Филмът „Чернобил“ не премина с лека възбуда, както филма за подводницата „Курск“. Може би защото трагедията на подводничарите беше локално, руско събитие. Пък и авторите на филма се бяха опитали да елиминират повечето политически остроти и така лишиха наследниците на жертвите от публично признание. Независимо от това, руската държавна пропаганда се изнерви. Опита се да ориентира емоциите на зрителите към съчувствие към жертвите и да свали акцента от отговорността на действителните виновници от военното и политическото управление. Жертвите бяха превърнати в герои[1] – макар да не беше ясно за каква точно кауза е бил извършен „подвигът“ им.
Но „Чернобил“ наистина разбуни духовете. Той отся обикновените политически привърженици на Кремъл от сектантите на Кремъл и платените рупори на държавната пропаганда. Обикновените политически привърженици възприеха стратегията на отстранението – станало е отдавна, тогава нещата са били други, сега в Русия има нови хора, които не биха допуснали това да се случи. Колкото и съмнително да изглежда подобно твърдение (особено в светлината на станалото с „Курск“, жертвите на спектакъла на „Норд-Ост“ и убитите деца в Беслан), то може да бъде прието и без спонтанно гадене, за разлика от активната реакция на другата страна – на сектантите и професионалните пропагандисти.
Като казвам сектанти, имам предвид именно това: патологична парарелигиозна психоза, която препятства разумно анализиране на действителността и свободна от зависимост проява на волята. Защото как иначе бихме нарекли например онези, които пред леглото на умиращите от рак техни близки защитават построяването на АЕЦ „Белене“ с руски реактори в една от най-земетръсните територии на България? Но да оставим АЕЦ „Белене“ и да се върнем към директните защитници на кремълската политика по отношение на аварията. Защитата се изразява главно в контраатака. Тя от своя страна бива основно два вида. От една страна, обвиненията се насочват към Фукушима, като с уравняването на двата случая се прави опит да се омаловажи Чернобилската катастрофа. Привеждат се сведения за неспособността на японците да се справят с аварията, изброяват се сериозните последствия от нея. Премълчават се, разбира се, както причините (земетресение, цунами), така и собствено случилото се (не взрив, а изтичане на радиация). От друга страна, въпросният втори вид защитници с изключителна страст се втурват да всяват съмнения в това, че случилото се е резултат от естествен процес, чиито причини са грешки – конструктивни и човешки, и икономии. От техните (често манипулирани) данни, ние трябва да заключим нещо, което още по време на инцидента е било внушавано от специалните служби – че тук става дума за външна намеса, за тероризъм или поне за саботаж. Това никога не се изказва докрай, само се препотвърждава „фактът“, че случилото се не е можело да се случи. Този бърз анализ на реакциите е само приблизителен, разбира се. Пропагандата е легион. Едни се втурват да цитират неясни институционални абревиатури с мнения за това как разпространилата се от Чернобил из цяла Европа радиация не може да предизвика ракови заболявания; други стоварват вината върху Рейгън посредством „либерала“ Горбачов.
Общото между всички изредени по-горе е, че те отказват да приемат (или активно се опитват да скрият) една ужасяваща истина, която наднича от много други пробойни в нездравата историческа снага на болшевишка Русия, а именно, че за това 70-годишно управление човешкият живот е само горивен материал на една помпозна и страховита показност. Далеч по-утешително щеше да бъде, ако множеството пожертвани животи бяха невинни жертви на съдбата или борци в името на действително предвиждано светло бъдеще. Но истината е друга. Основният двигател на тази машина за убиване – СССР – е тираничното заграбване на властта заради самата власт. Основното гориво на този двигател са малодушните и манипулируеми обикновени хора, неспособни да се съпротивляват на въпросната власт и дори склонни в големи мащаби да ѝ съдействат. „Ние всички сме виновни“. Много е трудно да се изрекат тези съвсем оправдани думи. Не в метафизически смисъл само, но и в политически и граждански смисъл. Те отнемат благородното страдание на жертвите и ги превръщат в колаборатори.
Ако в СССР по време на Чернобилската катастрофа имаше същински герои, тя нямаше да се случи. Онези, които проявяват (впрочем в дадената ситуация немалък) героизъм го проявяват твърде нерешително и твърде късно. Да, можем да се досетим, че всички те са психологически продукт на половинвековна военна тирания. И все пак в това има някаква дълбинна дефективност на чувството за личност, за лично достойнство и полисна идентификация в болшевишка (и не само) Русия. Тази нелична, антигражданска пропаганда продължава и в наши дни. През устата на евразийците на Александър Дугин, през думите на Владислав Сурков, в пропагандните държавни медии, с помощта на мастити журналисти и в обстановка на дълбока социална деградация.
За защитниците на не-личната анти-гражданска агитация е важно същото, което беше важно за номенклатурните „буди“ на горбачовското ранно управление: да не стане пределно ясно на света отвън (заради който впрочем е цялото усилие – какъв парадокс), че картинката на красивите гипсови парапети и орнаментирани прозорци е само платно, декор, спуснат пред гниещата фасада на полуразпадналата се сграда, с цел тя да бъде зърната в този ѝ презентабилен вид от бързопреминаващите гости. Заслужава ли подобно съображение милионите жертви от историята на този режим? Не е ли зловещо ниска подобна цена на човешкия живот?
Чернобил е само жива метафора на това, което се случваше и продължава да се случва в СССР/Русия, и на прискърбния факт, че жертвите често са собствените си екзекутори. Затова разбуни духовете филмът на НВО.
Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по Средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски Източните отци от IV век и Византийските отци от V– VIII век, а също капиталният труд на Ернст Канторовиц Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие), както и Битието като общение на митр. Иоан Зизиулас.
На главната страница: кадър от „Чернобил“
[1] Вж. документалните кадри от филма на Алексей Навални за реакцията на пропагандата по повод сериала „Чернобил“ – съветският ядрен физик Валери Легасов (един от главните герои в сериала), който ръководи комисията, разследваща катастрофата в Чернобил, успокоява хората, че „ниската доза радиация е стимулираща“. Б. а.
