Откъс от романа на германската писателка, издаден от „Парадокс“ в превод на Милен Милев.
Млада жена предприема пътуване към „стоманеното сърце на Русия“ – Магнитогорск, този митичен град в Урал, роден върху чертожния лист и построен на два континента. В някогашната забранена зона се намира най-големият металургичен комбинат в света, гордостта на Сталин. Героинята посещава баща си, електроинженер на нов промишлен обект, и се подлага на своеобразен експеримент на монотонността, докато Русия се изправя пред нея не просто като емоционално, а като метафизично предизвикателство.
Антон Вермут се е променил, дъщеря му го усеща незабавно. На работната площадка цари парализиращо бездействие, изолацията на малката група германски специалисти, еднообразието и безмълвният гигантизъм на снежния пейзаж създават постоянно усещане за нереалност и безсилие, което доминира мислите и чувствата. В повсеместната сивота цветовете се губят, а с тях изчезват и формите. Стари рани се отварят – миналото не може да намери покой в този град-герой от Втората световна война, излял стоманата за всеки втори танк и всеки трети снаряд, пратен по войските на Вермахта. Всеки един от немската група е свързан с Русия под някаква форма, всеки по различен начин се опитва да противостои на руския бяс, да запази менталната си и физическа цялост, не всички успяват.
„Черно-бял роман“ от Марион Пошман е роман, верен на дуалността, заложена в заглавието му. Той представя контрастите Германия и Русия, човек и природа, одушевено и неодушевено, реално и фантастично, вътрешно и външно, свое и чуждо, и техните сиви зони.
Марион Пошман (род. 1969) е родена в Есен, Германия. Между 1989 и 1995 г. следва немска и славянска филология в Бон и Берлин, както и драматургично писане в Университета по изкуствата в Берлин. През 2002 г. почти едновременно излизат романът ѝ „Къпане при буря“ и стихосбирката „Затворени камери“. Авторка е на пет стихосбирки, четири романа, новела и сборник с есета, за които получава над 30 литературни стипендии и отличия. През март 2019 г. е номинирана за международната литературна награда „Ман Букър“ за книгата The Pine Islands.
Марион Пошман участва в Софийския международен литературен фестивал през декември 2018 г.
Марион Пошман, „Черно-бял роман“, превод Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2019 г.
Черно-бял роман
Чакалнята беше тясна. Не можеше да се нарече „зала“, по-скоро ставаше дума за обикновенa преходна стая, уширен коридор с институционализирани вход и изход. На входа имаше вехто писалище, където трябваше да предам куфара и билета си, да изчакам служителката да закачи картонено етикетче с името ми на багажа и да ми връчи второ картонче, което, поне така предполагах, представляваше бордната карта. Името ми със старателен ученически почерк, с кирилски букви върху мръсножълта влакнеста подложка. Седнах на един от дървените столове, също напомнящи на училищен инвентар, дърво с изтъркан сив лак. Нямаше информационни табла, нито разписание, никаква информация. Чаках. Възрастна жена похапна с порасналия си син сандвичи, твърдо сварени яйца и кисели краставички. Двама тъмнооки мъже един през друг се втурваха към единствения телефонен апарат зад една преградна стена, викаха възбудени реплики в слушалката, тръскаха я, бореха някакво смущение по трасето с повторно набиране, ругаене и удари с юмрук по апаратурата. Едната страна на помещението беше остъклена. Изпъкналите прозорци с тънки метални рамки пропускаха странна светлина. Фини дълги пердета се спускаха пред цялата стъклена фасада, зад която елегантно се възправяха на вятъра два самолета, нищо не се случваше. Когато се заздрачи, служителката дръпна дебела кафява завеса.
„Владивосток!“ Пронизващ женски глас се понесе над нас. „Владивосток!“ Дамата ни помаха с куп документи в ръка към второто бюро, което маркираше изхода. Всички присъстващи се надигнаха. Аз не летях за Владивосток. Госпожата ми даде знак по- настойчиво. „Магнитогорск – казах, – летя за Магнитогорск.“ Дамата кимна успокоително и уверено ме избута към бюрото, през което останалите вече бяха преминали, подаде ми моите документи и отвори за последно, този път специално за мен, изходната врата, която водеше директно на пистата.
Бяхме стигнали по малка метална стълба през задната врата в тесния корем на самолета и припряно бяхме заели местата си. Изпитвах облекчение, че най-после потегляме, изтощена от чакането и вече като изсмукана телесно, макар да бях седяла през целия ден като надуваем гумен калъф, който можеш да местиш, както си искаш, и който бавно изпуска въздуха. Имах възможност да наблюдавам как от час на час все повече се свивах в себе си. Не беше сигурно дали въобще съм в правилния самолет. Посоката беше Владивосток, най-отдалеченият Изток, с който страната разполагаше, това ме изнервяше, въпреки че Магнитогорск беше по път и в този смисъл едно междинно кацане беше нещо съвсем реалистично. Трябваше да съм се информирала по-точно. Или пък не.
След старта кабинното осветление угасна, електрическите светлини на Москва се завъртяха в кръг под нас, задрейфуваха и останаха назад. Всичко изглеждаше нормално, седиш си, намираш се тук съвсем основателно, платил си си и въпреки това се чувстваш някак не на място, на абсурдна височина, върху един измислен под, който ни притегляше към себе си и успокояваше. Все така не виждах нищо, само алчна тъмнина, която не се променяше, и ни караше да се съмняваме дали въобще се движим напред, или пък всичко това е симулация. Внезапно самолетът пропадна, после се оправи. Отстоянието от земната повърхност, както бе обявил пилотът, не беше незначително. Човек бе принуден сляпо да се осланя на техниката и да се държи така, сякаш това не означава нищо. Носехме се в някаква посока през усамотеността, опакован в метал товар, безпомощен, чуплив, въоръжени с доверчивост и невежество. Нощта, за която смятахме, че е отвъд илюминаторите, вече отдавна бе проникнала в нас. Затваряш очи и става тъмно, отваряш ги – няма разлика.
Изгубила бях очертанията си, разтварях се в тази чернота и ми се струваше, че мога да се разтегна, както в промеждутъка между мълчаливо изнизващите се минути, които пропадаха в един нескончаем миг, така и да се разпростра над пространството, което прекосявахме, намирах се над Москва, над Уфа, над борови гори и степи, плъзгах се тъмна и безформена над тях, като произволно поемах особеностите на различните зони, неспособна на съпротива, неспособна да правя разлика. Човек беше зависим от оставането във въздуха, както в сънищата, в които си преследван и летиш с магическа сила. Дишах равномерно и концентрирано, за да не се разбием.
Самолетът държеше постоянен курс на изток. Във всеки случай си го втълпявах, исках да вярвам, че е така. Владивосток. Имаше нещо многообещаващо в това и нещо притеснително. Представях си Владивосток светъл, странно лек, потопен в перленобяла светлина, сякаш в него властва нескончаема утрин. Магнитогорск, от друга страна, си го представях апатичен, мътен, приемащ според часовете на деня различен оттенък на повсеместното сиво, сигурно, поне така очаквах, беше особено сполучлив образец на сивото. Бях виждала карта на града. Улици, подредени от едната страна на реката като върху шахматна дъска, индустриалната част от другата страна, цялото подреждане отявлено изкуствено. Бях се чудила как ли се е вписал там баща ми, пъстро петно в един сив жилищен блок, което с времето приема цвета на околния свят. Всеки ден трябваше да пресича реката с трамвая, да влиза в индустриалната зона, вечер по обратния път, за да заспи в сивия блок. С всеки ден, с всяко вдишване у него са угасвали пламъкът и упоритостта, постепенно са намалявали интересът и съпротивата, докато безпроблемно се е побрал в стаята си, вече не чужденец, нищо особено, само един от многото, както всички останали.
Главата на моя съсед по място клюмна. Той изхърка, потръпна с рамене, изхърка повторно и бавно се свлече настрани. Седях напълно вдървено, гледах упорито напред, опитвах се да игнорирам тежестта му върху ръката си. Той изсумтя шумно, беше хремав и трудно си поемаше въздух. Упражнявах постоянен насрещен натиск. Ядосвах се. Не беше ясно какво е обичайно тук, друг тип телесна близост, друго схващане за правата на личността. Спомних си как изтъкваха колективното начало в социалистическите страни, отказа от индивидуалното. Мъжът се сепна, намести се, притисна се, увит в кожуха си, още по-плътно до мен. Не беше съвсем неприятно, беше меко, беше топло, беше, ако трябва да бъда честна, най-големият комфорт, който можеше да предложи самолетът. Затворих очи и се настаних удобно. Отново нощ, която ни поглъщаше все по-дълбоко.
Сградата на летището стоеше като декор в края на терена. Неонови букви светеха в синьо: МАГНИТОГОРСК. Отдолу имаше голям правоъгълник, невзрачен и плосък като стена от картон, зад която се простираше все същата местност, но зад която можеше и да няма нищо повече. Пътниците се отправиха равнодушно към правоъгълника. Вдигнах багажа си и ги последвах.
В светлината на прожекторите снегът се вихреше така, сякаш участваше в състезание по борба на огромна арена, изпълняваше диви и елегантни движения, една властваща над вятъра маса, пред която сведох глава. След това снежинките отново започнаха да падат една по една, бели звезди, осветени от няколко страни, те се сипеха грациозно и създаваха впечатлението за нещо ефирно, нежно, за приятна детска игра.
След кацането ни у мен не настъпи облекчение. По-скоро имах усещането, че полетът продължава при други обстоятелства, сякаш ходенето ни по пистата беше част от това летене, както и онова, което предстоеше. Аерогарата на Магнитогорск ми се стори като нещо временно, като съмнително преходно решение, сякаш все още не си се приземил наистина.
От околността не можеше да се различи нищо. Светът свършваше пред отворения правоъгълник. Може би беше капан с дупка, която да засмуква всичко. Само една редица улични лампи водеше от летището навън в снега и се губеше в далечината. Там трябваше да е градът.
Вървях загърната през плаца, с вдигната яка, шалът завит през лицето, прикривах се с дамската си чанта от ледения вятър. Бях преуморена, замръзвах, намирах се в една негостоприемна климатична зона и започнах вътрешно да се отдръпвам, доколкото можех, да се отдалечавам от външния свят.
Спътниците ми ги посрещаха. На малки групи към нас се приближаваха близките, поемаха багаж, торби и кошници, напускаха плаца с приказки, които не се чуваха от вятъра. Познах баща си по походката. Бързаше в снега и не се различаваше от руснаците. Носеше скиорска шапка и канадка, прикриваше се със стара пазарска торба. Сливаше се с общата сивота на пасажерите, у него не личеше нито радост, нито очакване. Чуждостта го беше обгърнала, погледна ме като непознат, никой не можеше да предположи, че освен ролята му в масовката, той има и друга в собствения си живот. За момент ме фиксира с поглед, извърна се встрани, прецени под око другите пристигащи, едва тогава се спря.
Прегърна ме и попита за полета. Разказах му на две, на три. Всичко минало както трябва, радостна съм, че съм тук, макар и изтощена. Костваше ми неимоверни усилия да изричам думите. Струваше ми се, че ми се налага да ги дърпам на повърхността от някакво бездънно вътрешно пространство. Чувствах се замаяна, безсилна.
На лентата за багаж се въртеше един-единствен куфар. Едва в този момент ме обзе страхът да нямаш посрещач, безсмислен, закъснял страх, срещу който не можех да направя нищо. Нямах доверие на Русия и се съмнявах, че моят баща ще успее да се пребори с чудовищността на снега и студа, с безкрайната тъмнина.
Той ме дръпна встрани и ме целуна. От торбата измъкна пакетче от смачкан вестник и отви две стъклени чаши. Беше донесъл кримско шампанско и гръмна тапата.
– Тук се пие за добре дошъл – каза той. – И така! Никой не ни обръщаше особено внимание. Не ни смятаха за туристи. Туристи не идваха в Магнитогорск.
– Шампанското го изстудих в багажника на колата – каза баща ми гордо, – само докато пътувахме до летището.
– Това е предимството на истинската зима – признах аз и му се усмихнах.
Разтоварването на самолета продължаваше. Ние крачехме с водните си чаши в ръка напред-назад из залата. Беше тясна, но я имаше и се питах, как им се удава да създават отвън това усещане за нереалност.
Накрая куфарите се появиха и баща ми пристъпи към лентата. Увих чашите и ги прибрах в торбата. Отвън чакаше шофьорът с фирмената кола.
