Начало Идеи Гледна точка Четвъртата вълна
Гледна точка

Четвъртата вълна

7895

Август – най-великолепният месец! Лятото закъсня, началото му беше дъждовно и студено, като че тази година нямаше да има истинско лято. Очаквахме дълго тези горещи летни дни, мечтаехме за красотата им, за тяхната царственост и величествено спокойствие, жадувахме за тези дни, в които природата сякаш си почива и се радва сама на себе си, и ние се радваме на нея и на самите себе си. Още по-тайнствени ни се струват месеците на лятото, когато идват след дългата умора от вируса и неговата мутираща непредсказуемост, след тежката загуба на приятели и познати, след мерките и ограниченията, с които външно свикнахме, но вътре в нас нагнетяват напрежение. Как бихме искали да си поемем дъх през изпълнените със светлина дни, в техния безкрай да съберем сили и енергия за следващите изпитания, които ни предстоят, да се отърсим от всичко зло и отровно, натрупано от развихрилата се агресия и омраза, да се разтворим в омаята на лятото, да я изпием докрай, да се проникнем от нея. Да не остане нито час от приказното лято, който да не сме изживели в пълнота и наслада.

Поне така бихме искали да се чувстваме. Казваме – като хората в нормалните държави. Да си отпочинем и да се разтоварим от напрежението на протестите, победилите Велики народни въстания, злокачественото 9-дневно Народно събрание, от парламентарната злоупотреба, от изборите и следващите избори и от задаващата се каскада от безплодни избори. Точно през най-великолепния месец слухът и душите ни са раздирани от изчегъртването, което усилва децибелите си и разширява своите мащаби, обекти и инструментариум.

В околните страни бушуват опустошителни пожари, които не могат да бъдат овладени, нашите гори са пощадени, нашите пожари са локални, но у нас бушува стихия от агресия, отрицание и озлобление. И се задава четвъртата вълна на заразата.

Някои телевизии показаха кадри от побоя над протестиращи граждани миналото лято зад колоните на Министерския съвет. Гледката е потресаваща, затова други телевизии я спестиха на зрителите. Докато не видиш кадрите, не можеш да допуснеш, че е възможно такова брутално насилие на полицаи върху хора, оковани с белезници. Хвърляха ги като чували и след това дълго ги ритаха. Каквато и агресия да са проявили самите те, прилагането на сила над тях трябва да приключи в мига на поставянето на белезниците. На площада може да са били озверели, да са хвърляли павета, но с щракването на белезниците стават безпомощни. Агресията към беззащитни е садизъм! В случая е и престъпление. Малко преди да видим укриваните до сега ужасяващи записи, вицепремиерът Рашков отговори на въпрос в парламента за викани и разпитвани преди последните избори учители в полицейските участъци. Викани са по анонимен сигнал. Показа сигнала от парламентарната трибуна. Не се притесни от това, че е анонимен, дори оправда анонимния подател, защото се бил страхувал. Не се притесни от това, че в думите му отсъства елементарна логика – че няма причина да се страхува, след като властта е сменена. Така вицепремиерът лично, от трибуната на парламента, насърчи подаването на анонимни сигнали. Това не е бой над осем човека, а сплашване на стотици. И е насърчено лично от министъра.

И в тази обстановка очакваме четвъртата вълна. Освен вълна на насилието, тя е вълна на двойния стандарт и абсурда. Отвсякъде има бунтове срещу ограничителните мерки и в същото време вой срещу високата смъртност. Шизофренното поведение не смущава никого.

И друг път съм казвала, че развилняването на безумните страсти започна с думата „изчегъртване“. От една страна тази дума съответства най-точно на онова, което се случваше на площадите и кръстовищата, от двете страни на барикадите на протеста. Стихията продължава да вилнее и след тяхното прекратяване. Не се забелязват признаци скоро да приключи. ИТН доведоха започнатото до неговия логичен завършек. Логичният му завършек е абсурден, тъй като абсурдно беше началото. Всъщност ние сме още далеч от завършека. Има да гледаме и слушаме още много крясъци, ругатни, обиди, лъжи, симулации и агресия, агресия, агресия. Председателката на Парламента извикала: „Не издържам повече!“ и скъсала проекта за решение. А на другия ден поредният неуспешен кандидат за премиер пита: „Има ли сега кой да ми каже аз сега премиер ли съм или не съм?“ А на нас кой да ни каже? А ние как да издържаме?

Две поредни народни събрания се провалят по вина на една и съща партия, на едни и същи хора. Тези, които дойдоха с гръмките обещания да възстановят парламентаризма, взривиха парламентаризма. Дойдоха като несистемна партия и започнаха системно да се гаврят с парламентаризма. За първи път в 140-годишната история на България излъчват няколко кандидати за министър-председатели, а не успяват да съставят правителство. В 45-то НС виновни им бяха от ГЕРБ, в 46-то вината е на партньорите им. Това не е само безсилие. Това е коварна игра с хронично болната българска демокрация. Това е безотговорна игра с базисни принципи и ценности. В тяхната представа да разрушиш държавата е като да разрушиш пясъчен замък. С 65 депутати се държат така, сякаш имат 121 и не ми се иска да си помисля как ли биха се държали, ако наистина имаха 121. При това са избрани с кастинг.

Именно кастингът ме изпълва с най-големи съмнения. Кастингът не е толкова важен с победителя, а с това, че задава критерии. Формира масовия вкус. И когато казваме поговорката, че всеки народ си заслужава управниците, първото нещо, което ни идва на ум е, че управниците са се погрижили да има такъв народ, който да ги избира. За целта са използвали кастингите.

Кастингите не започват от „Шоуто на Слави“. „Всяка неделя“ беше своего рода кастинг, още когато започна да се подготвя падането на комунизма. Докато се замесваше демокрацията, там бяха подбрани много хора. Нима можеше да се допусне след смяната на системата да се сменят тези, които извършват смяната.

Най-простото нещо се оказа най-ефикасно. Чалгата изгради манталитет и мироглед. Миксът от пошлост и патриотизъм се наложи като стил. Плезенето, гавренето, цепнатите дънки, червеното ферари като ценности, които се постигат чрез референдум. Чалгата е груба и безцеремонна и не допуска друго мнение. Всичко това днес го виждаме в парламента. А от телевизионния екран ни набиват в главите, че това е нормално.

Искат да ни убедят, че шизофренното е нормално. Плашат ни с четвъртата вълна същите, които твърдяха, че ограниченията са ненужни. Плашат ни по същия начин – с вой едновременно срещу съсипващите ограничения и срещу високата смъртност. Четвъртата вълна е едновременно на мутиралия вирус и на лицемерния двоен стандарт.

Четвъртата вълна е долнопробно политическо шоу, подмолна борба за власт, болшевишка агресия към различното мнение, лицемерно миксиране на политика с популизъм. Последствията са тласкането към хаос, погазване на Конституцията, липса на правителство, липсата на бюджет. Актуализацията на бюджета при липсата на правителство ще доведе до още по-голям хаос. Неяснотата след неизбежните избори разраства хаоса. Шокиращите биографии на новите политически герои усилват хаоса. А вдъхновителят на хаоса е този, който по Конституция „олицетворява единството на нацията“. Той драсна кибрита на хаоса и се превърна в олицетворение на противопоставянето. Той ще извлече и крайната полза.

Четвъртата вълна се зададе, когато вдъхновителят отиде на Шипка, за да демонстрира, че щом си патриот, вирус няма. Сега предстои да ни залее четвъртата вълна на късата памет.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора