Откъс от книгата на Светлана Алексиевич за Чернобилската катастрофа, издадена от „Парадокс“ (превод Момчил Шопов).

На 26 април 1986 г. в 1 часа, 23 минути, 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.
За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. 23% от територията на страната е заразена с радионуклиди. За сравнение: в Украйна е заразена 4,8% от територията, в Русия – 0,5%.

Светлана Алексиевич е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише книгата си – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г. „Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието.“, казва тя.
„Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността… На баналността на ужаса… Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света.“

Светлана Алексиевич е носителка на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Отличието бе присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.
Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.), работи като учител и журналист. Всека нейна книга е резултат от мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, прегледани хиляди документи, посещения на терен. Наричат я „археоложка на комунизма“.
През 2016 г. „Парадокс“ издаде книгата ѝ „Време секънд хенд: краят на червения човек“.

Светлана Алексиевич, „Чернобилска молитва“, изд. „Парадокс“, 2017 г., преводач Момчил Шопов, художник Живко Петров.

Монолог за старите пророчества

„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“.
Когато се роди… Не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, ап­лазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така зву­чи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… На втория ден я носех на операция, на втория ден от живота ѝ… Отвори очички, ся­каш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна! Такива като нея не живеят, уми­рат веднага. Тя не умря, защото я обичам. За четири годи­ни – четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого никога вече няма да мога да родя. Не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя – ние не трябва… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да иска да роди“. Говореха за нашето момиче… Как след всичко това да се обичаме?!

Отидох в църквата… Разказах на отчето. Казва, че трябва да отмием греховете си. В нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъци­те – държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. Не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите – зверове, но човекът няма да може да се въз­ползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на бол­ница“ – бие инжекции, слага термометър, назначава вли­ване, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция съвсем престана да уринира, не ус­пяха да ѝ сложат катетър – трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долара, като мъжът ми взи­ма сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва: „С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката. Пишете на чуждестранните кли­ники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изстисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже един­ственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изстисква урината на всеки половин час? И колко може да се издържи това? (Плаче.) Не си позволя­вам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички вра­ти. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!

Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея нико­га няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперу­дите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере, че не ние с мъжа ми сме винов­ни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите по върховете… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, коя­то потвърждава връзката на йонизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години, казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво – в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет- деветдесет години, а дядо ми – до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: „Имаме инструкции. Тези слу­чаи трябва да ги класифицираме като общо заболяване. След двайсет-трийсет години, когато съберем данни, ще започнем да търсим връзката с йонизиращата радиация. В малки дози… С това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двайсет-трийсет години. Половин живот! Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха ме за луда, смееха се, казваха, че такива деца са се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“. Как не припаднах в кабинета му, как не умрях там от инфаркт… Не трябва…

Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че ние с мъжа ми не сме виновни… Не и нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.)

Това момиче расте… Все пак е момиче… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни на етажа… не знаят всичко. Обличам ѝ рокличка, сплитам ѝ коса­та, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам някак особено бременните жени… Някак отдалеч… Иззад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Със смесени чувства – учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Сетих се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…

Моето момиче…“

Лариса З.,
майка

Монолог за лунния пейзаж

„Изведнъж почнах да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш?
Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това…
Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хиро­шима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява пани­ка. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чер­нобил се беше взривил при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицин­ски препоръки… Никаква информация… Който можеше, си намираше таблетки с калиев йодид (в аптеките в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде с големи връзки).  
Някои гълтаха шепа от тези хапчета и ги преглъщаха с чаша спирт. „Бърза помощ“ ги свестяваше.

Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Пър­вата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени калцуни, ръкавици – и даже камерата беше в спе­циален калъф. С тях беше едно наше момиче, преводачка. С лятна рокля и по сандали…

Хората вярваха на всяка написана дума, макар че ни­кой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга – не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха – ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите рабо­тят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чуде­ше защо птиците, като слепи, се удрят в стъклото, размаз­ват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.

Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт по­летата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доло­митов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години – дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, пружинирайки с колената на задните си крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила – то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…

Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причи­на. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за ста­линските лагери, а за това мълчат. Една-две книги – и тол­кова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма за културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способности­те ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…

И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“

Евгений Александрович Бровкин,
преподавател в Гомелския държавен университет

Монолог за това, че не знаем как да живеем без Чехов и Толстой

„За какво се моля ли? Питайте ме: за какво се моля? Не се моля в църквата. А вкъщи… Сутрин или вечер. Ко­гато всички спят.
Искам да обичам. Обичам! Моля се за своята любов. А пък аз… (Прекъсва фразата си. Виждам, че не иска да говори.) Да си спомням ли? Май трябва задължително да го отхвърля от себе си. Да го изтръгна… Не съм чела такива книги… Не съм го виждала на кино… На кино видях войната. Баба ми и дядо ми си спомнят, че не са имали детство, било е война. Тяхното детство е войната, а моето – Чернобил. Аз съм оттам… Ето че вие пишете, а на мен нито една книга не ми е помогнала, не ми е обяснила. Нито театърът, нито ки­ното. Оправям се без тях. Сама. Всичко преживяваме сами, не знаем какво да правим с това. Не мога да си го обясня. Особено се разстрои мама, тя преподава в училище руски език и литература, винаги ме е учила да живея по книгите. И изведнъж такива книги няма… Мама се разстрои… Без книги тя не знае как да живее. Без Чехов и Толстой.

Да си спомням ли? И искам, и не искам да си спом­ням… (Сякаш се вслушва в себе си или спори сама със себе си.) Ако учените нищо не знаят, ако писателите нищо не знаят, тогава ще им помогнем със своя живот и своята смърт. Така смята мама… А аз не искам да мисля за това, искам да бъда щастлива. Защо не мога да бъда щастлива?

Живеехме в Припят, до атомната централа, там се родих и израснах. В голям панелен блок, на петия етаж. Прозорците гледаха към централата. Двайсет и шести ап­рил… Много хора после разказваха, че са чули взрива… Не знам, в нашето семейство никой не го усети. На сутринта се събудих както обикновено – и на училище. Чух бучене. Видях през прозореца как над покрива на блока ни прели­таше хеликоптер. Ето, ето! Ще има какво да разказвам в училище! Нима съм знаела… Че са ни оставали само още два дни… От нашия предишен живот… Още два дни – по­следните два дни в нашия град. Него вече го няма. Това, което е останало, не е нашият град. Помня как съседът ни седеше с бинокъл на балкона и наблюдаваше пожара. По права линия е някъде три километра. А ние… Момичетата и момчетата… Денем ходехме с велосипедите до центра­лата, който нямаше велосипед, ни завиждаше. Никой не ни се караше. Никой! Нито родители, нито учители. Към обед на брега на реката не останаха рибари, върнаха се почернели, такъв тен за един месец в Сочи не можеш да хванеш. Ядрен тен! Димът над централата беше не черен, не жълт, а син. Синкав. Но на нас никой не ни се караше… Сигурно, възпитанието беше такова… Бяхме свикнали, че опасността би могла да бъде само военна: взрив отляво, взрив отдясно… А това беше обикновен пожар, потуша­ваха го обикновени пожарникари… Момчетата се майта­пеха: „Стройте се на гробището в дълга редица. Който е по-висок, той ще умре първи“. Аз бях малка. Не помня страха, но помня много странни неща. Необикновени… Една приятелка ми разказа как нощем с майка си закопа­вали на двора пари и ценни вещи и ги било страх да не забравят мястото. На баба ми, когато се пенсионираше, ѝ подариха тулски самовар, тя най-много се притесняваше за този самовар и за медалите на дядо. И за старата шев­на машина „Сингер“. Къде ще ги скрием? После ни ева­куираха… Думата „евакуация“ я донесе татко от работа: „Евакуират ни“. Като във военните книги… Вече бяхме седнали в автобуса, когато татко си спомни, че е забра­вил нещо. Тича у дома. Връща се с двете си нови ризи… На закачалка… Странно беше… Не беше нещо обичайно за татко… В автобуса всички седяха и мълчаха, гледаха през прозореца. Войниците имаха извънземен вид, ходеха из улиците с бели маскировъчни халати и маски. „Какво ще стане с нас?“ – питаха ги хората. – Защо питате нас? – ядосваха се. – Ей ги белите волги, там са началниците.

Потеглихме… А небето синьо-синьо. Къде отиваме? В чантите и мрежичките – великденски козунаци, боя­дисани яйца. Ако това е войната, от книгите, които бях чела, си я представях другояче. Взрив отляво, взрив от­дясно… Бомбардировка… Движехме се бавно, пречеше ни добитъкът. По пътя гонеха кравите, конете… Миришеше на прах и мляко… Шофьорите псуваха, крещяха на пасти­рите: „Къде сте тръгнали из пътя, ваш’та мама?! Вдигате радиоактивния прах! Вървете по полето, по нивите“. И те ги псуваха, оправдаха се, че им е жал да тъпчат зеленото жито, тревата. Никой не вярваше, че няма да се върнем. Никога не се е случвало хората да не се завърнат у дома. Малко ми се виеше свят и ме дращеше гърлото. Старите жени не плачеха, плачеха младите. Майка ми плачеше…

Пристигнахме в Минск… От шафнерката си взехме за­пазени мяста във влака на тройна цена. На всички донесе чай, а на нас ни каза: „Дайте ми ваши чаши“. Не схванах­ме отначало… Какво, чаши ли няма? Не! Страхуват се от нас… „Откъде сте?“ – От Чернобил. И човекът се изнизва от купето ни, децата не ги пускаха да тичат наоколо. Пристигнахме в Минск, отидохме при една приятелка на мама. Мама и досега се срамува, че с „мръсните“ си дрехи и обувки нощно време сме нахълтали в чуждия апарта­мент. Но ни приеха, нахраниха ни. Съжаляваха ни. Дойдо­ха съседите: „Гости ли имате? Откъде са? – От Чернобил.“ И те също се изнизаха…

След месец на родителите ми им разрешиха да отидат и да видят апартамента. Взеха топлото одеяло, есенното ми палто и пълните събрани съчинения на Чехов, люби­мите на мама. Мисля, че бяха седем тома. Баба… Нашата баба… Не можеше да разбере защо не са взели двата бур­кана ягодово сладко, което обичах, нали е в буркани, за­творено с капачки… Железни капачки… На одеялото наме­рихме „петно“… Мама го пра, чисти го с прахосмукачка, нищо не помогна. Дадохме го на химическо чистене… Но то си „светеше“… Това „петно“… Докато не го изрязахме с ножица. Всичко ми беше познато: одеялото, палтото… А вече не можех да спя под това одеяло… Да си облека пал­тото… Нямахме пари за ново, а аз не можех… Мразех тези вещи! Палтото! Не се страхувах, разберете ме, мразех ги! Всичко това може да ме убие! И мама да убие! Чувство за враждебност… Не можех да разбера… Навсякъде говореха за аварията: у дома, в училище, в автобуса, на улицата. Сравняваха с Хирошима. Но никой не вярваше. Как да по­вярваш, ако не го разбираш? Колкото и да се опитваш, да се мъчиш да разбереш, пак е неразбираемо. Помня: напус­каме нашия град, а небето е синьо, синьо…

Баба ми… Не свикна на новото място. Мъчно ѝ беше. На смъртния си одър ни помоли: „Искам киселец!“. Някол­ко години не разрешаваха да се яде киселец, той поема най- много радиация. Погребахме я в родното ѝ село Дубров­ники… Там вече беше зона, оградена с бодлива тел. Пазеха войници с автомати. Отвъд телта пуснаха само възрастни­те… Татко, мама… Роднините… А на мен не ми разрешиха: „За деца е забранено“. Разбрах, че никога няма да мога да посетя баба… Разбрах… Къде можеш да прочетеш такова нещо? Кога друг път е било така? Мама ми призна: „Знаеш ли, мразя цветята и дърветата“. Каза го и се изплаши от себе си, защото е израснала на село и всичко това ѝ е познато и го обичаше… Преди… Когато се разхождахме с нея извън града, тя знаеше как се казва всяко цветче и всяка тревичка. Жълтурче, зубровка… На гробището… На тревата… Постла­ли покривка, сложили мезе, водка… А войниците ги замери­ли с дозиметъра и хвърлили всичко. Закопали го. Тревата, цветята – всичко „светело“. Къде заведохме нашата баба?

Моля за любов… Но ме е страх… Страх ме е да оби­чам… Имам си годеник, подали сме заявление в граждан­ското. Чували ли сте за хирошимските „хибакуша“? Тези, които са оцелели след Хирошима… Могат да се женят само помежду си. У нас не пишат за това, не говорят. А нас ни има… Чернобилските „хибакуша“. Той ме заведе у тях, запозна ме с майка си… Майка му е добра… Иконо­мист е в един завод. Общественичка. Ходи на всичките антикомунистически митинги, чете Солженицин. Същата тази добра майка, когато разбра, че съм от чернобилско семейство, от преселниците, се учуди: „Миличка, нима ще можете да родите?“. А сме подали заявление в граждан­ското… Той ми се моли: „Ще се махна от вкъщи. Ще си на­емем квартира“. А в ушите си чувам: „Миличка, за някои хора детерождението е грях“. Грях да обичаш…

А допреди него имах един друг. Художник. И с него искахме да се оженим. Всичко беше наред до един слу­чай. Отивам при него в ателието и чувам как вика по те­лефона: „Провървяло ти е! Даже не си представяш колко ти е провървяло!“. Обикновено беше един такъв спокоен, даже флегматичен, не знаеше що е възклицание в речта. И изведнъж! Какво се оказва? Негов приятел живее в сту­дентско общежитие. Гледа, в другата стая виси момиче. Закачила се за фортичката на прозореца и за перваза… Не­говият приятел я издърпал… Извикал „Бърза помощ“… А нашият се ядосва, трепери: „Не можеш да си представиш какво е видял! Какво е преживял! Носил я е на ръце… По устните ѝ имало бяла пяна“… За мъртвото момиче не го­вореше, не я съжали. На него му дай само да види и да го запомни… А после да го нарисува… Сетих се, че ме е питал какъв цвят е бил пожарът в централата, виждала ли съм разстреляните котки и кучета, които лежат по улиците? Как са плакали хората? Виждала ли съм как умират?

След този случай… Не можех да бъда повече с него… Да отговарям на въпросите му… (След известно мълча­ние.) Не знам дали ще искам пак да се видя с вас. Струва ми се, че ме разглеждате като него. Просто ме наблюдава­те. Запомняте. Правите си някакъв експеримент с нас. На всички им е интересно. Не мога да се отърся от това чув­ство… А да знаете случайно откъде идва този грях? Грехът на детерождението… Защото аз не съм виновна за нищо.

Нима съм виновна, че искам да бъда щастлива…“

Катя П.