С Иван Голев разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели“)
Иван Голев: Четете Оруел! Ако не искате да живеете в кочина, не позволявайте да ви управляват свине
Иване, не искам да те вкарвам в злободневието, защото е крайно потискащо. Но все пак ти си автор и на криминални романи. Имаш ли вече своите отговори, или поне част от тях за трагедията на Петрохан и Околчица?
Отговори, Деяне, нямам, но имам мнение по въпроса. С уговорката, разбира се, че всеки ден току излязат някои нови скелети от гардероба. Като цяло историята е заплетена и в нея светци няма. Тия мъже са се набутали в някакви опасни игри. И някъде са криввали от правия път. В началото е било танто за танто с някого. Но е дошъл моментът нещата да загрубеят, да станат нетърпими за тях и те да решат да се оттеглят. Но тогава, понеже са научили твърде много, е трябвало да бъдат елиминирани. В никакъв случай това не са самоубийства. Тези хора са имали пари, професии, бизнес. Били са здрави и са се радвали на живота. Добре, и са вярвали в нещо. Но то не може да е причина да си теглят куршума. Намесени са големи пари, големи и мръсни играчи. Убеден съм, че службите са наясно с нещата и че са намесени. Днес всички знаем как още при социализма под тяхното покровителство е имало различни трафици – на наркотици, оръжие, контрабандни цигари, и кой знае още какво, държано в тайна. Всичко това Държавна сигурност пренесе и доразви в наше време. Намери и своите главни действащи лица, които, благодарение най-вече на тъпоглавието на масата, облече с власт и влияние. Затова сега сме в положението на повсеместна корупция, на разпаднали се институции и пълно недоверие на хората към държавата. Само че на типовете в сянка не им дреме. Те ползват парламента, както сочи името му, за парлама, пъхат в него разни убитаци, а в същото време си редят пасиансите. Пародия на демокрация, която, уви, населението понася.
А и как да е иначе, когато то е съставено не е от внуците и правнуците на героите от Априлското въстание, защото те не оставиха такива, а от тези на предателите им и от мълчаливото мнозинство, което тогава им гледаше сеира.
(Докато пиша това, ми хрумва един още по-изчистен вариант. Трафикантите са плащали години наред процент на някой много високопоставен, за да си вършат работата. В замяна на това той им е осигурявал закрила и затваряне на очи от страна на службите. Хижарите научават това и има опасност да го разгласят. И тогава получателят на процентите нарежда на когото трябва да се отърват от тях. Затова службите търчат горе, за да разчистват следите и да оформят около местопрестъплението друг фалшив мизансцен. После включват и контролираните от тях медии допълнително да натискат в тая насока.)
Днес службите, съдебната система, институциите и професионалните кръгове направо са се мафиотизирали и спазват своята омерта срещу всичко, което би ги застрашило. Ама е имало свестни хора сред тях! Що ги не виждам, а виждам само продажните, чиято продажност е единственият критерий за кариерното им развитие. Докато през това време неколцина мръсници държат флашките с компромати, паметните записки, информацията кой и къде се е издънил. Нямат ли флашка за теб, няма как да те издигнат в йерархията. Щото няма да им играеш по свирката. И всичко това се повтаря и повтаря след всички митинги и всички избори.
Вярвам на младите хора, които изпълват периодично площадите, но за тях ми е и най-големият страх – че пак ще бъдат излъгани, изманипулирани, прецакани. Нагледах се на светли намерения и мрачни осъществявания. Дано историята този път ме опровергае. Ама надали.
Всеки втори казва, че живеем в кочина. Е, в какво да живеем, когато управляват свинете? Четете Оруел.
Това е, Деяне. Иначе сме хубава страна. Жалко само, че е населена.
Светът като че ли съвсем загуби ум. Заклещени между дебил и кръволок, потопени и от изток, и от запад в тоя тревожен фон, който постоянно атакува всекидневието ни, кое е онова нещо, за което да се заловим, за да не гръмнем – навиците, близките?
Така е, да. Боклуци по света – дал бог. Лошото е, че не са сами. Че ги избират милиони други дебили и ги следват милиони други кръволоци. Ако за едните още имам някаква надежда, че там читавите ще надделеят, за другите нямам илюзии. Тия, вторите, доказаха през вековете, че не могат да изработят никаква принадена стойност, щото за нея се иска акъл, а те могат само да продават даденото им от природата и да водят войни. Като не можеш да си оправиш батака вкъщи, викаш: оставете това, дайте да изпържим съседа!
Най-големият проблем на света е темпото, с което се увеличава населението му. Като бях ученик, то беше 3 милиарда. Ей сега отворих брояча и видях, че е 8 милиарда и 370 милиона. До довечера ще се увеличим с още 10 хиляди.
Всеки един от новородените иска да яде. Но за да стане това, икономиките трябва да се развиват с бесни темпове, за да осигуряват храна. Като не смогват, идва ред на мигрантите. Те са в една посока – от бедните към богатите страни. Богатите са станали такива със столетия развитие, строеж и труд. Да, и с колониализъм. Днес няма време за това. Трябва да се яде сега, не след сто години. Всичко трябва да става много бързо. И ятата скакалци все повече ще се увеличават и ще създават проблеми. Не бива да се чудим, че все повече богатите искат да ги ограничат. Да ги спрат – не могат, защото ония се мръстят като за световно, а те – не. Затова и нямат достатъчно работна ръка. А ние сме и тако, и вако. Хем пращаме мигранти на запад, хем вземаме от изток. Оня ден във фитнес-залата имаше двама виетнамци, двама узбекистанци и един индиец. Готини, поприказвахме си.
Преди двеста години едно писмо е пътувало цяла седмица. Конете са си скъсвали задниците да го доставят в срок. Днес – цък! – и то е на другия край на света. Днес всеки бърза. Не му се чака. Той иска резултат веднага. Да му се плати на секундата и вечерта да ходи да купонясва. А дойде ли петък, табуните яхват колите си и се юрват да идат някъде другаде. Какво има там, другаде, което го няма тук, не знам. Но те се надпреварват с бясна скорост да стигнат десет минути по-рано. В неделя – айде обратно. Пълна невроза! Важното е да се търчи напред-назад – да се мисли за бъдещето е губене на време. И вещите вече ги правят все по-калпави, за да купиш бързо други, после други и така… Да, това създава работни места. Но не създава качества. Качеството от вчера е заменено с количество. Важи за всичко. Еднодневката ни е емблемата.
А мигрантите, като цъфнат в богатите страни, донасят и своята култура. Често пъти – дива. Затова все повече хората в богатите страни са против тях, партиите, които слагат съпротивата срещу това в платформите си, се множат. И се създават предпоставки за сериозни конфликти.
Като се разпадна соцлагерът, и престъпността в белите страни се вдигна. Щото сме крадци и лъжци. Щото живяхме в лъжа и така сме възпитани. Днес всеки гледа да заобиколи институциите, регулаторите, защото те действат бавно и ограничават краденето. Ние обаче искаме да натрупаме кинтите сега, майната им на институциите. И ето ти я заверата – ние даваме рушветите, колегите отсреща ги прибират. Държавата нека си стои, ние не го правим чрез нея, а зад гърба ѝ.
И всичко това заради пустите кинти. За да отидеш в Дубай или на Малдивите, да запалиш пурата, да се почешеш през гащите и да кажеш: „Ей, ама каква голяма работа съм, а? Пък тъпаците нека си плямпат в Портал Култура!“.
Знам, че това не е само у нас, но у нас е национален спорт. Иначе да – пример вземаме и от милиардерите оттатък. Оня, дебилът, за една година, откакто се върна на власт, си удвои имането. А червеновратите поддебили му се радват. Мога още дълго да дудна по въпроса. Но стига.
Ти ме питаш за какво да се хванем. Ами да – за близките, за работата, за мисленето. Колкото повече остарявам, толкова пò ми е интересно да мисля, вместо да се щурам напред-назад. Не че измислям нещо, но се залисвам. Търся отговори, причинно-следствени връзки, възможни решения. Господ ни е дал тая глава за толкова кратко време, че е грехота да не я използваме, докато е още в срока си на годност.
Имаш богата творческа биография. Впрочем в предишните ни интервюта задължително съм изтъквал колко харесвам книгите ти. Което правя и сега. Но отдавна не си издавал нищо. Умори ли се да си писател?
Сигурно съм се уморил. Макар че никога не съм живял с мисълта, че съм това и само това. Цял живот бях редактор и така си вадех хляба. Пишех, когато като в акумулатор, включен в контакта вкъщи, токът почваше да става повече и имаше опасност акумулаторът да гръмне. Никога не съм си казвал: аз съм писател и всяка година трябва да бълвам книга. Има такива – и тук, и по света, но аз не съм от тях.
Освен това и четенето може да те разтоварва, не само писането. Като видиш, че и някой друг мисли като теб, ти става по-леко. Ако пък мисли различно, си викаш: брей, значи имало и такава гледна точка. И пак е интересно. Така че писането на книги не ми липсва. А и цялата тая суетня – писане, издаване, продаване, рекламиране, вече ми идва в повече. Издавал съм си и сам книги и знам каква хамалогия е. Сега като прочета във фейса или сайтовете нещо хубаво, ми стига. Примерно, като ме изкефи някое стихотворение на Валери Станков. И не само негово. Все пак и аз чат-пат качвам нещо там. Разбира се, кратко – прозичка, стихче, защото знам, че никой няма време да чете дълги неща. Всичко трябва да става бързо, нали така е дошла работата.
Мога да ти го кажа обаче и по друг начин. Пилето в гората какво прави, додето е младо? Фърчи, пъчи перушина, фукляви се пред другите пилета, храни малките си с червейчета и пее, та се кине. Но минава време, а с него – и неговото време. И пилето не напъва вече гърди, стои свито на клонката, мълчи, очичките му притворени, дреме. Пиленцата са пораснали, сега те фъркат и пеят, та се късат. А старото пиле ги гледа изпод клепачите си и слуша как вятърът тихо шушне в листата.
Кога, след коя твоя книга си бил най-близо до радостта от призванието на писателя? Знам, че никога не си се изтъквал, не си излизал в първата редица, но със сигурност си имал такива мигове. (Нека да отдадем почит към тази тъжна наша занимавка, която май бавно се свлича към заника си.)
Знам ли, може би след „Дани“. Или когато се играеше някоя от пиесите ми. Или пък, когато излезе филмът, който направихме с Никола Рударов по „Бронзовата (ми) лисица“. И аз съм имал своите пет минути слава. Берекет версин!
Обикновено всеки писател посочва кои са били учителите му, на чий тезгях е чиракувал. Как беше при теб?
Не мисля, че съм чиракувал при някого, по-скоро навярно съм чопвал оттук-оттам каквото ми допадне. От нашите прозаици харесвах Павел Вежинов и Богомил Райнов. Та оттам сигурно нещо съм попил. А за трилогията ми ме индуцира Хенри Милър. Показа ми как можеш да бръкнеш и в най-интимните си кътчета, дори и да не са ОК, и пак да се получи нещо.
С кого от колегите ти бяхте приятели? С кого поддържаш и сега отношения?
Е, с не един и двама бях. Но с годините знаеш какво става. С някои си останахме с топли чувства, при поводи усещам това, но приятелствата искат практикуване… Радвам се, че с теб си останахме с най-добри чувства един към друг. И оценявам майсторлъка ти да правиш от дребното – голямо и общозначимо.
Навремето дълго време си работил в списанията „Панорама“ и „Съвременник“. Можеш ли да опишеш атмосферата в редакциите? Имаше ли срещи с произведения и творци, към които и сега ти е скъпо да се връщаш в спомените си?
Да, в „Панорама“ работих десет години. То беше орган на Съюза на преводачите, излизаше на два месеца и беше сериозна конкуренция на „Съвременник“ за преводна литература. В него работеха много добри преводачи като Леда Милева, Любомир Илиев, Божан Христов, Емилия Юлзари, Пенчо Симов, Любка Драганова, Ани Друмева. Аз знам четири езика, така че пиши накрая и мен. По едно време се включи и Жени Божилова, с която се знаехме още от издателство „Народна култура“, където също бях две години. Пускахме много хубави неща, атмосферата беше колегиална, приятелска, работехме чудесно.
През 1989-а отидох в „Съвременник“. Там изкарах двайсет и една-две години. И там имаше страхотни преводачи – Кръстан Дянков, Христина Кочемидова, Нели Константинова, Анета Иванова, за кратко и Стефчо Тафров. Работеха и Владимир Зарев, Илинда Маркова, Ваня Петкова, Христо Стефанов, Бисера Йосифова. Като постъпих, дали не бяхме към трийсетина души, няма майтап. Та редактори, та завеждащ-отдели, зам-главни, главен. Луда работа! За списание, което излиза 4 пъти в годината! По-късно привлякохме и Жени Божилова. Хубави времена бяха и мисля, че вършехме сериозна работа. За всеки български автор и преводач беше чест да публикува в него.
То беше издание на Съюза на писателите и се помещаваше в сградата на съюза на „Ангел Кънчев“ 5. Казвам му адреса, защото след няколко години, когато станахме и издателство, и взехме да издаваме преводни книги, съм мъкнал пеша сакове с пари от площад „Славейков“ дотам. А станахме издателство с малко късмет. Като избухна демокрацията, съюзът вече нямаше излишни средства да издържа малката ни армия и ние му намерихме колая. Тогава имаше един период – изчезна печатарската хартия. Директорът на Полиграфическия комбинат Балабанов, където печатахме списанието, се оказа, че имал заделена някаква в склада си и се разбрахме: от нас книга, от него – печат. И да делим. Сетих се за „Вечната Амбър“, която бях чел едно лято в Казанлък в едно старо междувоенно издание. Взехме ѝ правата, армията я изредактира и допреведе още сто и петдесет, двеста страници, които по някаква причина ги нямаше там, и я издадохме и продадохме в тираж 350 хиляди. До последната! А тя е дебела книга, сигурно към 800–900 страници, в два тома, в един том, с меки корици, с твърди корици. Гаранция, че и до днес държим с този тираж рекорд в България. Ние спечелихме 8 милиона и комбинатът – 8 милиона. Някой може да каже – далавера. Не, би казал Тръмп, а много красива сделка. Нямаше губещи – комбинатът беше държавен, така че парите не отидоха в личен джоб, ние с тези пари и следващите издържахме списанието и работещите в него, дори давахме на съюза да си оправя разни бакии. А и читателите бяха доволни, че се сдобиха с тази славна класика.
И така продължихме с не по-малък успех. Заедно с Николай Петев и неговата печатница, и пак с подялба, издадохме „Марион живее“ в 150 хиляди бройки, „Костенурките Нинджа“ – 100 хиляди, „Трима в любовта“ на Кронин – 80 хиляди. Продадохме всичко. Имаше и смехотворни заглавия – „Страстната робиня на пирата“ например, но моралното ни оправдание беше, че така финансираме „Съвременник“.
Като казах за саковете с парите – вътре понякога носех по 250–300 хиляди, които тогава Данчо Антов ни отчиташе от продажбите чрез неговата фирма „Находка“. Бяха бандитски години, викаха ми: внимавай, докато ги носиш, да не те оберат. Но аз тогава здраво блъсках щангите и не ми пукаше. Не че не можеше да се случи! Накрая ме убедиха да ходим с кола до банката, да ги внасяме. Веднъж Данчо ни предложи: а бе дайте да направим с вас едно издателство, от вас книгите, от мен разпространението (той зареждаше много от сергиите в страната) – да се видим с пари. Но му казахме – не, ние искаме да си правим списанието. Не след дълго той направи „Бард“, едно от най-големите издателства днес.
Но инфлацията и големите разходи изсмукваха парите и пак взе да става трудно. Тогава Тошо Тошев от „Труд“ – (ха-ха, трудно – Труд) ни протегна ръка и ни взе под крилото си. Но каза: с толкова народ – абсурд! И се наложи да останем седем-осем души. Не помня поредността, но там някъде и Кръстан излезе в пенсия, Христина замина за Америка, Илинда – за Австралия, Стефчо по-рано стана посланик в Париж и го завъртя политиката, после Бисера стана зам.-министър, както и да е… И продължихме.
Самият аз през тия години също направих едно малко издателство, „Игуана“, и издадох там десетина преводни книги, но Виденовата зима ме стресна и спрях. Та това само като добавка към по-горния ти въпрос за умората от книгите.
В едно предишно интервю те бях попитал дали си чел „Калуня-каля“? Тогава ти ми отговори, че още не си, но обеща да я прочетеш. Сега използвам повода да те попитам изпълни ли обещанието си?
За срамотите, бях забравил!… Оня ден, като ти получих въпросите и видях този, веднага я намерих и зачетох. Вече съм прочел две трети. Това е книга, написана с много хъс и сърце. При всичките му битови несгоди или може би точно заради тях! Изобщо не го е било грижа за стил, за сюжет – просто е изливал чувства, нажежавал ги е до червено и полагал върху хартията, без да го е страх, че ще я запали. Човекът е на първо място в нея – с всичките си прости и същевременно толкова засукани страсти и ценности. Но знаеш ли – парадокс! При толкова универсалните си и вечни въпроси, с които се занимава, това е книга, напълно непреводима на друг език. Ако някой се опита, ще е обречен на провал, това няма да е тя. Езикът му е изключително наситен, богат, характерен и всъщност той е най-голямото ѝ достойнство. Виж колко е важен по принцип той – да намериш точния и да го направиш неповторим. Евала и на теб, че даде втори живот на тази книга!
От известно време живееш в провинцията. Достатъчен ли ти е животът там, с какво храниш душата си?
С четене, телевизия, интернет, социални мрежи, разговори с AI. С по-малкото напрежение, далеч от софийската лудница и калабалък. А и тя, душата, вече е по-скоро душица – колко може да изяде!
Иван Владимиров Голев е български поет, белетрист и драматург. Роден е на 26 септември 1950 г. в София в семейството на писателя Владимир Голев. През 1975 г. завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като редактор в издателствата „Народна младеж“(1977–1978) и „Народна култура“(1979–1980), след което работи в литературните списания „Панорама“(1980–1989) и „Съвременник“(1989–2012). През 2008–2013 г. е главен редактор на списание GEO. Автор на 5 стихосбирки, на 6 театрални пиеси и на 14 сборника с разкази и романи, сред които се откроява трилогията „Дани“, „Брокат и парцали“ и „Сезонът на погребенията“.
