Във времена като днешните разбираме цената на писателите. И високото естество на писателския труд. Писателят донася информация от други светове и като я облича в художество, тъй че да можем да я видим, да я пипнем, да я чуем и да я помиришем и така тя да се настани и в паметта ни, но и в душата ни, той ни учи на трудното изкуство как да проумяваме времената, в които живеем. Например – времена като днешните.
Във времена като днешните не мога да пиша нови текстове. И затова сега ще ви предложа един стар мой текст за повестта „Хаджи Мурат” на Лев Толстой. Още повече, че само след ден, на 20 ноември, се навършват 105 години от смъртта на великия писател.
Последното произведение на писателя – кавказката му повест „Хаджи Мурат”, съдържа завещанието на мъдреца към света, което цял век остава неразчетено от властниците.
Великият руски писател, граф Лев Толстой умира на 20 ноември 1910 г. Последното му произведение, кавказката повест „Хаджи Мурат”, е неговата лебедова песен. Тя е писана в продължение на 8 години, от 1896 до 1904 г. и е публикувана посмъртно през 1911 г. Изследователите на Толстой посочват, че „Хаджи Мурат” представлява творческото и идеологическо завещание на писателя. И наистина, лаконичността, суровата поетичност, отказът от подробно изследване на психологическите състояния на героите, пестеливият многопластов диалог, брилянтният „кинематографичен” монтаж на 100-ината страници текст, разделен на 25 глави, са само част от художествените похвати, които изграждат повестта и по чиито жалони тръгва след едно-две десетилетия модерната белетристика на ХХ век.
Вдъхновение в Кавказ търсят много творци, сред които Пушкин и Лермонтов. Лев Толстой прекарва като офицер в Кавказ, в станица Старогладковская, 3 години – от 1851 до 1853 г. Литературната му дейност започва тъкмо там. Наученото и видяното ще пронизва целия му творчески път и ще роди произведения като „Двамата хусари”, „Казаци” и разбира се, венеца на живота му, „Хаджи Мурат”.
Кавказките народи, т. нар. планинци, са сложна мозайка от етноси, вероизповедания и традиции. Чеченците са най-голямата етническа група, съжителстваща с ингушите, осетинците, кабардинците, дагестанците, лезгинците.
Още Петър Велики втренчва тежкия си поглед в Кавказ.
В началото на XVIII век казаците от Донската войска се укрепяват на реките Сунжа и Аргун, а в средата на века тук започва военни действия редовна войска. В началото на XIX век натискът на руската империя се засилва. От 1817 г. води началото си Първата Кавказка война. Тогава наместник на императора и главнокомандващ войските в Кавказ е ген. Ермолов. По негова заповед полковете прекосяват река Терек, естествена граница между казашките поселения и земята на планинците, и започват да строят укрепления. Пръв ген. Ермолов въвежда тактиката на „опожарената земя”. В центъра на Грозни допреди разпадането на СССР имало негов паметник. Той постоянно бил оскверняван, цапан с тор, взривяван от чеченците… и възстановяван от съветската власт.
Първата Кавказка война продължава до 1864 г.
През 1834 г. аварецът Шамил става имам на Чечня и Дагестан и обединява планинските народи под знамето на исляма в теократично държавно образувание, водещо битка за независимост с руснаците и просъществувало до 1852 г.
През 30-те години на 19-и в. изгрява звездата и на Хаджи Мурат. Също аварец, той заговорничи с руснаците срещу аварските ханове, сетне преминава към Шамил, който го назначава за свой наиб (управител) на Авария, през 1851 г. отново преминава към руснаците, а при последвалото бягство от тях към родните планини на следващата година е убит. Повестта „Хаджи Мурат” започва с пристигането на бягащия от Шамил при руснаците Хаджи Мурат в един чеченски аул.
През 1856 г. младият Толстой казва за Хаджи Мурат: „Добър джигит, а извършил подлост.”
През 1898 г. обаче, след като е работил вече две години над повестта, изрича: „До последно се е борил, юнак.”
Как и защо предателят се превръща в герой?
Между тези две фрази е ключът за разбиране на повестта.
Такива смелчаци – мюршиди – е имало безчет из Кавказ. Но вселенският пръст на Лев Толстой избира именно Хаджи Мурат, за да го натовари с онези послания, които и след 150 г. продължават да са живи и актуални; нещо повече, да носят завещанието му към света. Така смелият планински главатар излиза от местния легендарен епос и влиза в кръговрата на световния дух.
Ето как в 16-а глава на повестта Толстой описва през очите на руснаците един от руските набези в Чечня:
„Следвайки казаците, Бутлер с ротата си влезе в аула. От жителите не бе останал никой. На войниците бе заповядано да подпалят житото, сеното и самите сакли. Из целия аул се стелеше гъст дим, сред който сновяха войници, като измъкваха от саклите каквото им попадне, най-вече ловяха и стреляха кокошките, които планинците не бяха успели да вземат със себе си.”
Следващата глава започва с описание на разрушенията, видени през очите на чеченците:
„Разореният от набега аул бе същият, в който Хаджи Мурат прекара нощта преди отиването си при русите.
Садо, у когото бе отседнал Хаджи Мурат, се оттегли със семейството си в планината, щом русите наближиха аула. Като се завърна в аула, Садо намери саклята си разрушена, покривът – срутен, вратата и стълбовете на чардака – изгорели, а вътрешността – измърсена. Син му, онова красиво момче с блестящи очи, което възторжено гледаше Хаджи Мурат – бе докарано мъртво при джамията върху покрит с бурка кон. То бе пронизано с щик в гърба. Благообразната жена, която прислужваше на Хаджи Мурат при неговото посещение, стоеше сега над сина си с разчорлени коси, с разкъсана на гърдите риза, която откриваше старите й увиснали гърди, дращеше до кръв лицето си и непрекъснато ридаеше. Садо, с кирка и лопата, отиде заедно с роднини да копае гроб на сина си. Старият дядо седеше до стената на срутената сакля и дялкайки пръчица, гледаше тъпо пред себе си. Той току-що се бе върнал от своя пчелин. Двете купички сено там бяха изгорени; посадените и отгледани от стареца зарзалови и вишневи дръвчета бяха изпочупени и изгорени, а най-главно – бяха изгорени и всички кошери…
…Малките деца ревяха заедно с майките си. По-големите деца не играеха, а с уплашени очи гледаха възрастните.
Старците-стопани се бяха събрали на площада и приклекнали, обсъждаха положението. За омразата към русите никой не говореше. Чувството, което всички чеченци – от малък до голям – изпитваха, беше по-силно от омраза. То беше не омраза, а непризнаване на тия руски кучета за хора и такова отвращение, погнуса и недоумение пред безсмислената жестокост на тия същества, че желанието да се изтребват те, както се изтребват плъховете, отровните паяци и вълците, бе също тъй естествено чувство, както чувството за самосъхранение.”
Това е 200-годишна омраза, превърната в инстинкт за самосъхранение – за да оцелееш, трябва да убиваш. Воюващите страни са непримирими една към друга. Но изведнъж се появява увековеченият от Толстой Хаджи Мурат, който в тази кървава мелница се опитва да спаси семейството си. Той се мята между руснаците и чеченците, между покровителството на руския император Николай I и имама Шамил. Неговото семейство е пленено от имама:
„Наскоро след като Хаджи Мурат премина към русите, семейството му беше докарано в аула Ведено, където го държеха под стража, в очакване решението на Шамил. Жените – старата Патимат (майката на Хаджи Мурат – бел. автора) и двете жени на Хаджи Мурат – и техните пет невръстни деца живееха под стража…; синът на Хаджи Мурат, осемнадесетгодишният младеж Юсуф, бе хвърлен в тъмница, т.е. в дълбока повече от сажен яма, заедно с четирима престъпници…”
„Хаджи Мурат си спомни майка си, когато тя го слагаше да спи под кожуха до себе си върху покрива на саклята – не такава сбръчкана, побеляла и с оредели зъби, каквато я бе оставил наскоро, а млада, хубава… Припомни си сбръчкания с побеляла брада свой дядо-златар как дълбаеше с жилавите си ръце среброто и караше внука си да чете молитви… Спомни си как майка му за пръв път обръсна главата му и как в лъскавия бакърен леген, окачен на стената, с учудване видя своята кръгла, синкава главица.
И като си спомни своето детство, той си спомни и за своя любим син Юсуф, на когото той сам за пръв път обръсна главата. Сега този Юсуф бе вече млад красавец-джигит.”
Същият Юсуф, който е хвърлен от имама в ямата с престъпниците.
Прозорливият мъдрец Толстой ни казва, че в свят, в който командват Николай I и Шамил, за Хаджимуратовците е много трудно. Това послание съдържа страшно предупреждение, което продължава да е в сила цял век след написването на повестта.
В един открит урок на една руска учителка върху „Хаджи Мурат” през 2001 г. децата казват: „Сега навярно по Чечня ходи Хаджи Мурат, опитва се да спаси своето семейство.”
Навръх 90-годишнината от създаването на Държавния музей „Лев Толстой” в станица Старогладковская, на левия бряг на Терек, уредникът му, младият чеченец Хусайн Зегибов тъжно споделя пред Би Би Си: „Цяла Чечня е в руини. Всичко е разграбено. Само музеят на Толстой стои. И чеченците го пазят, и руснаците…”
