват от непрактичността на някои ислямистки правила в общество, където мъжете и жените прекарват дълги часове заедно в грижи за добитъка и реколтата.

Няколко месеца след като бойците са напуснали, един мъж ще се оплаче пред телевизионен репортер:„Те принуждаваха жените да носят покривала на лицата и фереджета, докато ходеха да работят на полето и в градините“. [11]

Но интересът на ЦРУ към ислямистите няма нищо общо с религиозните правила. Сега, когато „Ал Кайда“ е изгонена от Афганистан, базата на „Ансар ал ислам“ представлява най-голямото известно сборище на бойци с връзки – макар и минимални – с групата на Бин Ладен. По заповед на Фадис трябва да се оцени силата на комбинираната войска на араби и местни ислямисти, живеещи в иракския анклав. Ако е възможно, той ще определи как бойците на Ансар координират операциите си с иракските правителствени войски – ако изобщо това се случва. Независимо дали „Ал Кайда“ и Ирак са се сблъсквали в миналото, Белият дом се тревожи, че Саддам Хюсеин може да използва терористите като посредници за нанасяне на удари срещу Запада. Приятелски настроени кюрди съобщават, че са видели химически оръжия в лагера на „Ансар ал ислам“ и това задълбочава подозренията на Белия дом, че Саддам въоръжава ислямистките бойци за бъдеща терористична атака.

Водачът на екипа на ЦРУ обаче е скептичен. Фадис е прекарал години в региона и разбира яростната омраза, която почти всички кюрди изпитват към иракския тиранин след години на геноцидна политика, която е унищожила две хиляди кюрдски села и почти двеста хиляди етнически кюрди през 80-те години. За кюрдските бойци от Ансар обединението със Саддам по каквато и да е причина е практически невъзможно.

И все пак, Фадис казва на колегите си да си държат очите отворени.

Той си спомня как е казал на хората си по време на съвещание през 2002 г: „Вижте, ако можем да намерим солидна информация, която доказва, че Саддам работи съвместно с „Ал Кайда“, това ще бъде изключително. Но няма да казваме нищо подобно, докато не получим твърдо доказателство, че това се случва. Няма да разпространяваме слухове и да изопачаваме истината“. [12]

Групата на Фадис се състои от осем души, всички с дълъг военен опит, двама от които са членове на тайното полувоенно поделение на ЦРУ, известно като Отдел за специални дейности. Тяхната база е разположена в малка къща, подсигурена от приятелски настроени кюрди, на няколко мили от лагера на Ансар. Тя услужи като оперативен център и жилище на мъжете, които прекарват по-голямата част от времето си в провеждане на наблюдения и включване в разпитите на заловени бойци от кюрдите. Подходът им към арестантите от Ансар и „Ал Кайда“ е забележителен. Американците са в състояние да разпитат десетки задържани и обмислят всеки нов разказ на фона на нарастващата база данни, с информация, извлечена от по-рано арестуваните, както и от техните собствени наблюдения върху лагера на Ансар. Откритията се насочват в централата на ЦРУ под формата на стотици засекретени електронни съобщения, предавани в Лангли по сателитния телефон на Фадис.

Фадис бързо схваща големите различия между афганските изгнаници – предимно арабскоговорящи с поне елементарно образование и познания за света – и простите кюрдски фермери и овчари, които попълват редиците на Ансар. И все пак двете групи споделят една и съща идеология и общи интереси в изкуството на тероризма. Те заедно са се заели със създаване на миниатюрен Афганистан в иракските планини, ислямска теокрация, чиито сурови правила са налагани с пищов и нож.

Той научава, че бойците наистина крият смъртоносна тайна: запаси с отрова, с които експериментират за евентуална употреба в терористични атаки в чужбина. Чрез разпитите и с допълнителна помощ от добре подставени шпиони съставът на отровите на Ансар е изяснен. Групировката е успяла да се сдобие с десетки галони смъртоносни химикали, включително цианид и малки дози рицинови семена, за производство на високо смъртоносния рицин. Всяка от съставките може да бъде купена лесно и легално – калиевия цианид например е използван в проявяването на фотолентите – а няма никакви признаци бойците на Ансар да притежават оборудване или ноу-хау за производство на истински химически оръжия. И все пак експериментите изглеждат достатъчно сериозни. Вътре в тяхната импровизирана лаборатория аматьори техници смесват цианид с кожен крем и друга козметика. Слуховете за експерименти с улични кучета по-късно се потвърждават от видеозаписи, които са открити в руините на укреплението.

Фадис си спомня какво си е мислил по онова време: „Способностите им са примитивни, но вдъхновението им е огромно. Те търсеха кръв и не се шегуваха.“

Другият въпрос, който терзае Белия дом – дали иракските войски по някакъв начин помагат на ислямистите – е дори по-лесен за разплитане. Екипът на Фадис проследява заподозрени иракски агенти в района на лагера на Ансар и потвърждава, че мъжете са членове на страховитата разузнавателна служба на Саддам Хюсеин. Но Фадис скоро ще открие, че и иракчаните правят точно това, което и той прави: събират информация за бойците, наблюдават и се опитват да вербуват информатори – рисково предложение с оглед историята на Ансар в отравяне на заподозрени шпиони и излагане на отрязаните им глави на колове пред укреплението. Иракчаните изобщо не заговорничат с ислямистите, но явно се страхуват от тях.

И все пак администрацията на Буш е обещала да залавя свързани с „Ал Кайда“ терористи, където и да ги открие, и за Фадис тази група пасва перфектно на дефиницията.

„Съединените щати имат „златна възможност“, пише Фадис в една от грамите до централата на ЦРУ в Лангли. „Ансар ал ислам“ е терористична организация с амбиции за международно разрастване. В нея има десетки арабски бойци, които са известни с връзките си с „Ал Кайда“. Но още по-обезпокоително е, че притежават химически отрови, които могат да бъдат потенциално използвани с ужасяващ разрушителен ефект в градове в Европа или в Съединените щати. Но според Фадис заплахата в нейната цялост би могла да бъде премахната с един-единствен добре нанесен удар.

„Ние знаехме точно къде спи всеки един от тези терористи – казва Фадис впоследствие, описвайки детайлните си отчети до централата на ЦРУ. – Знаехме къде е всеки един пистолет, всяка пушка, буквално всяка позиция на картечница и минохвъргачка. Но най-доброто от всичко – добавя той – беше, че никой от тях не знаеше, че ние бяхме там.“

Както Фадис се надява, телеграмите му предизвикват раздвижване във Вашингтон. В Лангли и по-късно в Министерство на отбраната се провеждат серия срещи, за да се обсъди какво трябва да се направи. В Пентагона четирийсет и осем годишният бригаден генерал Стенли Маккристъл, който скоро ще бъде повишен в ръководител на специалните части в Ирак, е помолен да даде предложения за атакуване на базата. Едната идея е да се ударят ислямистите с ракетен бараж, последван от хеликоптерно нападение от екипи на американски и кюрдски командоси, които ще съберат всички доказателства за производство на биологическо или химическо оръжие.

Планът изглежда ефективен, но правителството на Буш се разделя по въпроса дали трябва да наредят атаката. Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд предпочита да го направи, но други висши служители, съветници, включително и съветника но Националната сигурност Кондолиза Райс, са против. Администрацията вече е потънала дълбоко в планирането на инвазия в Ирак, казват противниците на плана, и всеки удар на иракска почва ще донесе риск от ескалация, което може да доведе до преждевременно започване на войната. Други критици просто се притесняват, че предложението на Маккристъл има твърде широк обхват. „Достатъчно голямо е за истинска инвазия – оплаква се един от началниците на генерала. – Вие сте в специални операции. Не могат ли да направят нещо малко?“ [13]

Буш решава да отхвърли плана засега.

„Това беше като удар в корема – казва по-късно Фадис. – Всички ние се бяхме изложили на риск. Когато мисията бе прекратена, веднага разбрахме какво означава това. Нямаше да натиснем спусъка сега. А когато времето дойдеше да го натиснем, важните мишени вече нямаше да бъдат тук.“

Фадис опитва отново и предлага не толкова голяма кампания, опираща се на местните кюрди, които да проведат по-голямата част от сраженията. С малко подкрепа от въздуха, няколко 15-милиметрови минохвъргачки и логистична помощ от екипа на ЦРУ, местните биха мигли да унищожат базата сами, твърди той.

„За бога, просто ни дайте два бомбардировача В-52 или само минохвъргачки и ще го осъществим – умолява Фадис. – Дайте ни ги утре и ще го направим вдруги ден. „Ал Кайда“ и „Ансар ал ислам“ нямат и представа, че ние сме тук. Напълно невидими сме.“

Реакцията от Лангли е същата.

„Чувам ви, Сам – идва неохотният според Фадис отговор. – Всичко, което мога да ви кажа, е че така стоят нещата тук. Последният път, когато проверих, президентът надделя“.

Фадис и екипът му остават в северен Ирак със заповед да продължат наблюдението си. Междувременно Заркауи е свободен да гради мрежата си без страх от атака или намеса. По това време офицерите на ЦРУ разбират, че йорданецът става все по-опасен. Както Тенет, директорът на агенцията, по-късно ще отбележи, Заркауи определено се беше активизирал в онези предвоенни дни, обучаваше новобранци в лагера на „Ансар ал ислам“ и изпращаше пратеници из Близкия изток и в европейските столици, за да търсят пари, доброволци и съюзници. Тенет ще напише в мемоарите си за Заркауи: „Той също така успя да изгради връзки между алжирци, мароканци, пакистанци, либийци и други арабски екстремисти, живеещи в Европа. За няколко месеца неуморна работа идентифицирахме терористични клетки свързани със Заркауи в повече от трийсет страни.“

След като е уведомена за това, администрацията на Буш провежда един финален дебат относно възможността за нанасяне на удар срещу Заркауи и лагера на „Ансар ал ислам“. Той се провежда в началото на януари 2003 г., само два месеца преди началото на иракската война и няколко седмици преди държавният секретар Колин Пауъл да произнесе прословутата си си реч пред Съвета за сигурност на ООН, очертавайки основанията за инвазия. [14] Дотогава служителите на Белия дом проявяват неохота да предприемат каквито е да е действия, които биха могли да отвлекат вниманието на общественото мнение от най-важната битка, според разказа за срещата в книгата Days of Fire, широко акламираната история на журналиста Питър Бейкър за Белия дом на Буш. [15] Един удар по гнездо на екстремисти сега би могъл да подкопае един от стълбовете на предстоящата реч на Пауъл: наличие на терористична мрежа на иракска територия.

„Това би унищожило основанията в брифинга ми – казва Пауъл според разказа на Бейкър. И освен това добавя: Ние така или иначе ще се справим с [Ансар ал ислам] след няколко седмици.“

ПРАВИТЕЛСТВОТО ВСЕ ОЩЕ дебатира възможен удар срещу лагера на Заркауи, когато на 23 януари 2003 г. делегация американски генерали пристига в Аман на посещение, обвито в необичайна секретност. Не са допуснати репортери, когато генерал Томи Франк, командир на Централното командване на Пентагона, каца на летището, и дворецът налага информационно затъмнение относно детайлите на срещата с йордански служители, включително над това дали крал Абдула II е присъствал. По-късно анонимни военни източници разкриват целта на визитата с внимателно подбрани думи пред западната преса: тъй като войната срещу Ирак ще избухне след няколко седмици, Съединените щати са се подготвили да предложат на Йордания модерната си система за ракетна отбрана „Пейтриът“, с надеждата да си подсигурят подкрепа на Хашимитското кралство, когато стрелбата започне.

„Ние го обмисляме в момента“, казва един от членовете на американския екип на йордански журналист по време на визитата. Всъщност ракетните установки ще бъдат доставени в Йордания само след няколко дни заедно с шест нови изтребители F-16, за да се укрепят отбранителните сили на Йордания в подготовката за възможна война на границата ѝ.

Но помощта на САЩ си има цена. С месеци правителството на Буш притиска Йордания да застане зад плана ѝ за сваляне на президента на Ирак Саддам Хюсеин. Натискът е започнал още миналото лято, когато кралят се среща с Буш и заместниците му на 2 август 2002 г. при посещение в Белия дом. Абдула по-късно ще си припомни, че обичайно чаровният тексасец е бил хладен и скован. Съветниците му предупреждават монарха, че президентът е разстроен от коментарите, които той е направил в британски вестник, обвинявайки екипа на Буш, че се е „фиксирал върху Ирак“ и е решен да започне война, която ще бъде „истинско отваряне на кутията на Пандора в Близкия изток“[16].

Буш, дъвчейки кубчета лед, докато двамата седят в Овалния кабинет, казва, че все още не е решил дали да влезе в Ирак. „Когато го направя, ще научите – казва той. И нарича иракския президент Саддам Хюсеин „главорез“, който трябва да бъде унищожен. Не искам хората след двайсет години да мислят, че аз съм се уплашил да се изправя срещу него.“

По-късно през този ден Буш отново повдига въпроса за Ирак, този път очертавайки безизходното положение със Саддам като морално, дори религиозно задължение.

„Вие и аз имаме двама велики бащи и двамата вярваме в Бог – казва Буш, както Абдула си спомня. – Ние имаме възможността да осъществяваме правилните неща“.

Абдула е смаян. Той презира Саддам и знае, че огромната американска армия бързо ще срази войската на иракския диктатор. Предложил е, без обществеността да разбере, подкрепа за атаката, водена от САЩ, срещу талибаните в Афганистан, и дори помощ в проследяването на Осама бин Ладен. Но е убеден, че войната срещу иракския тиранин ще бъде колосална грешка. Атака от американски войски срещу арабски лидер – дори и толкова непопулярен като Саддам – ще запали целия регион и ще изложи и Йордания на риск. Но вече е ясно, че Буш е взел решение. Когато се връща в Аман, кралят казва на съветниците си да се подготвят: „Тази война ще избухне“.

В края на лятото и през есента барабаните на войната започват да звучат все по-настойчиво, а също и апелите към Йордания да подкрепи плановете за инвазия на правителството на Буш. Постоянен поток американски политици и генерали се излива в Аман и всички притискат краля да позволи на войските на САЩ да се позиционират по границата на страната, или да прелитат за сражение през йорданското въздушно пространство. Вицепрезидентът Дик Чейни телефонира лично на Абдула, за го да помоли за разрешение да използва Йордания като трамплин за атаката срещу Багдад. На фона на интензивните препирни за военната подготовка, шокът от убийството на Фоли бързо избледнява.

Абдула в крайна сметка заема средно положение. Известно е, че баща му, Хюсеин, се е противопоставил на първата война в Залива, позиция, която е навредила на отношенията на страната както с Вашингтон, така и с ключови арабски съюзници. Абдула също като него ще поддържа позиция на съпротива на конфликта, който йорданците отхвърлят като несправедлив, и ще откаже да допусне значителни по брой американски войски в страната. Но се съгласява да предложи на американците задкулисна подкрепа, предимно в критичната арена на тайните операции, повеждани под прикритие, включващи малки групи командоси на САЩ.

Решението да приеме ракетните установки „Пейтриът“ е отстъпка, предприета в последния момент. Публично монархът ще заяви, че системата за ракетна отбрана ще защитава йорданците от заблудени иракски СКЪД [17], които биха могли да застрашат йорданската територия. Всъщност, американците искат допълнителна защита срещу възможна иракска атака срещу Израел в отговор на инвазията им. Това е още един знак, че войната наближава.

Впоследствие Абдула ще признае: „Опитах се да вървя по тънкото въже на съпротивата срещу войната и да остана извън нея. Но бях сигурен в едно: колкото по-дълго продължи войната, толкова по-ужасни щяха да бъдат последствията.“

„Сега славата му ще се разпростре в целия арабски свят“

Представянето на Абу Мусаб аз Заркауи пред света ще се състои на 5 февруари 2003 г., на шейсет и първата минута от речта на Колин Пауъл пред Съвета за сигурност на ООН, в която той обяснява мотивите за войната срещу Ирак. Тя започва с декларативно изречение, което, както много други в седемдесет и пет минутното изявление, е технически вярно, но всъщност е далеч от истината.

„Днес Ирак приютява смъртоносна терористична мрежа, оглавявана от Абу Мусаб аз Заркауи, съюзник и съучастник на Осама бин Ладен и неговите помощници“, започва Пауъл, тъкмо преди брадатият образ на Заркауи да се появи на големия екран зад кръглата маса на съвета.

Нада Бейкъс, която наблюдава телевизионния монитор по време на работа, чува изречението и потреперва. Да, Заркауи живее в отдалечен планински район в североизточен Ирак – в зона, забранена за достъп на иракската армия. Да се предположи, че Саддам Хюсеин му е подсигурил убежище, противоречи на цялата истина, която Бейкъс знае в качеството си на експерт по неговия казус. Това е като да заявиш, че двайсет и вторият президент на Америка, Грувър Кливланд, е „приютил“ Джеронимо, прочутия вожд на апачите от пограничния Запад, който е нападал заселниците и Сините мундири [18] от неговата лична база на американско-мексиканската граница.

Тя продължава да гледа вкаменена. [19]

„Официалните лица в Ирак отричат обвиненията във връзки с „Ал Кайда“. Това отричане просто е неправдоподобно – продължава Пауъл. – Последната година съратник на „Ал Кайда“ се похвали, че ситуацията в Ирак е, цитирам, „добра“, и че Багдад може да се премине бързо.“

Наистина това е вярно. Но дали терористите са намерили лесен начин за преминаване чрез съучастие на официалната държава Ирак, или заради отслабването от прословутата корупция в страната и недостатъчната защита по границите?

За тези, които са най-запознати с темата, речта е изключително представление, изкусно представяне на селективна група факти, която устройва инвазията. По-късно Пауъл ще опише презентацията си като един от най-големите гафове в кариерата си, грешка, която ще отдаде на слабата информация и приемането на желаното за действително от управляващите. Всъщност, всяка дума от частта за Заркауи в речта е написана от висши кадри на ЦРУ след седмици яростни дебати със служители на Белия дом за това какво трябва и какво не трябва да бъде взето предвид. За негова чест Пауъл отхвърля веднага първоначалната чернова, написана от съветниците в Белия дом, която включва много по-силни твърдения за връзки на терористите, информация, научена от непроверени информатори и непотвърдени слухове, събрани от Офиса за специално планиране на Пентагона.

И все пак има изречения в речта му, които озадачават Бейкъс и колегите ѝ от ЦРУ. Пауъл признава още в началото, че Заркауи и неговите съюзници от „Ансар ал ислам“ оперират в зона извън контрола на Саддам Хюсеин. Но след това заявява, че „Багдад има агент на най-високи нива в радикалната организация“, намеквайки, че Ирак ефективно контролира групировката. Нищо в щателните доклади на ЦРУ не потвърждава, че съществува подобна връзка.

Пауъл спира в един момент, за да отбележи атентата срещу Лорънс Фоли, дипломат, убит в Аман преди три месеца, „гнусен акт“, който се приписва на Заркауи. След убийството, казва той, Държавният департамент се е свързал с иракското разузнаване чрез трета страна – Йордания, както някои служители ще потвърдят по-късно – и настояват терористичният лидер да бъде доведен в съда за процес.

„Иракските правителствени лица заявиха, че нямат представа къде е Заркауи или някой от неговите сподвижници – казва Пауъл. – И отново това заявление беше неправдоподобно. Ние знаем за действията на Заркауи в Багдад“.

Твърденията идват по-бързо, отколкото Бейкъс може да им възразява наум. Става страшно. Това не е начинът, по който се предполага, че трябва да действа анализът на информацията. Когато Чейни прави подобни изказвания в неделни телевизионни програми, Бейкъс често се чува как крещи срещу екрана, сякаш се състезава със свирката на рефер във футболен мач. Сега и Пауъл като Чейни „обявява на публиката като факт нещо, което ние изобщо не доказахме“, казва тя по-късно.

В крайна сметка тази реч ще опетни репутацията на Пауъл и допълнително ще подкопае надеждността на позициите на Буш пред ключови съюзници; и особено след като изявленията, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване, се оказват фалшиви.

Друг неприятен страничен ефект ще бъде оценен след доста време. С една-единствена реч, Белият дом е превърнал Заркауи от непознат никому джихадист в международна знаменитост и обект на възхищение от страна на ислямисткото движение. Образът на мистериозния йорданец, гледащ заплашително към световните лидери от екрана на Съвета за сигурност на ООН, изпраща орди от репортери да ровят в компютрите си, за да разберат кой е той. Журналисти от вестници и телевизионни екипи се тълпят в Йордания, за да пишат кратки биографични очерци и да интервюират хора, които твърдят, че са го познавали. Зарка, прашното индустриално градче от младостта на терориста, сега вече има знаменитост.

Йорданците, които са се опитвали да държат изкъсо Заркауи, наблюдават трансформацията му с особена горчивина. Сами Батики, тогава началник на Мухабарат, изригва в ярост, когато вижда снимката му зад гърба на Пауъл в Съвета за сигурност на ООН.

– Това са глупости! – крещи Батики. [20]

Абу Мутаз, младият офицер от контраразузнаването, който някога се е опитвал да повлияе на поведението на Заркауи, седи с един колега в бара на Хотел „Мъртво море“, когато Пауъл се появява на телевизионния екран и започва да говори за неговия бивш „пациент“.

– Писнало ни беше от това – казва Абу Мутаз, припомняйки си реакцията си през този ден. – Продължавах да се питам: „Как могат да го правят? Как могат да мислят по този начин? Накрая, реших, че това е политика. Просто политика.“ [21]

Дори и някои от старите приятели и сподвижници на Заркауи в Аман са изумени от обрата на събитията. На сайтове, които рекламират джихадистки каузи, ислямистите пускат истории и разменят слухове за подвизите на Заркауи, а блогърите пишат хвалебствия за куража и мъжеството му, припомня си Хасан Абу Хание, който познава Заркауи от 90-те години.

„С тази реч Колин Пауъл го направи популярен и му създаде ореол на лоша слава – казва Абу Хание, писателят от Аман, преминал към каузата на ислямизма – Още преди някой да научи кой е той, ето го там, държавният секретар на най-могъщото правителство в света казва, че Заркауи е важна личност. Сега славата му ще се разпростре през целия арабски свят, от Ирак и Сирия до Магребаи Арабския полуостров. Хората ще се присъединяват към „Ал Кайда“ заради него.“ [22]

Това е вероятно най-голямата ирония на епохата, казва Абу Хание. С решението да използва неизвестния дотогава Заркауи като повод за започване на нов фронт във войната срещу тероризма, Белият дом успява да даде старт на кариерата на един от най-великите терористи на века.

„И Заркауи реагира– добавя Хание. – С превръщането на всички техни предупреждения относно тероризма в реалност.“

Сам Фадис е в друга част на Ирак през март 2003 г., когато след повече от седмица от началото на инвазията на САЩ, администрацията на Буш най-сетне позволява атака срещу „Ансар ал ислам“. Десетки ракети „Томахоук“се изсипват в лагера в Саргат, изравняват със земята сградите и унищожават оборудването на ислямистите, използвано за миксиране на техните отрови. Американски командоси, подкрепени от стотици кюрдски опълченци, преследват останалите ислямисти в хълмовете, но някои успяват да избягат в безопасност през иранската граница. Войниците откриват в мъртвите и пленените паспорти и лични карти от повече от дванайсет страни от Алжир до Йемен. Но няма и следа от Заркауи. Други агенти на ЦРУ по-късно ще потвърдят, че йорданецът вече се е преместил в Багдад, за да чака пристигането на американските войски.

Сред първите американци, влезли в разбития лагер на Ансар, е агент на ЦРУ от осемчленния наблюдателен екип на Фадис и той му описва не само разрушената база, но и разочароващото чувство, че възможността се е изплъзнала.

– Всички, които имаха значение, напуснаха преди ние да дойдем – казва офицерът на Фадис. – Останалите бяха пехотинци. Пушечно месо.

– По-добре е от нищо – продължава той. – Но ние изпуснахме голямата риба.