От доста години имам чувството, а напоследък и убеждението, че книгите, филмите, изложбите, концертите са живи същества, че с една книга, филм, картина се срещаш точно по същия начин, както се срещаш с един човек. Някакъв невидим сегмент от теб се променя неузнаваемо в зависимост от тези срещи – с книги или с хора.
Понякога е хубаво човек да е пропуснал някой важен и значителен филм, който е излязъл, да речем, преди десет години. Хубаво е да е имал случай много пъти да го гледа, но винаги да го е пропускал. Очевидно защото ако бях гледала „Осъденият на смърт идва” на Тим Робинс (1995 г.) преди десет години, щях да проумея само най-горния, повърхностен пласт.
Преди десет години щях вероятно да разбера и разкажа този филм по следния начин:
Матю, заедно със своя съучастник, е извършил убийство. Убили са едно момче и едно момиче, след като са го изнасилили. Съучастникът е осъден на доживотен затвор, а Матю – на смърт. Датата на екзекуцията е насрочена след един месец. Матю изпраща писмо на една съвсем непозната жена, която никога не е виждал, монахинята Хелън. Моли я за съдействие и помощ – да му намери адвокат, да й предаде документацията по делото, да направи обжалване до Върховния съд. Тя, която се е отдала изцяло на работа с бедните, решава да отиде и да го посети.
Преди първата им среща епископът недвусмислено я предупреждава – тя дава ли си сметка с кого си има работа, това са закоравели престъпници, от дълго време на са виждали жена, ще я използват за собствените си цели, да не се поддава на внушенията им. Епископът й задава още въпроса – защо не е в монашеското си облекло. Тя му отговаря, че според еди кой си папски устав, стига да е облечена прилично, не е длъжна да носи монашеските си одежди. Епископът многозначително повдига вежди и промърморва – всеки тълкува уставите така, както на него му е удобно.
Преди десет години щях да си кажа, че сестра Хелън се е влюбила в престъпника Матю и той в нея също. „Защо едва когато умирам, трябваше да позная любовта…” ще каже той накрая. Тя прави всичко възможно, за да го освободи от смъртното наказание и не успява. Той в последните няколко дни от живота си възлага цялата си надежда на нея. Никой човек, и най-големият изверг, не заслужава смъртно наказание, е изумителното внушение на филма, щях да говоря аз преди десет години. Смъртното наказание е противочовешко, играта на Шон Пен и Сюзън Сарандън е блестяща, режисурата – аскетична, съвсем близо до документалистиката и така нататък и така нататък… Достойнствата на филма са огромни, щях да ги изреждам с наслада, без да успея да видя най важното.
А сега, съвсем наскоро, когато го гледах за първи път, видях нещо коренно различно, видях четири вида любов. Ще ви ги разкажа.
Любовта на майката на Матю. Тя има още три деца, съсипана е от живота, неуспяла е в личните си отношения, от цялото й същество се излъчва примирение със злощастието и бедността, живее заключена в дома и в страданието си, не прави и най-малък опит да се отмести от този полог, в който се е разположила като невинна жертва на съдбата. Единственото, което прави, е да плаче. Изживява любовта към детето си като страдание. Неспособна е да направи каквото и да е за Матю, застинала е в майчината си мъка и безизходица, сякаш страданието е сломило любовта й. Сякаш любовта й се е трансформирала в страдание. Сякаш за нея Матю е мъртъв преди да е екзекутиран. Колкото и дълбока да е, тази пасивна любов се оказва безполезна, тя не може да помогне нито на него, нито на нея.
Любовта на епископа – на пръв поглед пример за евангелска любов, неговата мисъл и грижа е да спаси душата на Матю. Но само на пръв поглед. Той дори не го е виждал, не го познава и не изпитва нужда от това. Той го обича по принцип, по правило, по канон, по буква – като индивид, а не като личност, неговата любов минава през задължението да обичаш ближния, а не през сърцето, отношението му е теоретично, институционално, абсолютно правилно, безпогрешно. Любов без трепет. Любов, която не докосва сърцето. Загрижен е да му помогне дотолкова, доколкото епископската му длъжност го изисква. Не успява, защото любов, която не минава през сърцето, не може да докосне сърцето на другия. Нищо не се задвижва, нищо не се променя, както в сърцето на епископа, така и в сърцето на Матю, така и в сърцето на зрителя. Такава любов също остава бездейна и безполезна. Любовта най-малко от всичко търпи да бъде институционализирана и формализирана.
Любовта на адвоката. Той е помолен от сестра Хелън да направи всички възможни процесуални и правни процедури, за да се стигне до преразглеждане на смъртното наказание. Адвокатът се съгласява да извърши всичко това безвъзмездно, воден от вродената си милост и доброта. Той влага цялото си умение и професионализъм, ангажира се изцяло с каузата по спасяването на Матю, на ръба е да успее, но така или иначе не успява. Но действителната борба е за душата на Матю.
Точно тази борба с цялото си сърце води сестра Хелън. В началото – уплашена, нерешителна, за пръв път попаднала в подобна ситуация, изключително тежка. Всички загрижено я предупреждават, че ще й е трудно, че едва ли ще се справи, че е най-добре да се откаже, че душите на престъпниците са закоравели, груби, непоправими, неспасяеми. Среща се дори с родителите на убитите деца, преживява тяхната мъка, но дори и тогава сърцето не й позволява да се откаже от Матю. Дори при многобройните си срещи със самия Матю разумът й подсказва, че всичко е безнадеждно, но и тогава сърцето не й позволява да му обърне гръб. Именно нейното топло сърце стопява студенината на неговото сърце и премахва бариерите помежду им. Това е Христовата повеля – да обичаме не само тези, които нас обичат, а да обичаме и най-неблагонадеждния, и най-неблагодарния, и най-озлобения, и най-омърсения човек така, както обичаме най-любимия, най-близкия си. Малко по малко човешкото в него се възражда, действителният му образ започва да изплува като отразен във вода, нейната любов пробужда в него покаянието, обръщането, поемането на отговорност, той проумява вината си и се покайва за нея, поисква прошка от Бог и от родителите на убитите деца, той успява през нейната любов да придобие образа си на Божие дете, да завърши, да завърши пътя си на тази земя, облят в сълзи на благодарност, последните му думи преди смъртоносната инжекция са – обичам те, напуска живота с любов, преодолял е омразата, отчуждеността, изолацията, студенината, които до този момент единствено е познавал.
И тук е потресаващото прозрение на филма – това са най-естествените и единствено възможните състояния на човек пред прага на смъртта. Човек – какъвто и да е той – няма какво друго да направи, освен да отвори очите си и да признае своята греховност, да се разплаче за нея, да се помоли за прошка пред онези, които го обичат, пред Бога и пред целия свят.
Сцената е като съвременна Голгота. Матю е разбойникът, когото Исус кани в Царството Си.
И това става възможно, защото любовта на сестра Хелън е дейна, а не пасивна, всеотдайна, въпреки безнадеждността на обстоятелствата. Любовта като глагол. А не любовта като съществително. Любовта като действие, а не като съзерцание или настроение.
Филмът е направен по действителен случай, описан в книгата на сестра Хелън Прежан. И в това аз виждам нещо смайващо, нещо като чудо – тук, в реалността, където се появи същинската любов, тя не само че „ не отпада”, а продължава – през режисьора, през актьорите, през годините – да пронизва, да вдъхновява, да активира, милостиво да ни учи на Себе Си.
